Emotional intelligence



страница4/23
Дата22.07.2016
Размер5.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

ВТОРА ЧАСТ: КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЕМОЦИОНАЛНАТA ИНТЕЛИГЕНТНОСТ



3. Когато умното е тъпо

И до днес не е ясно защо Дейвид Пологруто, гимназиален учител по физика, беше намушкан с кухненски нож от един от най-добрите си студенти. Фактите - поне такива, каквито бяха публикувани - са следните:

Джейсън X., ученик в девети клас в Корал Спрингс, Калифорния, пълен отличник, бил твърдо решен да следва медицина. Само че не къде да е - мечтаел единствено за Харвард. Но Пологруто, който му преподавал физика, му писал петица на едно контролно. Убеден, че такава оценка ще изложи мечтата му на риск, Джейсън взел касапски нож в училище, скарал се с Пологруто в лабораторията и пробол учителя си под ключицата, преди да се окаже проснат на земята след кратка схватка.

Съдът намира Джейсън за невинен, за временно невменяем по време на инцидента - екип от четирима психолози и психиатри заявява под клетва, че момчето е било практически лудо по време на сбиването. Джейсън твърди, че се е канел да се самоубие заради оценката си и че е отишъл при Пологруто, за да му каже, че не може да преживее такъв нисък резултат. Пологруто обаче разказва друго: убеден е, че ученикът е искал да го убие, тъй като е бил бесен от представянето си на теста.

След като се прехвърля в частно училище, Джейсън завършва две години по-късно като първенец на класа си. Отлични оценки по стандартните предмети биха му дали перфектна диплома, но Джейсън е записвал и множество допълнителни курсове, така че резултатите му са далеч по-високи от пълното отличие. Но въпреки златния медал при завършването старият му учител по физика, Дейвид Пологруто, продължава да се оплаква, че Джейсън така и не се е извинил за нападението, нито пък е поел Каквато и да е отговорност за него (Историята c Джейсън e публикувана в "Warning by a Valedictoria Who Faced Prison", New York Times, June 23, 1992.).

Въпросът е как човек с такава ясно заявена интелигентност може да направи нещо толкова ирационално - и направо откровено тъпо? Ето какъв е отговорът: академичната интелигентност няма нищо общо с емоционалния живот. И най-умните сред нас могат да заседнат в плитчините на бурните страсти и непокорните импулси; хора с висок коефициент на интелигентност могат да се окажат изключително некадърни навигатори в морето на собствения си живот.

Една от публичните тайни в психологията е относителната неспособност на оценките, тестовете за интелигентност или матурите - въпреки популярната мистика, която ги обгражда - да предскажат еднозначно кой ще успее в живота. Разбира се, има известна връзка между коефициента на интелигентност и жизнените условия за големи групи от населението - много хора с нисък коефициент на интелигентност в крайна сметка вършат слугинска работа, а тези с по-висок обикновено са по-високо платени, - но случаят далеч невинаги е такъв.

Има немалко изключения от правилото, че коефициентът на интелигентност определя успеха - те всъщност са толкова много, че изобщо не можем да говорим за правило. В най-добрия случай коефициентът на интелигентност представлява двадесетина процента от факторите, които определят успеха в живота, и следователно осемдесет процента се определят от съвсем различни сили. Както отбелязва един наблюдател, „огромното мнозинство хора намират мястото си в живота благодарение на фактори, които нямат нищо общо с коефициента на интелигентност и варират от класова принадлежност до чист късмет (Howard Gardner, “Cracking Open the I.Q. Box’, The American Prospect, Wiinter 1995.)

Дори Ричард Хърнстийн и Чарлс Мъри, чиято книга „The Bell Curve" приписва първостепенна важност на коефициента на интелигентност, признават това: „Може би първокурсникът с отлична оценка по математика на кандидат-студентския изпит няма да стане точно математик. Ако иска да управлява собствен бизнес, да стане сенатор или милионер, той не бива да се отказва от мечтите си. Връзката между изпитните резултати и такива постижения е нищожна и се дължи по-скоро на всички други умения, които ще успее да приложи в живота си (Richard Herrnstein and Charles Murray, The Bell Curve: Intelligence and Class Structure in American Life, New York, Free Press. 1994, p 66).

