Emotional intelligence


ПЪРВА ЧАСТ: ЕМОЦИОНАЛНИЯТ УМ



страница2/23
Дата22.07.2016
Размер5.02 Mb.
#1023
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

ПЪРВА ЧАСТ: ЕМОЦИОНАЛНИЯТ УМ



1. За какво служат емоциите?



Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Малкият принц“



(Антоан дьо Сент-Екзюпери, Малкият принц (гл. 21), прев. Константин Константинов, Народна младеж, С. 1978. - Б.пр.)

Да помислим за миг за последните минути на Гари и Мери- Джейн Чонси, семейство, напълно отдадено на единадесетгодишната си дъщеря Андреа, прикована към инвалидна количка от тежка церебрална парализа. Семейството пътува с влак, който катастрофира и пада в реката, след като една баржа е ударила и разхлабила железопътен мост в блатата на Луизиана. Първата мисъл на родителите е за детето и те правят всичко възможно, за да спасят Андреа, докато водата нахлува в потъващия влак. Те успяват някак да избутат момичето през прозореца, от където го поемат спасителите. След това влакът потъва под водата и двамата загиват (Асошиейтед прес, 15 септември 1993 г.).

В историята за тези двама родители, чийто последен героичен акт е да направят всичко възможно, за да спасят детето си, има момент на почти митичен кураж. Няма съмнение, че подобни случаи на родителска саможертва в името на потомството са се повтаряли безброй пъти в човешката история и праистория, а кой знае колко още са били те по време на еволюцията на нашия вид* (Вечният характер на себеотрицателната любов се доказва от богатото ѝ присъствие в световната митология: приказките от „Джатака" например, разказвани из Азия векове наред, са посветени почти изцяло на такива сюжети за саможертва.)

От гледната точка на еволюционната биология подобна родителска саможертва е в услуга на „успешното възпроизводство“, на предаването на нашите гени на следващите поколения. Но от гледната точка на родителя, който прави отчаян опит в момент на криза, тук става въпрос единствено за любов.

Този пример за родителски героизъм е доказателство за целта и мощта на емоциите и свидетелства за ролята на алтруистичната любов - както и на всяка друга емоция, която изпитваме - в човешкия живот

(Алтруистичната любов и човешкото оцеляване: еволюционните теории, които разглеждат адаптивните предимства на алтруизма са обобщени чудесно в Malcolm Slavin & Daniel Kriegman, The Adaptive Design of the Human Psyche, New York, Guilford Press, 1992.).

Той показва, че най-дълбоките ни чувства, нашите страсти и копнежи, са основни ориентири, както и че нашият вид дължи своето съществуване до голяма степен именно на тяхната власт над човешките дела. Тази власт е невероятна: само могъща любов, въплътена в стремеж да спасиш любимото си дете, може да накара един родител да презре импулса за собственото си оцеляване. От гледна точка на интелекта тяхната саможертва е практически ирационална; от гледна точка на сърцето обаче тя е единственият възможен избор.

Социалните биолози подчертават властта на сърцето над ума в такива тежки моменти, когато се опитват да разберат защо еволюцията е дала на емоциите водеща роля в човешката душа. Нашите емоции, казват те, ни водят, когато се изправим пред предизвикателства и задачи, които са твърде важни, за да бъдат оставени единствено на разума - опасност, болезнена загуба, упорит стремеж към дадена цел въпреки всички лишения по пътя към нея, връзка с партньор или създаване на семейство. Всяка емоция представлява определено предразположение към някакво действие и ни насочва в посока, която и преди ни е позволявала да се справим добре с повтарящите се предизвикателства в човешкия живот (Голяма част от тази дискусия се основава на ключовия текст на Пол Екман, Paul Ekman, “An Argument for Basic Emotions”, Cognition and Emotion 6, 1992, pp. 169-200. Приведеният тук аргумент е от текста на П. Н. Джонсън-Аеърд и К. Оутли, публикуван в същия брой на списанието). Тъй като тези вечни ситуации се повтарят непрестанно по време на еволюционната ни история, ценността на нашия емоционален репертоар за оцеляването ни се доказва с това, че той е запечатан в самите ни нерви ни под формата на вроден, автоматичен отклик на човешкото сърце.

Всеки възглед за човешката природа, който си затваря очите пред властта на емоции, за съжаление е изключително късоглед. Самото име homo sapiens, което ни обозначава като мислещ биологичен индивид, е подвеждащо в светлината а новите възгледи за мястото на емоциите в нашия живот, защитавани от съвременната наука. Както всички знаем от личен опит, стигне ли се до решения и действия, чувствата са също толкова важни, колкото и мисълта - а често дори и повече. Стигнали сме твърде далеч в опитите си да подчертаваме стойността и приноса на чистия разум - на онова, което се измерва с коефициента на интелигентност - в човешкия живот. За добро или лошо, интелигентността не струва и пет пари, когато емоциите се надигнат.

Когато страстите владеят разума

Трагична история - и то заради грешка. Четиринадесетгодишната Матилда Крабтрий иска да се пошегува с баща си: да изскочи от гардероба и да викне „Буууу!“, когато родителите ѝ се прибират в къщи в един след полунощ след среща с приятели.

Само че Боби Крабтрий и съпругата му мислят, че Матилда е останала у приятели тази нощ. Когато влизат в къщата, Боби чува шум, взима едрокалибрения си пистолет и отива в стаята на Матилда, за да провери какво става. Когато дъщеря му изскача от гардероба, Крабтрий я прострелва във врата. Матилда Крабтрий умира дванадесет часа пo-къcнo. („Ню Йорк Таймс“, 11 ноември 1994)

Един от еволюционно наследените емоционални елементи е страхът, който ни мобилизира да защитим семейството си от опасност; този импулс подтиква Боби Крабтрий да извади пистолета си и да започне да търси из къщата натрапника, който като че ли дебне там. Страхът го кара да открие огън преди още напълно да е осъзнал по какво стреля, дори преди още да е разпознал гласа на дъщеря си. Според еволюционните биолози подобни автоматични реакции са заложени в нервната ни система, тъй като в продължение на един дълъг и тежък период от човешката праистория тъкмо те са определяли дали ще оцелеем или не. Нещо повече - те са били важни и за основната задача на еволюцията, а именно да създадем поколение, което да има същите генетични предразположения - ирония по-скоро тъжна, ако вземем пред вид трагедията на семейство Крабтрий.

Но ако и емоциите ни да са били чудесни водачи по дългия път на еволюцията, новите реалности на цивилизацията са нахлули толкова бързо, че бавната стъпка на биологичното развитие не е успяла да се нагоди към тях. Няма спор, че първите закони и етични кодекси - тези на Хамурапи, десетте божи заповеди на евреите или едиктите на император Ашока - могат да се разглеждат като опити за обуздаване, подчиняване и опитомяване на емоционалния живот. Както показва Фройд в „Цивилизацията и разочарованието от нея“, обществото е било принудено да наложи отвън правила, целящи да подчинят вълните на емоционалните крайности, които твърде често се надигат вътре в него.

Въпреки тези социални ограничения, страстите продължават да владеят над разума. Тази даденост на човешката природа се дължи на основната архитектура на нашия умствен живот. Ако погледнем основните неврологични модели на емоцията от биологична гледна точка, ние сме родени с механизъм, който е свършил добра работа за последните 50 000 човешки поколения, но не и за последните 500 - а още по-малко за последните пет. Бавните, неумолими еволюционни сили, които са оформили нашите емоции, са си свършили работата за около милион години; последните десет хиляди години, макар и да са станали свидетели на бързото въздигане на човешката цивилизация и на демографския взрив на човечеството, нараснало от пет милиона до пет милиарда души, са оставили съвсем лек отпечатък върху биологичните ни модели за емоционален живот.

За добро или лошо нашата оценка за всяка лична среща и откликът ни спрямо нея се оформят не само от рационалните ни преценки или личния ни опит, но и от далечното ни минало. Това залага у нас някои доста трагични склонности, както доказват тъжните събития у семейство Крабтрий. Накратко казано, ние твърде често се изправяме пред постмодерни дилеми с емоционални оръжия, създадени за предизвикателствата на плейстоцена. Тъкмо този проблем лежи в основата на настоящата книга.

Подтик към действие

Една сутрин в началото на пролетта пътувах по магистралата през планински поход в Колорадо, когато внезапно извила се снежна буря изведнъж скри от поглед колата пред мен. Колкото и да се взирах, не можех да различа нищо; прехвърчащия сняг се беше превърнал в непроницаема бяла пелена. Докато натисках спирачката, усетих как тревога изпълва тялото ми. Сърцето ми заби оглушително.

Тревогата прерасна в смразяващ страх. Отбих встрани и изчаках бурята да отмине. Половин час по-късно снегът спря, видимостта се върна, и аз продължих напред - само за да спра няколко стотин ярда по-напред, където санитари от спряла край пътя линейка се опитваха да извадят пътник от кола, ударила друга, по-бавна кола отпред. Катастрофата беше препречила магистралата. Ако бях продължил напред в снега, вероятно щях да се ударя в тях.

Предпазливостта, наложена ми от страха онзи ден, може би ми спаси живота. Като заек, замръзнал от ужас при вида на преминаваща лисица - или като примитивен бозайник на една ръка разстояние от бродещ динозавър - аз бях обзет от вътрешно състояние, което ме принуди да спра, да застана нащрек и да обърна внимание на приближаващата опасност.

По своята същност емоциите са подтици към определено действие, мигновени команди за управление на живота, които еволюцията е инсталирала вътре в нас. Самият корен на думата „емоция" идва от латинското movere, „движа се“, с представка, която променя значението на „отдалечавам се“. Така склонността към действие е вътрешно присъща на всяка емоция. Фактът, че емоциите водят до действия, личи най-ясно у животните и децата: едва у „цивилизованите“ възрастни можем да срещнем огромната аномалия в животинското царство: емоциите, тези най-основни импулси за действие, да не водят автоматично до видима реакция. (Наблюдение на Пол Екман, Калифорнийски университет в Сан Франциско.)

В нашия репертоар всяка емоция играе уникална роля, характеризираща се с различен биологичен белег (вж. Приложение А за повече подробности относно „основните“ емоции). С новите методи за проучване на тялото и мозъка изследователите откриват повече физиологични детайли за това как всяка емоция подготвя тялото за различна реакция: (Телесни промени при емоции и еволюционните причини за тях: такива промени са документирани в Robert W. Levenson, Paul Ekman, Wallace V. Friesen, “Voluntary Facial Action Generates Emotion-Specific Autonomous Nervous System Activity”, Psychophysiology 27,1990. Приведеният тук списък е извлечен от тази статия и от други източници. Към момента подобен списък си остава до голяма степен спекулативен; в момента се води научен дебат относно точните биологични характеристики на всяка емоция, като някои учени защитават тезата, че емоциите се застъпват много повече, отколкото се отличава, както и че съвременните ни възможности да измерваме биологичните корелати на дадена емоция са толкова несъвършени, че няма как да открием надеждна разлика помежду им. Повече за този дебат може да се види у Paul Ekman and Richard Davidson, eds.. Fundamental Questions About Emotions, New York, Oxford University Press, 1994.)




  • При гнева кръвта оросява допълнително ръцете и така позволява по-лесен захват на оръжие и по-силни удари; пулсът се учестява, а притокът на хормони като адреналин например създава енергиен импулс, който да се въплъти в решителни действия.

  • При страха кръвта оросява големите скелетни мускули, например в краката, и така позволява по-лесно бягство. Лицето пребледнява, тъй като кръвта се оттича от него и така възниква усещането за „смразяване на кръвта“. В същото време тялото се парализира, макар и само за миг, вероятно с цел да се определи дали търсенето на скривалище няма да е по-добра реакция. Връзките в емоционалните центрове на мозъка отприщват поток от хормони, които мобилизират тялото и го подготвят за действие. Вниманието се съсредоточава върху непосредствената опасност и преценява как да реагира.

  • Основните биологични промени при щастието включват засилена активност в мозъчния център, който потиска негативните чувства и увеличава енергията, и намаляване на активността на центъра, който отговаря за тревожните мисли. Единствената значителна физиологична промяна обаче е отпускането, което позволява на тялото да се възстановява по-бързо от биологичното напрежение на отрицателните емоции. Тази конфигурация предлага на тялото цялостна почивка, както и готовност и ентусиазъм спрямо всякакви предстоящи действия и широк набор от цели.

  • Любовта, нежните чувства и сексуалното удовлетворение предполагат парасимпатикова възбуда - физиологичната противоположност на мобилизацията от типа „бягай или се бий“, характерна за страха и гнева. Парасимпатиковият модел, наречен „отговор чрез отпускане“, обхваща реакции по цялото тяло, които водят до общо състояние на спокойствие и удовлетвореност, улесняващо сътрудничеството.

  • Повдигането на веждите в знак на изненада позволява разширяване на зрителното поле и пропуска повече светлина към ретината. Така получаваме повече информация за неочакваното събитие и ни е по-лесно да разберем какво точно става, а следователно и да съставим най-добрия възможен план за действие.

  • Навсякъде по света изразът на отвращение е един и същ и отправя едно и също послание: попаднали сме на нещо отблъскващо за вкуса или обонянието, в пряк или преносен смисъл. Мимиката на отвращение, при която горната устна се повдига, а носът се бърчи, е свързана, както отбелязва още Дарвин, с първобитния опит да се прикрият ноздрите от опасна миризма или да се изплюе отровна храна.

  • Основната функция на тъгата е да ни помогне да се адаптираме към тежка загуба, например смъртта на близък или тежко разочарование. Тъгата води до спад в енергията и ентусиазма към живота, в частност към развлеченията и забавленията, като освен това задълбочава депресията и забавя метаболизма на тялото. Това оттегляне навътре ни дава възможността да преживеем загубата или попарените надежди, да осъзнаем какви са последствията от тях за живота ни, а сетне, с връщането на енергията, да се подготвим за ново начало. Възможно е тази загуба на енергия да е държала тъжните (а следователно и раними) хора в зората на човечеството близо до дома, където са били в по-голяма безопасност.

  • Тези биологични подтици към действие се оформят като следствие от личния ни опит и културата ни. По целия свят например загубата на любим човек води до тъга и скръб. Но начинът, по който ще изразим скръбта си - дали ще изразяваме публично емоциите или ще ги оставим за по-интимни моменти - се определя от културата ни, както и това кои хора в живота ни попадат в категорията „близки".

  • Дългият еволюционен период, в който тези емоционални отклици постепенно са придобивали форма, със сигурност е бил доста по-суров, отколкото човечеството като биологичен вид познава след зората на писаната история. Било е време, в което малко бебета са оцелявали, а още по-малко са стигали тридесетата си година; време, когато хищниците са можели да връхлетят във всеки един момент, когато своеволните суши и наводнения са очертавали границата между гладната смърт и оцеляването. Но с установяването на земеделието, а оттам и на най-примитивните човешки общества, шансовете за оцеляване започват да се променят драматично. През последните десет хиляди години, докато тези предимства започват победоносния си поход по света, жестокият натиск, на който е подложено човешкото население, започва видимо да намалява.

Тъкмо този натиск е направил емоционалните ни реакции толкова ценни за оцеляването ни; емоционалните ни механизми са се адаптирали съвършено към него. Но докато в далечното минало взривоопасният гняв може и да е представлявал основен инструмент за оцеляване, днес достъпът на тринадесетгодишни деца до автоматични оръжия твърде често превръща този гняв в опустошителна буря.

(Както казва Пол Екман: „Гневът е най-опасната емоция; някой от най-разрушителните за обществото ни проблеми се дължат на сляп гняв. Тази емоция най-малко подлежи на адаптация, тъй като ни мобилизира за бой. Нашите емоции са еволюирали по време, в което не сме разполагали с технология, с която да им придаваме такава мощ. Ако в предисторически времена човек изпаднел във внезапен пристъп на бяс и за секунда му се приисквало да убие някого, не е можел да направи това толкова лесно - днес обаче може“.)

Двете страни на нашия ум


Една приятелка ми разказваше преди време за развода си - раздяла, която бе преживяла изключително болезнено. Съпругът ѝ се влюбил в по-млада жена в работата си и изведнъж ѝ заявил, че я напуска, за да се пренесе при другата. Последвали месеци на ожесточена борба за дома, парите и попечителството над децата. Сега, няколко месеца по-късно, тя вече можеше да каже, че независимостта ѝ е изключително ценен дар, че е щастлива да бъде самостоятелна. „Вече не мисля за него - изобщо не ме интересува“, каза ми тя. Но докато говореше, очите ѝ за миг се напълниха със сълзи.

Този миг лесно може да мине незабелязан. Но емпатичното разбиране, че насълзените ѝ очи означават тъга, въпреки че тя твърди точно обратното, е също толкова сигурно, колкото и аналитичното разбиране на думите, напечатани върху хартия. Едното е действие на емоционалния ум, другото - на рационалния. Нашият ум съвсем буквално е раздвоен - и едната му част мисли, а другата чувства.

Тези два различни по своята същност познавателни метода се преплитат, за да изградят душевния ни живот. Единият, рационалният ум, е начинът на мислене, който обикновено осъзнаваме:

той е силен, когато става въпрос за внимание, размисъл, преценка и разсъждение. Но редом с него съществува и друга познавателна система, импулсивна и могъща, понякога дори нелогична - емоционалният ум. (За по-подробно описание на свойствата на емоционалния ум вж. Приложение Б.)

Дихотомията между емоционално и рационално се доближава до популярното деление на „сърце“ и „глава“. Да знаеш нещо „в сърцето си“ ти дава по-различна убеденост, някаква по-дълбока сигурност от това просто да мислиш така с рационалния си ум. Съществува непрекъсната градация на съотношението между рационален и емоционален контрол над ума; колкото по- интензивно е чувството, толкова по-силен става емоционалният ум - и толкова по-слаб е рационалният. Тази схема изглежда се дължи на хилядолетното еволюционно предимство емоциите и интуициите да отключват незабавна реакция в ситуации, в които животът ни е изложен на опасност и в които дори миг размисъл може да ни струва главата.

Тези две страни на ума - емоционалната и рационалната - работят в пълна хармония през по-голямата част от времето, съчетавайки различните си познавателни методи, за да ни водят по пътя ни през света. Обикновено помежду им има баланс - емоциите подават информация на операциите на рационалния ум, а той на свой ред нюансира и понякога напълно възпира емоционалния напор. И все пак двете страни на нашия ум са независими само отчасти и както ще видим, всяка една от тях съответства на отделна (но свързана с другата) електрическа верига в мозъка.

В повечето моменти тези две страни са в деликатна хармония; чувствата са от изключителна важност за мисълта, а мисълта - за чувствата. Но когато емоциите се разбушуват, балансът изчезва: емоционалният ум се надига и потъпква рационалния. Хуманистът от XVI в. Еразъм Ротердамски описва с лека закачка това вечно противопоставяне между разума и емоциите:

Нима Юпитер не ни е дарил с много повече чувственост, отколкото разум? Съотношението е почти колкото половин унция към ас (т.е. двадесет и четири към едно, б.пр.). (...) Сетне е противопоставил на беззащитния разум двама други тирани с изключителна сила: гневът (...) и сладострастието. (...) Всекидневният живот на хората е достатъчно ясна илюстрация на това какво може да направи разумът срещу тях. Той прави

единственото, на което е способен: защитава се до премаляване и рецитира формулите на добродетелта, а ония го пращат по дяволите, нападат го и много по-жестоко, докато накрай той не отстъпи и не се предаде“.

(§16. Българско издание с различен превод: Еразъм Ротердамски, Възхвала на глупостта, Рата, С. 2006. - Б.пр.)

Как се е развил мозъкът


За да разберем по-добре неумолимата власт на емоциите над мислещия ум - както и защо чувствата и разумът толкова често са във война, - нека обърнем внимание на това как се е развил мозъкът. Човешкият мозък със своите около килограм и половина клетки и мозъчна течност е около три пъти по-голям от този на най-близките ни роднини по еволюция - приматите. Милиони години мозъкът е расъл от долу нагоре, като по-високо разположените му центрове са се развивали като усложнени модели на по-ниските и древни части. (Растежът на мозъка на човешкия ембрион повтаря в общи линии тази еволюция.)

Най-примитивната част на мозъка, с която разполагат и всички биологични видове с нервна система, която да е поне една стъпка над минималната, е мозъчният ствол, който обгръща горния край на гръбначния мозък. Този базов мозък регулира основни жизнени функции като дишането и метаболизма на другите органи, а освен това контролира стереотипните реакции и движения. Той не мисли, нито пък учи, а по-скоро съдържа набор от предварително програмирани регулатори, които осигуряват функционирането на тялото по начин, който да гарантира неговото оцеляване. Този мозък е царувал в епохата на влечугите - представете си змия, която съска при сигнал за заплаха или нападение.

От този най-примитивен мозък са се развили емоционалните центрове. Милиони години по-късно от тези емоционални зони се развива мислещият мозък или така нареченият неокортекс - дебелият слой набраздена тъкан, който представлява кората на мозъка. Фактът, че мислещият мозък се е развил от емоционалния ни казва нещо много важно за връзката между мисъл и емоция, а именно, че емоционалният мозък е съществувал дълго, преди да се появи рационалният.

Най-древният корен на емоционалния ни живот е обонянието или по-точно обонятелният (олфакторният) лоб, клетките, които възприемат и анализират миризмите. Всяко живо същество, независимо дали е храна, отрова, сексуален партньор, хищник или жертва, има своя собствена отличителна молекулярна конфигурация, която може да бъде пренасяна по въздуха. В тези първобитни времена обонянието се оказва най-важното за оцеляването сетиво.

От обонятелния лоб започват да се развиват древните емоционални центрове, които в крайна сметка нарастват толкова, че обхващат горната част на мозъчния ствол. В рудиментарния си стадий на развитие обонятелният център се състои само от тънки слоеве неврони, които приемат и анализират миризмите. Един слой клетки идентифицира миризмата и я разпределя в някоя от важните категории: храна, отрова, сексуален партньор, враг. Втори слой клетки изпраща рефлекторни съобщения по нервната система, които казват на тялото какво да прави: хапи, плюй, доближи се, бягай, преследвай*. (Подобни основни реакции определят онова, което може да мине за „емоционален живот“ - или по-скоро за „инстинктивен“ живот - на тези видове. Те обаче имат и аспект, който е по-важен в еволюционно отношение, тъй като представляват основните за оцеляването решения; животните, които ги взимат навреме и адекватно, оцеляват и предават гените си. В тези ранни епохи мисловният живот е доста прост; сетивата и съвсем ограничен набор от реакции на определени стимули позволяват на гущера, жабата, птицата, рибата - а може би и на бронтозавъра - да доживеят до следващото утро. Този слабоват мозък обаче още не позволява онова, което можем да наречем пълноценна емоция.)

С възникването на първите бозайници в емоционалния мозък се появяват нови слоеве с ключово значение. Те са групирани около мозъчния ствол и изглеждат приблизително като поничка с отхапан край, в който влиза мозъчният ствол. Тъй като тази част от мозъка обхваща мозъчния ствол, тя е наречена лимбична система, от латинската дума за пръстен, limbus. Тази нова невронна територия става носител на емоции, адекватни на обхвата на мозъка (R. Joseph, The Naked Neuron: Evolution and the Languages of the Brain and Body, New York, Plenum Publishing, 1993; Paul D. MacLean, The Triune Brain in Evolution, New York, Plenum, 1990.). Когато сме обзети от неустоим копнеж или безграничен бяс, когато сме влюбени до уши или вцепенени от страх, тъкмо лимбичната система диктува нашите емоции.

В процеса си на развитие лимбичната система е създала два мощни инструмента: ученето и паметта. Тези революционни нововъведения позволяват на животното да бъде много по-умно в избора си на действия в борбата за оцеляване, както и да адаптира реакциите си към изменящите се нужди, вместо да демонстрира само неизменни, автоматични модели на поведение. Ако храната го разболява, следващия път то може да я избегне. Решенията какво да се яде и какво да се избягва все още се взимат основно чрез обонянието; връзките между обонятелния лоб и лимбичната система вече различават и разпознават миризмите, сравняват ги с минали миризми и така отличават хубавото от лошото. Това е задача на така наречения обонятелен мозък или риненцефалон, част от лимбичните връзки, както и на рудиментарни части от неокортекса, същинския мислещ мозък.

Преди около сто милиона години мозъкът на бозайниците започва да расте неудържимо. Върху тънкия двуслоен кортекс - зоните, които планират, анализират сетивата и координират движението - се появяват няколко нови слоя мозъчни клетки, които формират неокортекса. За разлика от древния двуслоен кортекс, неокортексът има невероятен интелектуален потенциал.

Неокортексът на homo sapiens е много по-голям от този на всички други биологични видове и тъкмо на него дължим онова, което приемаме за специфично човешко. Той е седалище на мисълта, той съдържа центровете, които сглобяват и анализират данните, подадени от сетивата. Той добавя към чувствата ни нашето мнение за тях - и ни позволява да имаме чувства по отношение на идеите, изкуството, символите и въображението.

В еволюционен план неокортексът е позволил изключително адекватна и фина адаптация, която несъмнено е дала на организма огромни предимства в борбата за оцеляване, както и много повече шансове потомството му на свой ред да наследи гените, съдържащи същия невронен модел. Предимството при оцеляване се дължи на таланта на неокортекса да разработва стратегии и дългосрочни планове и да прибягва до други хитрини. И не само това - достиженията на изкуствата, цивилизацията и културата също са рожби на неокортекса.

Тази нова част от мозъка позволява и добавянето на нюанси в емоционалния живот. Да вземем например любовта. Лимбичните структури пораждат чувство на удоволствие и сексуално желание - емоциите, които подхранват сексуалната страст. Но действието на неокортекса и неговите връзки с лимбичната система позволяват създаването на връзката между майка и дете, която е в основата на семейната единица и на дългосрочното ангажиране с отглеждането на деца, което прави възможно човешкото развитие. (Видове, които нямат неокортекс, като влечугите например, нямат и майчинско чувство; когато малките се излюпят, те трябва да се крият, за да не бъдат изядени от собствените си родители.) При хората защитата, която родителите предлагат на децата, позволява голяма част от съзряването да премине по време на едно дълго детство, в което мозъкът продължават да се развива.

Ако проследим филогенетичната скала от влечугото през по- лумаймуните до човека, масата на неокортекса расте; с нея растат в геометрична прогресия и връзките между невроните в мозъка. Колкото повече са те, толкова повече са възможните реакции. Не- окортексът позволява фин и сложен емоционален живот, та дори и възможността да изпитваме чувства за нашите чувства. У приматите има повече връзки между неокортекса и лимбичната система, отколкото у другите видове (а у човека са дори още повече) и това ни показва защо можем да демонстрираме много по-сложни реакции спрямо емоциите си - и то с много повече нюанси. Докато един заек или резус имат ограничен набор от типични реакции при чувство на страх, по-големият неокортекс у човека позволява доста по-сложени и диференциран репертоар, включително и това да се обадим по телефона за помощ. Колкото по-сложна е социалната система, толкова по-важна е тази гъвкавост - а по- сложен социален свят от нашия собствен просто няма".

Но тези висши центрове не управляват целия емоционален живот; по жизнено важни сърдечни въпроси - и най-вече при критични емоционални ситуации - командването се поема от лимбичната система. Тъй като много от висшите центрове на мозъка са се развили от лимбичната област и са разширили именно нейния обхват, емоционалният мозък играе жизнено важна роля в невронната архитектура. Тъй като са корена, от който са израснали новите мозъчни зони, емоционалните му части са свързани чрез безброй сигнални връзки с всички елементи на неокортекса. Това дава на емоционалните центрове огромна власт да влияят на работата на останалата част от мозъка - включително и на мисловните центрове.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница