Eпистемични функции на метафорите в научното познание
Изтегляне 480.25 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Съдържание на автореферата
- 1. Метафорите от реторика към философия на езика
- 1.1 Ранни писмени свидетелства за използването на метафори
- 1.2 Развитие на класическия възглед за метафорите като основани на подобие
- 1.3 Метафорите като инструмент за разширяване на значението
- 1.4 Интерактивният възглед на Макс Блек
- 1.5 Анализът на Джон Сърл
- 1.6 Доналд Дейвидсън и „Какво означават метафорите”
- Евристичните функции на научните метафори: Макс Блек
- 2.2 Теоретико-конструктивните метафори: Бойд, Хесе и Кун
| Българска академия на науките
Институт за изследване на обществата и знанието секция „Онтологически и епистемологически изследвания”
на дисертация за присъждане на научната и образователна степен “доктор” на тема Eпистемични функции на метафорите в научното познание Стефан Сашев Петков Научен ръководител: доц. д-р. Лилия Гурова София 2012
Съдържание на дисертацията
Съдържание на автореферата
Увод Отправната точка на настоящата дисертация е изследване на ролята която метафорите имат в научното познание. Въпросът какво е значението на метафорите за теориите, в които те участват, предвид обичайната им буквална неистинност, досега е получавал няколко влиятелни отговора: Първият отговор, в съзвучие с позитивистския възглед за науката, предполага, че метафорите имат орнаментална или педагогическа функция и винаги могат да бъдат заместени от по-акуратни описания, на които те се явяват перифрази, без загуба на съдържание. Вторият отговор е, че метафорите са част от първоначалната евристика, но впоследствие трябва да бъдат изместени от по-точни изказвания или емпирично проверими модели. Третият отговор се фокусира върху факта, че резултат от научния напредък е откриването на нови феномени или отношения между феномени, за които често не съществуват подходящи наименования. Ето защо, не винаги е необходимо или възможно директното заместване на метафоричното изказване или наименование. В този случай научните метафори предполагат група от аналогии или сходства между референтите си в теорията и обичайното им значение. Тези аналогии от своя страна могат да бъдат основа за формирането на проверими хипотези или модели. Ако хипотезите се оправдаят или моделът се окаже акуратно описание на изследвания феномен, метафората може да остане като част от теорията. Този е и доминиращият днес възглед във философията на науката. Общото между тези три позиции е предположението, че метафорите имат точно определено вторично значение в рамките на теорията и при фалсифицирането му би следвало и самата метафора да бъде премахната от речника на теорията. Примери като релефната метафора в еволюционната биология, обаче, която получава множество разнородни интерпретации и се запазва въпреки опровергаване на първоначалния модел, базиран на сходство между географския релеф и генетичните характеристики на популациите, остават извън обяснителната сила на съществуващите разбирания за функциите на метафорите в научния дискурс. С цел да избегна трудностите, които срещат доминиращите възгледи при обясняването на примери като релефната метафора, основах централната теза на дисертацията на една модификация на семантичното разбиране на Дейвидсън, че метафорите не предполагат точно определено вторично значение. Това позволява артикулирането на тезата, че някои научни метафори функционират като концептуални рамки. Това се случва когато въвеждането на метафора в теорията служи за генериране на първоначални описания на явления, както и обяснения на тези явления, които преди нейната артикулация са били обект на разглеждане от схващани като противоречащи си или несъвместими теории. Най-важната задача, която метафората изпълнява в такива случаи не е представянето на група от проверими аналогии, а изграждането на общ език, или система от концепции, позволяващи резултатите от изследването на разнородни феномени и отношенията между тях да бъдат ситуирани в една обща структура. Важен елемент в защитавания от мен възглед е, че метафората може да функционира успешно като концептуална рамка само ако не имплицира точно определена аналогия между обичайния референт и все още ненапълно изследвания (хипотетичен) референт в теорията. За да аргументирам разбирането за научните метафори като концептуални рамки си поставям две изследователски цели. Първата е описанието и обяснението на това как точно някои научни метафори изпълняват функциите на концептуална рамка. Втората е обосноваването на тезата, че научните метафори, функциониращи като концептуална рамка не се редуцират до определена група от аналогии и нямат фиксирано вторично значение. Осъществяването на тези две цели предполага и две линии в изложението. Първата проследява един конкретен пример на научна метафора, изпълняваща ролята на концептуална рамка – зараждането и развититието на т. нар. релефна метфора в еволюционната биология. Наред с това се предлага и анализ на възгледите, довели до формирането на доминиращото във философията на науката разбиране за метафорите като редуцируеми до група от аналогии, които подлежат на верификация и отхвърляне. 1. Метафорите от реторика към философия на езика Първа глава предлага исторически обзор на онези схващания за метафората, които са оказали най-голямо влияние върху съвременните разбирания за научните метафори. Обзорът приключва с анализ на семантичното разбиране на Дейвидсън, развито в статията му „Какво означават метафорите“. Според Дейвидсън, метафоричните изказвания не са свързани с точно определено вторично значение и с фиксирана група от правила по извеждането му. В този смисъл, откриването на сходства, интеракция или разширяване на значението не са правилата, по които се достига до това вторично значение, а са възможни ефекти, които метафората може да има. Считам, че това разделение между интерпретация и буквално значение най-добре отговаря на тълкуването на някои научни метафори като концептуални рамки. 1.1 Ранни писмени свидетелства за използването на метафори Този кратък параграф, представя примери за употреби на изказвания, които днес бихме могли да окачествим като метафорични, в най-ранните писмени паметници. Те позволяват да предположим, че метафорите не са късно стилистично откритие, а са част от зараждането на писмената култура. Една от предполагаемите им функции в гръцкия епос е мнемонична. Т.е. ранните метафори са били готови фигуративни описания или епитети, които са били цитирани при нужда от запазване на метричната структура на стиха. 1.2 Развитие на класическия възглед за метафорите като основани на подобие Класическият възглед за метафорите може да бъде проследен до Аристотел и неговите „Поетика“ и „Реторика“. В рамките му най-общо попадат разбиранията, че метафорите или се отнасят до назоваването на нещо с име, което обичайно не му принадлежи, като този пренос се основава на споделени характеристики между двата обекта, или че метафорите са тип съкратено подобие и са просто индикатор за сходство между буквалния и фигуративния референт. Важен момент от класическите разбирания за метафората, е че ранните мислители като Аристотел, Квинтилиан и Цицерон разглеждат като метафорично употребени отделните думи, а не целите изказвания. В по-ново време обаче като метафорични започват да се разглеждат не отделни термини, а изказвания, в които някой от термините не е употребен с обичайното си (буквално) значение. Съвременното тълкуване на метафорите като тип съкратено подобие третира метафорите като комуникативни актове, с които говорещият кани публиката спонтанно да го поправи. Слушателите перифразират изказването така, че напрежението между буквалното значение и контекста да изчезне. Поправката, от своя страна, също се основава на фигуративно или буквално сходство. Основното следствие от разбирането за метафората като съкратено подобие е, че тя може да бъде редуцирана до списък от свойства, които да представляват акуратна перифраза, която не води до загуба в съдържанието. Въпреки развитието, възгледът за метафорите като основани на подобие остава проблематичен, тъй като продуцирането и разбирането на метафори не винаги се нуждае от два обекта, които да притежават споделени характеристики, които да бъдат сравнявани. 1.3 Метафорите като инструмент за разширяване на значението Имайки предвид проблемите, на които се натъква класическият възглед, бихме могли да предположим, че механизмът, който позволява метафоричните изказвания да са информативни не се основава на подобие. Възможно е метафорите да се отнасят единствено до разширяване на значението на термините. Подобен възглед развива Скълски в статията си „Метафореза“ (1986). Той анализира метафорите като превключване между два езика – между ежедневния жаргон, съдържащ буквалното значение и един семантично по-богат диалект, който съдържа фигуративното значение. Задачата на интерпретатора не е да открие релевантния смисъл на метафората, а да усвои това ново значение, за което той разчита на познанията си за споделения език. Тази езикова игра по обогатяване на ежедневния език със значения, според Скълски, има по-скоро социален, отколкото когнитивен смисъл (Skulsky, 1986, p.351). В една обща семантична теория обаче, възгледът за разширеното значение на метафорите също с оказва проблематичен, тъй като всяко ново метафорично изказване се превръща в рутинно въвеждане на нов термин с нов смисъл и преносът, схващан като основна характеристика на метафорите още от анализа на Аристотел напълно се изгубва. В резултат някои литературни метафори стават напълно неразбираеми.
Третата влиятелна теза за дешифриране на функциите и значението на метафорите се съдържа в т. нар. интерактивен възглед, предложен от Макс Блек (Black, 1955). Според него, метафорите се свързват с разширяване на значението, което е следствие от взаимодействието между буквалния и фигуративния референт или ако използваме неговата терминология, между вторичния и първичния субект. Метафоричното значение на изказването не се конституира от споделените буквални характеристики, а е резултат от интеракцията на асоциативните комплекси на вторичния и първичния субект. В този смисъл интерактивните метафори са концептуално отворени. Интерактивният възглед също среща затруднения, в статията си „Метафората“ (Searle,1993) Сърл отбелязва два проблематични аспекта в анализа на Блек: 1. Интерактивният възглед изисква значението на метафората да се конституира като взаимодействие между изказването и контекста или други изказвания взети буквално. Метафорите не винаги обаче се появяват в изречения, съдържащи буквално употребени думи. 2. Не винаги това, което говорещият има предвид с метафората е резултат от интеракция между елементите в изречението.
Обръщайки внимание на проблематичните аспекти в интерактивния и сравнителния възглед за метафорите, Сърл се опитва да синтезира позитивните елементи в двата подхода. Според него, метафорите са продукт на различието между буквалното значение на изказването и интенцията, която авторът иска да предаде. Извеждането на вторичното значение се подчинява на стандартни стратегии по дешифриране и ограничаване на интерпретациите до най-вероятния, в рамките на наратива, смисъл. Тези стратегии са базирани на подобие и интеракция. Ето защо, сравнителният и интерактивният възглед не си противоречат, според Сърл, а дават частично обяснение на начина, по който функционират метафорите.
В „Какво означават метафорите” (2001) Д. Дейвидсън отхвърля идеята, че смисълът на метафоричните изказвания е резултат от извеждане на вторично значение, водено от фиксирана група семантични правила. Неговата теза е в директна опозиция на възгледа, който лансира Сърл. Дейвидсън счита, че предходните теории са допуснали грешка, разглеждайки ефекта, който имат метафоричните изказвания като някакво тяхно скрито вторично значение. Продуцираните правила по извеждане на това предполагаемо вторично значение всъщност се отнасят единствено до описване на ефекта, който изказването има. Важно следствие от позицията на Дейвидсън е, че отношението между метафора и перифраза губи необходимия си характер. Иначе казано, буквалното значение на конституентите на метафоричното изказване е достатъчно за пораждането на множество разнородни интерпретации (ефекти). Както ще стане ясно в следващите глави, приемането на този възглед има важни следствия за начина, по-който ще бъдат анализирани научните метафори в настоящето изследване.
Най-общо, прагматичното изискване за по-строго структурирани наративи подтиква повечето философи на науката да се опират на такива общи семантични възгледи за метафората, които позволяват извеждането (чрез фиксирана група от правила) на конкретно допълнително значение, подлежащо на емпирична проверка със стандартните методи.
Интерактивният възглед на Блек, според самия него, има за следствие, че научните метафори са евристично продуктивни единствено в първоначалните етапи от артикулирането на теориите. Тъй като значението им е отворен асоциативен комплекс – резултат от интеракцията на идейния комплекс, свързан с обичайния референт и този в рамките на теорията, интерактивните метафори заменят стриктния си референт с отворено множество от възможни конотации. Ето защо, след първоначалния евристичен стадий на развитие на научната теория метафорите трябва да бъдат заменени от по-стриктни формални или емпирично проверими изказвания. 2.2 Теоретико-конструктивните метафори: Бойд, Хесе и Кун След Блек обаче философите на науката започват да анализират възможността метафорите да се запазват в теориите и след първоначалния евристичен стадий. Следвайки възгледа, че метафорите са тип съкратено подобие, Ричард Бойд отчита възможността метафорите да са теоретично-конструктивни и да имат продължителна евристична функция. В този случай първоначалната им концептуална отвореност не е пречка за по-късното им акуратно дефиниране. Според Бойд, в началото метафорите се предлагат като информирана догадка за аспекти на сходство или аналогия между обичайния референт и фокусираната от теорията реалност. В този случай концептуална отвореност е необходима по две причини: а) защото тя адресира необходимостта от напасване на езика към каузалната структура на света; и б) поради все още недоизяснените аспекти на сходство и аналогия между двата субекта на метафората. Според Бойд, присъствието на метафори в научните теории е оправдано единствено в случай, че предполагаемите важни аспекти на сходство се докажат експериментално. Ако това не стане, метафората следва да бъде отхвърлена. В рамките на анализа на Бойд, вторичното значение на метафората, което подлежи на емпирична проверка е еквивалентно на оправдалите се аспекти на сходство и аналогия. Възгледът, че метафорите са теоретично-конструктивни е доразвит от Мери Хесе. Общите семантични възгледи, на които се основава нейната теория могат да бъдат съотнесени към синтеза на интерактивния и сравнителния подход, който прави Сърл. Според Хесе, естественият език е метафоричен по природа, така че промяната в значението не е феномен, присъщ единствено на метафоричните изказвания. Според нея, всички описателни изказвания фиксират значението си като резултат от разпознаването на референта, правилната употреба на термините и асоциативния комплекс от идеи (лингвистични и емпирични) на референта. Метафорите не се различават качествено от обобщителните изказвания, смята Хесе, тъй като и двата типа изказвания зависят от набелязването на общи характеристики и изключването на други. Така значението на научните метафори е резултат от интеракция между асоциативния комплекс на обичайния референт и този в рамките на теорията (организиращ се в процеса на изследване). За разлика обаче от литературните метафори, научните се подчиняват на по-стриктни правила за извеждане на допълнителното значение. Според Мери Хесе, това значение трябва да се редуцира до определен модел, базиран на предполагаеми сходства между двата референта. Този модел от своя страна може да се представи като сбор от неутрални, позитивни и негативни аналогии. При оправдаване на централните за теорията аналогии, моделът се запазва и фиксира значението на метафората. При опровергаването му следва и самата метафора да бъде премахната за сметка на нов, по-акуратен подход към описваната реалност. В анализа си Томас Кун също се опира на сравнителния и нтерактивния подход, но съотнася научните метафори с концепцията си за научна парадигма. Той е съгласен с идеята на Хесе, че теоретично-конструктивните метафори са основа на научни модели. Но според него изчерпването на сходствата и аналогиите не води до напасване на езика към реалните структури на фокусираните от теорията феномени. Тъй като фиксирането на референтите на метафоричните изказвания е съпътствано от възприемането на определени теоретични предпоставки, изследването на аналогии не води до напасване на езика към реалните структури на явлнията. Изборът на метафора винаги предопределя описанието, тъй като предполагаемите аспекти на сходство и аналогия неизбежно „подреждат“ реалността. От друга страна, редукцията на метафората до определен модел има единствено инструментална стойност. Моделите изчерпват единствено характеристиките на сходство с фокусираната система, всички различия не могат да бъдат напълно определени, без друга промяна на метафоричната рамка. Винаги съществува възможност моделът да бъде „нечувствителен“ към някои аспекти на изследваната реалност. Изводът, който Кун прави е, че изборът на модел или метафора неизбежно предопределя донякъде описанието. В този смисъл, теоретичните предпоставки съдържат не винаги ясно артикулираното предположение при потвърждаването на кои аспекти на сходство между модела и изследваната реалност той ще бъде счетен за адекватен и при кои – ще се наложи изместването му от друг модел и друг съпътстващ речник. Общо за изброените позиции е предположението, че метафорите могат да имат функции извън първоначалната евристика само ако метафората получи точно определено допълнително значение в теорията. То зависи от оправдаването на предположения за сходство и подлежи на прецизиране в даден модел. Привържениците на тези позиции приемат, че на практика метафората се разтваря в (или редуцира до) точно определен модел, на който тя дава живот. От тази предпоставка следва, че ако моделите претърпят провал, то с тяхното отхвърляне се отхвърля и породилата ги метафора. Тезата, която се защитава в представената дисертация е по-различна. Стъпвайки върху идеята на Дейвдисън, че метафорите нямат точно определено вторично значение, а само множество от възможни интерпретации, не е необходимо еднозначното отъждествяване на метафора и модел. От тук, отхвърлянето на един модел не води с необходимост до премахване на метафората, която го е породила. Това обяснява устойчивото присъствие на определени метафори в научния език, дори когато много от моделите, които ги експлицират са били отхвърлени като неадекватни. Такъв е случаят с релефната метафора в еволюционната биология.
|