Само веднъж в живота си съм се парализирал от страх. Поводът беше изпит по математически анализ през първата ми година в колежа, за който някак си не бях успял да се подготвя. Още си спомням стаята, в която влязох в онази пролетна сутрин, смразен от чувство за обреченост и непоносима тежест в сърцето. Бях прекарал безброй часове в същата тази аудитория, но в онзи миг не виждах нищо - нито помещението, нито панорамата пред прозорците. Погледът ми беше забит в малко парченце от пода точно пред мен, докато се добрах до едно от местата досами вратата. Когато отгърнах синята корица на теста, пулсът започна да кънти в ушите ми, а в стомаха ми започна да се събира тежката топка на паниката.
Хвърлих едно око на задачите. Никакъв шанс. Цял час зяпах първата страница, а умът ми трескаво прехвърляше последствията, които щяха да се стоварят върху мен. В главата ми се въртяха непрекъснато едни и същи мисли - порочен кръг от смразяващ страх. Седях неподвижно, като животно, парализирано от отровна стрела. Най-поразяващото в онзи ужасен момент беше мисълта за това колко скован е умът ми. Не прекарах този час в отчаяни опити да сглобя някакво подобие на отговори. Дори не бях се отнесъл в мечти. Просто си седях там, с ум, прикован върху страха, и чаках мъчението да свърши. (Daniel Goleman, Vital Lies, Simple Truths: The Psychology of Self- Deception, New York, Simon and Schuster, 1985.)
Този разказ е част от собствената ми биография. И до ден днешен случката си остава убедително доказателство за опустошителното влияние на емоционалния дистрес върху ясния разсъдък. Вече съм наясно, че това мъчение е пример за силата на емоционалния мозък да потиска и дори да парализира мисленето.
Степента, до която емоционалните вълнения могат да повлияят на умствените способности, не е нещо ново за преподавателите. Тревожните, ядосаните и депресираните студенти не могат да учат. Хора в подобно състояние не могат да поемат ефикасно информацията, нито пък да я обработят добре. Както вече видяхме в пета глава, мощните отрицателни емоции могат да фиксират вниманието върху себе си и така да попречат на опитите ни да мислим за друго. Всъщност един от признаците, че чувствата са преминали границата на патологията, е способността им да потискат всяка друга смисъл и непрекъснато да саботират опитите на жертвата да съсредоточи вниманието си върху каквото и да е. При човек, който преживява тежък развод (включително и дете, което се опитва да преглътне развода на родителите си), умът не може да остане дълго в контакт с всекидневната рутина в работата или в училище; при хора с клинична депресия самосъжалението и отчаянието, безнадеждността и чувството за безпомощност помитат всяка друга емоция.
Когато чувствата надделеят над концентрацията, нашият ум губи една от способностите си, която специалистите по когнитивна наука наричат „работна памет“ - умението да съхраняваме в съзнанието си информацията, свързана с текущата ни задача. Работната памет може да е запълнена както с прозаични неща (например цифрите на телефонния номер, който набираме), така и със сложни елементи (например богати сюжетни линии, които романистът се опитва да сплете заедно). Работната памет е основният ни умствен инструмент, който прави възможни всички други интелектуални усилия - от изговарянето на изречение до разплитането на сложен силогизъм (Alan Baddeley, Working Memory, Oxford, Clarendon Press, 1986.). Префронталният кортекс е основният център на работната памет - а освен това, както може би помним, е и мястото, в което се срещат чувствата и емоциите (Patricia Goldman-Rakic, “Cellular and Circuit Basis of Working Memory in Prefrontal Cortex of Nonhuman Primates", Progress in Brain Research 85,1990; Daniel Weinberger,“A Connectioninst Approach to the Prefrontal Cortex”, Journal of Neuropsychiatry 5, 1993.) Когато лимбичните структури, които се събират в префронталния кортекс, са под властта на емоционалния дистрес, първата жертва е именно работната памет; както открих при онзи ужасен изпит по математика, човек просто не може да разсъждава трезво.
От друга страна обаче нека обърнем внимание и на положителната мотивация за дадено достижение - на мобилизирането на ентусиазма, на стремежа към дадена цел, на самоувереността. Изследвания върху олимпийски лекоатлети, музиканти от световна класа и гросмайстори по шах разкриват една обща черта помежду им: способност да се мотивират, за да спазват безмилостните си тренировъчни програми (Anders Ericsson, “Expert Performance: Its Structure and Acquisition", American Psychologist, Aug. 1994.). Освен това, с повишаването на изискванията към спортистите и хората на изкуството от световна класа тези строги програми за обучение трябва да се прилагат от все по-ранна възраст. На олимпийските игри през 1992 г. дванадесетгодишните членове на китайския отбор по скокове във вода бяха направили толкова тренировъчни скокове през живота си, колкото и американските атлети над двадесетгодишна възраст - китайците бяха започнали свирепото си обучение на четири години. Най-добрите виртуози на цигулката през двадесети век са започнали да свирят на около пет години; гросмайсторите по шах са започнали да изучават играта средно на по седем години, а играчите на национално ниво - чак на десет. По-ранното начало дава предимство за цял живот: най-добрите цигулари в една от водещите музикални академии, тази в Берлин, на възраст малко над двадесет години, са репетирали общо над десет хиляди часа, а по-слабите им колеги могат да се похвалят само с около седем хиляди и петстотин часа репетиции.
Онова, което отличава хората на върха на пирамидата на способностите от други с приблизително същите заложби е фактът, че те са започнали да се обучават рано и години наред са следвали стриктна програма за обучение. А това упорство зависи най-вече от някои емоционални черти - предимно ентусиазъм и настойчивост пред лицето на провала.
Допълнителните ползи от мотивацията (съчетана, разбира се, с други вродени качества) личат в забележителните достижения на азиатските студенти в американските университети и като цяло на трудовия пазар. Един от анализите на наличните данни сочи, че американчетата от азиатски произход имат предимство откъм коефициент на интелигентност, но то не надвишава два-три пункта (Herrnstein and Murray, The Bell Curve.). И все пак при професионалната си реализация (обикновено в областта на правото или медицината) като група те имат такива постижения, сякаш коефициентът им на интелигентност е много по-висок - еквивалентните стойности при младежите от японски произход са 110 точки, а при тези от китайски произход - 120 точки (James Flynn, Asian-American Achievement Beyond I.Q., New Jersey, Lawrence Erlbaum, 1991.) Основната причина за това като че ли е, че още от ранна детска възраст азиатските деца полагат повече усилия от белите. Санфърд Дорънбуш, психолог от университета „Станфорд“, който е изследвал повече от десет хиляди гимназисти, открива, че американците от азиатски произход посвещават на домашните 40% повече време от своите съученици. „Докато повечето американски родители са склонни да приемат слабите страни на детето си и да насърчават силните, азиатците смятат, че ако не се справяш достатъчно добре, трябва да учиш до късно през нощта, а ако и това не помогне - да ставаш рано и да продължаваш да учиш. Те смятат, че всеки може да се справи добре в училище, стига да положи необходимите усилия“. Иначе казано, стабилната трудова етика на една култура води до по-сериозна мотивация, до повече усърдие и настойчивост - с други думи, дава сериозно емоционално предимство.
Тъй като нашите емоции застават на пътя (или пък проправят пътя) на способността ни да мислим и планираме, да се посветим на обучение, за да постигнем някаква далечна цел, да решаваме проблеми и какво ли още не, те определят границите, до които ще използваме вродените си умствени способности - а следователно определят и как ще се справим в живота. От друга страна, тъй като ние се мотивираме от чувството на ентусиазъм и удоволствие от онова, което правим - та дори и от определено умерено ниво на тревожност, - отново те ни тласкат нагоре. Именно в този смисъл емоционалната интелигентност е най-важното ни умение - способност, която засяга изоснови всичките ни други умения, като ги насърчава или задушава.
Контрол върху импулсите: тестът с близалките
Представете си, че сте на четири години и някой ви прави следното предложение: ако го изчакате да излезе и да се върне, ще получите две близалки за награда. Ако не можете да го дочакате, можете да получите само една - и то веднага. Подобно предизвикателство без никакво съмнение може да постави на изпитание душата на едно четиригодишно дете - микрокосмос, в който се води вечна битка между импулс и ограничение, между „аз" и „то“, между желание и самоконтрол, между наградата и нейното отлагане. Изборът на детето в този случай е изключително показателен: той за секунди излага пред нас не само характера му, но и вероятния му път в живота.
Едва ли има по-важно психологическо умение от това да устояваме на импулсите си. То е коренът на емоционалния ни самоконтрол, тъй като всички емоции по самата си природа водят до определен импулс за действие. Нека не забравяме, че древното значение на думата „емоция“ е „движение“. Способността да устояваме на импулса за действие, да смажем в зародиш надигащото се действие на физиологично ниво вероятно се проявява като потискане на лимбичните сигнали към двигателната кора, макар и подобна интерпретация да остава за момента чисто спекулативна.
Така или иначе едно истинско изследване на казуса с четиригодишните деца и близалките показва колко важна е способността да ограничаваме емоциите си и така да отлагаме въздействието на импулсите. Началото на изследването е положено от психолога Уолтър Мишел през шестдесетте години в детската градина в кампуса на Станфордския университет. В него са включени основно деца на докторанти, преподаватели и други служители в университета, и животът на тези деца е проследен до момента, в който завършват гимназия (Експериментът c отлагането на възнаграждението при четиригодишните деца е описано в Yuichi Shoda, Weaker Mischel and Philip K. Peake).
Някои от децата съумяват да запазят търпение в продължение на тези петнадесет-двадесет минути, които сигурно им се струват безкрайни. За да надделеят, те закриват очите си, за да не гледат изкушението, подпират с ръце брадичките си, говорят си, пеят, измислят игри с ръце и крака, дори опитват да се приспят. Тези решителни хлапета получават наградата от две близалки. Има обаче и други, по-импулсивни, които веднага грабват първата близалка - само секунди след като експериментаторът е напуснал стаята.
Диагностичните възможности на този импулсивен момент стават ясни след дванадесет-тринадесет години, когато учените проследяват порасналите вече деца. Емоционалните и социалните разлики между нетърпеливите деца и техните връстници, съумели да отложат възнаграждението, е драматична. Онези, които са удържали на изкушението на четири, сега са по-компетентни социално: те са по-ефективни, по-самоуверени и се справят по-добре с трудностите в живота. Има по-малка вероятност
да се паникьосат или парализират при стрес, както и да изгубят способността си да организират нещата под натиск. Те прегръщат предизвикателствата и ги преследват, вместо да се откажат под напора на трудностите; те разчитат на себе си, уверени са, на тях може да се разчита. Поемат инициативата и се втурват презглава във всякакви начинания. Повече от десет години по- късно те все още са в състояние да отлагат възнаграждението, преследвайки целите си.
Онези от децата - по-точно казано около една трета от тях - които грабват незабавно близалката, обикновено се представят доста по-слабо, а психологическият им портрет е значително по- проблематичен. При тях има по-голяма вероятност да странят от социален контакт, да бъдат твърдоглави и нерешителни, лесно да се ядосват, да се смятат за „лоши“ или недостойни за едно или друго, да изпадат в регресия или да се парализират в условия на стрес, да не се доверяват лесно, да се гневят на това, че „не получават достатъчно", да са склонни към ревност и завист, да реагират прекалено силно на дребни дразнители и така да предизвикват скандали и сбивания. На всичкото отгоре след всички тези години те така и не се научават да отлагат възнаграждението.
Един дребен признак през първите години от живота по-късно може да разцъфне в богата гама от социални и емоционални умения. Способността да отложим действието под властта на даден импулс е в основата на всяко житейско усилие - от простата диета до медицинското образование. Има деца, които дори на четиригодишна възраст са усвоили основите: те са в състояние да разчетат социалната ситуация, да осъзнаят, че имат полза от отлагането, да попречат на вниманието си да се съсредоточи върху изкушението, да се занимават с нещо друго, без да се отказват от желаната цел - двете близалки.
Още по-изненадващ е фактът, че когато децата, участвали в теста, биват оценявани при завършване на гимназия, онези от тях, които на четиригодишна възраст са чакали търпеливо, се оказват много по-добри ученици от другите, които са се поддали на каприза. Според оценките на родителите си те са много по- компетентни в училище: по-добре изразяват идеите си, използват и възприемат аргументация, съсредоточават се по-лесно, в състояние са да правят планове и да ги осъществяват, учат с повече желание. Най-удивително е, че получават значително по-високи резултати на матурите си. Онези тридесетина процента от децата, които са се нахвърляли направо върху близалката, получават средно 524 точки на текстовите задачи и 528 на математическите; децата, които някога са чакали най-дълго, преди да получат наградата си, получават съответно 610 и 652 точки - което означава 210 точки разлика в крайния резултат (Анализа на данните дължим на Фил Пийк, психолог в „Смит Колидж".).
Способността на децата на четиригодишна възраст да отлагат възнаграждението е два пъти по-точен индикатор за изпитните им резултати от коефициента на интелигентност по това време. Коефициентът на интелигентност е в състояние да предсказва резултати едва когато децата се научат да четат. Това предполага, че способността им да отлагат възнаграждението допринася сериозно за интелектуалния им потенциал - и то съвсем отделно от коефициента на интелигентност, (Лошият контрол върху импулсите в детството е и мощен инструмент за предсказване на склонността към престъпно поведение - и то много по-добър от коефициента на интелигентност (Вж. дискусията в Jack Block, “On the Relation Between I.Q., Impulsivity, and Delinquency” Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.) Както ще видим в петата част на книгата, докато мнозина твърдят, че коефициентът на интелигентност не може да се изменя и следователно представлява непробиваема граница за жизнения потенциал на детето, има куп доказателства, че емоционалните способности като контролът върху импулсите или умението да се разчита правилно дадена социална ситуация всъщност могат да се научат.
Онова, което Уолтър Мишел - човекът, поставил началото на този експеримент - описва с витиеватата фраза „целенасочено самоналожено отлагане на възнаграждението“, вероятно представлява самата същност на емоционалната саморегулация: това е умението да потискаме импулса в името на някаква цел, независимо дали става въпрос за изграждане на бизнес, за решаване на алгебрично уравнение или за устремно преследване на световната купа по хокей. Това откритие подчертава ролята на емоционалната интелигентност като способност от по-висок порядък, която определя до каква степен хората са в състояние да използват останалите си умствени възможности.
Лошо настроение - лошо мислене
„Притеснявам се за сина си. Тъкмо започна да играе в университетския футболен отбор. Няма как да не се нарани - рано или късно. Направо си късам нервите, когато го гледам да играе. Спрях да ходя на мачовете. Сигурна съм, че е ужасно разочарован от отсъствието ми, но просто не мога да го понеса.“
Жената, направила това изказване, преминава през терапия, за да се отърве от тревожността си. Тя осъзнава, че притесненията ѝ пречат да живее живота, който винаги е искала (Timothy A. Brown et aL, "Generalized Anxiety Disorder", in Clinical Handbook of Psychological Desorders, David H. Barlow Ed., New York, Guilford Press, 1993.). Стигне ли се обаче до някакво просто решение - например дали да гледа как синът ѝ играе футбол, - умът ѝ незабавно потъва в мисли за някаква катастрофа. Място за избор няма - тревогата е надделяла над разума.
Както вече видяхме, притеснението е основният виновник умът ни да блокира при всякакви задачи. То, разбира се, в известен смисъл е полезна реакция, само че тази реакция се е отклонила от правия път и е накарала мозъка да се подготвя твърде старателно за предстоящата опасност. Тези „отигравания“ на опасността оказват разрушително въздействие върху познавателните процеси, когато станат рутинни и заемат цялото внимание, тъй като го приковават в една точка и не му позволяват да се съсредоточи върху нещо друго.
Тревожността подкопава интелекта. При тежки задачи, които изискват пълна мобилизация на интелекта (и при това под напрежение), Каквато например е работата на ръководителите на въздушното движение, високите нива на хронична тревожност са почти сигурен признак, че човекът в крайна сметка ще се провали на някой от изпитите. При тревожните хора има по-голям риск от провал, дори и на тестовете за интелигентност резултатите им да са по-добри. До този извод стига едно проучване сред 1790 студенти, обучаващи се за нуждите на РВД (W. E. Collins et al., "Relationships of Anxiety Scores to Academy and Field Training Performance of Air Traffic Control Specialists” F.A.A. Office of Aviation Medicine Reports, May 1989.). Тревожността саботира всеки вид академично представяне: 126 различни изследвания с повече от 36 000 участници разкриват, че колкото по-склонен към тревожност е един човек, толкова по-зле се справя, независимо как точно се мери резултатът - направо чрез оценките, чрез средната им стойност или чрез тестове за постижения. (Bettina Seipp, "Anxiety and Academic Performance: A Meta-Analysis” Anxiety Research 4,1,1991).
Когато на склонни към тревожност хора бъде поставена когнитивна задача, например да подредят предмети с не особено ясни отличителни характеристики в две различни категории, като същевременно разказват какво минава през ума им, процесът на взимане на решение се натъква най-вече на стената на отрицателните мисли - „няма да се справя“, „не съм добър в такива тестове“ и пр. Когато експериментаторът поиска от контролната група, съставена от „спокойни обекти“, да започне да се тревожи нарочно, способността на участниците да разрешат същия проблем спада драматично. Когато пък тревожните участници на свой ред получат петнадесетминутно „контролирано отпускане“ (което намалява нивото на тревожност), решаването на задачата изведнъж се превръща в детска игра. (Richard Metzger et al., “Worry Changes Decision-making: The Effects of Negative Thoughts on Cognitive Processing”, Journal of Clinical Psychology, Jan. 1990.)
„Изпитната треска“ е изследвана научно за пръв път през шестдесетте години от Ричард Алпърт, който ми призна, че интересът му се пробудил заради един странен контраст: като студент често се представял зле на изпитите заради нервността си, докато негов колега, Ралф Хейбър, твърдял, че напрежението преди изпита дори му помага да се справя по-добре. (Ralph Haber and Richard Alpert “Test Anxiety", Journal of Abnormal and Social Psychology 13, 1958.) Изследването, което провели заедно, показало, че има два вида тревожни студенти: такива, при които притеснението влошава академичните резултати, и такива, които са в състояние да се представят добре въпреки стреса - а може би и именно благодарение на него. (Theodore Chapin, "The Relationship of Trait Anxiety and Academic Performance to Achievement Anxiety”, Journal of College Student Development, May 1989.) Иронията при изпитната треска е, че същото онова притеснение дали ще се справиш добре, което може да мотивира студенти като Хейбър да учат здраво, за да се подготвят за изпита, проваля усилията на останалите. При хора с твърде високо ниво на тревожност - какъвто е и самият Алпърт - притесненията пречат на ясната мисъл и на паметта, необходими за заучаване на материала, а по време на самия изпит замъгляват и разсъдъка, без който няма как студентът да се справи добре.
Обемът на притесненията, които хората споделят по време на изпит, пряко определя колко лош ще бъде резултатът от него (John Hunsley, “Internal Dialogue During Academic Examinations”, Cognitive Therapy and Research, Dec. 1987.) Умствените ресурси, необходими за дадена когнитивна задача (в случая това е притеснението), просто се заемат от ресурсите за обработване на друга информация. Ако ни мъчи притеснението, че ще се провалим на изпита, разполагаме с по-малко внимание, което да отделим на отговорите. Тревогите ни се превръщат в самоосъществяващи се пророчества и ни тласкат тъкмо към катастрофата, която предсказват.
Хора, които умеят да обуздават емоциите си, могат да използват тревогата в очакване на съответното събитие (реч, изпит ...), за да намерят мотивацията да се подготвят добре за него - а следователно и за да се справят добре. Класическата психологическа литература описва връзката между тревога и достижения, включително и умствени способности, чрез графика с формата на обърнато U. На върха на графиката е оптималното съотношение между тревожност и постижения - минимум нерви и отлични постижения. Твърде леката тревога (първата половина на графиката) води до апатия или до слаба мотивация за това да се напънем и да успеем, а твърде силната (втората половина на графиката) саботира всеки опит да направим каквото и да е.
Състоянието на леко въодушевление, известно с техническия термин хипомания, е оптимално за писатели и други творци при задачи, които изискват непрекъснат работен процес, въображение и нестандартна мисъл. То се разполага почти на върха на графиката. Стигне ли се обаче до там тази еуфория да излезе извън контрол и да се превърне в мания, какъвто е случаят с резките промени на настроението при хора, страдащи от маниакално-депресивно разстройство, вълнението изведнъж блокира способността ни да мислим последователно и да пишем добре, дори и идеите да текат като водопад - движението им вече е толкова бързо, че нито една от тях не може да бъде уловена достатъчно стабилно, за да се превърне в някакъв завършен продукт.
Докато трае, доброто настроение укрепва способността ни да мислим гъвкаво и сложно, а следователно и да намираме по- лесно решения на проблемите, независимо дали са интелектуални или междуличностни. Това предполага, че един от начините да помогнем на някого да си проправи път към решението на даден проблем е да му разкажем някой виц. Смехът, подобно на въодушевлението, помага на хората да мислят по-нашироко и по-асоциативно, както и да забелязват връзки, които иначе биха им убегнали - умение, важно не само за креативността, но и за разпознаването на комплексни взаимоотношения и за предвиждането на последствията от дадено решение.
Ползите за интелекта от това да се посмеем добре личат най- добре, когато е необходимо да разрешим проблем, предполагащ творчески подход. Едно изследване открива, че хора, които току-що са гледали комедийни гегове по телевизията, се справят по-добре със задача, която психолозите често използват, за да тестват креативното мислене (Alice Isen et al., "The Influence of Positive Affect on Clinical Problem Solving” Medical Decision Making, July - Sep., 1991). На участниците се дават свещ, кибрит и кутия с кабърчета. Задачата е свещта да се закрепи за коркова повърхност така, че да гори, без да капе восък по пода. Повечето хора изпадат в така наречената „функционална скованост“ и започват да мислят как да използват предметите по най- конвенционалния начин. Само че за онези от участниците, които тъкмо са гледали смешките, особено в сравнение с контролни групи, гледали филм за математиката или принудени да правят физически упражнения, има по-голяма вероятност да осъзнаят, че кутийката с кабърчета може да бъде използвана и по различен начин, и така да стигнат до творческо решение: да закрепят кутийката за корка и да я използват като свещник.
Дори леки промени на настроението могат да изменят радикално мисленето. Когато хора в добро настроение трябва да правят планове или да взимат решения, техните възприятия са изкривени така, че мисленето им става по-обхватно и положително. Това се дължи донякъде на факта, че паметта зависи от състоянието ни: когато сме в добро настроение, сме склонни да си припомняме повече положителни събития. Докато претегляме аргументите „за“ и „против“ дадено действие и същевременно изпитваме някакво удоволствие, паметта ни дава единствено данни, които накланят хода на мислите ни само в положителна посока и така ни подтиква да се впускаме например в рисковани авантюри.
По същия начин лошото настроение изкривява паметта в отрицателна посока и ни кара да взимаме страхливи или поне твърде предпазливи решения. Разюзданите емоции пречат на интелекта. Само че, както видяхме в пета глава, ние винаги можем да обуздаем тези емоции. Това е най-важното ни емоционално умение, тъй като то проправя пътя на всички други видове интелигентност. Помислете си само за ползите от надеждата и оптимизма, както и за онези извисяващи духа моменти, в които хората надминават себе си.
Кутията на Пандора и оптимизмът:
силата на положителното мислене
При един експеримент група студенти са поставени в следната хипотетична ситуация:
Първоначалната ви цел е била да изкарате петица за семестъра по даден предмет. Само че на първия изпит, който определя 30% от семестриалната ви оценка, сте получили тройка. Научили сте резултата си преди седмица. Какво ще направите? (C. R. Snyder et al., “The Will and the Ways: Development and Validation of an Individual-Differences Measure of Hope”, Journal of Personality and Social Psychology 60,4,1991, p. 579.)
В този случай надеждата се оказва решаваща. Отговорът на изпълнените с надежда студенти гласи, че ще работят по-усилено и ще измислят начин да повишат крайната си оценка. Не чак толкова оптимистично настроените студенти изброяват няколко начина за подобряване на оценката си, но не са чак толкова твърдо решени да опитат всеки един от тях. И - напълно разбираемо - най-песимистично настроените студенти са напълно деморализирани и не искат да правят каквото и да е.
Този въпрос не е чисто теоретичен. Когато Ч. Р. Снайдър, психологът от Канзаския университет, провел това проучване, сравнява академичните постижения на първокурсници (оптимисти и песимисти), той открива, че надеждата предсказва по- добре оценките им от първия семестър, отколкото кандидат-студентският изпит, който уж трябва да показва колко добре ще се справят студентите в колежа (и е здраво свързан с коефициента на интелигентност). И тук при приблизително еднакви умствени способности разликите в крайния резултат се дължат единствено на емоционалните умения.
Ето какво е обяснението на Снайдър: „По-обнадеждените студенти си поставят по-високи цели и знаят как да работят здраво, за да ги постигнат. Ако сравним академичните достижения на студенти с еднакви интелектуални способности, единствено надеждата ще ги отличава едни от други. (Интервю със Снайдър в „Ню Йорк Таймс", 24 декември 1991 г.).
Както разказва една известна легенда, Пандора, дъщерята на древен гръцки цар, получила подарък - тайнствена кутия - от боговете, които я ревнували заради красотата ѝ. Казали й, че никога не бива да я отваря. Но един ден любопитството надделяло и Пандора надигнала капака, уж само за да надзърне. От кутиятата обаче изпълзели всички големи нещастия по света - болести, злини, лудост. Състрадателният бог обаче ѝ позволил да затвори кутията тъкмо навреме, за да улови в нея единствената противоотрова, която може да направи поносима тежестта на живота: надеждата.
Съвременните изследователи откриват, че надеждата е не просто утешение в бедата; тя играе учудващо важна роля в живота и ни дава сериозно предимство къде ли не - от училищната скамейка до неприятни професионални задължения. Чисто технически надеждата не е просто светъл възглед за живота, според който всичко ще бъде наред. Снайдър я определя по-конкретно като „вярата, че имаш възможността и способностите да постигнеш целите си, независимо какви са те“.
В това отношение хората се различават коренно помежду си. Някои смятат, че винаги ще съумеят да излязат от затруднено положение и ще намерят начин да решат проблемите си, докато други са убедени, че им липсва енергията, способностите или средствата да постигнат целите си. Снайдър открива, че хората със силна надежда имат някои общи черти - способни са да се мотивират сами, смятат, че са достатъчно находчиви, за да осъществят целите си, знаят как да се утешат в тежък момент, като освен това са достатъчно гъвкави, за да търсят различни начини за изпълнение на задачите, които са си поставили, но и за да ги променят, ако се окаже, че са невъзможни. Най-важното им умение е способността да разбиват неосъществими на пръв поглед планове на малки, постижими парченца.
От гледна точка на емоционалната интелигентност надеждата означава, че човек няма да се остави на вълните на тревогата, на паникьорството или депресията в лицето на сериозни предизвикателства и дори на тежки поражения. И наистина - по-обнадеждените хора страдат по-рядко от депресия, докато си проправят път в живота към поставената цел, като цяло са по-малко тревожни и по-неподатливи на емоционален дистрес.
Оптимизмът: неизчерпаем източник на мотивация
Американците, които се интересуват от плуване, хранеха големи надежди за Мат Бионди, една от звездите на американския отбор на олимпийските игри през 1988 г. Имаше журналисти, които тръбяха, че има вероятност Бионди да подобри рекорда от седем златни медала на Марк Спиц от 1972 г. В първото състезание обаче - 200 метра свободен стил - Бионди разочарова почитателите си и завърши трети. В следващата дисциплина - 100 метра бътерфлай - друг състезател изпревари Бионди буквално с няколко сантиметра и грабна златото, само защото бе положил по-голямо усилие в последните метри.
Журналистите започват да спекулират, че пораженията в две последователни дисциплини ще обезкуражат Бионди. Той обаче се съвзе и спечели пет последователни златни медала в следващите състезания. Един от малцината зрители, които не са изненадани от чудотворното му възстановяване, е Мартин Селигман, психолог от Пенсилванския университет, който е тествал оптимизма на Бионди по-рано същата година. По време на експеримента треньорът на плувеца му казва, че е постигнал по-лошо време от реално измереното. Въпреки неприятните новини, Бионди получава кратка почивка, връща се и този път времето - което вече е било доста добро - е направо изключително. Но когато другите членове на отбора - които преди това също са преминали психотест и са се показали песимисти - чуват фалшивите си лоши резултати, при втория опит резултатите им са значително по-лоши (Martin Seligman, Learned Optimism, New York, Knopf, 1991.).
Оптимизмът, подобно на надеждата, означава да очакваме, че като цяло всичко в живота ни ще бъде наред, въпреки пораженията и лишенията. От гледна точка на емоционалната интелигентност оптимизмът е умение, което спасява хората от апатията, безнадеждността или депресията в тежки моменти. Както и при надеждата - тази близка негова сродница - оптимизмът е важен инструмент за справяне с проблемите (стига, разбира се, да е реалистичен - твърде наивният оптимизъм може да бъде изключително разрушителен). (Вж. например Carol Whalen et al., “Optimism in Children’s Judgments of Health and Environmental Risks”, Health Psychology 13,1994.).
Селигман приравнява оптимизма с начина, по който хората обясняват на самите себе си своите успехи и провали. Оптимистите обикновено смятат, че провалът се дължи на нещо, което може да бъде изменено така, че следващия път да успеят, докато песимистите обвинява себе си и приписват неуспеха на някаква трайна характеристика, която са безсилни да променят. Тези различни обяснения обуславят начина, по който хората реагират на живота като цяло. Така например при отклика на разочароващо събитие - неуспешно интервю за работа например - оптимистите обикновено реагират активно и с надежда, правят си план за действие, търсят помощ и съвет - с други думи, гледат на неуспеха като на нещо, което може да бъде променено. Песимистите за сметка на това реагират с мисълта, че не могат да направят нищо, за да се представят добре следващия път, и затова не правят нищо, за да разрешат проблема; за тях провалът се дължи на някакъв личен недостатък, който винаги ще ги преследва.
Също като надеждата, оптимизмът доста точно предсказва академичния успех. В едно проучване сред петстотин първокурсници в Пенсилванския университет през 1984 г. резултатите на студентите от теста по оптимизъм са се оказали по-точни прогнози за бележките им за годината от кандидат-студентския изпит или от оценките им в гимназията. Селигман, който е провел изследването, споделя: „Входните изпити мерят талант, докато повествователният стил може да ти каже кой ще се предаде. Само комбинацията от умерен талант и способността да продължиш напред в лицето на поражението може да доведе до успех. Онова, което липсва в тестовете за способности, е мотивацията. Единственото нещо, което трябва да знаеш за някого, е дали ще продължи напред, когато положението стане непоносимо. Моето предчувствие е, че за определено ниво на интелигентност реалните ви достижения са функция не само на таланта, но и на способността ви да устоявате на пораженията. (Интервю c Мартин Селигман в „Ню Йорк Таймс“, 3 февруари 1987 г.)
Една от най-красноречивите демонстрации на силата на оптимизма да мотивира хората можем да видим в проучване, проведено от Селигман сред продавачите на застраховки в компанията „Метлайф". Способността да поемаш откази е изключително важна при всякакви продажби, но при застраховките тя е незаменима, тъй като там съотношението между отрицателните и положителните отговори е обезкуражаващо високо. Именно по тази причина около три четвърти от застрахователните агенти се отказват през първите три години. Селигман открива, че новопостъпилите, които по природа са оптимисти, продават с 37% повече застраховки през първите две години в сравнение с песимистите. А през първите години фирмата напускат два пъти повече песимисти, отколкото оптимисти.
Нещо повече. Селигман успява да убеди „Метлайф" да наеме специална група кандидати, които са се представили добре на теста за оптимизъм, но са се провалили на обичайните входни тестове (които сравняват определени техни отговори със стандартен профил, основаващ се на отговорите на агенти, които вече са се доказали). Тази специална група бие песимистите по продажби с 21% през първата година и с 57% през втората.
Причината оптимизмът да бъде толкова важен за успешните продажби е именно фактът, че той е емоционално интелигентно отношение. Всяко „не“, с което се сблъска продавачът, е едно малко поражение. Емоционалната реакция спрямо това поражение е жизнено важна за способността на търговеца да мобилизира достатъчно мотивация, за да продължи напред. С натрупването на „не“-тата моралът му може да се окаже подкопан и така всяко следващо обаждане да става все по-трудно. Тези откази са особено тежки за песимиста, който ги тълкува по следния начин: „Аз съм пълен провал, никога няма да успея да продам каквото и да е". Подобна реакция със сигурност ще доведе до апатия и пораженчество, та дори и до депресия. Оптимистите, от друга страна, си казват: „не подхождам както трябва“ или „последният ми събеседник май беше в лошо настроение“. Виждайки причината за провала не в самите себе си, а в самата ситуация, те могат да променят подхода си при следващото обаждане. Докато настройката на песимиста го води към провал, тази на оптимиста посява семената на надеждата.
Един от възможните източници на положителната или отрицателната настройка може да е вроденият темперамент - някои хора по природа са склонни да действат по единия или другия начин. Както обаче ще видим и в четиринадесета глава, темпераментът може да бъде обуздан и насочен в определена посока благодарение на жизнения опит. Оптимизмът и надеждата - също както и чувството за безпомощност и отчаяние - могат да бъдат научени. Те се градят на един възглед, който психолозите наричат „лична ефикасност" - виждането, че човек е господар на събитията в живота си и че може да се справи с всяко предизвикателство, което се изпречи на пътя му. Всяко ново умение подсилва чувството на лична ефикасност и и позволява да поемаме повече рискове и все по-трудни предизвикателства. А преодоляването на тези предизвикателства на свой ред допълнително подхранват личната ни ефикасност. Това отношение кара хората да използват по най-добрия възможен начин всяка своя способност - или поне да направят необходимото, за да развият такава способност.
Албърт Бандура, психолог от „Станфорд“, който е провел повечето изследвания върху личната ефикасност, чудесно обобщава това: „Отношението на хората към собствените им способности има значително влияние върху тези способности. Способността не е някакъв неизменен предмет, който притежаваме; има огромна разлика между това как ще се представим днес и как - утре. Хората с чувство за лична ефикасност се изправят бързо след като са се спънали. Те подхождат към нещата с мисълта как да се справят с проблема, вместо да се притесняват за това какво може да се обърка. ( Интервю с Албърт Бандура в „Ню Йорк Таймс", 8 май 1988 г.)
Потокът: невробиология на способността да надскочиш себе си
Композитор описва моментите, в които работи на самия връх на възможностите си:
Самият ти си в състояние на екстаз - и то до такава степен, че забравяш за съществуването си. Непрекъснато изпитвам това. Ръката ми като че ли има свой собствен живот. Сякаш не участвам в онова, което става. Просто си седя там и наблюдавам с нямо възхищение. Всичко тече от само себе си. (Mihaly Csikszentmihalyi, Flow: The Psychology of Optimal Experience, New York, Harper and Row, 1990.)
Това описание има забележителни сходства с думите на стотици мъже и жени - катерачи, гросмайстори, хирурзи, баскетболисти, инженери, мениджъри, та дори и прости деловодители, - които описват мигове, в които са надскочили себе си, потънали в нещо, което обожават да правят. Психологът от Чикагския университет Михай Чиксентмихай, който е събрал безброй подобни разкази за невероятни постижения в хода на двадесетгодишните си изследвания, нарича това състояние „поток‘‘ . На спортистите то е познато като „зоната“ - мигове, в които всичко се прави без усилия, а тълпата и съперниците се размиват във възприятието на настоящия момент, което сякаш не е от този свят. Даян Роф-Стийнротър, която печели златния медал в ски-спускането на олимпийските игри през 1994 г., казва на финала, че помни единствено великолепното чувство за отпускане: „Чувствах се като водопад“ (“Нюзуик“, 28 февруари 1994.)
Способността да навлизаме в „потока“ е висша проява на емоционалната интелигентност: това състояние вероятно е най- умелото впрягане на емоциите за целите на професионалните достижения и обучението. В „потока“ емоциите са не само сдържани и канализирани, но и положителни, енергични и съобразени със задачата, която сме си поставили. Депресията и тревожността са основни бариери пред „потока“. И все пак „потокът“ (или по-слабите му разновидности) са познати почти на всеки от нас, особено когато действаме на върха на възможностите си и надскачаме с малко предишните си граници. Може би най-добрата илюстрация за подобно чувство е любовният екстаз - сливането на две тела в едно хармонично цяло.
„Потокът“ е бляскаво преживяване: отличителната му черта е спонтанна радост, та дори и пълен захлас. Самият поток представлява награда за положеното усилие. Това е състояние, в което хората се отдават напълно на онова, което правят, посвещават му цялото си внимание, съзнанието им се слива с действието. Мисълта какво точно правят може само да прекъсне потока - та дори и тази мисъл да гласи „справям се чудесно“. Вниманието се фокусира до степен човек да осъзнава единствено тесния процеп на възприятията, свързани с непосредствената задача, и да изгуби всякаква представа за времето и пространството. Един хирург например си спомня за предизвикателна операция, по време на която е бил в „поток". Когато приключил с работата си, той забелязал някакъв боклук по пода на операционната и попитал какво е станало. С удивление чул, че докато докато оперирал, част от тавана паднала - а той дори не забелязал.
„Потокът“ е състояние на самозабрава, точно обратното на безплодните разсъждения и притеснения: вместо да се съсипват от тревога, хората са толкова отдадени на онова, което правят, че губят всякаква самоосъзнатост и изхвърлят от главата си всички дребни проблеми от ежедневието - здраве, сметки, та дори и желанието да се справят добре. В този смисъл моментите в "потока" са лишени от всякакъв егоизъм. Парадоксално, но хората в това състояние демонстрират истинско майсторство в дейността си, реакциите им са в съвършена хармония с изменящите се изисквания на поставената задача. И въпреки че действат на самия ръб на възможностите си, не не се интересуват как точно се справят, далеч са от всякаква мисъл за успех или провал, мотивирани единствено от удоволствието от действието като такова.
Има няколко начина за влизане в „поток“. Единият е съзнателно съсредоточаване на вниманието върху текущата задача, тъй като силната концентрация е в основата на „потока“. На самия вход в тази зона като че ли има един малък порочен кръг: може да са необходими значителни усилия, за да се успокоим и съсредоточим достатъчно, за да започнем работа - тази първа стъпка изисква определена дисциплина. Но щом вниманието започне да стеснява обхвата си, то се сдобива със свои собствени сили, изхвърля от съзнанието тревогата, а задачата изведнъж става лесна като детска игра.
Всеки от нас може да влезе в тази зона когато трябва да изпълни задача, за която има необходимите умения, но която все пак представлява известно предизвикателство. Чиксентмихай казва: „Хората се съсредоточават най-добре, когато поставените им задачи са малко по-трудни от обикновено, а и те самите са в състояние да дават повече от обикновено. Ако предизвикателството е твърде малко, хората се отегчават; ако е твърде голямо - попадат в лапите на тревогата. Потокът се ражда в деликатната зона между скуката и тревожността. (Интервю е Чиксентмихай в ,Ню Йорк Таймс", 4 март 1986 г. )
Спонтанното удоволствие, лекотата и ефективността, които характеризират потока, са несъвместими с емоционалните отвличания, при които лимбичната система налага волята си на останалата част от мозъка. В това състояние вниманието е спокойно, но и изключително съсредоточено. То се отличава коренно от опитите да съсредоточим мислите си, когато сме уморени или отегчени, или пък сме изложени на ударите на натрапчиви чувства като тревога или гняв.
Потокът е лишен от всякаква емоционална статичност - с изключение на едно-единствено предизвикателно, изключително мотивиращо чувство на лек екстаз. Този екстаз е един вид страничен продукт на крайното съсредоточаване на вниманието, което и поражда самия поток. Класическата литература, посветена на съзерцателните традиции, описва състояния на пълна отдаденост, които създават впечатление за неземни преживявания - това е поток, породен единствено от пълната концентрация.
Докато наблюдаваме някого, докато действа в състояние на „поток“, може да ни се стори, че трудното е много лесно - невероятните му достижения изглеждат нещо съвсем естествено и обикновено. Това впечатление се съгласува и с процесите, които протичат вътре в мозъка. Там ставаме свидетели на същия парадокс; най-предизвикателните задачи се изпълняват с минимално изразходване на умствена енергия. В състояние на поток мозъкът е „хладен“, процесите на възбуда и задържане на невронните вериги са в хармония с изискването на момента. Когато човек се занимава с нещо, което без усилие улавя и задържа вниманието му, мозъкът се успокоява - възбудните процеси в кората зaтиxвaт. (Jean Hamilton et al., "Intrinsic Enjoyment and Boredom Coping Scales: Validation With Personality, Evoked Potential and Attention Measures", Personality and Individual Differenccs 5, 2, 1984.) Това откритие е забележително, тъй като „потокът“ позволява на хората да се справят с най-трудните задачи в дадена област, независимо дали става въпрос за партия шах срещу гросмайстор или за решаване на сложен математически проблем. Бихме очаквали, че подобни предизвикателства биха изисквали по-силно възбуждане на мозъчната кора. Ключът към потока обаче е, че той настъпва единствено при достигане на върха на възможностите, при условия, за които човекът има добре отработени умения, и при които съответно невронните вериги действат най-ефективно.
Съсредоточаването под напрежение, в условия на тревога, наистина води до по-силно възбуждане на кората. Но зоната на „потока“ и на най-добрите постижения като че ли е един вид оазис на корова ефективност, в който се изразходва минимално количество умствена енергия. Можем да тълкуваме това положение в светлината на техническите умения, които позволяват на хората да влязат в потока: майсторското овладяване на дадена способност, независимо дали става въпрос за физическо умение като алпинизма или за умствено като програмирането, означава просто, че мозъкът изпълнява задачите си по-ефикасно. Добре отработените действия изискват по-малко усилие на мозъка от току-що овладените или от тези, които все още представляват определена трудност. По същия начин, когато мозъкът не работи чак толкова добре заради умора или нервност, например в края на дълъг, изпълнен със стрес ден, точността на коровите сигнали намалява и се активират множество излишни зони, което ние възприемаме като невъзможност да се съсредоточим (Ernest Hartmann. The Functions of Sleep, New Haven, Yale University Press, 1973.). Същото важи и за отегчението. Но когато мозъкът работи на върха на възможностите си - както става при „потока“, - съществува пълна хармония между активираните зони и нуждите на дадената задача. В такова състояние дори трудната работа може да изглежда освежаваща и удовлетворяваща, вместо досадна и изтощителна.
Потокът и ученето: нов модел за образованието
Тъй като потокът се поражда в зоната, в която дадена дейност предизвиква хората да мобилизират пълния си капацитет, с увеличаването на уменията им става все по-трудно да се постигне подобно състояние. Ако дадена задача е твърде лесна, тя е отегчителна: ако е твърде предизвикателна, резултатът е по-скоро тревожност, отколкото поток. Можем да заявим, че майсторското овладяване на дадено умение се опира именно на усещането за „поток" - че мотивацията да ставаш все по-добър в нещо, независимо дали става въпрос за свирене на цигулка, танци или генетика, означава поне отчасти да се чувстваш в „потока“, докато го правиш. И наистина е така - в едно изследване сред двеста художници, проведено осемнадесет години след като са напуснали художествената академия, Чиксентмихай открива, че сериозни хора на изкуството са станали само онези, които като студенти са изпитвали неподправена радост от рисуването. Другите, които са били мотивирани от мечти за слава и богатство, в повечето случаи са излезли от артистичните среди, след като са се дипломирали.
Чиксентмихай стига до следния извод: „Художниците трябва да искат най-вече да рисуват. Ако един художник застане пред платното и започне да се чуди за колко ще продаде картината или какво ще каже критиката за нея, той няма да може да постигне никаква оригиналност. Творческите достижения са рожби на пълното себеотдаване. (Интервю c Чиксентмихай в «Ню Йорк Tаймс", 22 март 1992 г.)
Подобно на „потока", обучението също е жизнено важна предпоставка за майсторското овладяване на даден занаят, професия или изкуство. Студентите, които са в състояние на поток, докато учат, се справят по-добре - и това е вярно независимо от потенциала им, измерен с тестове за достижения. Учениците в една специализирана чикагска природоматематическа гимназия - всички до един в горните 5% на олимпиадите по математика - получават и допълнителна оценка от учителите си по математика, въз основа на която се разделят на горно и долно ниво на уменията. След тази оценка те се подлагат на денонощно наблюдение - всеки ученик носи устройство, което на произволни интервали му подава сигнал да запише какво прави в момента и в какво настроение е. Не е изненадващо, че учениците от „долната" група прекарват около петнадесет часа седмично в писане на домашни вкъщи - доста по-малко от двадесет и седемте часа, които съучениците им от „горната" група отделят за учене у дома. Учениците от „долната" група посвещават повечето часове, в които не учат, на социализация - излизат навън със семейството си или с приятели.
Когато обаче експериментаторите анализират настроенията им, те достигат до красноречиво откритие. И двете групи са отегчени през голяма част от времето от неща като гледане на телевизия, които не са кой знае какво предизвикателство за способностите им. Така де, тежка е съдбата на тинейджъра. Ключовата разлика обаче се проявява в отношението им към ученето. За учениците от „горната" група ученето е приятно, всепоглъщащо предизвикателство през 40% от времето. Учениците от „долната" група обаче прекарват в „потока" само 16% от времето - в повечето случаи ученето поражда тревога, тъй като изискванията значително надвишават техните способности. Учениците от „долната" група намират удоволствие в социалния живот, а не в ученето. Накратко казано, учениците, които надхвърлят академичния си потенциал, в повечето случаи изпитват влечение към ученето, защото то им дава усещане за „поток". За съжаление учениците с не чак толкова силно влечение така и не развиват уменията, които да им позволят да влязат в „потока", и по този начин не само подкопават насладата от ученето, но и се излагат на риска да ограничат обхвата на интелектуалните задачи, които ще им доставят удоволствие в бъдеще (Jeanne Nakamura. "Optimal Experience and the Uses of Talent" in Mihaly Csikszenlmihalyi and Isabella Csikszentmihalyi, Optimal Experience: Psychological Studies of Flow in Consciousness, Cambridge, Cambridge University Press, 1988.)
Хауърд Гарднър, психологът от Харвард, разработил теорията за множествената интелигентност, разглежда потока и положителните състояния, които обикновено го придружават, като част от най-здравословния начин да обучаваме децата - да ги мотивираме вътрешно, вместо да ги заплашваме или да им обещаваме награди. „Трябва да използваме положителните състояния на децата, за да ги склоним да учат неща, в които по-късно да станат компетентни - каза ми Гарднър. - Потокът е вътрешно състояние, което означава, че детето се занимава с нещо приятно. Просто трябва да намерите какво харесвате и да се придържате към него. Децата започват да се съпротивляват и да ви правят напук едва когато се отегчат от нещо. в училище, а когато някое предизвикателство се окаже твърде трудно за тях, резултатът е тревожност. Изключително важно е да дадете всичко от себе си, за да намерите нещо интересно, заниманията с което ви носят единствено удоволствие“.
Стратегията, използвана в много от училищата, приложили на практика модела на Гарднър за множествената интелигентност, цели да определи набора от естествени умения на детето, да подсили силните му страни и да се опита да развие слабите. Едно дете, което има природен талант за музика или танц например, ще влезе по-лесно в потока, когато задачите му са свързани с тях, от дете, което няма подобни заложби. Познаването на профила на детето може да помогне на учителя да хармонизира начина, по който представя дадена тема, и да му преподаде уроците на онова ниво - от най-ниско до най-високо - което може да го стимулира най-силно. Така ученето става по-приятно, от него изчезват и страхът, и скуката. „Надяваме се, че когато децата свикнат да учат в състояние на „поток“, те ще добият смелостта да се захванат и с предизвикателства в други области“ - споделя Гарднър и добавя, че опитът до момента сочи тъкмо това.
Като цяло моделът с „потока“ предполага, че постигането на майсторство във всяко умение или знание в идеалния случай трябва да става съвсем естествено, като детето се отдава на области, които спонтанно го привличат или които обича. Тази изначална страст може да се окаже семенцето, от което да израснат невероятни достижения, докато детето осъзнава, че понататъшните занимания с тази област, независимо дали става въпрос за танци, математика или музика, са източник на удоволствието от „потока". И тъй като потокът изисква непрекъснато да надскачаме собствените си граници, той се превръща в
основна мотивация за това детето да се справя все по-добре - и така го прави изключително щастливо. Това, разбира се, е по- положителен модел за учене и възпитание от онзи, с който сме се сблъсквали в училище. Кой не помни безкрайните тягостни часове, белязани от някой и друг момент на убийствена тревога? Търсенето на „потока“ чрез учене е по-човечен, по-естествен, а вероятно и по-ефективен начин за впрягане на емоциите в служба на образованието.
Ето защо твърдим, че умението да мобилизираме емоциите, за да постигнем някаква продуктивна цел, е вероятно най- важната ни способност. Независимо дали става дума за това да контролираме импулсите си и да отлагаме възнагражденията, да регулираме настроенията си така, че да помагат на мисленето, а не да му пречат, да намерим мотивация да не се отказваме, да продължаваме да се опитваме пред лицето на провала, или пък да намерим начин да влезем в потока и така да се справяме по- добре с предизвикателството - това са все примери за силата на емоциите да насочват творческия ни импулс.
Сподели с приятели: |
