Emotional intelligence
Анатомията на едно емоционално отвличане
Изтегляне 5.02 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Вместилище на всички страсти
- Невронният спусък
- Емоционалният страж
- Специалистът по емоционалната памет
- Алармена система с изтекъл срок на годност
- Когато емоциите действат бързо - и немарливо
- Емоционалният диспечер
- Хармония между чувство и мисъл
2. Анатомията на едно емоционално отвличанеЖивотът е комедия за онези, които мислят, и трагедия за онези, които чувстват. Хорас Уолпул Бил горещ августовски следобед през 1963 г. - същият ден, в който Мартин Лутър Кинг произнасял прословутата си реч с думите „Имам една мечта" на похода за човешки права във Вашингтон. Ричард Роблес, закоравял взломаджия, който тъкмо бил пуснат под гаранция след тригодишна присъда за повече от сто обира, с които плащал скъпото удоволствие да взима хероин, решил да се върне още веднъж към занаята. Както разказал по- късно, искал да се откаже от престъпленията, но отчаяно се нуждаел от пари за приятелката си и за тригодишната си дъщеря. В апартамента, в който влязъл с взлом, живеели две млади жени - двадесет и една годишната Джанис Уайли, редактор в списание „Нюзуик“, и двадесет и три годишната Емили Хофърт, начална учителка. Въпреки че Роблес избрал апартамента в богаташкия Ист Сайдс идеята, че в него няма да има никого, Уайли си била вкъщи. Роблес я заплашил с нож и я вързал. Тъкмо се канел да излиза, когато се прибрала и Хофърт. За да се измъкне безпроблемно, Роблес започнал да връзва и нея. Както самият Роблес разказва няколко години по-късно, докато връзвал Хофърт, Джанис Уайли го предупредила, че няма да му се размине, че е запомнила лицето му и ще помогне на полицията да го намери. Крадецът, който си бил обещал, че това ще бъде последният му обир, се паникьосал и изгубил всякакъв контрол. В пристъп на ярост той грабнал една стъклена бутилка и започнал да удря с нея двете жени, докато не изпаднали в безсъзнание, след което, в плен на ужаса, ги пробол десетки пъти с кухненски нож. Когато поглежда назад към онзи миг повече от двадесет и пет години по-късно, Роблес се оплаква: „Направо откачих. Главата ми просто гръмна“. Роблес е разполагал с доста време, за да съжалява за онези няколко минути разюздан бяс. Към момента - повече от тридесет години по-късно - той още е в затвора за убийството, станало известно като „клането на работещите момичета“. Подобни емоционални експлозии са истинско невронно отвличане. Както по всичко личи, в такива моменти един център в лимбичната система обявява тревога и мобилизира останалата част от мозъка за своите цели. Отвличането става мигновено и дава началото на реакция няколко скъпоценни мига преди неокортексът, мислещият мозък, изобщо да успее да разбере напълно какво се случва, та камо ли да реши дали наистина е добра идея да се реагира точно по този начин. Отличителният белег на това отвличане е, че след като моментът отмине, неговите жертви имат чувството, че не знаят какво ги е прихванало. Подобни „отвличания“ не винаги са изолирани, ужасяващи инциденти, водещи до брутални убийства като клането на работещите момичета. Под една не чак толкова катастрофална (макар и не по-малко интензивна) форма те ни връхлитат доста често. Припомнете си кога за последно сте си „изпускали нервите“ и сте се нахвърляли на някого - на съпругата си, на детето си или на шофьор на пътя - с ярост, която по-късно, след малко размисъл, ви се е струвала неоправдана. По всяка вероятност и това е било такова отвличане, невронен преврат, който, както ще видим, се ражда в амигдалата - един от центровете в лимбичната система. Не всички лимбични отвличания са на отрицателния полюс. Когато някой виц предизвика взрив от смях, това също е лимбична реакция. Същото наблюдаваме и в мигове на неземна радост: когато Дан Дженсън, след няколко съсипващи неуспешни опита да грабне олимпийското злато за кънки бягане (беше обещал медала на умиращата си сестра), най-сетне спечели първото място на хиляда метра на Олимпийските игри в Норвегия през 1994 г., съпругата му била толкова развълнувана и щастлива, че трябвало да я заведат при медицинския екип в залата.
Хипокампът и амигдалата са двете основни части на примитивния обонятелен мозък, който в хода на еволюцията е развил мозъчната кора, а след това и неокортекса. И до днес тези лимбични структури вършат повечето работа на мозъка, свързана с учене и припомняне; амигдалата пък е специалист по емоционалните въпроси. Ако амигдалата бъде отделена от останалата част на мозъка, резултатът е поразителна неспособност да се оценява емоционалната значимост на събитията. Това състояние понякога се нарича „афективна слепота". Тъй като емоционално измерение липсва, срещите вече не са интересни. Млад мъж, чиято амигдала е била отстранена оперативно, за да могат лекарите да контролират тежките му пристъпи, изведнъж губи всякакъв интерес към хората и предпочита да седи изолиран, далеч от всякакъв човешки контакт. Макар и да е напълно в състояние да разговаря, той вече не разпознава близки приятели, роднини, та дори и майка си, и остава безучастен пред тревогата им. Без амигдалата си той сякаш е изгубил способността си да разпознава чувствата, както и да си съставя мнения за тях. (Случаят c човека без чувства е описан от Р. Джоузеф, цит. съч., стр. 83. От друга страна, у хора без амигдала може да има остатъци от чувства (вж. Paul Ekman and Richard Davidson, eds.. Questions About Emotion, New York, Oxford University Press, 1994). Разликите в резултатите са дължат на това коя точно част от амигдалата и невронната ѝ мрежа липсват; далеч сме още от последната дума на неврологията по този въпрос.) Амигдалата е нешо като склад на емоционалната памет, а следователно и на смисъла като такъв; животът без амигдала е живот, лишен от личен смисъл. С амигдалата е свързано не само чувството на привързаност: всички страсти зависят от нея. Животните с отстранена или изолирана амигдала не изпитват страх или гняв, губят стремежа си за сътрудничество и конкуренция и вече нямат никаква представа къде е мястото им в социалния ред на вида - емоциите им са замъглени или направо липсват. Сълзите - емоционален сигнал, характерен изключително за човека - се управляват от амигдалата и от една съседна зона, наречена цингуларен гирус. Галенето, прегръдките и другите форми на утеха успокояват тези мозъчни зони и така спират сълзите. Без амигдала няма да има сълзи, които да имат нужда от утеха. Джоузеф Льоду, специалист по невронаука в Центъра за невронни изеледвания в Нюйоркския университет, е първият, който открива ключовата роля на амигдалата в емоционалния мозък. (Както мнозина други специалисти, Льоду също работи на няколко нива и изследва например как определени лезии в мозъка на плъха променят неговото поведение, проследява болезнено подробно откъде минава всеки отделен неврон, планира сложни експерименти, за да предизвика страх у плъхове с хирургично изменени мозъци и т.н. Неговите открития, както и много други, разгледани тук, са на самата граница на науката и заради това си остават донякъде спекулативни - особено когато става въпрос за заключения относно емоционалния ни живот, извлечени въз основа на суровите данни. Но работата на Льоду вече може да се опре на все повече специалисти, които разкриват невронната основа на емоциите. Вж. например Joseph LeDoux, “Sensory Systems and Emotion”, Integrative Psychiatry 4, 1986; Joseph LeDoux, "Emotion and the Limbic System Concept”, Concepts in Neuroscience 2, 1992.) Льоду е представител на едно ново поколение специалисти, които създават иновативни методи и технологии, постигащи невиждана до момента точност при картографирането на мозъка в процеса му на работа. По този начин те могат да разкриват мистерии, останали недостъпни за предишните поколения учени. Неговите открития за начина, по който функционира емоционалният мозък, отхвърлят едно утвърдено вече мнение за лимбичната система и поставят амигдалата в центъра на действието, приписвайки на другите лимбични структури съвсем различни роли. (Представата за лимбичната система като емоционален център на мозъка е рожба на невролога Пол Маклийн и датира от преди повече от четиридесет години. През последните години открития като тези на Льоду донякъде я детайлизираха, доказвайки, че някои от централните ѝ структури, като хипокампа например, не са чак толкова пряко свързани с емоциите, докато други невронни пътеки, свързващи други части от мозъка - и в частност префронталните лобове - с амигдалата, са значително по-важни. Освен това все по-щироко се приема идеята, че всяка емоция може да засегне различни части от мозъка. Най-разпространената представа е, че не съществува ясно определен „емоционален мозък“, а по-скоро няколко системи от мрежи, които разпръскват регулирането на дадена емоция в отдалечени, но координирани части от мозъка. Специалистите спекулират, че когато най-сетне определим пълната физиологична картина на емоциите, всяко чувство ще има своя собствена топология, ясно видима карта от невронни пътеки, определящи уникалните му качества, като много от тези пътеки вероятно ще се пресичат на ключови места в лимбичната система (например в амигдалата) и в префронталния кортекс. Вж. Joseph LeDoux, "Emotional Memory Systems in the Brain", Behavioral and Brain Research 58, 1993.) Изследванията на Льоду обясняват как амигдалата може да поеме контрола върху всичко, което правим, въпреки решенията на мислещия мозък - неокортекса. Както ще видим след малко, работата на амигдалата и нейното взаимодействие с неокортекса са в самата сърцевина на емоционалната интелигентност. Невронният спусъкЗа разбирането на силата на емоциите в умствения живот най- интересни са онези моменти на сляпо, страстно действие, за които сетне съжаляваме, след като прахът се слегне; въпросът е как е възможно да изгубим ума си толкова лесно. Да вземем например историята на една млада жена, която пътува два часа до Бостън, за да хапне с приятеля си и да прекара деня с него. В ресторанта той ѝ дава подарък, който тя е очаквала от месеци: рядка гравюра, донесена чак от Испания. Само че удоволствието се изпарява в мига, в който тя предлага, след като хапнат, да отидат на кино и да гледат филм, който я интересува, но приятелят ѝ я слисва с думите си, че не може да прекара деня с нея, понеже има тренировка по софтбол. Момичето е вярва на ушите си. Чувства се толкова наранена, че избухва в сълзи, излиза навън и импулсивно хвърля гравюрата в една кофа за боклук. След месеци, когато разказва случката, тя изразява съжаление не за това, че си е тръгнала, а за това, че е изхвърлила картината. Тъкмо в такива моменти, когато импулсивните чувства потискат рационалните, новооткритата роля на амигдалата се оказва жизнено важна. Входящите сигнали от сетивата минават през амигдалата и тя сканира всеки детайл, търсейки признаци за нередност. Това я поставя на силна властова позиция в нашия ум, един вид психологически страж, който при всяка ситуация, при всяко възприятие задава един и същи въпрос - най-примитивния, на който сме способни: „Това предизвиква ли омраза? Болка? Страх?“ Ако отговорът е положителен, ако нещо в момента отключи реакция, амигдалата пристъпва незабавно към действие като същински невронен спусък, готов да подаде сигнал за тревога към всички зони в мозъка. В архитектурата на мозъка амигдалата е нещо като спешен център, където операторите са готови във всеки един момент да изпратят повиквания до пожарната, полицията или съседите, когато охранителната система на дома ни се задейства. Когато постъпи сигнал например за страх, тя изпраща спешни съобщения до всички основни зони в мозъка: отключва хормоните на тялото за бягство и борба, мобилизира двигателните центрове и активира сърдечно-съдовата система, мускулите и чepвaтa. (Този анализ се основава на отличния синтез на Джеръм Кейгън, Jerome Kagan, Galen's Prophecy, New York, Basic Books, 1994.). Други сигнални пътища отключват секрецията на хормона норепинефрин, който повишава реактивността на ключови зони в мозъка, включително онези, които изострят сетивата, като по този начин поставя тялото ни в последна степен на бойна готовност. Допълнителни сигнали от амигдалата нареждат на мозъчния ствол да опъне лицето в уплашена гримаса, да замрази маловажните движения на мускулите, да ускори пулса, да повиши кръвното налягане и да забави дишането. Има и такива, които анализират източника на заплахата и подготвят мускулите за адекватна реакция. Едновременно с това коровата система на паметта е мобилизирана да събере всички данни за опасността, оставяйки на втори план всички други мисли. Това са само част от внимателно съгласуваните изменения из целия мозък, който управлява амигдалата (за по-подробно описание виж Приложение С). Широката мрежа от невронни връзки на амигдалата ѝ позволява в момент на емоционален катаклизъм да плени и командва еднолично останалата част от мозъка, включително и рационалния ни разсъдък.
Какво го е накарало да скочи във водата, преди още да знае защо? Най-вероятният отговор е: амигдалата. В едно от най-красноречивите открития относно емоциите през последното десетилетие Льоду показва, че архитектурата на мозъка дава на амигдалата привилегированата позиция на емоционален страж, способен да мобилизира принудително мoзъкa. (Писах за изследванията на Джоузеф Awuy в броя на ,Ню Йорк ТаЛмс“ от 15 август 1989 г. Дискусията в тази глава се основава на разговорите ми с него и на някои от статиите му, включително Joseph LeDoux, "Emotional Memory Systems in the Brain", Behavioural Brain Research 58, 1993; Joseph LeDoux, "Emotion, .Memory and the Brain", Scientific American, June 1994; Joseph LeDoux, "Emotion and the Limbic System Concept”, Concepts in Neuroscience 2, 1992.) Неговите проучвания сочат, че сетивните сигнали от очите или ушите стигат първо до таламуса, а след това, по един- единствен синапс - и до амигдалата. Втори сигнал от таламуса се насочва към неокортекса - мислещия мозък. Това разклоняване на сигнала позволява на амигдалата да започне да реагира преди неокортекса, който прекарва информацията през няколко нива от мозъчни зони, преди да я възприеме напълно и да отключи най-сетне по-фината си и прецизна реакция. Изследванията на Льоду водят до революция в разбирането на емоционалния живот, тъй като за пръв път става ясно по какви невронни пътища минават чувствата, които заобикалят неокортекса. Сред онези, които поемат направо към амигдалата, са и най-примитивните ни и мощни емоции; това до голяма степен обяснява силата на емоцията да потиска реалността. Преди Льоду специалистите са смятали, че очите, ушите и другите сетивни органи подават сигнали на таламуса, а оттам те се предават на сетивните зони в неокортекса, където се интерпретират и се превръщат в обектите такива, каквито ги възприемаме. Сигналите се сортират по значение, така че мозъкът да разпознае какво представлява всеки отделен обект и какво означава неговото присъствие. Според тази остаряла вече теория от неокортекса сигналите се изпращат към лимбичната система, която на свой ред определя каква ще бъде адекватната реакция на мозъка и на тялото като цяло. Няма съмнение, че подобен възглед отразява правилно функционирането на мозъка през повечето време, но Льоду открива малко снопче неврони, което води направо от таламуса към амигдалата, успоредно с невронната магистрала към кората на главния мозък. Тази по-кратка пътечка - нещо като заден вход от неврони - позволява на амигдалата да получава директно входяща информация от сетивата и да разпореди реакция преди още тази информация да е регистрирана напълно от неокортекса. Това откритие преобръща представата, че амигдалата зависи изцяло от сигналите от неокортекса, за да формулира емоционалните си реакции. Амигдалата може да породи емоционална реакция по бързата процедура, дори между нея и неокортекса да протича паралелно съвсем различна реакция. Амигдалата може да ни накара да се хвърлим презглава в действие, докато малко по-бавният (но и по-информиран) неокортекс разработва подробния си план за действие. Льоду отхвърля преобладаващото мнение за пътя, изминаван от емоциите, благодарение на изследванията си върху животни. В един особено важен експеримент той разрушава слуховата кора на плъховете, след което им пуска едновременно звук и електрически ток. Плъховете бързо се научават да се боят от звука, въпреки че неокортексът им не го регистрира. Вместо това звукът поема направо от ухото към таламуса и амигдалата и изключва всякаква обработка от страна на по-висшата нервна дейност. Накратко, плъховете заучават емоционална реакция без никакво участие на мозъчната кора: амигдалата възприема, помни и регулира техния страх напълно независимо. „Чисто анатомично емоционалната система може да реагира независимо от неокортекса - ми каза Льоду. - Някои емоционални реакции и спомени могат да се формират без каквото и да е участие на съзнанието или на когнитивната система". Амигдалата може да пази спомени и набори от реакции, които използваме, без да осъзнаваме защо го правим - та нали краткият път от таламуса до амигдалата изключва изцяло кората на главния мозък. Това изглежда позволява на амигдалата да съхранява емоционални впечатления и спомени, които ние не сме в състояние да осъзнаем напълно. Льоду смята, че именно тази скрита роля на амигдалата в процеса на запаметяване обяснява например удивителния експеримент, при който участниците развиват предпочитания към геометрични фигури със странна форма, преминали през зрителното им поле толкова бързо, че не са оставили никакъв съзнателен cпoмeн.(William Raft Kunst-Wilson and R. B. Zajonc, "Affective Discrimination of Stimuli That Cannot Be Recognized", Science, 1 February 1980.). Други изследвания сочат, че в първите милисекунди на възприятието ние не само подсъзнателно разбираме какво има пред нас, но и успяваме да решим дали го харесваме или не; „когнитивното несъзнавано“ определя не само идентичността на онова, което виждаме, но и мнението ни за него'”. Нашите емоции имат свой собствен ум - ум, който може да бъде напълно независим от рационалните ни съждения. Схемата: Таламус - амигдала - зрителна кора - реакция „бягай или се бий“: пулсът и кръвното скачат. Големите мускули се подготвят за светкавично действие. Зрителният сигнал тръгва от ретината към таламуса, където се превежда на мозъчен език. По-голямата част от съобщението постъпва в зрителната кора, където се анализира и оценява с оглед на значението си и на евентуална адекватна реакция; ако тази реакция е емоционална, сигналът тръгва към амигдалата, за да активира емоционалните центрове. Малка част от първоначалния сигнал постъпва директно от таламуса в амигдалата, като по този начин позволява по-бърза реакция, макар и не толкова прецизна. Така амигдалата може да отключи емоционален отклик преди коровите центрове да са разбрали напълно какво става. Специалистът по емоционалната паметНесъзнателните мнения са емоционални спомени, складирани в амигдалата. Работата на Льоду и на други учени като че ли сочи, че хипокампът, смятан дълго за ключова структура в лимбичната система, се занимава повече с регистриране и осмисляне на моделите във възприятията, отколкото с емоционалните реакции. Основната му роля е да даде на спомена контекст, който е жизнено важен за емоционалната му стойност; именно хипокампът разпознава разликите между мечка в зоопарка и мечка в задния ви двор. Докато хипокампът помни само сухи факти, амигдалата съхранява емоционалния им привкус. Ако се опитаме да изпреварим кола по тесен път и малко остане да се блъснем в насрещен автомобил, хипокампът съхранява подробности за инцидента - къде сме се намирали, който е бил с нас, каква е била другата кола. Но не той, а амигдалата изпраща студената тръпка по гърба ни всеки път, когато се опитаме да изпреварим кола в подобни условия. По думите на Льоду, „хипокампът несъмнено ви помага да разпознаете лицето на братовчедка си, но именно амигдалата добавя, че изобщо не я харесвате“. Мозъкът използва прост, но хитър начин, за да придаде особена сила на емоционалните спомени: същите системи, които карат тялото да реагира в животозастрашаващи ситуации с бягство или борба, отговарят и за това да отпечатат завинаги подобен момент в паметта ви. (John A. Bargh, "First Second: The Preconscious in Social Interactions", доклад пред American Psychological Society, W ashington D C., юни 1994) В условия на стрес (или на тревога, а може би и при силно вълнение и радост) един нерв, който свързва мозъка с надбъбречните жлези, подава сигнал за секретирането на хормоните епинефрин и норепинефрин, които незабавно потичат в тялото и го подготвят за извънредната ситуация. Тези хормони активират рецептори по блуждаещия нерв. Той пренася съобщения от мозъка, за да регулира сърцето, но същевременно връща към мозъка други сигнали, породени от епинефрина и норепинефрина. Амигдалата е основната зона, която приема тези сигнали; те активират неврони вътре в нея, а те на свой ред сигнализират на други мозъчни зони да запаметят добре случващото се. Тази инервация на амигдалата като че ли отпечатва в паметта моментите със значителен емоционален товар по-силно, отколкото онези, на които не обръщаме внимание. Заради това и има по-голяма вероятност да помним например къде сме били на първата си среща или какво сме правили, когато сме чули новината за експлозията на совалката „Чалънджър“. Колкото по-възбудена е амигдалата, толкова по-силен е споменът; преживяванията, които ни вълнуват или плашат най-много, са сред най-трудните за заличаване спомени. Това означава, че мозъкът има две различни паметови системи - една за обичайни факти и една за емоционално значими факти. Наличието на обособена система за емоционални спомени е сериозно предимство в хода на еволюцията, тъй като чрез нея животните си спомнят изключително ярко онова, което ги заплашва или им носи удоволствие. Днес обаче емоционалните спомени могат да се окажат лоши водачи.
Бивша медицинска сестра от фронтова болница, травматизирана от непрекъснатия поток от ужасяващи рани, които е лекувала през войната, изведнъж се парализира от смесица от ужас, отвращение и паника - с други думи, повтаря реакциите си от бойното поле, - когато след години случайно в носа я удря миризмата от мръсна пелена, която малкото ѝ дете е скрило в гардероба. Очевидно само няколко дребни елемента от ситуацията са достатъчни, за да напомнят за минала заплаха и да накарат амигдалата да бие тревога. Проблемът е, че заедно с емоционално натоварените спомени, които могат да отключат подобен кризисен отговор, на сцената излизат и също толкова остарели схеми на реакция. Неточността на емоционалния мозък в такива моменти се усилва допълнително от факта, че много мощни емоционални спомени датират от първите години на живота и са свързани с отношенията между бебето и хората, които се грижат за него. Това важи с особена сила за травматизиращите събития, например побои или липса на внимание. В този ранен период другите мозъчни структури - и особено хипокампът, който играе основна роля за съхраняването на наративните спомени, както и неокортексът, седалище на рационалната мисъл - все още не са се развили напълно. Амигдалата и хипокампът работят рамо до рамо, за да формират спомени, като складират и извличат информацията напълно независимо. Докато хипокампът извлича информация, амигдалата определя дали тази информация има емоционална стойност. Само че амигдалата, която съзрява изключително бързо в мозъка на бебето, в момента на раждането е почти напълно оформена. Льоду се опира на ролята на амигдалата в детството, за да изкаже твърдението, около което отдавна се гради психоаналитичната мисъл: общуването през първите години на живота отпечатва в подсъзнанието ни поредица от емоционални уроци, извлечени от адаптацията или конфликтите при контактите между бебето и хората, които се грижат за него. (Най-подробното описание за първите години на детето и емоционалните последствия от развитието на мозъка може да се намери у Allan Schore, Affect Regulation and the Origin of Self, Hillsdale. N 1., Lawrence Erlbaum Associates, 1994). Тези емоционални уроци са толкова могъщи - и все пак толкова трудни за тълкуване от гледна точка на възрастния съзнателен ум, - че според Льоду те се складират в амигдалата като безформени и безсловесни схеми за емоционален живот. Тъй като тези най-ранни спомени са утвърдени още преди бебето да може да изрази с думи преживяванията си, при отключването им по-късно в живота към тях няма ясно артикулирани мисли, описващи реакцията ни. Следователно една от причините емоционалните ни изблици да ни объркват толкова е фактът, че те често датират от период в живота ни, в който всичко е било изключително озадачаващо, а ние още не сме разполагали с думи, за да разберем събитията. Може и да изпитваме хаотични чувства, но нямаме думи за спомените, които са ги породили.
Скокът от леглото в полузаспало състояние - който сигурно щеше да ми спаси живота, ако таванът наистина падаше - илюстрира силата на амигдалата да ни подтиква към действие в извънредни ситуации и ни дава ценни мигове, преди неокортексът да има време да установи какво точно става. Аварийното трасе от окото или ухото през таламуса до амигдалата е жизнено важно: то пести време в ситуации, в които всяка секунда е ценна, а мигновената реакция е задължителна. Само че по това трасе преминава съвсем малка част от сетивната информация - основната част миава по магистралата към неокортекса. Заради това и сигналът, който постъпва в амигдалата, в най-добрия случай е доста груб и може да служи единствео за предупреждение. Както казва Льоду, „не е необходимо да разбереш какво точно става - достатъчно е да знаеш, че може да е опасно" (LeDoux, ЦИТ. no "How Scary Ihings Get That Way", Science, 6 November 1992, p. 887.) Прекият път е невероятно предимство откъм време за мозъка - а това време се измерва в хилядни от секундата. Амигдалата на плъха може да подаде сигнал за реакция на даден дразнител само за дванадесет милисекунди - това са дванадесет хилядни от секундата. Пътят от таламуса до неокортекса отнема почти два пъти повече време. Подобни измервания все още не са правени за човешкия мозък, но приблизителното съотношение едва ли ще бъде кой знае колко различно. От еволюционна гледна точка този кратък път е бил значително предимство, тъй като е позволявал бърза реакция, спестяваща няколко безценни милисекунди пред лицето на опасността. Вероятно тези няколко мига са спасили живота на толкова много наши предци, че системата, на която трябва да благодарим за тях, днес съществува в мозъка на всички бозайници - включително във вашия и в моя. Но докато при хората тя играе сравнително ограничена роля и поема контрола единствено в момент на емоционална криза, голяма част от умствената дейност на птиците, рибите и влечугите се върти единствено около нея, тъй като оцеляването им зависи от това непрекъснато да са нащрек за хищници или плячка. „Тази примитивна, ограничена мозъчна система у бозайниците всъщност е основна за други видове - отбелязва Льоду. - Тя предлага бърз начин за отприщване на емоционални реакции. Само че процесът е доста груб: клетките реагират бързо, но не и точно“. Подобна „неточност“ е напълно подходяща например за катерицата, тъй като ѝ позволява да избегне опасността, като скочи при първия сигнал, че наоколо може да дебне хищник, или да стигне първа до потенциалната храна. Но в човешкия емоционален живот такава неточност може да доведе до катастрофални последици, тъй като ние можем да „скочим“ срещу каквото - или когото - не трябва. (Както например станало със сервитьорката, която изпуснала поднос с шест чинии, когато забелязала жена с буйна, къдрава червена коса - същата като на жената, заради която я изоставил съпругът ѝ. ) Подобни рудиментарни емоционални грешки се дължат на чувства, проявяващи се преди Каквато и да е мисъл. Льоду ги нарича „прекогнитивни емоции“ - реакции, основаващи се на нищожни парченца сетивна информация, които не са напълно анализирани и интегрирани в разпознаваем обект. Това е изключително примитивна сетивна информация, нещо като неясен, размазан силует, при който цялото възприятие се създава въз основа на няколко измамни сенки. Ако амигдалата само подуши нещо, което ѝ напомня за риск, тя избързва със заключенията и отключва реакции преди още да разполага с достатъчно доказателства - и изобщо с каквито и да е доказателства. Затова и никак не е чудно, че трудно възприемаме най-взривоопасните си емоции, особено когато сме още в техните вериги. Амигдалата може да реагира с неудържим бяс или смразяващ ужас преди още мозъчната кора да е разбрала какво става, просто защото тази първична емоция се разразява независимо от всяка мисъл - и при това доста преди нея. Емоционалният диспечерДжесика, шестгодишната дъщеря на мой приятел, за пръв път щяла да спи у своя приятелка и не било съвсем ясно кой е по-изнервен - самата Джесика или майка ѝ. Въпреки че майката криела от малката тревогата си, някъде към полунощ вече била на нокти. Докато се приготвяла да си ляга, телефонът звъннал. Тя хвърлила четката за зъби и се втурнала да вдигне. Сърцето ѝ било вече в петите. Вече си представяла куп ужасни неща, които са се случили на дъщеричката ѝ. Грабнала слушалката и изпищяла: „Джесика!“ А от другата страна женски глас казал: „О, извинете, май съм сбъркала номера...“ При тези думи майката се овладяла, и с любезен, премерен тон попитала: „Кой номер търсите?“ Докато амигдалата отговаря за тревожните и импулсивни реакции, друга част от емоционалния мозък позволява по-адекватни корективни действия. Регулаторът на първосигналната амигдала вероятно се намира в другия край на една сложна верига в неокортекса - в префронталните лобове, точно зад челото. Префронталният кортекс като че ли действа в моменти, в който човек е уплашен или ядосан, като смекчава или контролира чувствата, за да се справи по-ефективно със ситуацията, или се намесва тогава, когато е необходима преоценка на събитията и коренно различна реакция, като в примера с притеснената майка и телефона. Тази мозъчна зона дава по-аналитичен и адекватен отговор на емоционалния импулс, коригирайки действията на амигдалата и другите лимбични структури. Обикновено префронталните зони управляват емоционалните ни реакции от самото начало. Да не забравяме, че най-голя- мата част от информационния поток тръгва от таламуса не към амигдалата, а към неокортекса и към множеството му центрове, които анализират възприятието и определят какво точно усещаме; тази информация и нашата реакция спрямо нея се координират от префронталния лоб, с чиято помощ планираме и организираме действията си с оглед на определена цел, включително и емоционална. В неокортекса сложна система от невронни пътища анализира тази информация, разбира я и определя как да реагираме с помощта на префронталния лоб. Ако в рамките на този процес се окаже необходима някаква емоционална реакция, префронталният лоб издава нареждането за нея, работейки рамо до рамо с амигдалата и другите невронни мрежи в емоционалния ни мозък. Тази схема, която позволява фина настройка на емоционалния отклик, действа в почти всички случаи - освен, разбира се, при извънредни ситуации. Когато дадена емоция се задейства, префронталният лоб прави нещо като грубо изчисление на съотношението цена-полза за безброй възможни реакции и определя коя от тях е най-подходяща. (Повечето спекулации за фината настройка на емоционалната реакция на неокортекса дължа на Ned Kalin, op. cit.). За животните - дали да бягат или да нападат. А за хората... пак дали да бягат или да нападат, но и дали да молят, да убеждават, да търсят симпатия, дали да протакат, да събуждат чувство за вина, да мрънкат, да се перчат, да демонстрират презрение - пълната гама от емоционални хитрини. Реакцията на неокортекса е по-бавна от механизма на насилствена мобилизация, защото сигналът изминава по-дълъг път. Тя обаче е и по-смислена и адекватна, тъй като се проявява след сериозно обмисляне. Когато изгубим близък и изпитваме тъга, или пък триумфираме на върха на щастието, когато предъвкваме за хиляден път нечии думи или действия и неудържимо им се ядосваме, за това отговаря неокортексът. Също както и при амигдалата, ако префронталните лобове спрат да функционират, голяма част от емоционалния живот ще изчезне; тъй като няма да разбираме, че дадено събитие заслужава емоционален отклик, няма и да реагираме с чувство. Тази роля на префронталните лобове за емоционалния ни живот влиза в полезрението на невролозите през четиридесетте години с едно отчаяно - и за съжаление погрешно - хирургическо „лечение“ на психическите заболявания: префронталната лоботомия, която (често изключително грубо и нехайно) отстранява префронталните лобове на пациента или прекъсва връзката между префронталния кортекс и останалата част от мозъка. Преди откриването на ефикасно медикаментозно лечение за психическите заболявания мнозина приветстват лоботомията като отговор на сериозни емоционални проблеми - прекъснете връзките между префронталните лобове и мозъка, и хоп! - състоянието на пациентите изведнъж „се подобрява". За съжаление цената е тежка: заедно с проблемите си отива и почти целият емоционален живот на пациента. Основните пътища за неговото осъществяване са разрушени завинаги. Емоционалното „отвличане“ като че ли се състои от два елемента: активиране на амигдалата и потискане на процеса в неокортекса, който обикновено държи емоционалната реакция под контрол, или насилствена мобилизация на коровите зони за нуждите на емоционалния взрив. (Един по-внимателен поглед върху невроанатомията разкрива как точно префронталните лобове действат като емоционални мениджъри. Немалко доказателства сочат една определена част от префронталния кортекс като място, където се събират повечето или дори всички корови неврони, свързани с емоционалната реакция При хората най-силните връзки между неокортекса и амигдалата стигат до левия префронтален лоб и до темпоралния лоб встрани от фронталния (темпоралният лоб играе основна роля при разпознаването на предметите). И двете връзки имат общо начало и предполагат наличието на цяла невронна магистрала. Едноневронната връзка между амигдалата и префронталния кортекс преминава през зона, наречена орбитофронтален кортекс. Като че ли именно там се извършва основната оценка на емоционалните реакции по време ма тяхното осъществяване, както и корекцията им. Орбитофронталният кортекс получава сигнали от амигдалата и има своя собствена сложна мрежа от неврони из лимбичната система. Благодарение на тази мрежа той играе важна роля в регулирането на емоционалните реакции - включително и в инхибирането на сигналите от лимбичната система, които достигат до други зони в мозъка, като по този начин намалява чувството за тревога. Връзките на орбитофронталния кортекс с лимбичния мозък са толкова силни, че някои невроанатоми ги наричат един вид „лимбична кора“ - мислещата част от емоционалния мозък. Вж. Ned Kalin, Departments of Psychology and Psychiatry, University of Wisconsin, “Aspects of Emotion Conserved Across Species”, непубликуван доклад, приготвен за MacArthur Affective Neuroscience Meeting, ноември 1992 r.; Allan Schore, Affect Regulation and the Origin of Self, Hillsdale, N.)., Lawrence Erlbaum Associates, 1994. Между амигдалата и префронталния кортекс има не само структурна, но и биохимична връзка: както вентромедиалната част от префронталния кортекс, така и амигдалата изобилстват с химични рецептори за невротрансмитера серотонин. Този химикал, освен всичко друго, вероятно насърчава и сътрудничеството: маймуни с изключителна гъстота на рецепторите за серотонин в мрежата между префронталния кортекс и амигдалата са „в социална хармония“, докато тези с ниска концентрация са враждебни и склонни към конфликти. Вж. Antonio Damasio, Descartes’ Error, New York, Grosset/Putnam, 1994.) В такива моменти емоционалният ум завладява без остатък рационалния. Един от начините, по които префронталният кортекс съумява да управлява емоцията, да претегля реакциите, преди да им даде зелена светлина, е да заглуши сигналите за тревога, подадени от амигдалата и другите лимбични центрове - нещо като родител, който нарежда на импулсивното си дете да не граби всичко, което види, а да помоли (или да почака) да получи онова, което иска. (Проучванията върху животни доказват, че когато определени зони в префронталните лобове са увредени до степен вече да не модулират емоционалните сигнали от лимбичната система, животните започват да се държат хаотично и импулсивно, да изпадат в бяс или в пристъпи на страх без никаква причина. Блестящият руски невропсихолог А. Р. Аурия предполага още през тридесетте години, че префронталният кортекс играе ключова роля за самоконтрола и ограничаването на емоционалните изблици; пациентите с увреждания в тази зона били импулсивни и склонни към пристъпи на гняв или страх. Едно изследване с помощта на ЯМР сред повече от двадесет мъже и жени, осъдени за импулсивни престъпления „от страст“, открива, че при тях в тези зони от префронталния кортекс активността е много по- ниска от обичайната.) Жизнено важният „бутон“ за изключване на тревогата като че ли се намира в левия префронтален лоб. Невропсихолозите, които изучават настроенията на пациенти с наранявания във фронталния лоб, са открили, че една от функциите на този дял от мозъка е да действа като един вид термостат, регулиращ неприятните емоции. Десният префронтален лоб е вместилище за отрицателни емоции като страх и агресия, докато левият лоб контролира такива чувства, вероятно като инхибира сигналите от десния лоб.(Виктор Дененбърг, психолог в университета в Кънетикът, е автор на някои от основните изследвания върху лезиите в лобовете на плъховете.). Така например много пациенти с инсулт в левия лоб се оказват изключително предразположени към неудържима тревога и страх; други, с лезии от дясната страна, са „неоправдано весели“ - по време на неврологичните прегледи се шегуват непрекъснато и изглеждат толкова ведри, че изобщо не ги интересува как върви възстановяването им. (G. Gianotti, “Emotional behavior and hemispheric side of lesion”, Cortex, 8,1972.). Тук се нарежда и примерът с щастливия съпруг; мъж, чийто десен лоб бил частично отстранен при операция на вроден мозъчен недъг. Съпругата му казала на лекарите, че след операцията той се е променил напълно, станал е значително по-спокоен и - за нейно щастие - много по-любящ. (Случаят c пациента, поразен от инсулт, който станал по-жизнерадостен, е описан от Мери К. Морис от Факултета по неврология на Университета на Флорида пред срещата на Международното невропсихологическо общество в Сан Антонио, 13-16 февруари 1991 г.) Накратко казано, левият префронтален лоб като че ли е част от невронна система, която може да изключва (или поне да смекчава) отрицателните емоции, с изключение на най-бурните. Ако амигдалата е един вид авариен „спусък", то левият префронтален лоб отговаря отчасти за способността на мозъка да овладява тревожните чувства: амигдалата предполага, но префронталният лоб разполага. Тези връзки между префронталната зона и лимбичната система играят основна роля за душевния ни живот, и то далеч не само за фината настройка на емоциите; тъкмо те ни водят при взимането на най-важните житейски решения.
Да разгледаме например силата на чувствата да потискат изцяло мисленето. Специалистите по невронаука наричат "оперативна памет“ обема на вниманието, който ни позволява да обхванем фактите, необходими за изпълнението на дадена задача или за разрешаването на проблем, независимо дали става въпрос за идеалните качества на жилището, което търсим, или за елементите на математическа задача по време на изпит. За оперативната памет отговаря префронталният кортекс. (Lynn D. Sclcmon et al., “Prefrontal Cortex" American fournaJ of Psychiatry, 152, 1995.). Но наличието на невронни пътеки от лимбичната система към префронталните лобове означава, че всяка силна емоция - притеснение или страх например - могат да породят един вид статично напрежение и така да саботират усилията на префронталния лоб да поддържа оперативната памет. Ето защо, когато сме разтревожени, ние като че ли „не можем да мислим трезво“. Това е и причината трайният емоционален дистрес да уврежда интелектуалните способности на децата и да им пречи да учат. Подобни дефицити са твърде фини, за да се улавят еднозначно с тест за интелигентност, но личат ясно при някои по-специализирани невропсихологически измервания. Тревожността и импулсивността на децата също са красноречив белег за тях. Така например едно изследване сред момчета в началното училище с коефициент на интелигентност над средния, които обаче имат проблеми с усвояването на материала, открива, че при тях функциите на фронталния кортекс са увредени. (Philip Harden and Robert Pihl, “Cоgnitive Function, Cardiovascular Reactivity, and Behavior in Boys at High Risk for Alcoholism'' Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.) Тези деца, са импулсивни и тревожни, често се забъркват в проблеми и демонстрират разрушително поведение - с други думи, префронталният контрол върху лимбичните им сигнали е доста нестабилен. Въпреки интелектуалния си потенциал такива деца са с най-висока степен на риск от проблеми като провалено образование, алкохолизъм и склонност към престъпления - и то не зашото интелектът им е недостатъчно развит, а зашото контролът над емоционалния им живот е непълноценен. Емоционалният мозък, който е отделен от коровите зони, изследвани от тестовете за интелигентност, контролира както гнева, така и състраданието. Емоционалните схеми в мозъка са определени от преживявания в детството - а ние позволяваме на тези преживявания в крайна сметка да решават въпроси на живот и смърт. Да разгледаме например ролята на чувствата при най- „рационалния“ процес на взимане на решения. Доктор Антонио Дамазио, невролог в медицинския факултет на университета в Айова, е посветил живота си на работа, която може да ни помогне да разберем изоснови умствения живот на човека. Той внимателно изследва какво точно е увредено у пациенти, при които връзката между префронталния лоб и амигдалата не функционира както трябва (Antonio Damasio, Descartes’ Error: Emotion, Reason and the Human Brain, New York, 1994). Способността им да взимат решения е изключително опорочена - и при все това нито коефициентът на интелигентност, нито познавателните им способности са намалели. Въпреки непокътнатата си интелигентност обаче те взимат опустошителни решения в бизнеса и в личния си живот и дори могат да се колебаят до безкрайност, преди да направят прост избор като например това кога да се срещнат с някого. Д-р Дамазио твърди, че решенията на тези хора са катастрофални именно защото те са изгубили достъпа до емоционалната си памет. Като пресечна точка между мислите и чувствата, връзката между префронталния лоб и амигдалата се оказва жизнено важен прозорец към хранилището на спомените, които сме натрупали за това какво харесваме и какво не. Ако изолираме неокортекса от емоционалната памет в амигдалата, нищо в него няма да отключва емоционални реакции, свързани с миналото - всеки наш спомен ще стане сив и неутрален. Всеки стимул, независимо дали става въпрос за домашен любимец или за неприятна личност, вече няма да предизвиква нито привързаност, нито отвращение; пациенти, при които връзката е нарушена, „забравят“ всички емоционални уроци, тъй като вече нямат достъп до мястото, в което се пазят те - амигдалата. Подобни явления водят д-р Дамазио до едно на пръв поглед абсурдно заключение, а именно, че чувствата са незаменими за рационалните решения: те ни насочват в правилната посока, където логиката може на свой ред да се включи и да свърши работа. Светът понякога ни засипва с непоносим водопад от случаи, в които трябва да избираме (Как да инвестирам спестяванията си? За кого да се оженя?), а емоционалните житейски уроци - независимо дали става въпрос за катастрофална инвестиция или болезнена раздяла - изпращат сигнали, които дават насока за решението, елиминирайки някои опции и подчертавайки други. Според д-р Дамазио по този начин емоционалният ум се оказва също толкова важен за разсъжденията, колкото и рационалният. Следователно емоциите са важни за способността ни да мислим. В неспирния танц на чувства и мисли емоциите ръководят моментните ни решения рамо до рамо с умението ни да разсъждаваме, като по този начин позволяват - или пък пречат - на мисълта да се прояви. Мислещият мозък на свой ред играе изключително важна роля за нашите емоции - с изключение а моментите, в които чувствата излязат извън контрол и поемат изцяло властта. В известен смисъл ние имаме два отделни мозъка - а съответно и два различни вида интелигентност: рационална и емоционална. И от двете зависи как ще се справим в живота. Важен е не само коефициентът на интелигентност - емоционалната ни интелигентност също играе основна роля за това. Така или иначе интелектът не може да се справи сам. Фактът, че лимбичната система и неокортексът, както и амигдалата и префронталните лобове се допълват, означава, че и двете страни са пълноправни партньори в психическия ни живот. Когато тези партньори си взаимодействат както трябва, резултатът е пълноценна емоционална интелигентност - както и отлични умствени способности. Всичко това обръща старите разбирания за противопоставяне между разума и чувството с главата надолу: не е необходимо да изхвърлим емоциите и да ги заместим с разума, както е искал да направи Еразъм, а по-скоро да намерим интелигентен баланс между двете. Старата парадигма издигаше в култ идеала за разум, освободен от оковите на емоцията. Новата парадигма обаче ни насърчава да открием хармонията между главата и сърцето. Ако искаме да успеем в живота първо трябва да разберем какво означава да използваме емоциите си интелигентно.
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 5.02 Mb. Сподели с приятели:
|