Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта


XX. Глупостта е покровителка на брака и всяко общуване



страница7/27
Дата23.07.2016
Размер1.51 Mb.
#1320
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   27

XX. Глупостта е покровителка на брака и всяко общуване


Казаното за дружбата се отнася още повече за брака, който е неразкъсваем съюз за цял живот. Боже безсмъртни! Колко разводи или нещо по-лошо от разводите щеше да има повсеместно, ако домашното общуване между мъжа и жената не се поддържаше и подхранваше чрез ласкателство, шега, лекомислие, заблуждение и преструване, които се дават от моите спътници. Ах, колко малко бракове биха се сключвали, ако годеникът разумно би се осведомявал с какви игри се е забавлявала дълго още преди сватбата тази толкова нежна и срамежлива на вид девойчица. Колко малко бракове щяха да останат дълготрайни, ако повечето дела на съпругите не останеха тайни поради безгрижието и тъпотата на мъжете! И това заслужено се отдава на Глупостта. Тя има заслуга, та съпругата да е все още мила на съпруга си и мъжът да е мил на жена си, домът да е спокоен и да се запазва семейната връзка. Служи за присмех измаменият мъж, рогоносецът, и как ли не го наричат, когато с целувки суши сълзите на прелюбодейната си съпруга. Колко е по-добре обаче той така да се заблуждава, вместо да се измъчва от ревност и да изпълва всичко с трагедии!

XXI.


Следователно без мене никакъв съюз и никакво общуване в живота не може да бъде приятно и трайно: народът не би понасял своя владетел, господарят — своя слуга, слугинята — своята господарка, учителят — ученика си, приятелят — приятеля си, съпругата — мъжа си, квартирантът — хазяина си, съквартирантът — съквартиранта си, другарят — другаря си, ако взаимно не се мамеха, не се ласкаеха, не се преструваха благоразумно и не се мажеха взаимно с меда на глупостта. Зная, че това смятате за съвсем достатъчно, но сега ще чуете още по-големи неща.

XXII. Филавтия е сестра на Глупостта


Моля ви се, нима може да обича някого този, който мрази сам себе си? Нима може да бъде в дружески отношения с другите този, който е в несъгласие сам със себе си? Нима ще донесе наслада на някого този, който е непоносим и досаден сам на себе си? По мое мнение никой не би твърдял това, ако не е по-глупав от самата Глупост. Рече ли някой да ме отхвърли, той не само няма да може да понася другите, но и сам на себе си ще стане ненавистен. Природата наистина в много неща е повече мащеха, отколкото майка. Тя е вложила в ума на смъртните, предимно на малко разсъдливите, такъв недостатък, та всеки не харесва своето, а се възхищава от чуждото.

Поради това цялата прелест, цялата красота и приятност на живота се покварява и погива. Каква полза от красотата — този най-висш дар от безсмъртните богове, ако е замърсена от вонещо разлагане? Защо ни е младостта, ако е разложена вече от закваска на старческа тъга? Най-сетне какво ли през целия си живот било за себе си, било за другите ще направиш благоприлично (а благоприличието лежи в основата не само на всяко изкуство, но и на всяка дейност), ако не ти застане отдясно Филавтия, — която заслужено смятам като моя сестра? Толкова усърдно тя играе моята роля навсякъде. Какво е наистина по-глупаво от това да се харесваш сам на себе си и да се удивляваш сам на себе си? А какво е по-изящно, по-приятно и по-красиво от нехаресването на това, което сам вършиш? Отнемете от живота тази подправка и ораторът ще бъде посрещнат с леден хлад, щом заговори; музикантът не ще се хареса на никого със своите мелодии; актьорът ще бъде освиркан заради жестикулациите; поетът ще бъде осмиван заедно с музите си; художникът не ще бъде зачитан заради изкуството си; лекарят ще гладува със своите церове. Най-после вместо Нирей ще виждаш Терсит[120], вместо Фаон — Нестор[121], вместо Минерва — свиня, вместо сладкогласен оратор — безгласно дете и вместо гражданин — селяк. Необходимо е човек да се възхищава от себе си, да харесва сам себе си, преди да може да се хареса на другите. Накрая най-голямо щастие е да се показваш такъв, какъвто желаеш да си[122], а в това отношение помага само моята Филавтия. Благодарение на нея всеки е доволен от своята външност, ум, произхождение, положение, участ, начин на живеене и родина: ирландецът не би се сменил с италианеца, тракиецът с атинянина и скитът с жител на Блажените острови. Поразителна е мъдростта на природата, която при такова голямо разнообразие прави всички еднакви! Когото е лишила от своите щедри дарования, тя му дава обикновено повече самолюбие. Но аз се изказах много глупаво, понеже самолюбието е най-големият дар на природата.


XXIII. Причина за войни


Защо ли да не си кажа, че без моя помощ не е станало нито едно велико дело и без мое съдействие не може да има никакви забележителни изкуства. Нали войната е разсадник и извор на всички достопохвални дела? А между това има ли нещо по-глупаво, независимо от съображенията и причините, да влизаш в борба от такъв вид, при която всяка една от двете страни ще получи повече загуби, отколкото полза. За падналите на бойното поле не трябва никой да говори, както за жителите на Мегара[123]. Питам ви обаче, когато облечените в желязо бойни редици застанат от двете страни и бойните тръби с пресипнал звук огласят околността, каква полза ще има тогава от ония мъдреци, които едвам си поемат дъх поради малкото си изстинала кръв? В случая трябват мощни и здрави мъже, които имат по възможност най-много смелост и най-малко ум. Едва ли някой пълководец ще вземе за войник Демостена[124], който по съвета на Архилох[125], щом зърнал враговете, захвърлил си щита и побягнал: колкото бил опитен оратор, толкова бил негоден войник. Казват, че във войната съобразителността има най-голямо значение. Признавам, че е необходима за вожда, но военна съобразителност, а не философска. Въобще тая тъй славна работа — войната, се води от паразити, сводници, крадци, убийци, селяни, глупаци, длъжници и други от подобен измет на обществото.

XXIV. Вреда от мъдростта


Колко философите са непригодни за какъвто и да било живот, доказателство е Сократ[126], провъзгласен за единствен мъдрец от оракула на Аполон; а самото това изказване съвсем не е мъдро. Не зная по какъв повод веднаж Сократ се опитал да говори публично, но трябвало да се оттегли при неспирния смях на всички. А този мъж бил до такава степен умен, че отказал да получи името „мъдрец“, което приписвал само на бога; той смятал също, че мъдрецът трябва да стои настрана от политиката. По-добре щеше да бъде, ако посъветваше да се въздържа от мъдрост всеки, който иска да е смятан за човек. Най-сетне нали мъдростта го доведе до осъждане и до чашата с отрова? Докато разсъждаваше за облаци и докато измерваше стъпките на бълхата и се възхищаваше от пението на комара, той не научи нищо от това, което се отнася до обикновения живот[127]. Когато пък се решавал въпросът за живота на Сократ, неговият ученик Платон, без съмнение отличен адвокат, се запънал още при първото изречение от своята реч, смутен от шума на тълпата! А какво ли да кажем за Теофраст[128]? Щом се изкачил на трибуната, той тутакси онемял, като че е видял вълк[129]. Исократ[130], който въодушевявал войниците пред битка с писани речи, бил толкова стеснителен, че не се решавал да си отвори устата пред публика. Марк Тулий Цицерон, бащата на римското красноречие, когато почвал да говори, треперел по най-жалък начин и се запъвал като момче. Фабий[131] обяснява тази страхливост като доказателство, че Цицерон е усърден и добросъвестен оратор. Но като казва това, нима не признава открито, че мъдростта пречи за добра дейност? Какво ще правят тия наши философи, когато работата дойде до бой с оръжие, щом те загубват ума и дума, когато има спор само с думи? При това, щом имат възможност, прославят известната мисъл на Платон: „Държавите ще бъдат щастливи, ако ги управляват философи или управителите философствуват“[132]. Обърнеш ли се обаче към историците, ти ще откриеш, че не е имало по-гибелни управници за държавите от ония, които се занимавали с философия и наука. Смятам, че доказателство за това служат двамата Катоновци[133], единият от които смути спокойствието на държавата чрез неразумни доноси, а другият пък, докато мъдро защищаваше премного свободата на държавата, из основи я разклати. Прибавете към тях Брутовци[134], Касиевци[135], Гракхите[136] и самия Цицерон, който не беше по-малко гибелен за римската държава, отколкото Демостен за атиняните. Да вземем Марк Аврелий[137] — не мога да отрека: беше добър император, но поради своята философия станал омразен и непоносим за всички граждани. Повтарям: беше добър, но като остави такъв син[138] за наследник, той причини на държавата много повече вреди от ползата, която й създаде със своето управление. Наистина тия люде, които се отдават да изучават мъдростта, нямат успех в никоя работа, особено пък са нещастни в създаването на деца. Допускам, че самата природа се грижи да не се разпространи нашироко сред смъртните тая болест — мъдростта. Известно е, че синът на Цицерон бил недостоен за името на баща си, а мъдрият Сократ имал синове, които приличали много повече на майка си, отколкото на баща си[139], или както съвсем правилно е писал някой си — глупаци.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   27




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница