Emotional intelligence

Нищо не ме притеснява: бодрият темперамент

През двадесетте години, когато още била съвсем млада, леля ми Джун напуснала дома си в Канзас Сити и се впуснала в пътешествие до Шанхай - опасна авантюра за сама жена в онези години. Там тя се запознала с британски следовател от колониалната полиция в този световен център на търговията и интригите, и по-късно се омъжила за него. Когато японците завладели Шанхай в началото на Втората световна война, леля ми и нейният съпруг били интернирали в затвора, описан в книгата „Империя на слънцето“ (Джеймс г. Балард, Империя на слънцето, Народна култура, С. 1990.), както и във филма със същото заглавие. Двамата оцелели пет ужасни години в лагера, но изгубили буквално всичко, което имали. Само с дрехите на гърба си били репатрирани в Британска Колумбия.

Спомням си как за пръв път се срещнах с леля Джун - поривиста възрастна дама, живяла забележителен живот. През последните си години тя беше почти парализирана заради претърпян инсулт, но след бавно и тягостно възстановяване отново беше в състояние да ходи, макар и накуцвайки. Помня как бяхме излезли на разходка един ден. Вече беше прехвърлила седемдесетте. В един момент тя тръгна нанякъде и не след дълго чух слаб стон - леля викаше за помощ. Беше паднала и не можеше да стане сама. Втурнах се да явдигна, а тя, вместо да се оплаква, се засмя на малкото премеждие. Единствените ѝ думи, при това изречени с небивала ведрост, бяха: „Е, какво толкова, нали мога да ходя“.

Емоциите на някои хора съвсем естествено гравитират около положителния полюс, също както тези на леля ми; такива хора са ведри и общителни, докато други са кисели и меланхолични. Това измерение на темперамента - непоправима ведрост в единия край и потиснатост и тъга в другия - вероятно е свързано с активността на префронталните зони в мозъка, които представляват върха на емоционалния ни ум. Дължим този извод най-вече на Ричард Дейвидсън, психолог от Университета на Уисконсин. Той открива, че хората, при които по-активна е лявата страна на префронталния лоб, са с весел темперамент; те обикновено с удоволствие контактуват с другите и посрещат всичко, което им поднесе животът, без да обръщат особено внимание на пречките - също като леля Джун. Но онези, при които по-активна е дясната страна, обикновено са в плен на негативизъм и тягостно настроение и лесно отстъпват пред житейските трудности. В известен смисъл те страдат, защото не могат да се отърват от притесненията си.

В един от експериментите на Дейвидсън доброволците с най-силна активност в лявата челна зона се сравняват с петнадесет участници, при които най-засилена е активността вдясно. При втората група на личностния тест личи силна склонност към негативизъм - участниците приличат на карикатурните комедийни роли на Уди Алън: паникьори, които виждат катастрофа във всяка дреболия, податливи на паника и мрачни настроения, неизкоренима подозрителност спрямо един свят, който за тях е пълен с непреодолими трудности и дебнещи опасности. Хората с по-силна активност в лявата челна зона обаче виждат света в съвсем различна светлина. Те са общителни и весели, обикновено изпитват радост, често са в добро настроение, самоуверени са, доволни са от живота. Резултатите от психологическите им тестове сочат по-нисък риск от депресия и други емоционални разстройства. (Изследванията върху личността и разликите между двете полукълба са проведени от д-р Ричард Дейвидсън в Университета на Уисконсин, и от д-р Андрю Томаркън, психолог в университета „Вандербилт", вж. Andrew Tomarken and Richard Davidson, "Frontal Brain Activation in Repressors and Nonrepressors", Journal of Abnormal Psychology 103, 1994.)

Дейвидсън открива, че хората, които са страдали от клинична депресия, имат по-ниски нива на мозъчна активност в левия фронтален лоб и по-високи в десния. Той открива същия механизъм и при пациенти, на които наскоро е поставена диагноза депресия. Дейвидсън смята, че хората, преодолели депресията, са се научили да повишават активността в левия си префронтален лоб - твърдение, което все още чака експерименталното си потвърждение.

Макар и изследването му да засяга само тридесетина процента от хората - онези, чийто резултати са в двата противоположни края на скалата, - почти всеки човек може да бъде класиран към единия или другия тип. Контрастът в темперамента между мрачните и ведрите индивиди личи в много детайли, малки и големи. В един от експериментите например участниците гледат кратки клипове. Някои от тях са забавни - горила, която се къпе, кученце, което си играе. Други, като учебните филми за медицински сестри в операционна зала, в които се показват неприятни хирургически детайли, са доста стряскащи. Мрачните участници, при които доминира дясното полукълбо, намират веселите филмчета за не чак толкова забавни и реагират с изключително силни страх и отвращение на кръвта и съсиреците. Веселата групичка не обръща почти никакво внимание на операциите - най-силната ѝ реакция е на удоволствие, докато гледа ведрите клипове.

Така като че ли самият ни характер предопределя дали ще реагираме в отрицателния или в положителния емоционален регистър. Склонността към меланхолия или ведрост - също както към срамежливост или дързост - се появява още през първата година, което вероятно означава, че и тя е генетично предопределена. Подобно на останалата част от мозъка, фронталните лобове съзряват през първите няколко месеца от живота, така че активността им не може да бъде надеждно измерена преди десетия месец. Но дори и при малки бебета Дейвидсън открива, че активността на фронталните лобове предсказва дали ще заплачат, когато майка им напусне стаята. Корелацията е близо 100%: от десетките тествани деца всички, които се разплакват, имат завишена мозъчна дейност вдясно, а тези, които остават спокойни - вляво.

И все пак, дори и това основно измерение на темперамента да се определя още от раждането или скоро след това, тези от нас, които са от мрачния тип, не са задължително осъдени на кисело и капризно съществуване. Емоционалните уроци в детството могат да окажат дълбоко въздействие на темперамента, потискайки или пък насърчавайки вроденото ни предразположение. Голямата пластичност на мозъка в детска възраст означава, че преживяванията през тези години могат да окажат трайно въздействие върху оформянето на невронните пътеки, които ще останат трайно фиксирани до края на живота ни. Може би най- добрата илюстрация за преживявания, които могат да изменят темперамента, е едно наблюдение от изследванията на Кейган върху срамежливи деца.

Укротяване на превъзбудената амигдала

Около една трета от децата, родени с всички признаци на превъзбудена амигдала, губят стеснителността си преди още да тръгнат на детска градина. (Наблюденията върху начините, по които майките могат да помогнат на плахите си деца да станат по-уверени, са проведени в сътрудничество с Дорийн Аркъс, вж. Kagan, Galen’s Prophecy) От наблюденията върху тези плахи някога деца у дома става ясно, че родителите, и по-специално майките, играят основна роля за това дали едно срамежливо по природа дете ще стане по-уверено или ще продължи да страни от всичко ново и да се бои от предизвикателствата. Изследователският екип открива, че някои от майките се придържат към философията, че трябва да защитават плахите си деца от всичко, което би могло да ги разстрои; други смятат, че е по-важно да помагат на малчуганите си да се научат да се справят с тревожните моменти и така да се адаптират към дребните житейски битки.

Защитното поведение като че ли само изостря срамежливостта, тъй като лишава децата от възможност да се научат как да преодоляват страховете си. Готовността обаче те да бъдат оставени да се адаптират помага на страхливите деца да станат по-уверени.

Наблюденията в домовете на децата на шестия месец след раждането откриват, че твърде грижовните майки се опитват да успокоят децата си, като ги взимат от люлките всеки път, когато заплачат, и ги държат по-дълго от майките, които се опитват да помогнат на децата си да овладеят тревожните моменти. Ако сравним броя на моментите, в които майките поемат децата си когато са разстроени и когато са спокойни, се оказва, че покровителствените майки държат децата си много по-дълго, когато са разстроени.

Друга разлика се проявява към края на първата година: покровителствените майки действат по-снизходително и непряко, когато трябва да поставят граница пред детето си, докато то прави нещо потенциално опасно, например слага в устата си предмет, който може да глътне. Другите майки действат по-настоятелно, определят твърди граници, дават преки нареждания, възпират действията на детето и настояват за послушание.

Как става така, че твърдостта води до намаляване на стеснителността? Кейган твърди, че бебето научава нещо, когато триумфалният му марш на четири крака към нещо, което за него е интересно, но за майка му е опасно, бъде прекъснат от предупреждението „не там!". Детето изведнъж се оказва изправено пред известна несигурност. Повтарянето на това предизвикателство през първата година от живота подготвя детето - на лесни за преглъщане хапки - за несигурните моменти в живота. Плахите деца трябва да овладеят именно това, а и малките дози са напълно достатъчни, за да си научат урока. Когато до тях има и родители, които ги обичат, но които не се втурват да ги утешават за всяко малко разочарование, малчуганите се научават сами да се справят с такива моменти. На втората година, когато тези доскоро страхливи деца се връщат в лабораторията на Кейган, почти няма шанс да се разплачат, когато непознат човек им се намръщи или експериментаторът им слага апарат за измерване на кръвното налягане.

Заключението на Кейган е следното: "Както по всичко личи, майките, които защитават силно реактивните си деца от всякакви лишения и тревоги с надеждата да направят нещо добро за тях, само изострят неувереността на детето и постигат точно обратното". (Kagan, Galen’s Prophecy, pp. 194-195.) С други думи, защитната стратегия се оказва нож с две остриета и лишава срамежливите деца от единствената възможност да се научат да се успокояват сами в непознати ситуации и така да овладеят поне донякъде страховете си. На неврологично ниво това вероятно означава, че префронталните им невронни вериги не успяват да развият адекватни реакции на първичния страх; вместо това склонността им да реагират с ужас може да бъде допълнително укрепена от самото повторение на ситуациите.

За разлика от тях, продължава Кейган, „децата, които вече не са толкова плахи през първата година в детската градина, в повечето случаи имат родители, които оказват върху тях деликатен натиск да бъдат по-общителни. Макар и тази черта на характера да се променя по-трудно от другите - вероятно защото се дължи на физиологични особености, - няма човешко качество, което да е неизменно".

Докато растат, някои срамежливи деца стават по-уверени, тъй като всяко следващо преживяване моделира жизнено важни връзки в мозъка. Един от белезите, че плахото дете има шанс да преодолее естествените си ограничения, е по-високата му социална компетентност: способността му да сътрудничи и да се разбира с другите деца, да проявява емпатия, да дава и споделя, да проявява уважение и разбиране, както и да може да се сприятелява. Тези черти са характерни за една група деца, определени като плахи на четиригодишна възраст и напълно самоуверени на десетия си рожден ден. (Jens Asendorpf, "The Malleability of Behavioral Inhibition: A Study of Individual Developmental Functions”, Developmental Psychology 30, 6, 1994.)

В противовес на това плахите четиригодишни деца, чийто темперамент се променя съвсем малко по време на същите тези шест години, обикновено са по-неспособни емоционално: по- лесно се разплакват и паникьосват при стрес, емоциите им не са адекватни, често се плашат и хленчат или пък са кисели, реагират пресилено дори на дребни дразнения, не могат да отлагат възнаграждението, изключително чувствителни са към критика и трудно се доверяват. Тези емоционални недостатъци означават, че връзките им с другите деца ще бъдат затруднени, ако изобщо се стигне до там да преодолеят първоначалното си притеснение от общуването.

Едва ли е трудно да видим защо по-компетентните емоционално, макар и свенливи по природа деца, спонтанно надрастват плахостта си. По-добрите им социални умения повишават вероятността да изпитат приятни преживявания с други деца. Дори и да са се притеснявали да говорят например с непознати деца на площадката за игра, след първоначалното разчупване на леда те вече са в състояние да блеснат социално. Редовното повторение на тези социални успехи през годините съвсем естествено кара тези свенливи деца да придобият повече самоувереност.

Тези стъпки напред са изключително окуражаващи: те предполагат, че дори вродените емоционални модели могат да бъдат изменени до известна степен. Дете, дошло на този свят в плен на страха, може да се научи да бъде по-спокойно и дори общително с непознати. Плахостта - както и всеки друг темперамент - може и да е биологична даденост в емоционалния ни живот, но наследените черти в никакъв случай не свеждат реакциите ни до някакъв генетично определен набор. Дори в рамките на генетичните ограничения има немалко възможности. Както са забелязали специалистите по детско развитие, гените не са единственият фактор, определящ поведението; нашата среда, и най-вече онова, което преживяваме, докато растем, определя ще се прояви в живота как едно или друго вродено предразположение. Емоционалните ни способности не са биологична даденост и с правилното обучение те могат да бъдат подобрени. Причината за това е начинът, по който съзрява човешкият мозък.

Детството като незаменима възможност

При раждането човешкият мозък далеч не е напълно оформен. Той продължава да се усъвършенства през целия ни живот, като най-интензивният растеж настъпва по време на детството. Децата се раждат с много повече неврони от онези, които ще останат в мозъка им като зрели хора; с помощта на процес, известен като „орязване", мозъкът губи онези невронни връзки, които не се използват достатъчно, и формира стабилни връзки в онези

синаптични точки, които се използват най-много. „Орязването“ отстранява излишните синапси и по този начин подобрява съотношението между шум и сигнал, след като се е отървал от причината за „шума“. Този процес е постоянен и бърз - синаптични връзки могат да се формират за дни или дори за часове. Опитът, и особено опитът в детска възраст, наистина оформя мозъка.

Класическата демонстрация на влиянието на личните преживявания върху растежа на мозъка е проведена от носителите на Нобелова награда Торстен Визел и Дейвид Хабъл, и двамата специалисти по невронаука. (David H. Hubei, Thorsten Wiesel, S. Levay “Plasticity of Ocular Columns in Monkey Striate Cortex", Philosophical Transactions of the Royal Society of London 278,1977.) Те доказват, че при котките и маймуните има критичен период през първите няколко месеца след раждането, в които се развиват синапсите, пренасящи сигнали от очите до зрителната кора, където те се обработват и интерпретират, Ако в този период едното око се държи затворено, броят на синапсите от това око към кората намалява катастрофално, а тези, свързващи мозъка с отвореното око, незабавно започват да се увеличават. Ако след края на критичния период затвореното око се отвори, животното е практически сляпо с него. Макар и окото да е напълно здраво, от него до зрителната кора водят твърде малко неврони, за да може мозъкът да тълкува подадените от окото сигнали.

При хората този критичен за зрението период обхваща първите шест години след раждането. В това време нормалното зрение стимулира формирането на все по-сложни невронни вериги, които започват в окото и завършват в зрителната кора. Ако окото на детето бъде принудително затворено дори за няколко седмици, може да се стигне до явен дефицит на зрение в това око. Ако окото на детето бъде затворено за няколко месеца по време на този период, то вече няма да може да различава детайли със същата яснота, с която го прави здравото око.

Впечатляваща демонстрация на влиянието на личния опит върху развитието на мозъка можем да видим в експериментите с „бедните" и „богатите“ плъхове. (Работата на Мариан Даймънд е описана в Richard Thompson. The Brain, San Francisco, W. H. Freeman, 1985.) „Богатите“ плъхове живеят на малки групи в клетки, пълни с развлечения като стълби и въртележки. „Бедните“ плъхове живеят в подобни клетки, само че напълно празни. За няколко месеца в неокортексите на богатите плъхове се наблюдават все по-сложни синаптични връзки между невроните, на фона на които невронните мрежи на бедните плъхове са направо скромни. Разликата е толкова голяма, че мозъците на богатите плъхове са по-тежки, и едва ли е изненада, че те се справят с лабиринтите много по-добре от бедните плъхове. Подобни експерименти с маймуни сочат същите разлики между „богатите“ и „бедните“, и на практика няма съмнение, че същото става и при хората.

Психотерапията - тоест систематичното превъзпитание на емоциите - е отличен пример за начина, по който преживяванията могат да изменят емоционалните модели и да оформят мозъка. Най-драматичните демонстрации за това идват от проучванията върху пациенти, лекувани от обсесивно-компулсивно разстройство. (L. R. Baxter et al., “Caudate Glucose Metabolism Rate Changes With Both Drug and Behavior Therapy for Obsessive-Compulsive Disorder", Archives of General Psychiatry 49, 1992) Една от най-често срещаните компулсии е миенето на ръце, което може да се повтаря много често, дори стотици пъти на ден, до такава степен, че кожата на ръцете да се напука. Ядрено-магнитният резонанс сочи, че пациентите с такова заболяване имат по-висока активност в префронталния лоб. (L. R. Baxter et al., “Local Cerebral Glucose Metabolic Rates in ObsessiveCompulsive Disorder", Archives of General Psychiatry, 44, 1987)

Половината пациенти, участвали в изследването, получават обичайната терапия с лекарството флуоксетин (известно повече с търговското си наименование „Прозак“), а другата половина преминават през поведенческа терапия. По време на терапията те биват систематично излагани на обекта на обсесиите или компулсиите си, без обаче да могат да действат: пациентите с компулсия за миене на ръце застават пред мивката, но нямат право да я използват. В същото време те се учат да поставят под въпрос страховете, които ги подтикват към действие - например че ако не се измият, ще се разболеят и ще умрат. Постепенно, в течение на месеци, компулсиите избледняват, също както и при терапията с лекарства.

Забележителното откритие в този случай е, че според скенера при пациентите, подложени на поведенческа терапия, се наблюдава същото намаляване на активността на една ключова част от емоционалния мозък, наречена опашато ядро (nucleus caudatus), както и при пациентите, успешно лекувани с флуоксетин. Преживяванията им са изменили функционирането на мозъка и са облекчили симптомите със същия успех, с който и лекарството!

Възможности, които не бива да се изпускат

От всички биологични видове човекът има нужда от най-много време, за да съзрее мозъкът му напълно. Докато всяка мозъчна зона се развива с различно темпо в детството, с началото на пубертета започва и един от най-забележителните периоди на „окастряне“ в целия мозък. Някои от зоните, определящи емоционалния живот, съзряват най-бавно. Докато сетивните зони се оформят още в ранното детство, а лимбичната система вече действа преди пубертета, фронталните лобове - седалище на емоционалния самоконтрол, разбирането и адекватните реакции - продължават да се развиват до края на юношеството и се оформят напълно някъде между шестнадесетата и осемнадесетата година. (Bryan Kolb, “Brain Development, Plasticity, and Behavior", American Psychologist AA, 1989.)

Навиците за управление на емоциите, повтаряни до безкрайност в детството и ранното юношество, на свой ред ще спомогнат за оформянето на тези мозъчни схеми. Така детството се превръща в златна възможност за оформяне на емоционални склонности за цял живот; навиците, придобити в детството, се вплитат в основните синаптични връзки на невронната архитектура и много трудно могат да бъдат променени по-късно. Поради важността на префронталните лобове за управлението на емоциите, изключително дългият период за оформяне на синапсите в тази област може би означава, че в цялостния план на мозъка преживяванията на детето през годините могат да създават трайни връзки в регулаторните схеми на емоционалния мозък. Както вече видяхме, сред особено важните преживявания се нареждат надеждността на родителите и откликът им към нуждите на детето, насоките, които получава детето, за да се справя със собствения си дистрес и да контролира импулсите си, както и емпатията, която получава или на която става свидетел. По същия начин върху емоционалните невронни вериги могат да се отразят и пренебрежението, тормозът, липсата на хармония у егоцентричен или безразличен родител, както и бруталното налагане на дисциплина. (Richard Davidson, “Asymmetric Brain Function, Affective Style and Psychopathology: The Role of Early Experience and Plasticity", Development and Psychoopathology, vol. 6, 1994, pp. 741-758.)

Един от най-важните емоционални уроци, възприет още в ранното детство и усъвършенстван след това, е способността на детето само да намира утеха. За малките деца утехата идва от ръцете на хората, които се грижат за тях: майката чува, че бебето плаче, вдига го и го люлее, докато се успокои. Тази биологична хармония според някои теоретици учи детето как само да постигне същия резултат. (Schore, Affect Regulation.) По време на критичния период между десетия и единадесетия месец орбитофронталният дял на префронталния кортекс бързо оформя връзките си с лимбичния мозък, които ще го превърнат в същински диспечер на дистреса. Учените предполагат, че детето, което се научава как да се успокоява в хода на безброй епизоди, в които получава утеха от друг човек, в крайна сметка ще развие по-силни връзки в тази зона и така в бъдеще ще умее по-добре само да се утешава, когато е разстроено.

Разбира се, умението ни да се утешаваме сами има нужда от много години, за да бъде овладяно напълно, но за целта обикновено разполагаме с все нови и нови средства, тъй като съзряването на мозъка дава на детето все по-сложни емоционални инструменти. Не бива да забравяме, че челните зони на мозъчната кора, толкова важни за регулирането на лимбичния импулс, съзряват едва през юношеството (М. Е. Phelps et al., "PET: A Biochemical Image of the Brain at Work" in Brain Work and Mental Activity: Quantitative Studies with Radioactive Tracers, N.A. Lassen et al., eds., Copenhagen, Munksgaard, 1991.). Друга ключова система, която продължава да се оформя по време на цялото детство, е свързана с блуждаещия нерв, който регулира сърцето и други части от тялото, като същевременно изпраща сигнали на амигдалата и ѝ нарежда да започне да отделя катехоламини, обуславящи рефлекса „бягай или се бий“. Екипът от Вашингтонския университет, оценил влиянието на възпитанието върху децата, открива, че емоционално адекватните родители допринасят за по-добро функциониране на блуждаещия нерв.

Както обяснява Джон Готман, психологът, провел изследването; „Родителите могат да променят тонуса на блуждаещия нерв у децата си - това е мярката, с която се измерва възбудимостта на нерва, - като ги обучават емоционално, говорят с децата за чувствата и тяхното разбиране, за нуждата да се избягва критичността и безпричинното осъждане, за начините, по които могат да се решават емоционалните проблеми и какво да правят, вместо да прибягват до удари заради гняв или до изолация от мъка". Когато родителите се справят добре с тази задача, децата по-лесно потискат действието на нерва и амигдалата вече не секретира хормони, които да държат тялото непрекъснато мобилизирано - а така и поведението им става по-спокойно.

Едва ли може да има съмнение, че за всяко ключово умение, свързано с емоционалната интелигентност, има критичен период от по няколко години в ранното детство. Всеки такъв период дава възможност у детето да се утвърдят полезни емоционални навици. Ако това не стане, поправянето на тази грешка по-късно може да се окаже много по-трудно. Масираното оформяне и „окастряне“ на невронни вериги в детството може би е основната причина ранните емоционални травми да имат такова постоянно и трудно изкоренимо въздействие в живота ни като възрастни. Вероятно поради това и психотерапията понякога има нужда от дълги години, за да измени тези модели, а те дори и след повърхностната промяна да си останат скрити в нас като невидими склонности към едно или друго, склонности, покрити с тънък слой от нови прозрения или заучени реакции.

Разбира се, мозъкът си остава пластичен през целия ни живот, макар и не толкова зрелищно пластичен, колкото е в детството. Всяко учене предполага мозъчни изменения, укрепване на дадена синаптична връзка. Измененията при пациенти с обсесивно-компулсивни разстройства например сочат, че емоционалните навици подлежат на промяна през целия живот, дори на ниво неврони, стига да се положи известно усилие. Онова, което се случва с мозъка при ПТСР (или пък при терапията), е аналог на въздействието на всички повтарящи се или пък еднократни, но интензивни емоционални преживявания, независимо дали са добри или лоши.

Детето научава най-впечатляващите емоционални уроци от родителите си. У него се насаждат съвсем различни емоционални навици в зависимост от това дали родителите са в хармония с детето и му показват, че разпознават и удовлетворяват емоционалните му нужди, а дисциплината, която прилагат, е основана на емпатия, или пък родителите са погълнати единствено от себе си, не обръщат внимание на тревогите на детето и го възпитават в зависимост от капризите си с крясъци и бой. Психотерапията до голяма степен е просто лечебен заместител на онова, което е било сбъркано или пропуснато в ранното детство. Защо обаче да не направим всичко възможно, за да дадем на детето още от самото начало грижата и насоките, които ще култивират основните му емоционални умения?

Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг

Изтегляне 5.02 Mb.

Сподели с приятели: