Emotional intelligence



страница5/23
Дата22.07.2016
Размер5.02 Mb.
#1023
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

4. Опознай себе си


Една стара японска приказка разказва за войнствен самурай, който предизвикал един дзен майстор да обясни какво представляват раят и адът. Монахът обаче отговорил презрително:

- Ти си обикновен хулиган и няма да си губя времето с теб. Самураят се засегнал, вбесил се, измъкнал меча си от ножницата и креснал:

- Мога да те убия за такава наглост!

- Виждаш ли - спокойно отговорил монахът. - Ето това е адът.

Самураят с удивление прозрял колко истина има в думите на монаха и колко силен бил бесът, който го държал в лапите си, успокоил се, прибрал меча и се поклонил с думи на благодарност към монаха за неговия урок.

- А това - добавил монахът - е раят.

Внезапното пробуждане на самурая за собственото му състояние илюстрира една от основните разлики между това да се оставиш на чувството и да осъзнаеш, че си в негов плен. Максимата на Сократ „познай себе си“ е посветена именно на този крайъгълен камък на емоционалната интелигентност: осъзнаването на собствените ни чувства, и то още докато траят.

На пръв поглед може да ни се стори, че чувствата са очевидни; един по-задълбочен размисъл обаче ще ни напомни за моменти, в които не сме обръщали внимание на чувствата си за това или онова, или в които сме осъзнали тези чувства твърде късно. Психолозите използват тромавия термин „метапознание", за да обозначат осъзнаването на мисловния процес, и "метанастроение", за да обозначат осъзнаването от страна а индивида а собствените му емоции. Аз предпочитам да използвам термина самоосъзнатост в смисъл на непрекъснато внимание на човека към вътрешното му състояние. (За мен самоосъзнатост е обърнатото навътре внимание към собствения ни опит.) В това самоосъзнато състояние умът наблюдаваи изследва преживяваето като такова, включително и свързаните с него емоции. (Вж. също Джон Кабат-Зин, „Където и да идеш, ти си там", С., „Изток- Запад“, 2004.)

Това качество на съзнанието е сродно с описаното от Фройд „равномерно разпределено внимание“, което той препоръчва на хората, които искат да станат психоаналитици. Такова внимание поема всички сигнали еднакво безпристрастно, като заинтересован, но пасивен свидетел. Някои психоаналитици го наричат „наблюдаващо его“ - способността на самосъзнанието, позволяваща на аналитика да наблюдава собствените си реакции спрямо думите на пациента. Тази способност на свой ред се пробужда у пациента благодарение на свободните асоциации. (Читателят може да намери едно задълбочено сравнение между вниманието на психоаналитика и самоосъзнатостта в Mark Epstein, Thoughts Without a Thinker, New York, Basic Books, 1995. Епетийн отбелязва, че ако подобна способност се развие, тя може да замести съзнанието на наблюдателя и да се превърне в „по-гъвкаво и смело развито его, способно да обхване целия живот“). Подобно самосъзнание като че ли изисква напълно действащ неокортекс, и то най-вече що се отнася до езиковите зони, настроен да улавя и назовава надигналите се емоции. Самоосъзнатостта не е внимание, пометено от емоциите, внимание, което реагира пресилено и прави от мухата слон. То по-скоро е неутрален режим на действие на ума, който му позволява да съхрани разсъдливостта си дори в разгара на чувствена буря. Уилям Стайрън описва нещо подобно, когато говори за дълбоката си депресия и за чувството „че в теб има още някого - призрачен наблюдател, който не се е поддал на безумието на своя двойник и е в състояние да наблюдава с безстрастно любопитство неговата борба“ (William Styron, Darkness Visible: A Memoir of Madness, New York, Random House, 1990, p. 64.)

