Приложение 1. Що е емоция?

Приложение 1. Що е емоция?

Изследователите продължават да спорят кои емоции могат да се смятат за първични - нещо като основните цветове, от които да произлизат всички останали, - както и дали изобщо съществуват подобни емоции. Някои теоретици предлагат емоциите на се разглеждат по групи, макар и не всички да са съгласни кои точно са групите. Ето някои от основните кандидати за групи и техните членове:

• 
  Гняв: бяс, възмущение, яд, отчаяние, ярост, раздразнение, язвителност, жлъчност, враждебност, неприязън, ненавист, а като крайно състояние - патологична омраза и склонност към насилие.
  
• 
  Тъга: мъка, траур, безрадостност, мрачно настроение, меланхолия, самосъжаление, самота, чувство за отхвърляне, отчаяние, а в патологични случаи - тежка депресия.
  
• 
  Страх: тревожност, притеснение, нервност, загриженост, смайване, ужас, недоверчивост, предпазливост, опасения, раздразнителност, на патологично ниво - фобия и паника.
  
• 
  Радост: щастие, наслада, облекчение, удовлетворение, блаженство, удоволствие, забавление, гордост, чувствена наслада, тръпка, благодарност, вълнение, еуфория, екстаз, в патологични състояния - мания.
  
• 
  Любов: приемане, приятелски чувства, доверие, мило отношение, афинитет, отдаване, обожание, очарование.
  
• 
  Изненада: шок, удивление, учудване, смайване, слисване.
  
• 
  Отвращение: презрение, отхвърляне, присмех, ненавист, отблъскване.
  
• 
  Срам: вина, притеснение, мъка, угризения, унижение, съжаление, сподавяне, огорчение, покруса, разкаяние.
  

Мнението, че съществуват някакви основни емоции, до голяма степен се дължи на откритието на Пол Екман от Калифорнийския университет в Сан Франциско. Той стига до извода, че лицевите изражения за четири чувства (страх, гняв, тъга, удоволствие) се разпознават от хора от различни култури по целия свят, включително и от съвсем примитивни групи, които не познават киното или телевизията, което вероятно означава, че тези изражения са универсални. Екман показва снимки на лица, изобразяващи една или друга емоция с техническа точност, на народи от всякакви култури - чак до форе в Нова Гвинея, изолирано палеолитно племе високо в планините - и всички разпознават тези четири основни емоции. Универсалната валидност на мимиките за емоции за пръв път е забелязана още от Дарвин, който вижда в нея доказателство за това, че еволюционните сили са отпечатали тези сигнали в централната ни нервна система.

В търсене на основни принципи аз вървя по стъпките на Екман и смятам, че емоциите могат да бъдат разделени на семейства, а във всяко семейство да бъдат разположени върху двумерна скала. За мен основните групи - гняв, тъга, страх, радост, любов, срам и така нататък - са обобщение на безбройните нюанси, които изпълват емоционалния ни живот. Всяко едно от тези семейства има основно емоционално ядро, от което излизат безброй разклонения. Короната на това символично дърво представляват настроенията, които са по-приглушени и траят много по-дълго от емоцията (рядко явление е цял ден да си бесен, но не е чак толкова рядко да си кисел и раздразнителен и лесно да стигаш до истински гняв). След това идват темпераментите - предразположението към дадена емоция или настроение, което прави хората меланхолични, срамежливи или ведри. Още по-нататък са емоционалните разстройства, като клиничната депресия или неумолимото безпокойство, при които жертвата непрекъснато е в плен на отровни емоции.

Приложение 2. Отличителни черти на емоционалния ум

Емоционалният ум е много по-бърз от рационалния и се впуска в действие, без да спре дори за миг, за да помисли какво всъщност прави. Скоростта, с която действа, е сериозна пречка пред аналитичните разсъждения, така характерни за рационалния ум. В еволюцията тази скорост вероятно е засягала основни решения - например на какво да се обърне внимание, - а след като вече сме застанали нащрек и вече сме изправени например пред друго животно, да решим дали ние ще го изядем, или то нас. Организмите, които са спирали, за да разсъждават по тези въпроси, едва ли са успявали да създадат достатъчно поколение, на което да предадат бавно реагиращите си гени.

Действията, обусловени от емоционалния мозък, са придружени от особено силна увереност, страничен продукт от праволинейната и опростенческа гледна точка, която може да се окаже напълно непонятна за рационалния ум. Когато прахът се слегне, та дори и по средата на действието пред нас може да се появи с цялата си сила въпросът: „Какво, по дяволите, правя?“ - знак, че рационалният ум се е разбудил, макар и не чак толкова бързо, колкото емоционалният.

Тъй като интервалът между дразнителя и емоцията може да бъде само миг, механизмът, който оценява възприятията, трябва да е в състояние да реагира светкавично дори и за стандартите на мозъка, които се измерват с хилядни от секундата. Тази оценка на нуждата от действие трябва да бъде автоматична и толкова бърза, че да не може да влезе в съзнанието (Ibid., р. 187.) Тази разновидност на емоционалната реакция ни мобилизира преди още да разберем какво става.

Това светкавично възприятие жертва точността в името на скоростта, разчита на първи впечатления, реагира спрямо общата картина или в зависимост от най-набиващите се на очи нейни детайли. Нещата се възприемат едновременно и като цяло, а реакцията не минава през рационален анализ. Най-ярките елементи могат да определят впечатлението и да потиснат внимателната оценка на детайлите. Огромното предимство в случая е, че емоционалният ум може да разчита емоционалната реалност (той ми е ядосан, тя лъже, това го натъжава) за част от секундата и така ни помага да преценим мигновено от кого да се пазим, на кого да вярваме и кой е разстроен. Емоционалният ум е нашият радар за опасност: ако ние (или нашите еволюционни предшественици) чакахме рационалният ум да направи подобна преценка, можеше не просто да сбъркаме, а да умрем. Недостатъкът е, че всички тези впечатления и интуитивни преценки могат да се окажат напълно погрешни, тъй като се правят неадекватно бързо.

Пол Екман смята, че скоростта, с която емоциите ни завладяват, преди изобщо да сме ги осъзнали, е жизнено важна за невероятната им адаптивност: те ни мобилизират и ни карат да реагираме на спешни събития, без да губим време да преценяваме дали и как да действаме. С помощта на системата си за определяне на емоции по нищожни изменения в изражението на лицето Екман може да проследява микроемоции, които прелитат по него за по-малко от половин секунда. Екман и неговите сътрудници откриват, че емоционалните изражения започват да се проявяват чрез промени в лицевата мускулатура няколко хилядни от секундата след като събитието вече е отключило реакцията, както и че психологическите изменения, типични за дадена емоция - например намаляване на кръвния поток или ускоряване на пулса - също имат нужда само от стотни от секундата, за да започнат да се прилагат. Тази скорост е особено забележителна при интензивни емоции - например страх пред внезапно появила се заплаха.

Екман твърди, че емоцията се разразява с пълна сила за съвсем кратко, само за няколко секунди, но в никакъв случай за минути, часове или дни. Според него би било проява на лоша адаптация, ако емоцията мобилизираше мозъка и тялото за дълго време, независимо от променящите се обстоятелства. Ако емоциите, предизвикани от дадено събитие, продължаваха да ни владеят дълго след като то е отминало и без оглед на всичко, което се случва около нас, то чувствата ни едва ли щяха да бъдат добри насоки за действие. За да трае дълго една емоция, поводът за нея трябва непрекъснато да е налице и да я извиква отново и отново, както например загубата на любим човек ни кара да скърбим много дълго време. Когато чувствата все пак траят няколко часа, то това става под приглушената форма на настроение. Настроенията определят общия тон на афекта, но в никакъв случай не определят еднозначно начина, по който възприемаме даден дразнител и реагираме на него, както го прави емоцията.

Първо чувства, после мисли
Тъй като рационалният ум има нужда от миг-два повече, отколкото емоционалния, за да регистрира даден дразнител и да реагира на него, първият импулс в дадена емоционална ситуация се ръководи от сърцето, а не от ума. Има и вторична емоционална реакция, не чак толкова бърза, която първо узрява в мислите ни, преди да премине в чувствата. Тази втора пътека към отключванего на емоциите е по-аналитична и ние обикновено осъзнаваме мислите, свързани с нея. В този вид емоционална реакция има по-подробни разсъждения. Нашите мисли - с други думи, когнитивните ни способности - играят ключова роля за определянето на това какви емоции ще се породят. След като направим съзнателна оценка - „шофьорът на таксито се опитва да ме измами“, „бебето е толкова сладко“, - на сцената се появява една по-екватна емоционална реакция. При тази по-бавна последователност една по-задълбочена мисъл предшества чувствата. По-сложните емоции, например притеснението от предстоящ изпит, минават по този дълъг път и имат нужда от няколко секунди или дори минути, за да се разгърнат напълно - иначе казано, това са емоции, породени от мисли.

В противовес на това при светкавичните реакции чувствата като че ли предшестват всяка мисъл или поне се развиват паралелно с нея. Те се развиват в ситуации, които засягат самото ни оцеляване. Ето каква е силата на тези бързи решения: те ни мобилизират за миг така, че да можем да реагираме на извънредна ситуация. Най-интензивните ни чувства са неволни реакции - не можем да решим кога ще се проявят. „Любовта - пише Стендал - е като треска, която идва и си отива независимо от желанието“. Не само любовта, но и гневът, и страхът са в състояние да ни завладеят - те сякаш просто ни се случват, а не са плод на рационален избор. По тази причина и можем да ги използваме като алиби: именно фактът, че не можем да избираме емоциите подчертава Екман, позволява на хората да обясняват действията си с думите, че са направили това или онова под въздействието на емоциите.

Също както има бърза и бавна емоционална система - едната породена от непосредствените възприятия, а другата - от аналитичната мисъл - съществуват и емоции, които могат да се проявят по поръчка. Един от примерите за това са нарочно манипулираните чувства, които са основен инструмент на актьора, например сълзите, появили се благодарение на призовани в паметта тъжни спомени. Но актьорите просто използват по-умело от нас простосмъртните, втората емоционална система - чувства, подени от мисли. Макар и да не сме в състояние лесно да изменим конкретните емоции, които дадена мисъл отключва, ние все пак можем да решим за какво да мислим, и често го правим. Също както сексуалната фантазия може да доведе до сексуална възбуда, щастливите мисли могат да ни развеселят, а меланхоличните - да ни накарат да се замислим.

Но рационалният ум обикновено не решава какви емоции „трябва“ да изпитваме. Вместо това чувствата ни обикновено ни поставят пред свършен факт. Рационалният ум може да контролира единствено хода на тези реакции. С някои изключения ние не можем да решаваме кога да се гневим или да тъгуваме.

Тази логика на сърцето - т.е. на емоционалния ум - е добре уловена от Фройд в неговата представа за „първична мисъл“: това е логиката на религията и поезията, на психозата и децата, на сънищата и митовете (както казва Джоузеф Камбъл, „сънищата са лични митове, митовете са споделени сънища“). Именно първичният мисловен процес е ключът към смисъла на творби като „Одисей“ на Джеймс Джойс: при него мисълта и свободните асоциации определят хода на повествованието, един предмет символизира друг, едно чувство замества друго, цялостите биват сведени до своите части. Не съществува време, няма причинно- следствена връзка. В първичния мисловен процес няма отрицание: всичко е възможно. Психоаналитичният метод отчасти представлява изкуството на дешифриране и разкриване на тези замествания в мисленето.

Ако емоционалният ум следва тази логика и нейните правила, при които един елемент замества друг, не е задължително нещата да се описват чрез обективната си идентичност: важен е единствено начинът, по който те се възприемат - иначе казано, нещата са това, което изглеждат. Онова, което ни напомня даден предмет, може да се окаже много по-важно от онова, което в действителност този предмет „е“. В емоционалния живот същностите могат да бъдат като холограми, при които всяка част да напомня за цялото. Както подчертава Сиймор Епстийн, докато рационалният ум прави логически връзки между причини и следствия, емоционалният ум не прави разлика и свързва нещата, които просто имат подобни набиващи се на очи елементи. (Epstein, 1993, op. cit., р. 55.)

Има много начини, по които емоционалният ум може да бъде определен като „детински“, и те стават все повече с нарастването на силата на емоцията. Единият от тези аспекти е мисленето в категории, при което всичко е или черно, или бяло, без оттенъци на сивото; човек, който се е опарил заради някаква дребна грешка, може веднага да си помисли: „Ето, винаги оплесквам нещата“. Друг знак за това е персонализираното мислене, при които събитията се възприемат единствено с оглед на самите нас - като онзи шофьор, който обяснил катастрофата с думите: „И тогава стълбът тръгна право към мен...“

Тези детински разсъждения имат склонността да потвърждават самите себе си, потискайки или игнорирайки всякакви спомени и факти, които биха подкопали увереността ни, и възприемайки с готовност само онези, които я подкрепят. Предположенията на рационалния ум са нестабилни; всяко ново доказателство може да ги отхвърли и да ги замени с ново предположение - той се придвижва напред от факт към факт. Емоционалният ум обаче възприема убежденията си като абсолютно верни и отхвърля всякакви доказателства за противното. Ето защо е толкова трудно да спорим с някого, който е в плен на емоциите: независимо колко са стабилни аргументите ни от логическа гледна точка, те нямат никаква тежест, ако не съвпадат с емоционалните убеждения на противниковата страна в момента. Чувствата оправдават самите себе си с помощта на поредица от възприятия и „доказателства“, които нямат обективна стойност.

Настоящето в плен на миналото

Когато определен белег на някое събитие изглежда подобен на емоционално зареден спомен от миналото, емоционалният ум реагира с чувствата, свързани със запаметеното събитие. Той действа в настоящето така, сякаш, то е минало. (J. Toobey and L. Cosmides, “The Past Explains the Present: Emotional Adaptations and the Structure of Ancestral Environments”, Ethology and Sociobiology 11, pp. 418-19.) Проблемът, особено когато оценката е светкавична и автоматична, е, че може и да не осъзнаем, че онова, което ни се е случило някога, не се случва отново. Ако побоите в детството са научили някого да реагира на всяко смръщване с интензивен страх и омраза, той ще продължи и като възрастен да реагира по подобен начин, дори и смръщените вежди вече да не носят чак такава заплаха.

Когато чувствата са силни, свързаната с тях реакция е очевидна. Но ако са едва видими, ние може и да не осъзнаем как реагираме емоционално, дори и да виждаме определени нюанси в поведението си. Мислите и реакциите в този момент ще бъдат белязани от начина, по който сме реагирали някога, макар и да ни се струва, че поведението ни се дължи изцяло на настоящата ситуация. Емоционалният ни ум ще надене хомот на рационалния и ще го впрегне за собствените си нужди, а ние ще продължим да си измисляме рационални обяснения за реакциите си, ще ги обясняваме единствено с оглед на настоящето, без да осъзнаваме влиянието на емоционалните спомени. В този смисъл ние нямаме представа какво всъщност се случва, макар и да сме напълно убедени в противното. В такива моменти емоционалният ум напълно е подчинил рационалния и го използва за собствените си цели.

Реалност в зависимост от състоянието

Действията на емоционалния ум до голяма степен се определят от моментното състояние и се диктуват от мисълта, в чийто плен се намираме. Мислите и действията ни, когато сме настроени романтично, се отличават драстично от поведението ни при гняв или потиснатост; в емоционалните механизми всяко чувство има свой собствен репертоар от мисли, реакции, та дори и спомени. Тези обусловени от текущото състояние репертоари стават водещи в моменти на силни чувства.

Един от белезите, че подобен репертоар е вкаран в играта, е селективната памет. Една от реакциите на мозъка спрямо емоционални ситуации е пренареждане на паметта и на възможностите за действие, така че най-адекватните да се окажат на първите места в списъка и съответно да се приложат по-бързо. А както видяхме, всяка основна емоция има свой отличителен биологичен почерк, модел за светкавични промени, които мобилизират тялото едновременно с надиганото на съответната емоция, както и уникален набор от сигнали, които тялото автоматично започва да излъчва под нейно влияние. (Дори и да изглежда напълно очевидно, че всяка емоция има свой собствен биологичен модел, за учените, които изследват психофизиологията на емоциите, това съвсем не е така. И до днес се води изключително специализиран дебат за това дали емоционалният механизъм е един и същ при всички емоции или всяка има свой собствен модел. Без да влизам в подробности, тук съм представил гледната точка на онези, които смятат, че всяка основна емоция има уникален биологичен профил.)