Укротяването на агресията

Укротяването на агресията

В моето начално училище коравото хлапе се казваше Джими и беше в четвърти клас, когато аз бях в първи. Той беше от ония деца, които ти крадат парите за обяд, взимат ти колелото и ти шибват един още на втората дума. Джими беше класически грубиян, можеше да се сбие и при най-лека провокация, та дори и просто така, за спорта. Всички се прекланяхме пред него - и се държахме на разстояние. Всички го мразеха и се страхуваха от него, никой не искаше да го приеме в каквато и да е игра. Щом стъпеше на площадката, някаква невидима сила сякаш помиташе децата по пътя му.

Децата като Джими очевидно имат проблеми. Не е чак толкова очевидно обаче, че тази открита агресия в детска възраст е предвестник на емоционални и други проблеми в бъдеще. Преди да навърши шестнадесет, Джими вече беше в затвора за въоръжено нападение.

Много изследвания доказват, че агресията у деца като Джими бележи целия им живoт. (Alexander Thomas et al., "Longitudinal Study of Negative Emotional States and Adjustments from Early Childhood Through Adolescence", Child Development, vol. 59, September 1988.) Както вече видяхме, в семействата на такива деца обикновено има родители, които редуват пълното пренебрежение с жестоки и капризни наказания - модел, който, донякъде обяснимо, прави тези деца доста параноични и войнствени.

Не всички гневни деца са грубияни; някои са изолирани мар- гинали, които реагират пресилено на всеки дразнител и на ситуации, които смятат за обидни или несправедливи. Има обаче една особеност, която се наблюдава у всички такива деца, и това е склонността им да виждат обида там, където никой не е искал да ги обижда, и да смятат връстниците си за по-враждебни към тях, отколкото са в действителност. Това ги кара да тълкуват неутралните действия като заплашителни - един случаен сблъсък в коридора може да им се стори като вендета - и да нападат в отговор. Това, разбира се, кара другите деца да ги отбягват, което допълнително ги изолира. Такива гневни, изолирани деца са силно чувствителни към неправдите и към несправедливото отношение към себе си. Те обикновено се разглеждат като жертви и обикновено могат да цитират куп примери, при които например учителите са ги обвинявали за нещо, което те не са направили. Друга черта на тези деца е, че когато се разгневят, те могат да реагират само по един начин: с нападение.

Тези изкривени възприятия личат в един експеримент, при който грубияни гледат филми в компанията на по-кротки деца. В едно от филмчетата момче изпуска книгите си, след като друго го спъва, а децата наоколо се смеят; момчето, което е изпуснало книгите си, се ядосва и се опитва да удари едно от децата наоколо, които му се подиграват. Когато след това децата говорят за филма, грубиянът смята, че жертвата има пълно право да отвърне на удара. Нещо повече - когато зрителите трябва да определят колко агресивни са персонажите на екрана, според грубияните момчета, което е спънало друго, е по-враждебно, а гневът на спънатото момче е напълно оправдан. (John Lochman, "Social-Cognitive Processes of Severely Violent, Moderately Aggressive, and Nonaggressive Boys", in Journal of CUnical and Consulting Psychology, 1994)

Тази склоност към осъждане свидетелства за сериозно изкривяване на възприятията у хората, които санеобичайно агресивни: те действат въз основа на предположението, че ги грози враждебно отношение или заплаха, и не обръщат кой знае какво внимание на реалните факти. Усетят ли заплаха, те се впускат в действие. Ако агресивно момче играе шах и съперникът му направи два хода един след друг, то ще възприеме това като опит за измама и дори няма да си зададе въпроса дали не става дума за невинна грешка. То вижда злонамереност, а не невинност, и автоматичната му реакция е враждебна. Първосигналното възприятие за агресия у другите е непосредствено свързано със също толкова автоматична агресивност в отговор - вместо например да посочи на другото дете, че е направило грешка, грубиянът ще започне да обвинява, да крещи и да удря. А колкото по-често го прави, толкова по-автоматична става агресията и толкова повече се стопява репертоарът от алтернативни реакции - например възпитано себеутвърждаване и шеги.

Тези деца са емоционално раними, тъй като прагът им на чувствителност е много нисък, поради което и се вбесяват по- често и за повече неща; стигне ли се до сляпа ярост, мисленето им се замъглява, така че добронамерените действия на околните започват да изглеждат враждебни и те се връщат към овладения до съвършенство навик да нападнат натрапника. (Kenneth A. Dodge, "Emotion and Social Information Processing" in J. Garber e K. Dodge, The Development of Emotion Regulation and Dysrégulation, New York, Cambridge University Press, 1991.)

Тези изкривени възприятия вече съществуват в началното училище. Макар и повечето деца, и особено момчетата, да са доста груби в детската градина и в първи клас, докъм края на втората си година в училище те овладяват някакъв минимален самоконтрол. Докато останалите деца вече са започнали да се учат как да водят преговори и да правят компромиси при споровете на детската площадка, грубияните разчитат все повече на сила и заплахи. Това обаче има и своята социална цена: само след няколко часа в компанията на грубиян другите деца вече казват, че не го харесват. (J. D. Coieand and J. B. Kupersmidt, "A Behavioral Analysis of Emerging Sexual Status in Boy’s’ Groups", Child Development 54, 1983.)

Проучванията, проследили деца от предучилищна до късна тийнейджърска възраст, откриват, че приблизително половината първокласници, които се държат зле, не могат да контактуват спокойно с другите деца, не слушат родителите си и оказват съпротива на учителите, ще поемат по пътя на престъплението като тийнейджъри. (Dan Offord et al., "Outcome, Prognosis, and Risk in a Longitudinal Followup Study", Journal of the American Academy of Child and Adolescent Psychiatry 31, 1992.) Разбира се, не всички агресивни деца ще стигнат до насилие и престъпления, но при тях има най-голям риск от подобно поведение по-късно.

Склонността към престъпления се проявява удивително рано в живота на тези деца. Когато децата в една монреалска детска градина били оценени за враждебност и склонност към създаване на проблеми, онези с най-висок резултат на петгодишна възраст вече се били проявили като малолетни престъпници средно пет до осем години след това, в самото начало на пубертета. При тях има три пъти по-голяма вероятност в сравнение с другите деца да признаят, че са били някого, който не им е направил нищо, че са крали от магазин, използвали са оръжие при сбиване, разбивали са кола и са крали части от нея, че са се напивали - и всичко това преди още да навършат четиринадесет. (Richard Tremblay et al., "Predicting Early Onset of Male Antisocial Behavior from Preschool Behavior", Archives of General Psychiatry, September 1994.)

Пътят надолу обикновено започва при агресивни и неуправляеми деца в първи и втори клас. (Онова, което ce случва в семейството на детето преди то да тръгне на училище, е жизнено важно за предразположението мu към агресия. Едно проучване например сочи, че деца, чийто майки са ги отхвърлили на една годинка и чието раждане е бичо съпроводено с усложнение, са изложени на четири пъти по-голям риск да извършат тежко престъпление, преди да станат пълнолетни. Adriane Rames et al., "Birth Complications Combined with Early Maternal Reiection at Age One Predispose to Violent Crime at Age 18 Years", Archives of General Psychiatry, December 1994.) Обикновено още от първата година в училище недостатъчният контрол върху импулсите допринася за лошия им успех в училище, за това другите - а и те самите - да ги възприемат като „тъпи“, преценка, която само се задълбочава, след като бъдат преместени в класове за деца със специални образователни нужди (и въпреки че сред тези деца има повече с хиперактивност и увредени способности за учене, далеч не всички са такива). Деца, които от първите си дни в училище вече демонстрират утвърдения у дома модел на „принудителното действие", т.е. на грубиянско отношение, биват отписвани и от учителите си, които в противен случай трябва да инвестират твърде много време, за да ги държат под око. Естествената склонност на тези деца да предизвикват правилата, налагани в класната стая, означава, че те губят време, което в противен случай биха използвали за учене; предизвестеният им провал в обучението става очевиден още в трети клас. Макар и момчетата, поели по пътя към престъпността, да имат по-нисък коефициент на интелигентност от връстниците си, импулсивността им е по-значимата причина за поведението им: при десетгодишните импулсивността е почти три пъти по-важен определящ фактор за бъдещата им кариера на престъпници от коефициента им на интелигентност. (Макар и ниският коефициент на интелигентност да е свързан с престъпното поведение (едно от изследванията открива разлика от осем пункта между престъпниците и останалите), има и доказателства, че импулсивността е по-пряко и плътно свързана и с ниския коефициент на интелигентност, и с кариерата в престъпния свят. Импулсивните деца не внимават достатъчно, за да научат специализирания език и методите на разсъждение, на които се основават тестовете за интелигентност. При така нареченото „Питсбъргско проучване на младежта“ - добре планиран лонгитуден проект, в който се оценява и коефициентът на интелигентност, и импулсивността на деца от десетата до дванадесетта им година - импулсивността се оказва почти три пъти по-точен показател за обръщането към престъпленията от коефициента на интелигентност. Вж. Jack Block, “On the Relation Between I.Q., Impulsivity, and Delinquency”, Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.)

В четвърти или пети клас тези деца - вече смятани за грубияни или просто за „трудни“ - се оказват окончателно отхвърлени от връстниците си, не са в състояние да завързват приятелства и са напълно провалени в училище. Тъй като сами се чувстват изолирани, те гравитират около други отхвърлени от обществото младежи. Между четвърти и девети клас те са в плен на маргиналната си група и се отдават на живот на ръба на закона: пет пъти нарастват бягствата, пиенето, употребата на наркотици, като най-големият взрив е между седми и осми клас. В гимназията към тях се присъединяват и други „закъснели“, привлечени от предизвикателното им поведение; често това са младежи, над които не се осъществява никакво наблюдение у дома и които са започнали да мерят улиците самоволно още в края на прогимназията. Обикновено след десети клас тези групички отпадат от училище и тръгват по пътя на престъплението, започвайки с незначителни нарушения - дребни кражби, обири и продажба на наркотици.

(В това отношение между момчетата и момичетата се появява една красноречива разлика. Едно проучване сред момичета в четвърти клас, които вече имат репутацията на „лоши“ - забърквали са се в проблеми с учителите, нарушавали са правилата, но не са станали непопулярни сред връстниците си - открива, че 40% от тях вече имат дете, преди да са завършили гимназия. (Marion Underwood and Melinda Albert, “Fourth-Grade Peer Status as a Predictor of Adolescent Pregnancy”, доклад пред годишната среща на Society for Research on Child Development, Kansas City, Missouri, април 1989г.) Този процент надвишава три пъти обичайното съотношение на бременни момичета в същото училище. С други думи, антисоциалните тийнейджърки не се обръщат към насилието, а забременяват.)

Разбира се, пътят към насилието и престъпния живот не е еднозначно определен - налице са и много други фактори, които излагат детето на риск: живот в квартал с висока престъпност, където има и повече изкушения, свързани с насилие и престъпления, семейство, живеещо под силен стрес или в крайна бедност. Нито един от тези фактори обаче не прави обръщането към криминалната кариера задължително и безвъзвратно. При равни други условия психологическите сили, оформящи поведението на агресивните деца, увеличават шанса те да свършат като закоравели престъпници. Както казва Джералд Патсрсън, психолог, който следи отблизо развитието на стотици момчета на границата между детството и зрелостта, „антисоциалните действия на едно петгодишно дете могат да бъдат прототип за престъпните действия на юношата". (Gerald R. Patterson, “Orderly Change in a Stable World: The Antisocial Trait as Chimera” Journal of Clinical and Consulting Psychology 62, 1993.)