В най-добрия случай самонаблюдението ни позволява подобно равнодушно осъзнаване на страстите и тревогите. В най- лошия обаче то се проявява просто като лека дистанцираност от преживяването, един вид паралелен поток на съзнанието, който кръжи над или до основния поток и регистрира какво се случва, без обаче да бъде потопен в него. Разликата е приблизително следната: в единия режим сте обзети от убийствен бяс към някого, а в другия си казвате: „В момента изпитвам гняв", дори да сте наистина ядосани. На езика на невромеханиката на вниманието тази едва доловима промяна в мозъчната дейност означава, че невронните мрежи в неокортекса активно наблюдават емоцията - първа стъпка към установяването на някакъв контрол.Това осъзнаване а емоциите в основното умение, върху което се изграждат и останалите - например вмоционалният самоконтрол.

Накратко казано, самоосъзнатостта означава разбиране както на настроението, така и на мислите ни по отношение на него. Такова е определението на Джон Майер, психолог от университета в Ню Хампшър, който заедно с Питър Салови от Йейл е създал теорията за емоционалната интелигентност (John D. Mayer and Alexander Stevens, “An Emerging Understanding of the Reflective (Meta) Experience of Mood” непубликуван ръкопис, 1993.). Самоосъзнатостта може да бъде пасивно, отбягващо съжденията внимание, насочено към вътрешните ни състояния. Но Майер смята, че тази чувствителност може и да не е винаги толкова равнодушна; някои от обичайните представи, свързани с емоционалната самоосъзнатост, включват реплики като „не трябва да се чувствам така“, „ще си мисля хубави неща, за да се развеселя“, както и заповеди за самоограничаване от типа на „не мисли за това“ като реакция на нещо изключително тревожно.

Макар и да има логическа разлика между осъзнаването на чувствата и действията с цел те да бъдат променени, Майер открива, че на практика двата процеса вървят ръка за ръка: признаването на една неприятна емоция се равнява на желание тя да бъде отстранена. Това осъзнаване обаче се отличава от усилията, които полагаме, за да не действаме под диктата на емоционалния импулс. Когато наредим на едно дете, което от яд е ударило другарчето си, да спре незабавно, ние може и да спрем действието, но гневът продължава да кипи. Мислите на детето си остават фиксирани върху повода за яда - „Ама той ми открадна играчката!“ - и емоциите продължават да бушуват. Самоосъзнатостта има по-силен ефект върху тежките чувства на отблъскване: мисълта „в момента изпитвам гняв" ни дава изключителна свобода - и то свобода не само да устоим на съответната емоция, но и да я отхвърлим напълно.

Майер смята, че хората могат да бъдат разделени на ясно определени типове в зависимост от вниманието, което обръщат на чувствата си, и от свързаните с него действия. (Mayer and Stevens, “An Emerging Understanding". Някои от термините за тези видове самоосъзнатост са мои варианти на техните категории.)



  • Самоосъзнати. Осъзнават настроенията си преди още да са отминали и напълно разбираемо имат доста фино регулиран емоционален живот. Яснотата, с която разглеждат емоциите си, подхранва други техни черти: те са независими и уверени
    г

    в това къде точно са границите им, обикновено са в добро психическо здраве и са оптимистично настроени. Когато настроението им се развали, те не се отдават на размисли, не затъват в мъката и са способни бързо да се измъкнат от нея. Накратко казано, безкомпромисната им осъзнатост им помага да управляват емоциите си.

  • Погълнати. Това са хора, които често се чувстват напълно изгубени в емоциите си и смятат, че не могат да направят нищо, за да се измъкнат от тях. Настроенията им са техни господари. Те са непостоянни и не обръщат кой знае какво внимание на чувствата си, поради което и напълно потъват в тях, без да са в състояние да застанат дори на нищожна дистанция. В резултат на това такива хора не се опитват да се отърват от лошото настроение, тъй като са убедени, че нямат никакъв контрол върху емоционалния си живот. Често се чувстват смазани и не са способни да упражняват никакъв емоционален контрол.

  • Приемащи. Макар и тези хора често да са наясно какво точно чувстват, те обикновено приемат настроенията си и не се опитват да ги променят. В този случай като че ли има два под-вида; хора, които обикновено са в добро настроение и нямат кой знае каква мотивация да го променят, и други, които, макар и да осъзнават ясно чувствата си, са склонни предимно към мрачни периоди, които приемат напълно безропотно и отказват да ги променят, въпреки неприятните усещания. Това е характерно например за депресирани хора, които са се примирили с отчаянието си.

Страст и безразличие


Представете си за момент, че сте на самолет от Ню Йорк за Сан Франциско. Полетът върви гладко, но недалеч от Скалистите планини гласът на пилота зазвучава в интеркома: „Дами и господа, пред нас има турбулентна зона. Моля заемете местата си и затегнете предпазните колани“. След това самолетът влиза в турбуленцията, която е една от най-силните, които някога сте преживявали - цялата машина се люлее и тресе така, че ви прилошава.

Въпросът е: какво ще направите? Дали сте от хората, които се заравят в книгата или списанието си, които продължават да гледат филма, опитвайки се да „изключат" съществуването на турбуленцията? Или пък ще вземете списъка с действия при авария, ще се вторачите в стюардесите, търсейки признаци на паника, ще се вслушате в звука на двигателите, за да разберете дали има нещо притеснително?

Естествената ни реакция в този случай сочи от какъв тип е нашето внимание в труден момент. Сценарият със самолета е част от психологически тест, разработен от Сюзан Милър, психолог от университета „Темпъл“, с цел да се оцени дали хората предпочитат да застанат нащрек и да обследват внимателно всеки детайл от тежкото положение, или, тъкмо напротив, се стремят да се справят с тревожните моменти, като се опитат да ги забравят. Тези две гледни точки към дистреса имат напълно различни последствия за начина, по който хората преживяват емоционалните си реакции. Онези, които обръщат сериозно внимание на ситуацията, могат неволно да засилят собствените си реакции, особено ако концентрацията им е лишена от равнодушието на самоосъзнатостта. Резултатът е, че емоциите изглеждат много по-силни. Другите, които се опитват да се изолират, снижават възприемането на емоционалната си реакция, та дори успяват да намалят и самата реакция.

Ако доведем това виждане до крайност, ще се окаже, че за някои хора емоционалната осъзнатост е непреодолима, а за други почти не съществува. Да си спомним само за онзи студент, който една вечер забелязал пожар в общежитието, отишъл, взел пожарогасителя и загасил огъня. Нищо необичайно - само дето и на отиване, и на връщане ходел, вместо да тича. Причината? Ами не смятал, че случаят е особено спешен.

Чух тази история от Едуард Дийнър, психолог от Илинойския университет в Ърбана, който изследва интензивността, с която хората преживяват собствените си емоции (Голяма част от работата бе извършена, самостоятелно или в екип, от Ранди Ларсън, докторант на Дийнър, който днес работи в Университета на Мичиган.) Този студент, чийто случай заслужавал място в колекцията от казуси на Дийнър, демонстрирал едно от най-ниските нива на интензивност, които ученият бил виждал. Той бил човек без страсти, човек, който живее, почти без да чувства, дори в случаи като този с пожара.

Съвсем различно е положението с една жена в другия край на спектъра на Дийнър. Когато веднъж изгубила любимата си писалка, тя дни наред не можела да влезе в релси. Друг път толкова се развълнувала от някаква реклама за разпродажба на дамски обувки в скъп магазин, че захвърлила всичко, скочила в колата и карала три часа до магазина в Чикаго.

Дийнър стига до извода, че като цяло жените изпитват и положителните, и отрицателните емоции по-силно от мъжете. Освен това - дори да оставим настрана разликите между половете - хората, които забелязват повече неща, имат по-богат емоционален живот. Най-малкото тази по-дълбока емоционална чувствителност означава, че за такива хора и най-дребният дразнител отприщва буря от емоции, някои прекрасни, други - ужасяващи, докато хората в другата крайност не чувстват почти нищо дори и при най-тежки обстоятелства.

Човекът без чувства


Гари вбесявал годеницата си Елън, защото макар че бил интелигентен, задълбочен и успешен хирург, емоционалният му живот бил доста безцветен, а самият той изобщо не реагирал на каквато и да е проява на емоции. Можел да говори блестящо за наука и изкуство, но когато станело дума за чувства - дори и за чувствата му към Елън, - Гари изведнъж млъквал. Колкото и да се опитвала годеницата му да събуди някаква страст. Гари си оставал безчувствен и студен. „Обикновено не изразявам чувствата си“ - казал той на терапевта, с който се консултирал по настояване на Елън. Когато станало дума за емоционалния му живот, той добавил: „Не знам за какво да говоря; не изпитвам силни чувства - нито положителни, нито отрицателни“.

Не само Елън се ядосвала на дистанцираността на Гари; както доверил на терапевта си, той не бил в състояние да говори открито за чувствата си пред когото и да е. Причината за това била, че май изобщо не знаел какво чувства. Доколкото можел да прецени, той не чувствал нито гняв, нито тъга или радост (Случаят на Гари е описан в Hillel I. Swiller, “Alexithymia: Treatment Utilizing Combined Individual and Group Psychotherapy”, International Journal for Group Psychotherapy 38, 1, 1988, pp. 47-61.)

Както отбелязва терапевтът на Гари, тази безчувственост прави Гари и другите като него изключително безцветни: „Те отегчават всички. Ето защо жените им ги пращат на терапия" Емоционалната сивота на Гари е пример за така наречената алекситимия - от гръцките думи а- (частица за отрицание), лексис „дума“ и тимос - „дух“ или „емоция“. Такива хора нямат думи за своите чувства. Те като че ли изобщо нямат чувства, но вероятно това се дължи по-скоро на неспособността им да изразяват емоциите си, отколкото на отсъствието на емоции като такива. Психоаналитиците им обръщат внимание за пръв път, когато се сблъскват с пациенти, които не се поддават на лечение с психоанализа, тъй като не разказват за никакви чувства, фантазии и черно-бели сънища - с други думи, нямат никакъв емоционален живот, за който да говорят („Емоционална неграмотност“ е термин, използван от М. Б. Фрийман и Б. С. Суийт, вж. М. В. Freedman and В. S. Sweet, “Some Specific Features of Group Psychotherapy" international Journal for Group Psychoterapy 4, (1914), pp. 335-68.). Клиничните белези на алекситимията включват затруднения при описването на чувства, независимо дали собствени или чужди, и силно ограничен емоционален речник (Клиничните аспекти на алекситимията са описани в Graeme I. Taylor, “Alexithymia: History of the Concept" American Psychtatric Association, Washington D.C., май 1986.). Нещо повече - алекситимиците трудно правят разлика между емоциите, както и между емоция и телесно чувство, затова и често се оплакват от свиване в стомаха, сърцебиене, потене, замаяност - но изобщо не осъзнават, че всъщност изпитват тревога. „Те са като някакви различни, извънземни същества, които идват от съвсем различен свят и изведнъж се оказват насред общество, доминирано от чувствата“ - казва д-р Питър Сифнеос, психиатърът от Харвард, който през 1972 г. създава термина „алекситимия“ (Описанието на алекситимията дължим на Peter Sifneos. ‘Affect, Emotional Conflict, and Deficit: An Overview" Psychotherapy-and- Psychosomatics 56, 1991, pp. 116-122.). Алекситимиците например плачат рядко, но ако все пак се случи, сълзите им текат като водопад. Те обаче ще се объркат, ако ги попитат за какво плачат. Една алекситимичка била толкова развълнувана, след като гледала филм за жена с осем деца, която умряла от рак, че плакала, докато заспала. Когато терапевтът предположил, че се е развълнувала, защото филмът ѝ е напомнил за собствената ѝ майка, която тогава била в терминален стадий на рак, пациентката седяла неподвижно, объркана и безмълвна. Лекарят я попитал как се чувства, а тя отговорила, че се чувства „ужасно“, но не можела да даде опише по-подробно онова, което изпитва. Освен това добавила, че от време на време плаче, но не знае за какво точно. (Случаят c жената, която не знаела защо плаче, е описан в Н. Warnes, "Alexithymia, Clinical and Therapeutic Aspects", Psychotherapy-and- Psychnsomatics 46, 1986, pp. 96-104.)

В това е и същината на проблема. Не че алекситимиците нямат никакви чувства - те просто не са в състояние да разберат какви точно са чувствата им, да не говорим за словесното им изразяване. Те са лишени от основното умение на емоционалната интелигентност - самоосъзнатостта, знанието какво точно изпитваме, докато емоциите още ни владеят. Алекситимиците са аргумент срещу представата, че чувствата ни личат от само себе си: те нямат и най-малка представа за тях. Когато нещо - или някой, какъвто по-често е случаят - събуди у тях някакво чувство, преживяването е озадачаващо и тревожно, нещо, което се стараят да избягват на всяка цена. Когато чувствата достигнат до тях - ако това изобщо стане, - те са просто объркващи, неприятни усещания; също като пациентката, която плакала след филма, те се чувстват „ужасно“, но не могат да кажат коя точно разновидност на „ужасното“ изпитват.

Основното объркване по отношение на чувствата често ги кара да се оплакват от неясни здравословни проблеми, докато всъщност изпитват емоционален дистрес - явление, известно в психиатрията като соматизиране, или замяна на емоционалната болка с физическа. (Това явление не бива да се бърка с психо- соматичните заболявания, при които емоционалните проблеми причиняват съвсем реални физически увреждания.) Всъщност основният психиатричен интерес към алекситимиците е с цел те да бъдат отсети от онези, които идват при лекаря, за да търсят помощ за реални заболявания, тъй като са склонни дълго (и безплодно) да се опитват да се доберат до медицинска диагноза и лечение за проблем, който всъщност е емоционален.

Макар и още никой да не може да каже какво точно причинява алекситимията, д-р Сифнеос предполага, че тя се дължи на нарушаване на връзките между лимбичната система и неокортекса, и особено на езиковите му центрове - картина, която съответства напълно на онова, което знаем за емоционалния мозък. Сифнеос отбелязва, че пациентите с тежки психотични пристъпи, при които тази връзка е прекъсната по хирургичен път с цел симптомите да се облекчат, губят пълнотата на емоциите си и също като пациентите с алекситимия не могат да изразяват с думи чувствата си, а фантазията им изчезва яко дим. Накратко казано, въпреки че невронните мрежи в емоционалния мозък реагират на чувствата, неокортексът не е в състояние да ги осмисли и да добави към тях езиков нюанс. В своя роман „Call It Sleep“ Хенри Рот казва за тази сила на езика: „Само назови онова, което чувстваш, и вече си го овладял“. Ето го и паралелът с дилемата на алекситимиците: ако нямаш думи за чувствата, няма как да усетиш тези чувства като свои собствени.



Възхвала на инстинкта


Туморът на Елиът, който растял точно зад челото му, бил с размерите на малък портокал; хирурзите успели да го отстранят изцяло. Въпреки че операцията била обявена за успешна, след нея хората, които го познавали добре, започнали да казват, че Елиът вече не е Елиът - личността му била изменена до неузнаваемост. Въпреки че някога бил успешен корпоративен адвокат, Елиът вече не можел да се задържи на работа. Съпругата му го напуснала. Той пръснал спестяванията си в ялови инвестиции и в крайна сметка трябвало да се пренесе в стаята за гости в къщата на брат си.

В проблема му обаче личал озадачаващ модел. Чисто интелектуално той бил по-блестящ от всякога, но не можел да разпределя времето си, пилеел го за дреболии, сякаш бил изгубил всякакво чувство за приоритет. Упреците не го трогвали. Уволнили го от всички адвокатски кантори, в които успявал да започне работа. Въпреки че куп тестове за интелигентност не открили никакъв проблем с умствените му способности, той все пак се решил да отиде на невролог с надеждата, че евентуалното диагностициране на неврологичен проблем ще му помогне да получи инвалидната пенсия, на която смятал, че има право. Иначе щяло да се окаже, че е просто поредният симулант.

Антонио Дамазио - неврологът, към когото се обърнал Елиът - бил поразен от факта, че от умствения репертоар на Елиът липсва един основен елемент: въпреки че с логиката, паметта, вниманието и познавателните му способности като цяло всичко било наред, Елиът като че ли нямал никакви чувства по отношение на онова, което е станало с него. (Damasio, Descartes’ Error, op. cit.) Още по-поразително било, че Елиът бил в състояние да разказва за трагичните събития в живота си напълно безстрастно, сякаш е страничен наблюдател на загубите и провалите си, без дори нотка на тъга или гняв, породен от несправедливостите на живота. Собствената му трагедия не го тревожела - Дамазио се ядосвал повече от самия него.

Специалистът стигнал до извода, че причината за тази емоционална неосъзнатост е отстраняването на част от префронталните лобове на Елиът заедно с тумора. При операцията били прерязани връзките между ниските центрове на емоционалния мозък, по-конкретно амигдалата и свързаните с нея вериги, и мисловните способности на неокортекса. Мисленето на Елиът станало като на компютър - той можел да направи всяка стъпка при изчисляването на дадено решение, но не можел да приписва стойност на различните възможности. За него всяка опция била неутрална. Дамазио заподозрял, че именно тази безстрастна разсъдливост лежи в основата на проблемите на Елиът: тъй като не обръщал особено внимание на собствените си чувства, сметките му винаги излизали криви.

Увреждането личало дори при дребни, ежедневни решения. Когато Дамазио се опитал да определи дата и час за следващата си среща с Елиът, резултатът бил смущаваща нерешителност: Елиът имал аргументи за и против всяка възможна дата, предложена от Дамазио, и не можел да избере. На рационално ниво съществували солидни поводи да приеме или отхвърли всеки възможен момент за прегледа. Само че Елиът нямал усет за тези моменти. Тъкмо липсата на информация за това как се чувства му пречела да има предпочитания.

Един от уроците, които можем да извлечем от нерешителността на Елиът, е изключителната важност на чувствата за управлението на безкрайния поток от лични решения, пред които се изправяме всеки ден. Макар и силните чувства да са в състояние да смутят мислите ни, пълната им липса също може да се окаже разрушителна, особено при взимането на решения, от които зависи съдбата ни: каква кариера да изберем, дали да предпочетем сигурната работа или да приемем такава с повече риск, но пък по-интересна, с кого да излизаме, за кого да се оженим, къде да живеем, какъв апартамент да купим, каква къща да наемем - и така до последния ни ден. Подобни решения не могат да се взимат въз основа на напълно рационални съображения; те имат нужда от инстинктивни чувства, както и от опората на емоционалната мъдрост, натрупана благодарение на минал опит. Голата логика не може да определи кой ще бъде нашият партньор в живота, на кого ще вярваме и дори каква работа ще изберем - това са все области, в които лишеният от чувства разум е напълно сляп.

Интуитивните сигнали, които ни водят в такива моменти, се проявяват под формата на управлявани от лимбичната система вълни, които буквално усещаме със стомаха си (Дамазио ги нарича „соматични маркери“) - с други думи, точно „под лъжичката". Соматичният маркер е един вид автоматична алармена система, която привлича вниманието ни към потенциална опасност при определи действия. В повечето случай тези маркери ни отклоняват от избор, за който опитът ни предупреждава, че може да бъде опасен, въпреки че могат да ни насочват към наистина златни възможности. В такъв момент обикновено не помним точно какви преживявания са формирали това отрицателно усещане; достатъчен ни е и един гол сигнал, че дадено действие може да се окаже разрушително. Всеки път, когато ни жегне нещо „под лъжичката“, ние веднага можем уверено да се откажем от онова, с което сме се захванали, и да сведем избора си до по-добри възможности. Ключът към затвърждаването на личните ни решения е прост: да се вслушваме в чувствата си.


Да вникнем в несъзнаваното


Емоционалната празнота на Елиът ни показва, че способността на хората да осъзнават емоциите си, докато те все още траят, може да варира в широк спектър. По логиката на невронауката, ако отсъствието на невронни мрежи води до дефицит на дадена способност, то относителната им сила у хора с неувредени мозъци би трябвало да води до различни нива на владеене на тази способност. С оглед на ролята на префронталните невронни пътеки за емоционалното вживяване това ще рече, че по чисто неврологични причини някои от нас могат да улавят по-лесно вибрациите на страха или радостта, и следователно да бъдат по-осъзнати емоционално.

Възможно е талантът за психологическа интроспекция да зависи от същия невронен кръг. Някои от нас по природа са по- склонни да обръщат внимание на символичния език на ума: метафорите например, заедно с поезията, песента и приказката, живеят все благодарение на езика на сърцето. Същото важи и за сънищата и митовете, в които ходът на повествованието се определя от мъгляви асоциации, изковани по логиката на емоционалния ум. Хората с естествена способност да се вслушват в езика на сърцето си (тоест в езика на емоциите) - романисти, автори на песни, психотерапевти - са по-умели в разчитането на неговите послания. Тази вътрешна настройка им дава дарбата да изразяват „мъдростта на несъзнаваното - онова значение на нашите сънища и фантазии, на символите, които въплъщават най-дълбоките ни желания, което само ние можем да усетим.

Самоосъзнатостта е жизнено важна за психологическото прозрение; тъкмо нея цели да укрепи по-голямата част от психотерапията. Всъщност моделът на Хауърд Гарднър за вътреличностна интелигентност е не друг, а Зигмунд Фройд, великият познавач на тайната динамика на душата. Както показва Фройд, основната част от емоционалния живот е несъзнателна; чувствата, които бушуват в нас, далеч не винаги успяват да прекосят прага на съзнанието. Емпиричното доказателство на тази психологическа аксиома идва например от експерименти върху несъзнателните емоции, като онова забележително откритие, че хората започват да харесват силно неща, които дори не помнят дали са виждали преди. Всяка емоция може да бъде - и често е - изцяло несъзнавана.

Физиологичното начало на емоцията обикновено настъпва преди още човекът да е осъзнал дадено чувство. Така например когато хора, които се боят от змии, видят изображение на змия, сензорите по кожата им установяват потене (знак за тревога), ако и самите участници в експеримента да твърдят, че не чувстват никакъв страх. Такива хора се потят дори когато картинката със змията се мерне пред погледа им толкова бързо, че те не могат да разберат какво са видели, та камо ли да осъзнаят надигащата се тревога. С натрупването си тези предсъзнателни емоционални импулси най-сетне стават толкова силни, че проникват в съзнанието. Следователно можем да говорим за две нива на емоция - съзнателно и несъзнавано. Емоцията става съзнателна, когато бъде регистрирана във фронталния кортекс (Опитите със змиите са описани в Kagan, Galen's Prophecy.)

Емоциите, които кипят под прага на съзнанието, могат да окажат силно влияние върху начина, по който възприемаме ситуациите и реагираме на тях, дори и да нямаме представа за тяхното съществуване. Да вземем например човек, който се е разстроил заради неприятна среща по-рано през деня, и след това си остава раздразнителен часове наред, обижда се, без някой да е искал да го обиди, и се зъби на околните без особена причина. Той може и да не осъзнава, че е заядлив, и току-виж се учудил, ако някой му обърне внимание, въпреки че недоволството е на самия ръб на съзнанието му и диктува рязкото му поведение. Но след като тази реакция прекоси границата и излезе пред погледа на вниманието, след като бъде регистрирана в кортекса, той може да преоцени нещата и да реши да се отърси от емоциите, натрупани през деня, и да промени поведението и настроението си.

По този начин емоционалната самоосъзнатост се превръща в основен градивен материал на следващия фундаментален елемент на емоционалната интелигентност: способността да се отървеш от лошото настроение.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница