Естер Буко Йосифова
Изтегляне 236.73 Kb.
|
| Естер Буко Йосифова
Произходът на моето семейството от страна на баща ми и от страна на майка ми е от Испания. Прадедите на баща ми обаче не са се заселили направо на Балканите, а първоначално са живели в Западна Европа. Зная, че прадядо ми по бащина линия, Яков Пинкас, е роден в Холандия, но се е преместил да живее в Германия, където в средата на 19 век се е родил дядо ми Нафтали Пинкас. Той на свой ред е дошъл в България и се е заселил в село Ковачевци на около 50 км западно от София, където е построил мандра за млечни произведения. Дядо ми е произвеждал кашерно сирене и кашкавал и го е продавал на евреите от Дупница, Кюстендил и другите близки населени места. Предполагам, че производството на кашкавал и сирене е било занимание и на неговите предци, които, освен че са били равини, са се препитавали с такъв вид производство и търговия. Село Ковачевци е било сравнително малко населено място от няколко стотин души, част от които са се занимавали с животновъдство и са давали мляко за мандрата на дядо ми. Прадядо ми и дядо ми по бащина линия са били силно религиозни и са били равини в Холандия и Германия. Носили са пейси и са били специално подготвени и обучени в училища за свещеници. Дядо ми Нафтали Пинкас се е оженил за Ребека Фархи, която е родена в град Дупница и заедно с нея е отишъл да живее в село Ковачевци. Тя за съжаление е умряла много млада от туберкулоза, малко след като се е родил баща ми Буко Пинкас. Дядо ми се е оженил повторно за Мазал Алкалай, която е родена в София. Тя беше образована и изискана жена, знаеше френски език и често употребяваше френски изрази. Тя произлиза от богатата еврейска фамилия Алкалай, която е била водеща в тютюневия бизнес. Спомням си, че тя беше изключително красива жена с руса коса и сини очи. Грижила се е за баща ми като за свое дете. Въпреки, че е била от заможно семейство, се е справяла сама с домакинството. Тя се отнасяше много добре към всичките си внуци. Моят баща й помагаше до края на живота й – всяка седмица й изпращаше средства. В еврейските семейства беше силно застъпено по-големите деца да се грижат за по-малките и затова, след смъртта на дядо ми, баща ми се е грижил не само за майка си, а и за братята и сестрите си. Дядо ми е знаел отлично да чете и пише на ладино, знаел е и древноеврейски. Държал е много на еврейските традиции и обичаи. Въпреки, че е живял на село сравнително далече от София, всеки четвъртък е идвал в София да си напазарува кашерно месо от кашерната месарница в Централните хали. Първата съпруга на дядо ми и моя истинска баба Ребека Пинкас (р.Фархи) е имала брат – Хаим Фархи, който е бил един от водачите ционисти в България. Много години преди Холокоста той е предупредил баща ми, че ще дойдат лоши дни за евреите. Дори го е посъветвал да вземе семейството си и да тръгне към Израел. Баща ми му е отговорил, че моментът не е подходящ, защото децата му трябва да продължат образованието си, което са започнали в България. Много предвидливо за бъдещето на децата си е закупил земя в Израел години преди създаването на държавата и моите сестри, които заминаха през 1948 г., са се установили на тези земи. Хаим Фархи е бил най-отлявления водач на ционистите в София. Той е бил приближен на Фердинанд и заради отличните си познания по испански език е бил дипломат в Испания за пет години. Преди това е следвал дипломация в Испания. Спомням си, че той живееше на улица “Пиротска” и пред къщата имаше караул, който я охраняваше. Заемаше многo висок държавен пост. Спомням си, че той дойде при баща ми през 1926-1927 г. да го посъветва да емигрира за Палестина. Хаим Фархи е помагал парично на много емигранти евреи при отпътуването им за Палестина. След Първата световна война става съветник на царя по международните въпроси. Изпратен е в Палестина през 1930’s с голямо уважение от царя на България. Познавал е лично Теодор Херцел. В Йерусалим има улица на негово име. В началото на 20 век България е била модерна и толерантна страна и по това време евреите са могли да заемат всякакви високи дипломатически постове. Тогава вероизповеданието не е било фактор в обществената и политическата позиция на хората. Конкретен пример са полковниците от Първата Световна Война Грасиани и Тачер, които са се издигнали до тези високи постове единствено заради собствените си заслуги. Грасиани и Тачер са от еврейски произход, Грасиани е бил лекар, а Тачер – адвокат. До идването на Хитлер на власт не съм усетила никакви прояви на антисемитизъм от страна на българите. Живяла съм в българска махала и винаги моето семейство е било в чудесни отношения с българите. Моите предци от страна на майка ми са живели в град Ниш, Сърбия. Моята баба Лучия Моше Ниньо, родена Бенмайор, е емигрирала в София след навлизане на турски войски в Сърбия през 1860’s. Тя е била на около 15 години, когато семейството й е натоварило багажа си на талиги и се е преселило в София. Баба ми е била много красива девойка и сърбите са я наричали “аваклата” [на сръбски – нарицателно за красива жена], заради нейната хубава тъмна коса и очи. До края на живота си, а тя живя 102 години, говореше на сръбски език и ладино– разговаряше с близките си на ладино, но знаеше много добре и сръбски език. Баба ми по майчина линия е дошла в София преди да се омъжи. Тя разказваше, че цялото й семейство е дошло в София при свои роднини. Тя помнеше и разказваше на ладино и как са обесили Васил Левски [Васил Левски е български национален герой, създател на тайните революционни комитети за освобождаване на България от турско робство] през 1873 г. на централния градски площад, където тогава е имало езеро, а сега там се намира царския дворец, построен за първия български монарх след Освобождението от турско робство – Александър I Батенберг. Дядо ми по майчина линия, Моше Ниньо, беше търговец и изнасяше от България яйца, брашно и зърнени храни. Бил е много заможен човек и е притежавал голям имот в центъра на София на мястото на днешния хотел “Шератън”. Там е била и тяхната къща. Тя представляваше разчупена ниска постройка от няколко крила с вътрешен двор. В този двор се намираха и къщи на други семейства като в един двор живееха само еврейски семейства. Те водеха задружен живот и всяка сутрин се събираха в двора заедно да пият кафе. Дядо ми Моше Ниньо е бил много религиозен, имал е голяма брада, прекарвал е съботите в молитви по цял ден. Бил е председател на еврейската общност в София и директор на еврейското училище. Бил е известен не само в София, но и в цялата страна. В семейството си са разговаряли помежду си на ладино, а дядо ми е знаел и древноеврейски, на който е можел да чете. След смъртта на дядо ми за баба ми Лучия са се грижили нейните деца и не на последно място и моят баща. Спомням си, че за известно време баща ми приюти баба ми да живее в нашата къща през 1920s. Баба ми по майчина линия е била омъжена два пъти. Първият път нейната майка я е сгодила, когато е била едва на 18 години. За нещастие първият й съпруг е бил болен и е починал. Майка ми Софи Пинкас е най-голямата от втория брак на баба ми с Моше Ниньо. След майка ми се раждат двете й сестри Виктория и Тамара, и брат й Давид. Леля Виктория се е омъжила за евреин от Гърция, чието име е Моис Аренос. Живели са в град Пловдив, където Моис е имал магазин за обувки. Имаха една дъщеря – Зелма. По време на Холокоста са изпратени в Гърция, откъдето са депортирани към Полша и са убити в концлагер. Другата ми леля, Тамара Меранда, е живяла в град Шумен. Там се е омъжила за богат търговец, с когото имат пет деца. По стечение на обстоятелствата той е фалирал и известно време са живели с помощта на баща ми. Семейството на леля Тамара е заминало за Израел през 1948 г. и са се установили в град Яфо. Братът на майка ми Давид Моше Ниньо беше много добър музикант и певец. Той е основател на известния софийски хор “Гусла”. Завършил е музикалното си образование в Италия, където е учил с издръжка от моя баща. Той се ожени в София и имаше един син. Неговото семейство замина за Израел през 1949 г. Там е продължил да се занимава с музика. За нещастие неговият син загина в Израел при нещастен случай. Баща ми Буко Пинкас имаше трима братя и две сестри. Всичките са родени след него. Братята и сестрите му са природени от втория брак на баща му с Мазал Алкалай. Брат му Йосиф е роден през 1897 г. Завършил е търговско училище в София и се е занимавал с търговия. Живял е в София със съпругата си Естреа и децата си Мати Пинкас, която стана известна певица и Клара Пинкас, която стана професор по философия. Баща ми е имал и брат Нисим, който е починал много млад. Другият брат на Баща ми се казва Леон Пинкас, роден е през 1906 г. и се е занимавал едновременно с търговия и музика. Сестрите на баща ми се казват Ребека и Виктория. Баща ми Буко Пинкас е дошъл от Ковачевци в София като младеж, за да учи за хахам [еврейски свещеник] – в нашата синагога така наричаме помощника на равина, който също може да чете молитви и да изпълнява религиозни ритуали. В йерархията хахам стои по-ниско от равина и например не може да жени и развежда семейства. В София е имало специално училище за еврейски свещеници. Когато е дошъл в София е бил облечен в типични за Ковачевци български селски дрехи. Спомням си, че майка ми да разказва как е изглеждал баща ми при първата им среща. Носил е потури [характерни за селския бит широки панталони] и чорапи с мъниста. Баща ми знаеше прекрасно да говори местния диалект, както и много добре изпълняваше песните от местния фолклор на Ковачевци. Когато ходих на почивка в Ковачевци, където ни водят от софийската организация на евреите “Шалом”, попитах един местен жител на селото за мандрата на дядо ми и баща ми и той ме заведе да я видя. Наистина тя приличаше на развалина, но все още някой я поддържаше. Баща ми се е оженил веднага слес като е завършил училището за хахам и е останал да живее в София, където се е ориентирал към търговска дейност. Баща ми не беше хазан на синагогата, но често е ходил там да запява молитви, защото имаше много хубав глас и знаеше много молитви на иврит. Баща ми Буко Пинкас е участвал и в Балканската война през 1914 г. и в Първата световна война през 1916-1919 г. , откъдето има медали за бойни заслуги. Той пееше много хубаво и е повеждал войниците с песен в битките. Така той винаги е бил предан на България и когато получи известие, че ще бъде изселен от София през 1943 г., той и група фронтоваци, участвали като него във всички войни в българската армия, взеха всичките си медали, които са получили във войните и отидоха в царския дворец при Борис ІІІ да ги върнат. С това са искали да демонстрират разочарованието си от политиката на царя и българското правителство спрямо евреите и конкретно срещу хората, които са защитавали България в дългите войни през 1910s. Според баща ми цар Борис ІІІ се е отнасял с голямо уважение към евреите. Той обаче не е имал смелостта да се възпротиви на германската политика през Втората Световна война. Когато еврейската делегация е пристигнала прид двореца на портала, са им казали, че царят отсъства и така не са се срещнали лично с него. Истината за този случай е, че правителството на България е наложило на царя тази среща да не се състои. Баща ми Буко и майка ми Софи са се запознали на големия еврейски празник “Пурим”. Тогава баща ми е живеел още в село Ковачевци и е дошъл в София специално за празника. Тогава е видял майка ми как участва в карнавала, облечена като царица Естер. Влюбил се е в нея от пръв поглед. Бил е доста експулсивен и веднага се е запознал с нея. Баща ми беше висок и строен, а майка ми много ниска, но и много красива. Елиминирал е някакъв друг кандидат за ръката й и така са се оженили през 1907 г. в София. По това време баща ми е бил на 19 г., майка ми на 16 г., а дядо ми по бащина линия - на 40 г. Сватбата им е била религиозна със свещеник от синагогата. Всички роднини на баща ми, които са живели в Ковачевци, са присъствали. След сватбата родителите ми са се установили да живеят в София. Живели са в центъра на града на улица “Алабин”. В тази къща сме родени брат ми, аз и двете ми сестри. Още през 1908 г. се е родил брат ми Моше Пинкас, голямата ми сестра Лика е родена през 1910, аз съм родена през 1914 и малката ми сестра Лили – през 1925 г. Сега тази част на града е силно променена и на мястото на нашата къща днес се намира голямата сграда на Централния Универсален Магазин. Моят баща Буко Нафтали Пинкас беше търговец и едновременно с това кантор в централната синагога. За съжаление той не можа да се занимава с два занаята едновременно и фалира. След неговата смърт аз подарих на синагогата свещените му книги – “Талмуд” на древноеврейски език и книги, които той беше превел от древноеврейски на ладино – включително и една книга от “Талмуд”. С това баща ми е дал много на еврейската култура в България. В началото на 20 век по-заможните евреи в София живееха в центъра на града, а по бедните - в махалата “Ючбунар”. В “Ючбунар” имаше много бедни хора, които се нуждаеха от помощ, за да преживяват. В тази махала имаше и много бежанци от Егейска Тракия и Македония, които са били принудени да емигрират след Балканската война. В сравнение с централната градса част тази махала приличаше на гето. По много интересен начин по-богатите евреи помагаха на крайно нуждаещите се. По–богатите евреи си бяха направили в къщите си касички, в която през седмицата са длъжни да сложат пари колкото могат. Всеки петък вкъщи идваше клисар, който взимаше касичката и я отнасяше в синагогата и след това я връщаше празна. Моето семейство също имаше такава касичка в родната ни къща на улица “Алабин”. Тези средства отиваха предимно за образованието на деца на бедни родители. По този начин са изпращани евреи да учат в чужбина. Баща ми и още няколко души изпратиха със свои средства бъдещия диригент на еврейския хор в София да учи във Виена. Той е бил син на обикновена перачка. Брат на моята свекърва от Плевен също е учил търговия във Виена със средства на местната еврейската община. Много от бедните еврейски момичета не можеха да се оженят, защото беше прието семейството им да дава зестра. За да може да стане това, те получаваха от доброволно събраните средства. В София през първата половина на 20 век живееха повече от 30 000 евреи. Когато идваше голям еврейски празник – например “Песах” или “Кипур” богатите пращаха в синагогата кокошки и друго месо, дори купуваха маца. Фабриката за шоколад “Бераха” също започваше да прави маца. Някои хора нямаха бели покривки за “Песах” и на всички бедни се пращаше по една бяла покривка с най-малко дванадесет платнени салфетки. Каквото имаше богатият, такова трябваше да има и бедният в къщата си на празника – тогава никой не трябваше да чувства, че е беден. За нашия най-голям празник “Песах” се събирахме при втората майка на баща ми, за да засвидетелстваме уважението си към нея. Идваше и баба ми по майчина линия, която беше вдовица заедно със семействата на леля Тамара Меранда и вуйчо Моше Ниньо. Събирахме се около 40 души. Приготвяхме дълги маси с бели покривки и оставяхме вратите на къщата отворени, а на прозореца запалена свещ. Това означава, че ако има минувач и е гладен, той е добре дошъл на нашата трапеза. Най-възрастният от семейството - баща ми, четеше молитвата на иврит. Той ни превеждаше текстовете на ладино. На най-голямото дете от целия род – на брат ми Моше Пинкас, се даваше бяла и чиста торба, в която се слага маца – хляба, който сме яли в пустинята. Той трябва да я държи през цялата нощ, за да помни винаги как евреите са се спасили в пустинята. Така се възпроизвежда историята на 40 годишното странстване на Мойсей в пустинята и изхода от Египет. В последните 10 години се прави “Седер” – специално подредена празнична маса. На масата трябва да има задължително риба, защото в молитвата се споменава как евреите са минали през морето. Зачитали сме и всички останали еврейски празници. На Кипур в шест часа след обяд вечеряхме и отивахме на синагога. Там стоим до осем часа. На другия ден сутринта пак отиваме на синагога и можем да стоим там през целия ден или да ходим там няколко пъти. През целия ден не ядем нищо На вечерта там се пее “yom kippur” и след това се прибираме вкъщи. В песента се пее на иврит за мъката на еврейския народ На масата първо се сервира сладко – това е сладкиш, който е подобен на баклава и се нарича теспищил. Приготвя се от фино тесто с много орехи и бадеми, полято със захарен сироп. На масата трябва да има ябълка с мед и най-голямото от децата раздава на всички. Това се прави, за да е “сладка” годината като меда и да е хубава като ябълката и да няма войни. Празникът е тъжен, защото на този ден са щели да убият всички евреи. Нова година е празник на беритбата. Тогава в Израел започва прибирането на реколтата – плодовете и зеленчуците. Ходим до синагогата няколко пъти и на вечерта се събираме с близки семейства. На “Сукот” в продължение на цяла седмица възрастните хора отиват в синагогата още преди да изгрее слънцето рано сутрин, а в синагогата вътре в двора се прави шатра. В тази шатра има много лакомства за ядене. През месец февруари сме отбелязвали празника на плодовете “Фрутас”, а през март - “Пурим” – денят на маските. Спомням си още от първите десетилетия на 20 век, че в София имаше традиция на големите еврейски празници да се прави парад на спортната организация на евреите “Макаби”. Той представляваше празнично шествие като най отпред заставаше най-способният и най-силният младеж с факла в ръка. Минаваха по улиците и хората се спираха да ги погледат и да им засвидетелстват уважение. Родната ми къща се намираше на улица “Търговска”, където на първия етаж баща ми имаше магазин за търговия на фино стъкло и кристал с табела “Пинкас”. Магазинът беше много голям и имахме три големи склада. Баща ми имаше двама общи работници, един счетоводител, а майка ми работеше на касата. Клиентите на баща ми бяха заможни хора, защото фината стъклария и порцелана бяха скъпи. Баща ми не произвеждаше , а търгуваше с фино стъкло, кристал и порцелан. Стоката внасяше от Чехия и Австрия. На Шабат и на празник баща ми винаги затваряше магазина. Спомням си, че баща ми затваряше в петък през зимата още в 4 и 30, за да отиде на синагога. Къщата ни беше голяма – на първия етаж беше магазина на баща ми, а на третия живееше семейството ни. На втория етаж беше разположена банка “Алкалай”. Аз и двете ми сестри обитавахме една стая, родителите ми друга стая, а на брат ми Моше беше дадена най-голямата стая. В нея той имаше пиано и стойка за цигулката. На стените беше окачил портрети на известни композитори като Бетовен и Моцарт. Брат ми Моше още от дете е проявявал музикални наклонности. Майка ми Софи ми е разказвала как когато баща ми е бил на война през 1910s, той често е ходил към къщата на баба ми на улица “Опълченска”, където са се били устнановили цигански семейства, които били много музикални и пеели и танцували. Това е било много интересно за моя брат и той по цял ден е стоял при тях да ги слуша. Когато баща ми се е върнал от фронта майка ми му е разказала за увлечението на Моше към музиката на циганите и веднага са го изпратили при учител по музика. Той е развил много бързо музикалния си талант и се е записал да учи цигулка при известния чешки професор Кох, който е поставил началото на школата по обучение на цигулка в България. В къщата ни на улица “Търговска” в центъра на София имахме домашна прислужница. Те бяха българки и идваха от някое близко село. Имахме прислужници от Вакарел и даже от Ковачевци – селото, където е роден баща ми. Задълженията им бяха да поддържат домакинството – да чистят и подреждат къщата. Готвенето обаче не им се поверяваше. Вкъщи готвеше само майка ми. Ние се държахме с нея като с член на семейството. Хранехме се на една маса и спяхме в една стая с нея. Дори баща ми я запозна с един негов служител от магазина, намери им квартира и ги ожени. Голямата ми сестра Лика също помагаше в домакинството. Тя едновременно учеше, свиреше на пиано и ни възпитаваше. Майка ми излизаше рано от къщи на работа в магазина. Когато баща ми фалира, аз бях в началното училище, голямата ми сестра учеше в гимназия, а брат ми беше за първа година в Музикалната академия. Спомням си, че баща ми тогава се затвори в една стая и се отдаде напълно на книгите и молитвите. Майка ми беше по-прагматична и успя да го убеди, че трябва да предприемат някакви действия. Благодарение на нея намерихме едно малко магазинче и ново жилище на улица “Екзарх Йосиф”. Баща ми знаеще много добре иврит, който е научил в София по време на посещението си в училището за свещеници. Като кантор на централната синагога той изпълняваше цялата служба на иврит. Но смяташе, че трябва да получим светско образование и ни изпрати - мен, двете ми сестри и брат ми да учим в българско училище. Искаше децата му да говорят хубаво български език. Много от еврейските деца ходеха в български училища. Аз имах приятелки еврейки, които ходеха като мен в българско училище. Завършила съм 11 прогимназия в София. Завършила съм стопанско училище и след това от еврейския хор ме изпратиха в частно музикално училище, тъй като имах хубав глас и можех да развивам уменията си по пеене. В училище най-много харесвах историята и пеенето. Преди изселването на семейството ми в Кюстендил се явих и на конкурс в Софийската опера по оперно пеене и даже ме приеха, но моят брат посъветвал баща ми да ме откаже от музикалната кариера, защото съм можела да попадна в неподходяща среда. До изселването ни се занимавах с домакинска работа и моделиерство – шиех и изработвах модели на дрехи по поръчка. Тогава живеехме на улиците “Алабин” и “Цар Борис” и това училище се намираше най-близо до дома ни. Сестра ми Лика е завършила класическа гимназия. Въпреки, че сега е на 92 г., тя е запазила изключителна бистрота на ума и спомените си. До днес помни и обича да рецитира известните български поети като Ботев и Яворов. Тя притежава великолепен изказ и в писмената си реч. Писмата й са образец на стил и ерудиция. Когато бях малка, вкъщи се говореше смесено – и на ладино и на български език. Мисля, че произношението на моите родители на ладино не беше най-доброто. След като се омъжих, моята свекърва говореше превъзходно ладино и аз научих много от нея. Софийските евреи имат по-особено произношение на ладино. Произнасянето на някои съгласни напомня на португалски език. Най-хубаво се говори на ладино в Пловдив и в югоизточна България. Много чисто говорят ладино и евреите в Русе. Разликите между софийското произношение и това в други градове понякога е толкова съществено, че понякога не се разбираме какво говорим. Например евреите в София произнасят думата за жена “можер”, а в Пловдив “мохер”. Смятам, че ладино-то на софийските евреи е малко по-груб. Повечето приятели на баща ми и брат ми бяха българи. Брат ми Моше свиреше в царския оркестър и с приятелите си българи водеше доста бохемски начин на живот. Самата аз имам много българки приятелки, с които поддържам близки отношения. Според мен отношението към евреите в сегашно време е въпрос на интелигентност. Има много недообразовани хора, които не могат да дефинират негативното си отношение към евреите. Такива хора са настроени отрицателно и към другите етноси в България. Има и много интелигентни хора, които не обръщат внимание на етническия произход на човека. Брат ми Моше Пинкас заедно с известната българска певица Леа Иванова, Здравко Радоев и още няколко музиканти са създатели на първата джаз формация в България през 1933 г. Нашата къща беше най-голямата от тези на музикантите и те идваха вкъщи на репетиция. Вкъщи е направил първите си репетиции и друг известен изпълнител – Аспарух Лешников. Брат ми Моше беше универсален музикант и в джаз оркестъра свиреше и на саксофон. През 30-те г. неговият оркестър беше много популярен в София. Всяка неделя в кино-театър “Роял” в София се провеждаха матинета с участието на симфоничния оркестър и на джазовия оркестър на брат ми. Тези матинета се провеждаха при много голям успех и с присъствието на многобройна публика. Собствениците на кино-театъра бяха евреи от богата фамилия, която се е занимавала с тютюнев бизнес. В джазовия оркестър участваха трима евреи. Барабанистът се казваше Ешкенази и по това време беше най-добрият на своя инструмент. Неговият ритъм подлудяваше хората. Вокалистка на оркестъра беше Леа Иванова. Тези незабравими матинета се провеждаха дълги години – аз ги помня от 1931 г. и приключиха през Втората световна война през 1940 – те. През 1939 г., след излизането на “Закона за защита на нацията”, семейството ни беше принудено да напусне къщата ни в центъра на София и да се премести в еврейската махала, известна под името “Ючбунар”. В тази махала живееха по-бедните евреи. Според разпоредбите на закона евреите нямаха право да живеят в центъра на София като за граница беше определен булевард “Христо Ботев”. Можехме да живеем до този булевард. До този момент аз не познавах тази махала. Настанихме се под наем в къща на улиците “Нишка” и “Софроний Врачански”. Така станахме съседи с къщата на семейството на бъдещия ми съпруг. Майка ми беше намерила сравнително голяма квартира и в нея живеехме заедно със семейството на брата на баща ми – Йосиф с двете му деца. От тази къща ни изселиха в град Кюстендил, откъдето трябваше да ни изпратят в концлагери. На 24 май 1943 г. в София се проведе много голяма демонстрация срещу политиката на репресии срещу евреите и главно срещу взетото решение да бъдем изселени от домовете си [през 1939 г. се приема “Закон за защита на нацията”, с който се узаконяват репресиите срещу евреите в България]. Тогава голяма група българи – работници, студенти, лекари, адвокати тръгват на демонстрация за защита на българските евреи. В тази демонстрация са участвали и еврейски младежи. Спомням си обаче, че откъм улиците “Софроний Врачански” и “Цар Симеон” излязоха конни полицаи и със сила прогониха демонстрантите. Беше много страшно, имаше и много арестувани хора. По време на изселването през 1943 г. в град Кюстендил моето семейство попадна на хазяи, които бяха съботяни според религиозните си убеждения. Те се разбираха много добре с баща ми, който беше много образован човек и намериха много общи теми за разговор. Тези хора се държаха изключително мило и любезно с нас. Сутрин ставаха рано, за да ни донесат вестник и хляб, защото ни беше забранено да излизаме преди 9 часа. Можехме да напускаме квартирите си само в продължение на два часа – между 9 и 11 часа преди обяд. Имаше и дни, в които изобщо не можехме да излизаме навън - положението беше много тежко. Но нашите хазяи и някои съседи се стремяха да ни помагат с каквото могат. Аз се бях сприятелила със съседските деца и дружах с тях. Майка ми Софи в знак на благодарност им правеше хубави баници, а аз, тъй като умея да шия, им шиех дрехи. Отношенията ни със съседите и хазяите ни в Кюстендил по време на изселването бяха много добри, но по улиците на града ни дебнеха неприятности. Спомням си, че една вечер аз имоята по-малка сестра чакахме баща ни да се върне от синагогата. Той носеше значка, която беше прикрил дискретно. Изведнъж на улицата ни спряха двама младежи, единият от които беше син на известния генерал от българската армия – Жеков. Те бяха бранници и се държаха враждебно. Спряха ни, за да проверят дали носим значки. Единият даже си позволи да закача сестра ми. Тогава баща ми се разгневи и го хвана за реверите и го разтърси. Обясни им, че се е бил във войните за тях и че нямат право на такова държание. Баща ми беше много горд с медалите си от войните през 1910s и до еврейската значка винаги държеше един от тях. Показа им значката и медала си и каза на сина на генерал Жеков, че с баща му са се били заедно в битките. След като се прибрахме, баща ми преживя много тежка криза. Моят брат Моше също е прежиял такива перипетии. Той свиреше с една група музиканти евреи и една вечер си бяха организирали малък концерт. След концерта са ги пресрещнали група бранници, които са ги нападнали и са искали да му вземат цигулката. Брат ми се е борил мъжки, успял е да запази цигулката си, но му взимат часовника, който му беше много ценен. В началото на 1940s, когато бях сгодена за бъдещия ми съпруг, заедно със зълва ми вървяхме по улица “Клементина”, сега – бул. “Стамболийски. Тази улица беше подчертано еврейска. Неочаквано от малките улички от всички страни започнаха да излизат и да ни пресрещат “бранници” [“Бранник” е профашистка младежка организация, съществувала след създаването на “Закона за защита на нацията” от 1939 г., който е приет в България след оформянето на прогерманската позиция на българското правителство през Втората световна война. “Бранниците” са малтретирали българските евреи]. Започнаха да ни дърпат и унижават и скъсаха блузата на моята зълва. Едвам успяхме да се приберем вкъщи. Тогава се случи и нещо интересно. Когато бранниците ни нападнаха, група еврейски младежи по много хитър начин се хвърлиха да ни спасяват като си набелязваха бранник [бранниците са били цивилно облечени] и го нападаха като го обвиняваха, че е евреин. Преживели сме много лоши моменти, но като цяло отношението на българския народ беше добро към нас, евреите. Спомням си, че след 9 септември 1944 г. [когато на власт в България идва комунистическата партия], генерал Жеков се отказа от сина си – този, който се осмели да унижава баща ми по време на изселването в Кюстендил - чрез Държавен вестник, заради безобразията, които е вършил като “бранник”. Преди това той е отишъл в еврейската община в Кюстендил и е поискал публично извинение заради сина си. В град Дупница е имало много големи издевателства срещу евреите. Очевидци са ми разказвали, че вечерно време по къщите са ходили “бранници”, които са водили насила момичета при германците. В Кюстендил нямаше такова нещо, може би защото имаше силен натиск от страна на местните народни представители срещу предприетите репресии срещу българските евреи. Като цяло като млада съм водила много тежък живот, тъй като се наложи още много млада да започна да работя, за да помагам в изхранването на семейството. След като ни сложиха значките беше още по-трудно, тъй като официално се предприе политика срещу евреите. Благодарение на това, че имах професия на шивач-моделиер, успявах да изкарвам средства и да помагам на семейството ни. По времето изселването в Кюстендил успявах да помагам на годеника ми – моят бъдещ съпруг, който по това време беше в Плевен – изпращах на семейството му колети, издържах и брат ми, и сестра ми Лика, която дойде при нас да роди първото си дете. След фалита на първия ни магазин семейството ни беше в затруднено положение. Всички се стараехме да помагаме с каквото можем. Аз бях моделиер и с такава работа помагах на семейството си включително и по време на изселването. Благодарение на това, че имах професия на шивач-моделиер, успявах да изкарвам средства и да помагам на семейството ни. Родителите ми ме бяха изпратили на курсове за шивачи-моделиери при придворната шивачка в царския дворец и по този начин усвоих много добре тази професия. По времето изселването в Кюстендил успявах да помагам на годеника ми – моят бъдещ съпруг, който по това време беше в Плевен – изпращах на семейството му колети, издържах и брат ми, и сестра ми Лика, която дойде при нас да роди първото си дете. Животът ми е бил тежък, но аз не съм го чувствала като такъв и не мога да кажа, че съм страдала, заради това, че съм работила много, за да помагам на семейството си. Винаги съм имала бодър дух и имах убеждението, че трябва да работя и да издържам семейството си. Това убеждение съм запазила и до днес. Завърнахме се от изселването в края на 1944 г. в къщата ни на улица “Екзарх Йосиф”, която беше тотално ограбена. Времето беше много студено, дори една от стените беше срутена. Сестра ми Лика, която беше омъжена и имаше дете, също дойде при нас, тъй като съпругът й беше заминал на фронта в българската армия. След навлизането на Съветската армия в територията на България, много български войници се присъединяват към нея и участват в битките срещу германците. Моят брат Моше също беше мобилизиран в армията. Аз дори не успях да се видя с него, тъй като той замина за фронта веднага след като беше освободен от трудовия лагер, където е бил през 1942-1944 г. Срещу къщата ни в центъра баща ми имаше едно магазинче, което беше дал на един българин под наем. Той се оказа много добър човек и дори по време на изселването ни в Кюстендил дойде при нас, за да ни увери, че след като ни освободят можем да разчитаме, че магазинът ще бъде отново наш. В този магазин започнах да работя и така започнахме отново живота си в София. Бащата на моя съпруг се е казвал Израел Менахем и е бил голям търговец на яйца и е изнасял стока на едро за Австрия. Живял е в град Плевен. По стечение на обстоятелствата е фалирал-предполагам, че това се е случило през 1930 –те, след това е починал и семейството му се е преселило през 1935 г. в София. Наели са си квартира в града и са започнали да работят. Еврейският хор е бил средище, където младите евреи са се срещали. Запознахме се в София в еврейския хор към синагогата, където пеехме. Омъжих се на 30 юни през 1945 г. за Менахем Йосифов като нашият брак беше един от първите граждански бракове. Със съпруга ми имахме много голяма любов и сме се чакали в продължение на няколко години докато бяхме изселени от София. Моето семейство беше изселено в Кюстендил, а семейството на съпруга ми – в Плевен. След като се оженихме, отидохме да живеем със съпруга ми отново на улица “Екзарх Йосиф” срещу Централната градска баня. Там живеехме няколко семейства и тъй като ни беше много тясно, с помощта на приятел на баща ми наехме квартира на бул. “Дондуков”. Там отново не живеехме напълно самостоятелно и деляхме жилището с още едно семейство. През този период почти не можехме да се видим със съпруга ми, тъй като бяхме непрекъснато заети с работа. И двамата работехме много, аз дори съчетавах работата с гледане на двете ми деца. Съпругът ми работеше като чиновник в Търговско-промишлен комплекс “Кооперативен съюз”, където по-късно стана заместник генерален директор, а аз се занимавах с моделиерство на дрехи. В периода 1939-1944 г. еврейските младежи не можеха да следват във висши училища. Моят бъдещ съпруг също е бил принуден да прекъсне обучението си по право в Софийския университет. След идването на новата власт на 9 септември 1944 г., моят бъдещ съпруг продължи образованието си, но така и не го завърши по собствено желание. Постъпи в хора на МВР като конфернансие. След като се оженихме, издръжката на семейството ни беше изцяло в моите ръце, тъй като аз бях много добра в професията си на модист и заедно с две момичета – помощнички изработвахме дрехи по поръчка. Съпругът ми зае по-късно висок пост като заместник генерален директор на Търговско-промишлен комплекс “Кооперативен съюз”, но парите пак не ни бяха достатъчни и аз продължих да работя. Работата на съпруга ми беше престижна, но не особено добре платена. През 1948 г. започна голямото заминаване на евреите от България за Израел. Тогава ми беше много мъчно, че двете ми сестри заминават. Дъщеря ми Лора също много плачеше за детето на голямата ми сестра. Съпругът ми, след като видя колко ми е мъчно, че не заминавам заедно със семейството си за Израел, ми беше казал да заминавам, ако наистина го искам, но да оставя детето при него. Самият той не желаеше да заминава за Израел и поради тази причина останахме в България. Останаха също така брат ми и болните ми родители. Брат ми Моше заяви, че трябва да остане , за да се грижи за болните си родители. Брат ми Моше стана концертмайстор в Музикалния театър и там се пенсионира. В първите години след 9 септември 1944 г. аз бях много ентусиазирана и щастлива. Бяхме се спасили и бяхме надживели трудните моменти. Постепенно обаче започнах да разбирам какво се случва в държавата. Започнаха да се появяват хора с привилегии, които нямаха никакво образование, но бяха допускани да заемат ръководни постове. Например началник на моя съпруг беше човек, който не беше грамотен, а съпругът ми по цели нощи пишеше доклади и извличаше цялата работа. Той имаше всички данни да стане генерален директор на предприятието, което работеше, но не беше избран за такъв. Предполагам, че еврейският му произход е бил основната причина. Съпругът ми също се разочарова от комунистическия режим, особено след едно негово посещение в Съветския съюз. Тогава се е срещнал с евреин от Грузия, който се е страхувал да казва, че е евреин. Съпругът ми беше изключително честен човек, който беше прегърнал социалистическата идея, но бързо се разочарова заради големите несправедливости на тоталитарната система, която позволяваше да има привилегии и кражби. През годините на управление на комунистическата партия имаше затруднения за евреите да продължат традиционния си начин на живот. Не беше тайна за никого, че се следеше кой влиза в синагогата. За младите хора това беше нежелателно. Аз обаче нямах проблем с ходенето до синагогата, тъй като придружавах възрастната майка на съпруга ми, която се казваше Оро. Възрастните хора можеха безпрепятствено да ходят на синагога. През този период имаше известни антисемитски настроения спрямо мен на работното ми място. Чувала съм неприятни неща за произхода ми, но само на битово ниво. Например, когато станах началник на шивашка кооперация “Зоя”, една колежка каза, че трябвало Хитлер да ни избие всичките, за да не ставам неин началник. По време на войните в Израел съм страдала много, тъй като имам много роднини в Израел. Страдахме и от това, че в България по това време имаше едностранна информация, тъй като се водеше антиизраелска пропаганда. Официалната власт в България по време на войните в Израел имаше проарабска ориентация. Постъпих на работа като бригадир в шивашка кооперация “Джойнт”. То беше създадено от организацията “Джойнт” с цел да се осигури работа на евреите. Там работих до пенсионирането ми през 1970 г. След това пак ме извикаха да работя, тъй като имаха нужда от моделиер. Тогава няколко шивашки кооперации се обединха в една. По това време се разболях сериозно от радиколит. Един еврейски лекар ми препоръча да не си правя операция и ми даде указания как да се излекувам. Станах качествен контрольор в шивашка кооперация “Родина”. След 9 септември 1944 г. продължих да спазвам всички еврейски празници и обичаи. Майката на съпруга ми живееше при нас и заедно с нея сме извършвали приготовленията за всички еврейски празници. Ходя редовно на Централната синагога, която се намира много близо до дома ми. Имам две дъщери – Лора и Иза. Лора се роди през 1946 г., а Иза – през 1950 г. И двете ми дъщери са много музикални като голямата ми дъщеря свири чудесно на пиано. Като малка Лора се занимаваше с балет и по собствено желание не продължи да се занимава с музика. Завършила е две висши образования - химия и журналистика. В момента работи като журналист. Дъщеря ми Иза завърши фармация в Медицинска академия. Сега притежава малка аптека, в която работи. Двете ми дъщери не са омъжени. След политическата промяна в България през 1989 г. животът стана по-неспокоен. Хората имат по-малка сигурност в живота си. Дъщерите ми са пределно ангажирани и непрекъснато са в движение. Смятам, че нещата не вървят много добре в България. Оценявам като положително отварянето на източна Европа към Запада. Вече можем да пътуваме свободно навсякъде. През тоталитарния режим, за да отида до Израел през 1960-те, са ме разследвали по цял месец. Получавах наставления да разказвам на връщане какво съм правила и какво съм видяла в Израел. Моите братовчеди идваха по-често в България и изглежда не са имали проблем да идват в България. Сега посещавам редовно еврейския културен дом, където софийската организация на евреите “Шалом” ни предоставя място за развлечение, култура и срещи. Организирани сме в клубове, които посещаваме няколко пъти в седмицата. Имаме клуб “Здраве”, където правим упражнения за раздвижване, клуб “Ладино”, където упражняваме нашия език. В еврейския дом имаме лекар, който се грижи за здравето ни. Вкъщи живея с голямата ми дъщеря Лора, която е много всеотдайна и е посветила живота си в грижи към мен и по-малката си сестра. Виждам се с приятелки, които ми идват на гости и уплътнявам времето си със шиене на ръкоделия. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 236.73 Kb. Сподели с приятели:
|