Епопея на забравените” вазов (анализ) Цикълът „Епопея на забравените”

Цикълът „Епопея на забравените” е израз на изключително интересно явление, породило се в националното ни мислене веднага след Освобождението. Особената ситуация – да бъдем свободни, без сами да сме се освободили – заставя българската интелигенция да изживее свободата двояко: имаме националноосвободително движение, но неговите цели не довеждат до жадувания резултат; имаме Освобождение, но то е валидно само за част от българите. Така, в освободена, но не цялостна България се ражда потребността от разказ, който да обясни близкото ни минало и да… коригира съвременността. И Вазовия цикъл среща предишното и сегашното, за да ги обгради взаимно.

Идеята за написването на „Епопея на забравените” обикновено се извлича от буквалното четене на част от заглавието и тя най-стегнато може да се преразкаже по следния начин: След Освобождението българското общество се прагматизира, идеалите на Възраждането и на националноосвободителните борби са забравени, забравени са и видните български мъже, служили на отечеството. И Вазов иска да възкреси паметта за тях, като припомня живота им и ги възвеличава. Така, назована идеята на поета изглежда прозрачно ясна и предимно свързана с конкретни реалии, както от миналото, така и от Вазовата съвременност. Ако повярваме на тази констатация обаче, свиваме твърде много смисловия обем на цикъла, опростяваме неговите художествени и идеологически послания. И тогава той би изпълнявал единствено илюстративни функции, не би бил нещо повече от текст, онагледяващ близката ни история. А същността на „Епопея на забравените”, едно от знаменитите Вазови произведения не се изчерпва само с това, след като повече от столетие доказва своята жизненост.

На „Епопеята” са възложени повече функции. Тя е трябвало да изпълни ролята на средство за обществена терапия на нахлуващата пошлост и бездуховност, на ослепяването за националния идеал. За огромно съжаление, българските политически нрави след това постоянно се нуждаят ат светлите Вазови примери. И все напразна е изричането им в общественото пространство. Образите на българските възрожденски дейци са с излъчването на национални икони, за да лекуват шоково самозабравилите се. Нивото на идеологизация е високо, защото падението в бездната на българската безнравственост е дълбоко и навред властва ценностния хаос, в който всички са губещи.

Броят на творбите в цикъла е дванадесет и сигурно това не е случайно. Дванадесет е сакрално число за християнския свят – толкова са Христовите ученици. А и още в първото стихотворение „Левски” Вазов алюзира съдбата на Апостола на българската свобода с тази на Исус. В постройката и смисловите послания на цикъла поетът очевидно разчита на аналогии с християнската религия. Числото дванадесет символизира идеята за цялост, пълнота, завършеност. Но в „Епопеята” важна роля изпълнява и числото две. То е код за разчитане на различни равнища от смисъла на повечето стихотворения.

Нека да започнем дешифрирането на композицията от средата на цикъла. Веднага, разбира се, може да бъде възразено – дванадесет няма среда. Така е според обикновената алгебра, но не и според Вазовия смисъл, вложен в „Епопея на забравените”. Неговото ядро се образува от две стихотворения, като са шесто и седмо поред – „Паисий” и „Братя Миладинови”. Те двете са смислово обвързана двойка текстове и съставят абсолютния център, а около него като концентрични кръгове се нареждат останалите пет двойки творби. Всяка двойка се оформя от симетрично отстоящи от ядрото стихотворения:

1. 
   „Левски”
   
2. 
   „Бенковски”
   
3. 
   „Кочо”
   
4. 
   Братя Жекови”
   
5. 
   „Каблешков”
   
6. 
   „Паисий”
   
7. 
   „Братя Миладинови”
   
8. 
   „Раковски”
   
9. 
   „Караджата”
   
10. 
    „1876”
    
11. 
    „Волов”
    
12. 
    „Опълченците на Шипка”
    

Историята не прави особена връзка между Паисий Хилендарски и братя Миладинови, но Вазов ги свързва и сродява в своя текст по логиката на тяхната книжовна дейност. Или по-точно казано те са ратници на идеята за пробуждането на българския национален дух чрез словото. И тъкмо затова поетът ги равнопоставя и ги поставя в центъра на творбата – като художествени персонажи те образуват сърцевината на цикъла „Епопея на забравените”. Това означава, че Вазов поставя в центъра на произведението си идеята за словото (и то за свещеността на българското слово!), а около нея разгръща идеята за делото.

Идеята за словото неслучайно изразява геометричния център на „Епопея на забравените”. В „Паисий” и „Братя Миладинови” тя е абсолютизирана, докато в повечето от другите творби на цикъла тя е една от водещите, без да е единствената. Вазов възлага изключителна роля на словото в своята „Епопея”. То събужда от сън заспалата рая, сее в душите на хората идеята за свобода, прохожда и опложда делото. Разбира се, Вазовия цикъл не бива да бъде четен само и единствено като произведение, въздигащо в култ словото. Защото в концепцията на поета, то задължително е в услуга на делото – постигането на българската свобода. Казано по друг начин „Епопея на забравените” е художествен текст, който равнопоставя словото и делото, като две задължителни условия в българското национално самопознаване и самопостигане. Тъкмо затова Вазовия цикъл не просто илюстрира историята (онова, което се е случило), но и идеологизира историята, като превръща конкретни събития и личности в задължителни звена по пътя на българина към националното му осъзнаване и борбата за национална свобода. В по-широк и метафоричен смисъл „Епопея на забравените” е поезия на говоренето, в която актът на изричането сътворява от реални факти един нов, подреден и закономерен свят - света на идеалното, който ще бъде положен в основите на бъдещата българска държава. Защото съществуването на всяка една държава се обуславя от историята, но и от разказа за историята, предхождащ нейното случване. Именно този „разказ” осъществява Вазов в „Епопея на забравените. Той е колкото „реален” (верен на фактологията), толкова и „неверен”, защото легендаризира реалното. Не от вчера са констатациите, че поетът допуска грешки в поднасянето и интерпретирането на някои факти, но те, сторени дори от незнание, са функционални за Вазовата художествена концепция. Нещо повече. Понякога поетът съвсем съзнателно „греши” (пренатоварва със смисли определени факти; премълчава или замъглява други) в услуга на легендата, която гради за българския национален дух.

В този план композицията на цикъла, като разгръщащи се концентрични кръгове от центъра към периферията, най-пълно обслужва идеята на поета едновременно да разкаже и да митологизира. По този начин обхваща и предоставя цялостно, пълно и завършено идеята за българския национален дух, като узрял и готов за своето вътрешно самопостигане. Но „Епопея на забравените” не е само поезия на колективната реализация, цикълът е и поетизиране на пътя, по който се постига личностната свобода. Защото един народ е готов за своята национална свобода само ако има големи личности, реализирали вътре в себе си свободата. Вазовите герои Левски, Бенковски, братя Жекови, Кочо и всички останали личности в „Епопеята” не са просто част от душата и тялото на българския народ, те са еманация на идеалното, на подвига, неприсъщ на който и да е народ в неговото всекидневно съществуване. Те са така нужният пример, който задава високата мяра в общото национално живеене. Тази мяра определя психологическите параметри на общността. В този смисъл композицията на цикъла като постепенно разширяващи се концентрични кръгове – метафора за саморастящия национален дух – е гениално намерена от Вазов.

Така започва на Вазовия цикъл се превръща в двусмислица, но тя е „щастлива”двусмислица на националното и държавно съграждане. Защото всяка държава, за да има право на живот, освен институциите, които постепенно съграждане трябва да има и идеологическите основания за своето съществуване. А за новоосвободена България най напред ги създава Вазов с цикъла „Епопея на забравените”. И то във време,когато относителното събиране на етническото ни землище в единна държава все още не се е случило.

Когато Вазовия разказ, воден от логиката на реално случилите се обстоятелства, трябва да покаже събитията и в негероичната им светлина, обикновено прекъсва и е последван от лирически текст, който прославя или заклеймява. В стихотворението „Левски” за предателството, осъждането на смърт и обесването на Апостола е само съобщено, на тяхната фактология не е подробно разказана. Тези неща могат да са част от българската история, но не могат да бъдат епизоди от Вазовия разказ за историята ни.

• 
  Митологизиране на историческите факти чрез подбор на възрожденските дейци и момент от живота им;
  
• 
  Аналогии с велики световни събития и личности;
  
• 
  Антитезисност;
  
• 
  Изграждане на нови символи чрез вграждането в тях на утвърдени вече цивилизационни стойности;
  
• 
  Спазен е моделът на християнската легенда – изключителност на героя до обожествяване, действена добродетел, извършване на чудеса, мъченичество в името на идеала, смърт в името на идеала, безсмъртие;