Основната ни тема тук са именно тези "други умения", които наричаме емоционална интелигентност: сред тях е възможността да мотивираш себе си, да проявяваш постоянство в трудни моменти, да контролираш импулсите си и да отлагаш възнаграждението за усилията си, да регулираш настроенията си и да не позволяваш тревогата да пречи на мисленето, да проявяваш съпричастност и да живееш с надежда. За разлика от коефициента на интелигентност, зад който има почти сто години изследвания сред безброй хора, емоционалната интелигентност е сравнително ново понятие. Никой не може да каже още до каква степен именно тя определя разликите между житейската реализация на отделните индивиди. Данните обаче недвусмислено сочат, че тя може да е също толкова силна, колкото и коефициентът на интелигентност - а понякога и повече. И докато мнозинството учени твърдят, че този коефициент не може да се променя кой знае колко от опита или образованието, в петата част на тази книга ще покажем, че някои основни емоционални умения могат да бъдат преподавани или усъвършенствани у децата - стига да положим съответните усилия.


Емоционална интелигентност и съдба


Имах един състудент от колежа „Амхърст“, който беше постигнал стопроцентови резултати на всички изпити, през които беше минал при завършване на средното си образование. Въпреки невероятните си интелектуални способности, той прекарваше повечето си време навън, лягаше си късно и пропускаше занятията на следващия ден. Трябваха му почти десет години, за да завърши.

Коефициентът на интелигентност далеч не е единственият елемент, който определя съдбата на хора с приблизително еднакви перспективи, образование и възможности. Когато група учени проследили жизнения път на деветдесет и пет студенти от Харвард, завършили през четиридесетте години - в епохата, когато във висшите училища от Бръшляновата лига се оказвали хора с много по-разнообразни стойности на коефициента за интелигентност в сравнение с днес, - се оказало, че онези с най-високи оценки от изпитите в колежа не били кой знае колко по-успешни от състудентите си с по-нисък успех откъм заплата, производителност или положение в обществото. Те не били по- удовлетворени от живота, не се радвали на по-добри приятелства, семейства или романтични връзки (George Vaillant, Adaptation to Life, Boston, Little, Brown, 1977. Средната стойност на харвардската група е 584 от максимум 800. Д-р Вайлънт, който в момента е в Медицинския факултет на Харвардския университет, ми каза колко слаба е връзката между успеха на изпита и успеха в живота при тези облагодетелствани иначе хора).

Подобно проследяване било извършено и сред 450 момчета, повечето синове на имигранти, две трети от които идвали от семейства на социални помощи от Самървил, Масачусетс - по онова време квартал от бордеи само на няколко преки от Харвард. Една трета имали коефициент на интелигентност под 90. Само че тези стойности не оказали особено влияние на способността им да се справят на работното си място и в живота си като цяло - 7% от мъжете например с коефициент под 80 останали трайно безработни за десет или повече години, същото обаче се случило и със 7% от мъжете с коефициент над 100. Разбира се, съществува определена връзка между коефициента на интелигентност и социално- икономическото равнище на участниците в експеримента, навършили четиридесет и седем. Основната разлика обаче се дължи на умението още от ранна детска възраст да се справяш с лишенията, да контролираш емоциите си и да се разбираш с околните. (К. Felsman and G. Е. Vaillant, 'Resilient Children as Adults. A 40- Year Study", in The Invulnerable Child, edited by E. J. Anderson and B J. Cohler, New York, Guilford Press, 1987.)

Да разгледаме и данните от едно проучване, което тече и в момента, сред осемдесет и един души, завършили на първо или второ място във випуска си през 1981 г. в няколко гимназии в Илинойс. Те, разбира се, са имали най-високите оценки в своите училища. Но макар и да продължават да се справят добре в колежа и да получават отлични оценки, с наближаването на тридесетата им година успехът им е спаднал до средното ниво. Десет години след завършване на гимназия само един от четирима е сред водещите имена в съответната възрастова група в избраната от него професия, а повечето са далеч зад него.

Карън Арнолд, професор по педагогика в Бостънския университет и един от организаторите на експеримента, обяснява откритието така: „Мисля, че всъщност сме открили „послушните" - хората, които знаят как да се развиват в рамките на системата. Само че тези отличници се изправят пред същите изпитания, през които сме преминали и всички ние. Самото понятие за отличник означава просто човек, който е изключително добър в онова, което се измерва с оценки. Нямаме никаква представа обаче как ще реагира той на превратностите в живота" (Карън Apнoлд, която e провела изследването заедно c Тери Дени в Университета в Илинойс, е цитирана в "Чикаго Трибюн" от 29 май 1992 г)

Точно в това е проблемът: академичната интелигентност не дава никаква подготовка за вихъра на житейските трудности - нито пък за възможностите, които получаваме благодарение на тях. И въпреки че прословутият коефициент на интелигентност не е гаранция за просперитет, престиж или щастие, нашите училища и цялата ни култура са се вторачили в академичните способности, оставяйки без никакво внимание емоционалната интелигентност - набор от черти (някои биха казали „характер“), който е от огромна важност за личната ни съдба. Емоционалният живот е предмет, който, също като математиката или четенето, може да се упражнява с повече или по-малко умение и изисква свой собствен пакет от способности. А възможността ни да се справяме с такива предизвикателства играе основна роля в това да разберем защо един процъфтява, а друг - уж със същия интелект - се проваля безславно: емоционалните способности са от по-висок порядък и определят как точно ще използваме всички други умения, с които разполагаме - включително и чистия интелект.

Разбира се, съществуват безброй пътища към успеха, както и куп области, в които се възнаграждават други способности. В нашето общество, което все повече се обляга на знанието, техническите умения със сигурност са изключително важни. Има една детска шега: „Как се казва зубрач на тридесет години? - Ами шеф“. Дори и при „зубрачите" емоционалната интелигентност е необходимо оръжие на работното място, както ще видим в третата част на книгата. Има много доказателства, че хора с адекватно емоционално поведение - хора, които познават чувствата си и могат да ги владеят, като същевременно разчитат с лекота чувствата на другите и ги взимат предвид - имат големи предимства във всяка област на живота, независимо дали става въпрос за любов и интимни връзки или за неписаните правила, определящи успеха в политиката. За хората с развити емоционални умения има по-голяма вероятност да са доволни от живота си, да се справят по-добре в него, след като са овладели навиците, които подхранват собствената им продуктивност; други, които не могат да наложат никакъв контрол над емоционалния си живот, водят безкрайна вътрешна борба и така саботират способността си да работят съсредоточено и да мислят ясно.


Една различна интелигентност


За непредубедения наблюдател четиригодишната Джуди може да изглежда сравнително изолирана на фона на по-общителните деца наоколо. Държи се на дистанция, никога не взима активно участие в игрите. Само че Джуди наблюдава внимателно социалната политика на групата в детската градина и вероятно най- добре от всички деца осъзнава потоците от чувства, които текат из стаята.

Напредъкът ѝ в тази област става видим едва когато учителката събира питомците си за игра на „детска градина“. На масата има умалено копие на стаята, с фигурки, на чиито лица са залепени снимки на децата и учителите - нещо като изпит по социална чувствителност. Когато учителката моли Джуди да сложи всяко дете на онова място в стаята, на което то най-много обича да играе - къта за рисуване, къта с кубчетата и т.н., - момичето подрежда фигурките съвсем точно. След това искат от нея да подреди децата в групи, които предпочитат да си играят заедно, и Джуди показва, че познава приятелските връзки на целия клас.

Точността на Джуди разкрива, че тя разполага с точна социална карта на групата - проницателност, която е направо изключителна за четиригодишно дете. Подобни умения могат да ѝ позволят по-късно да се превърне в истинска звезда в областите, в които подобни социални умения са от изключителна важност - от продажбите и мениджмънта до дипломацията.

Това, че невероятните умения на Джуди изобщо са забелязани, при това толкова рано, се дължи на факта, че тя посещава детската градина „Елиът-Пиърсън“ в кампуса на университета „Тъфтс“, където се разработва проектът „Спектър“ - учебна програма, която цели да култивира различни типове интелигентност. Проектът се гради на представата, че човешките способности изобщо не се вписват в тесните граници на словесните и математическите умения, върху които обикновено се съсредоточават повечето училища. Неговите създатели признават, че таланти като социалната проницателност на Джуди могат да бъдат подкрепяни, а не игнорирани и дори открито наказвани от образованието. Като насърчава децата да развиват пълен набор от качества, които наистина могат да им помогнат да успеят или просто да се чувстват удовлетворени от онова, което правят, училището се превръща в същински курс по житейски умения.

Водещият идеолог на проекта „Спектър“ е Хауърд Гарднър, психолог в педагогическия факултет на Харвард. (Основните сътрудници на Гарднър в проекта "Спектър" са Мара Кречевски и Дейвид Фелдман) „Дойде времето - каза ми той - да разширим понятието си за спектър на талантите. Най-същественото, с което образованието може да допринесе за развитието на детето, е да му помогне да се ориентира към област, в която талантите му ще бъдат най-адекватни, където ще се чувства удовлетворено и компетентно. Днес изобщо не мислим за такива неща. Вместо това подлагаме всички на образование, което създава хора, подходящи само за университетски преподаватели. На всичкото отгоре оценяваме децата единствено по този тесен критерий за успеваемост. Трябва да спрем да си губим времето да ги подреждаме непрекъснато, трябва да обърнем малко време на естествените им дарби и да ги развиваме. Съществуват безброй начини да успееш, а с тях и куп различни способности, които да ти помогнат да го направиш (Интервюирах Хауард Гарднър за теорията му за множествената интелигентност в 'Rethinking the Value of Intelligence Tests’ The New York Times Education Supplement, в броя от 3 ноември 1986 r., както и много пъти след това.).

Ако изобщо има човек, който да вижда границите на закостенелите стари възгледи за интелигентността, то това е именно Гарднър. Той заявява, че славният марш на тестовете за интелигентност е започнал по време на Първата световна война, когато два милиона американски мъже били буквално сортирани с първия масов тест на хартия, току-що разработен от Луис Търман, психолог в Станфорд. Последвали десетилетия на „тестово мислене“ - възглед, според който „хората или са умни, или не са, възможностите им са вродени и не могат да се променят, а тестът може да каже от кои си. Кандидат-студентският изпит SAT се основава на същите идеи за едно-единствено измерение на способностите, което еднозначно определя бъдещето на всеки един. Цялото ни общество е затънало в блатото на такова мислене“.

Влиятелната книга на Гарднър Frames of Mind, публикувана през 1983 г., е манифест, който отхвърля утвърдените възгледи за коефициента на интелигентност; в нея се твърди, че не съществува само една, монолитна интелигентност, която да определя еднозначно успеха в живота, а че има широк спектър от „интелигентности“, със седем основни разновидности. Списъкът му включва двете стандартни академични умения (словесни и математико-логически способности), но в него можем да видим и пространствената ориентация на художника или архитекта, кинестетичния гений на танцьора или спортиста, както и музикалната дарба на композитора и изпълнителя. Списъкът завършва с два примера за, по думите на Гарднър, „лична интелигентност“: умения за общуване като тези на великия терапевт Карл Роджърс или на лидера от световна класа Мартин Лутър Кинг, както и способност за вглеждане навътре, която може да се прояви както в блестящите прозрения на Зигмунд Фройд, така и (естествено, с по-малко фанфари) във вътрешното удовлетворение, което човек изпитва, когато живее в мир с истинските си чувства.

Точното описание на подобна интелигентност предполага термина „множествена“: моделът на Гарднър отива далеч отвъд стандартното понятие за коефициента на интелигентност като единен, неизменен фактор. Гарднър осъзнава, че тестовете, които са били наш бич по време на цялото ни образование - от изпитите за гимназията, които са определяли кои от нас ще свършат в техникума и кои ще продължат нагоре, та до кандидат-студентските изпити, на които се решава в кой университет ще отидем и дали изобщо ще отидем някъде - се основават на едно ограничено понятие за интелигентност, което няма никаква връзка с истинското богатство от умения, които определят в каква посока ще тръгне животът ни.

Гарднър признава, че седем е напълно произволна бройка за разнообразието от прояви на интелигентността; морето от човешки таланти не може да бъде уловено от никаква цифра. Самият Гарднър и неговите колеги-изследователи достигат до един вариант на списъка с двадесет различни типа интелигентност. Междуличностната интелигентност например включва четири различни умения: лидерство, способност за поддържане на връзки и приятелства, способност за разрешаване на конфликти, както и онзи социален анализ, в който нашата четиригодишна Джуди е толкова добра.

Този многостранен възглед за интелигентността рисува една по-богата картина за способностите на детето и за потенциала му да успее в живота от стандартния коефициент за интелигентност. Когато учениците от „Спектър“ се оценяват по скалата на Станфорд-Бине („златният стандарт" в тестовете за интелигентност), резултатите им нямат много общо с тези от теста за спектър на интелигентността на Гарднър (Сравнението между тестовете за интелигентнскт и уменията по "Спектър" е описано в една от главите (в съавторство с Мара Крачевски) в Howard Gardner, Multiple Intelligences: The Theory in Practice, New York, Basic Books, 1993.) Петте деца с най-висок коефициент на интелигентност (от 125 до 133) имат съвсем различни профили в десетте области, измервани от спектровия тест. Така например от петте „най-умни“ деца според тестовете за интелигентност едно е силно в три области, три имат известни дарби в две области, а едно показва умения само в една от областите. Силните им страни са разпръснати случайно: четири от децата имат талант за музика, две - за изобразително изкуство, едно за социално взаимодействие, едно за логика, две са добри в езиковия изказ. Нито едно от петте деца с висок коефициент на интелигентност няма особени заложби по отношение на двигателната си култура, числовите отношения или техниката - числата и машините дори са сред ахилесовите пети на две от децата.

Заключението на Гарднър е, че „скалата за интелигентност на Станфорд-Бине не предсказва успешното представяне в една или повече от дейностите, измервани чрез „Спектър““. От друга страна именно резултатите от „Спектър“ дават на родителите и учителите ясни насоки за областите, към които децата ще показват спонтанен интерес и в които ще напреднат достатъчно, за да ги заобичат един ден и да станат истински майстори в тях.

Възгледите на Гарднър за многообразието на интелекта продължават да се развиват. Десетина години след публикуването на теорията си Гарднър обобщава личната интелигентност така:

„Междуличностната интелигентност е способността ни да разбираме другите хора: какво ги мотивира, как действат и как самите ние да си сътрудничим с тях. Успешните търговци, политици, учители, лекари и религиозни водачи обикновено са хора с високо ниво на междуличностна интелигентност. Вътреличностната интелигентност от друга страна е умението ни да се взираме навътре, да си създадем точен, правдоподобен модел на самите себе си и да сме в състояние да го използваме, за да се справяме ефективно в живота.

В друго свое изказване Гарднър отбелязва, че самата същност на междуличностната интелигентност включва „способността да различаваме настроенията, темпераментите, мотивациите и желанията на другите хора и да реагираме адекватно". Част от вътреличностната интелигентност, ключът към себепознанието, е и „достъпът до собствените ни чувства, умението да ги отличаваме едни от други и да черпим от тях, за да насочваме поведението си. (Howard Gardner and Thomas Hatch, “Multiple Intelligences Go to School", Educational Researcher 18, 8, 1989.)




Господин Спок и Данни:
когато само знание не стига


Има едно измерение на личната интелигентност, за което Гарднър често намеква, но така и не изследва в своята трактовка: ролята на емоциите. Може би това се дължи на факта, че работата му се основава предимно на модела на ума, създаден от когнитивната наука. Заради това и възгледите му за интелигентността наблягат на познанието - на разбирането на самите нас и на другите, когато става въпрос за мотиви и трудови навици, и на прилагането на това разбиране в живота и в общуването с останалите. Но също както в областта на кинестетиката физическите умения се изразяват невербално, царството на емоциите на свой ред също отива далеч отвъд границите на езика и познанието.

Макар че в описанията на „личната интелигентност“ на Гарднър се обръща достатъчно внимание на емоциите и на тяхното овладяване, нито той, нито неговите сътрудници са обърнали особено внимание на ролята на чувствата за тази интелигентност, като вместо това са предпочели да се съсредоточат върху процеса на опознаване на тези чувства. Подобен подход - вероятно не нарочно - оставя без внимание неизбродимото море от емоции, които правят вътрешния ни живот и общуването ни с другите толкова трудни, толкова предизвикателни, а нерядко - и толкова озадачаващи. Напълно неизследвани остават въпросите за това до каква степен изобщо присъства интелект в емоциите и как е възможно интелектът да стане част от тези емоции.

Ударението, което Гарднер поставя върху когнитивните елементи на личната интелигентност, отразява духа на епохата в психологията, оформила неговите възгледи. Прекаленото взиране в познавателния процес дори в областта на емоциите се дължи отчасти на един поврат в историята на науката. В средата на двадесети век академичната психология е доминирана от бихейвиористите на Б. Ф. Скинър, който смята, че само обективно регистрираното поведение може да бъде изучавано с научна прецизност. Бихейвиористите са убедени, че целият ни вътрешен живот, включително и емоциите, са извън обхвата на науката.

Сетне, с разразилата се през шестдесетте години „когнитивна революция", фокусът на психологическата наука се пренася върху начина, по който мозъкът регистрира и складира информация, и върху естеството на интелекта. Емоциите обаче си остават същински Див Запад. Дълбоко окопалият се възглед на когнитивистите гласи, че интелектът представлява студена, безстрастна оценка на даден факт. Той е свръхрационален, нещо като прословутия персонаж от „Стар Трек“ господин Спок - архетипът за хладен ум, незамърсен от никакви чувства, въплъщение на идеята, че емоциите нямат място в интелигентността и само зацапват картината на умствения ни живот.

Когнитивистите, възприели подобни възгледи, са изкушени от компютъра като оперативен модел на мозъка. Те обаче забравят, че биологичните „платки“ на мозъка са потопени в мърляв, пулсиращ поток от неврохимикали, и нямат нищо общо с неподвижния, чистичък силикон, който се е превърнал в основна метафора за ума. Основните модели за това как умът обработва информация си остават далеч от представата, че чувствата ръководят рационалността и понякога напълно я потъпкват. В това отношение когнитивният модел е една доста бедна схема, която не може да обясни емоционалните бури, вдъхващи истински живот на интелекта. За да защитят подобен възглед, самите учени са били принудени да отрекат колко важни са за техните модели на ума собствените им надежди и страхове, дребните им семейни проблеми и професионалната ревност - все чувства, които придават на живота вкус и целеустременост и във всеки един момент изкривяват - за добро или лошо - начините, по които се обработва информацията.

Едностранчивият научен възглед за лишен от емоции умствен живот - същински фар в морето от посветени на интелигентността изследвания през последните осемдесет години - започва постепенно да отстъпва, а психологията е на път да признае основополагащата роля на чувствата за мисленето. Също като подобния на господин Спок персонаж от „Стар Трек: Следващото поколение", удачно кръстен „Данни", психологията започва да оценява силата и достойнствата на емоциите в умствения живот - както и опасностите, свързани с тях. Нима Данни не вижда за свой ужас (така де, стига да можеше да изпитва ужас), че хладната му логика не е в състояние да предложи правилно човешко решение? Човечността ни личи най-вече в нашите чувства - а Данни се опитва да чувства с ясното съзнание, че е пропуснал нещо важно. Иска да изпитва приятелски чувства и лоялност; също като Тенекиения човек от „Магьосникът от Оз“ и той има нужда от сърце. Без лиричния усет на емоцията Данни може да свири или да пише поезия с небивала виртуозност, но не и да ги възприеме пълноценно. Урокът, който можем да си извлечем от копнежа на Данни по копнежа изобщо е, че висшите ценности на човешкото сърце - вяра, надежда, отдаденост, любов - отсъстват напълно от хладния когнитивен възглед. Емоциите обогатяват, а всеки модел на ума, който не ги взима под внимание, е изключително беден.

Когато обърнах внимание на Гарднър, че набляга основно върху мислите по отношение на чувствата, или на т.нар. метапознание, вместо на самите чувства, той призна, че разглежда интелигентността от познавателна гледна точка, но все пак добави: „Когато за пръв път започнах да пиша за личната интелигентност, аз всъщност говорех именно за емоциите, и по-конкретно за собствената си гледна точка към вътреличностната интелигентност като начин да живееш в хармония със себе си. За този вид интелигентност е изключително важно онова, което чувстваш „под лъжичката". Но при практическата разработка на теорията за множествената интелигентност бяхме принудени да се съсредоточим основно върху метапознанието (т.е. върху осъзнаването на умствените процеси, б.м., Д.Г.), вместо върху пълния набор от емоционални умения".

Дори и при тези обстоятелства Гарднър осъзнава колко важни са уменията да се справяме с емоциите и връзките си сред житейските бури. Той подчертава, че „много хора с коефициент на интелигентност 160 работят за хора с коефициент под сто, особено ако първите са с ниска междуличностна интелигентност. А в ежедневието ни няма по-важна интелигентност от междуличностната. Ако не сте я развили, няма да изберете удачно нито партньора си в живота, нито работата си, нито каквото и да е друго. Ето на какво трябва да учим децата в училище".




Могат ли емоциите да бъдат интелигентни?


За да разберем как може да изглежда едно такова обучение, ще трябва да се обърнем към други теоретици, поели по стъпките на Гарднър, и най-вече към Питър Салови, който е описал изключително подробно как можем да внесем интелигентност в чувствата си. (Моделът за емоционалната интелигентност е предложен за пръв път от Питър Салови и Джон Д. Майер, Peter Salovey and John D Mayer, “Emotional Intelligence", Imagination, Cognition and Personality, 9,1990, pp. 185-211.) Това начинание не е нещо ново: през годините дори и най-запалените защитници на коефициента на интелигентност са се опитвали да въведат емоциите в царството на интелекта, вместо да ги разглеждат като напълно противоречащи си явления. Така например Е, Л. Торндайк, виден психолог, изиграл важна роля за популяризирането на понятието за IQ през двадесетте и тридесетте години, в една своя статия казва, че един аспект на емоционалната интелигентност - а именно т.нар. „социална“ интелигентност или способността да разбираме другите и да „действаме мъдро в човешките взаимоотношения“ - сама по себе си е едно от измеренията на човешкия интелект. Други психолози от онази епоха разглеждат социалната интелигентност от по-цинична гледна точка и я възприемат като набор от умения за манипулиране на другите, начин да ги накараме да направят онова, което искаме, независимо дали са съгласни или не. Нито една от тези формулировки обаче не заема солидни позиции сред теоретиците на коефициента на интелигентност и през 1960 г. един от основните трудове на тази тема обявява социалната интелигентност за „безполезна“ идея.

Само че личната интелигентност не може просто да бъде отхвърлена. Тя се доказва интуитивно и отговаря на очакванията на здравия разум. Когато Робърт Стърнбърг, също психолог в Йейл, иска от участниците в един експеримент да опишат какво разбират под „интелигентен човек“, практическите умения са сред основните изброени черти. По-систематичните изследвания водят и Стърнбърг до заключението на Торндайк: социалната интелигентност се отличава от академичните способности, като същевременно играе ключова роля за справянето с практическите житейски проблеми. Една от основните характеристики на интелекта, които се ценят изключително високо на работното място например, е чувствителността, която позволява на ефективния мениджър да улавя мълчаливи послания. (Robert J. Sternberg, Beyond I.Q., New York, Cambridge University Press, 1985.)

През последните години една все по-голяма група психолози достигна до подобни заключения, в съзвучие с убеждението на Гарднър, че старите представи за коефициент на интелигентност са се въртяли основно около тесен набор от езикови и математически умения, и че справянето с тестовете е пряк индикатор за успех в класната стая или в научната кариера, но върши все по-малко работа в ситуациите, отдалечаващи се прогресивно от академичния живот. Тези психолози (сред тях са и Стърнбърг и Салови) възприемат един по-широк възглед за интелигентността и се опитват да я предефинират с оглед на това какво е необходимо за успех в живота. Тази линия на изследване ги води отново до неизмеримата важност на „личната“ или емоционалната интелигентност.

Салови включва списъка на Гарднър в собствената си дефиниция за емоционална интелигентност, която обхваща пет основни области: (Основната дефиниция на емоционалната интелигентност е дадена у Salovey and Mayer. "Emotional Intelligence” p. 189.)



  1. Познаване на собствените ни емоции. Самоосъзнатостта, пълноценното възприемане на чувството, докато то все още трае, е ключов елемент от емоционалната интелигентност. Както ще видим в четвърта глава, способността ни да наблюдаваме чувствата си във всеки един момент е от особена важност за психологическите умения и себепознанието. Ако не можем да забележим истинските си чувства, ние ставаме техни роби. Хора, които са по-уверени в чувствата си, направляват по-добре живота си, тъй като имат по-ясно отношение към личните си решения - от избора на спътник в живота до избора на работа.

  2. Управление на емоциите. Контролът върху чувствата и изразяването им в адекватна форма е умение, което е тясно свързано със самоосъзнатостта. В глава пета ще разгледаме начините да утешаваме себе си, да се отърсваме от пълзящата тревога, мъка или раздразнителност - както и какво става, ако не успеем да се справим с тези основни емоционални проблеми. Хора със слаби заложби в тази област непрекъснато се борят с чувства на дистрес, докато онези, които ги владеят майсторски, могат да се възстановяват много по- бързо от превратностите в живота.

  3. Умения за самостоятелно мотивиране. Както ще стане ясно в шеста глава, мобилизацията на емоциите за дадена цел е изключителна важна за вниманието, личната мотивация и майсторството, както и за творческите сили. Емоционалният самоконтрол (отлагането на възнаграждаваното и потискането на импулсивността) е основна опора за всяко постижение. Освен това способността да се действа в състоянието, което спортистите наричат „поток“ - безкомпромисна пълнота на съзнанието - води до изключителни резултати във всякакви области. Хора с такива способности обикновено са по-производителни и ефективни във всичко, с което решат да се заемат.

  1. Признаване на емоциите на другите. Емпатията - друга способност, която е в тясна връзка с емоционалната осъзнатост - е може би най-основната човешка способност. В седма глава ще разгледаме откъде идва емпатията, каква е социалната цена на безразличието и причините емпатията да поражда алтруизъм. Емпатичните хора са по-чувствителни спрямо фините социални сигнали, които подсказват нуждите или желанията на другите. Това ги прави по-подходящи за професии в областта на медицината, образованието, продажбите и мениджмънта.

  2. Стабилни връзки. Изкуството на връзката до голяма степен предполага умение да управляваме емоциите на другите. В глава осма ще стане въпрос за социалната компетентност и нейната липса, както и за способностите, които трябва да влязат в действие при нея. Те подхранват популярността, лидерските умения и ефикасното междуличностно общуване. Хора с подобни заложби се справят добре в случаите, които изискват гладка комуникация с другите - те са направо „социални звезди“.

Разбира се, способностите на хората в тези области се различават значително; някои от нас могат да се окажат например умели господари на собственото си чувство за тревога и същевременно да не могат да утешат някого другиго. Въпреки че основата на тези умения е чисто неврологична, мозъкът, както ще видим, е изключително пластичен и не спира да учи. Пропуските в емоционалните способности могат да бъдат запълнени: в повечето случаи става въпрос за цели комплекси от навици и реакции, които могат лесно да бъдат усъвърщенствани, стига да сме готови да положим необходимите усилия за това.


Коефициент на интелигентност и емоционална интелигентност: чисти типове

Коефициентът на интелигентност и емоционалната интелигентност не са противоположни умения. Те са просто отделни области. У всеки от нас има смес от интелект и емоционалност; хора с голяма разлика между едното и другото се срещат относително рядко. Няма как да бъде иначе - все пак съществува връзка между коефициента на интелигентност и някои аспекти на емоционалната интелигентност. Тази връзка обаче е твърде слаба и не може да отмени факта, че това като цяло са независими вселени.

За разлика от познатите ни тестове за интелигентност, до момента не е разработена единна система за оценка на емоционалната интелигентност, която да дава ясен „резултат“. Такава система не може и да има. Макар и да съществуват купища изследвания върху едно или друго умение, някои от техните прояви (като емпатията например) се определят най-добре чрез внимателен анализ на реалното поведение на изследваното лице в определени обстоятелства, например чрез разчитане на чувствата по израза на лицето от видеозапис. И все пак Джак Блок, психолог в Калифорнийския университет в Бъркли, използва една мярка за „гъвкавостта на егото“ (това понятие е доста сходно с емоционалната интелигентност, тъй като включва основната социална и емоционална компетентност), за да сравни два теоретични „чисти“ типа: хора с висок коефициент на интелигентност и такива със силно развити емоционални yмeния. (Джак Блок, непубликуван ръкопис, Университет на Калифорния в Бъркли, февруари 1995. Блок използва понятието „гъвкавост на егото", но отбелязва, че сред основните му съставки са емоционалната саморегулация и адаптивният контрол върху импулсите, чувство за ефективност и социална интелигентност. Тъй като това са и основните елементи на емоционалната интелигентност, гъвкавостта на егото може да се разглежда като приблизителна мярка за нея, също както изпитът SAT може да измери коефициента на интелигентност. Блок анализира данните от лонгитудно проучване, проведено върху около ето мъже и жени на възраст между петнадесет и двадесет и пет години, и използва статистически методи, за да оцени личностните и поведенческите корелати на двата типа интелигентност. Според него между коефициента на интелигентност и гъвкавостта има съвсем слаба връзка, тъй като двете са напълно независими измерения на личността.) Разликите са красноречиви.

Типът с високия коефициент на интелигентност (т.е. типът, лишен напълно от емоционална интелигентност) е направо карикатура на интелектуалеца - умел във всичко, свързано с ума, но напълно неспособен да контролира личния си свят. Профилите на мъжете и жените донякъде се различават. Мъжът с висок коефициент на интелигентност се отличава (каква изненада само) с широка гама интереси и умения. Той е амбициозен и продуктивен, предсказуем и упорит и няма притеснения, свързани със самия себе си. Освен това обикновено е критичен и снизходителен, взискателен и сдържан, потиска сексуалността и чувствените

си преживявания, избягва изразителността и ангажиментите, а чисто емоционално е спокоен и студен.

В противовес на това мъжът с висока емоционална интелигентност е социализиран, весел и общителен, не е боязлив или склонен към тревожни мисли. Способен е да се ангажира с хора и каузи, да поема отговорност и да защитава етична гледна точка. Такива хора са състрадателни и загрижени във връзките си. Емоционалният им живот е богат, но адекватен: чувстват се добре в собствената си кожа и нямат проблеми с другите и със социалната вселена, в която живеят.

Жените с висок коефициент на интелигентност напълно очаквано демонстрират интелектуална увереност, ясно изразяват мислите си, ценят интелектуалното и имат множество интелектуални и естетически интереси. Освен това обикновено са интровертни, склонни са към тревожност, размисъл и чувство за вина. Притесняват се да изразяват открито гнева си (намират обаче непреки начини за това).

Емоционално интелигентната жена от друга страна обикновено е самоуверена и изразява чувствата си директно. Отнася се положително към себе си и смята, че животът ѝ е смислен. Подобно на мъжете тя е общителна и знае как да въплъщава емоциите си (без например да ѝ се налага да избухва, след което да съжалява след това). Устойчива е на стрес. Общителността ѝ позволява лесно да установява контакт с нови хора. Достатъчно самоуверена е, за да си позволи да бъде жизнерадостна, спонтанна и отворена за чувствени преживявания. За разлика от жените, които разполагат единствено с висок коефициент на интелигентност, тя почти не изпитва тревога или вина и рядко се отдава на размисли.

Тези портрети, разбира се, илюстрират двете възможни крайности - всички ние съчетаваме интелекта и емоциите до една или друга степен. Те обаче ни предлагат един важен поглед към онова, което единият и другият полюс добавят към качествата на човека. Тъй като у нас има по малко и от двата, картините се сливат в един общ образ. Но все пак именно емоционалната интелигентност има по-голям принос за качествата, които ни правят истински хора.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница