Етнически общности и малцинства в българия



Дата26.10.2017
Размер325.22 Kb.
#33215


ЕТНИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ

И

МАЛЦИНСТВА

В

БЪЛГАРИЯ

04. III. 2003

Варна


ЕТНИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ И МАЛЦИНСТВА

В БЪЛГАРИЯ
Българската народност с книжовен език, единна култура и държавна традиция съществува повече от 13 века. Тя възниква през вековете като сплав от множество племена, от които са ни известни тракийските,славянските и прабългарските. Много от тях са били носители на държавност. По света живеят около 15 милиона души с български корен, а населението на днешна България е малко под 8 милиона. Етническите българи, заедно с турци, цигани, албанци, евреи, арменци и др., формират българската нация. Освен това в страната живеят руснаци, словаци, гърци, власи, куцовласи, каракачани, татари, гагаузи, черкези и др., като числеността им варира от десетина хиляди до неколкостотин души. Според законите те имат всички права и възможности да възпроизвеждат своята самобитност.

Етническите групи в съвременна България са езиково, културно и емоционално свързани както с други държави, така и с разселени в различни страни общности –  евреите и арменците, които имат собствени национални държави, са пръснати  из целия свят; ромите, които нямат държава, също са пръснати по света; каракачаните са предимно в България и Гърция, гагаузите – в Молдова /Автономна република Гагауз Ери/,  България, Турция, Румъния, Гърция и Украйна, арумъните – в няколко европейски страни и т.н.

Вътре в самите етнически групи съществува  регионално, етнографско, диалектно и т.н. разнообразие. Така например славяноезичните  българи са  шопи, македонци, добруджанци, тракийци, родопчани, помаци, капанци, граовци, торлаци и още много други. В някои случаи тези различия вероятно имат своето начало още преди 15 и повече века, извеждайки се по права линия от различни племена, живеещи в тази част на Балканите.

Като цяло може да се твърди, че българският народ е общо взето търпим към малцинствата. Неведнъж в България са намирали приют прогонени от други страни големи групи от хора – през XV в. испанските евреи, през ХVII – руските казаци старообрядци, по-късно - преследваните в Турция арменци, бягащите от Русия белогвардейци и др. Неведнъж българското обществено мнение е защитавало преследвани етноси – арменците по време на безчовечното им избиване първо от османското правителство, и три десетилетия по –късно – от младотурското, евреите по време на Втората световна война.

По време на Втората световна война, когато в цяла Европа евреите са жестоко избивани, в България, въпреки приетото антиеврейско законодателство, 48-те хиляди евреи, живеещи в довоенните граници на България, не са изпратени в лагерите на смъртта.  България отказва да депортира свои граждани.

През комунистическия режим  репресиите не само спрямо малцинствата от небългарски произход, но и спрямо групи от българския народ, са многобройни. Хвърлени са в затвора или са избити лидерите на българите католици и протестанти. Някои малцинства понасят тежки икономически удари в рамките на  водената от правителството политика на унищожаване на частната собственост – отнети са каруците и конете на циганите катунари, стадата овце на традиционно живеещите с такъв поминък каракачани и власи и др.





  • ВЛАСИ, КУЦОВЛАСИ, КАРАКАЧАНИ

През IV-VII в. славяните се заселват на Балканите. Тук  те заварват две големи племенни групи, които са в близко родство помежду си: на север, в днешна Румъния - даките, а на юг от Дунава - траките. Даките и траките  са вече романизирани и говорят на простонародно латинско наречие. В земите на север от Дунава даките асимилират по-малобройните славяни и така възниква румънският народ. На юг от голямата река е обратното - траките са погълнати от славянските племена, основната "съставка" на българския етнос.

Траките, които не са асимилирани от славяните, през средновековието са наречени "власи". Те живеят разпръснати на родове по високите планини на полуострова. По-компактни групи от тях остават единствено в района на гръцката планина Пинд. Именно оттук по-късно те започват да се разселват по всички балкански страни.

Една част от власите, които вероятно са потомци на елинизирани траки, се казват каракачани. Те и днес използват в диалекта си множество гръцки думи. Романския си език запазват само т.нар. куцовласи. Смята се, че каракачаните са няколко хиляди души, а куцовласите - значително по-малко. В голямото си мнозинство те са православни.

Каракачаните и куцовласите съхраняват своята самобитност в продължение на столетия благодарение на номадския си живот. До началото на нашия век тези пастири прекарват времето от Гергьовден (23 април) до Кръстовден (14 септември) в Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, след което се отправят за зимуване на юг, край Бяло море. Тези "миграции" се извършват семейно, заедно с жените и децата, в общности от по 50-100 души. В тия групи има бедни и богати, господари и слуги. Те отглеждат многобройни стада овце и са майстори на различните сирена и кашкавали. Освен това всяко семейство има около десетина коня.

Свободното движение на каракачаните и куцовласите е сериозно възпрепятствано в първите десетилетия на XX-то столетие, когато пред вековните им маршрути се изправят границите и митниците на балканските държави.  След Втората световна война мигрирането е прекратено напълно. В българските земи "скитниците" са принудени да уседнат по селата и градовете. С редки изключения повечето от тях скъсват с пастирството.

Традиционният им летен панаир край град Сливен, Югоизточна България, е мястото, където може да се види и научи много за техните старинни обичаи, песни, танци, народни носии.

Освен каракачани и куцовласи в страната има и няколко десетки хиляди "чисти" власи.  Това са селяни, които от XVIII в. нататък се заселват в Османската империя, тъй като данъците и повинностите в нея са по-леки от тези в Румъния. Тези власи са съсредоточени в селищата по южния бряг на Дунав, най-вече в района на град Видин.

По време на замръзването на река Дунав голяма част от влашкото население е преминавало свободно и много български ергени довеждали оттам своите невести и заедно с това е дошъл и езикът. Хората са бягали от България, защото по време на турското робство в Румъния животът е бил по-спокоен. Отивайки там, те са си намирали работа , някои от тях и семейства и след Освобождението се завръщали отново. Много от румънските войници, които са участвали в Освобождението на България, са останали тук , също създавали свой дом.

Във Видинския край власите обикновено имат по едно дете. Битува традицията да имат по едно дете , за да остане цялото богатство за него.

Власите определено не се срамуват да се определят като такива. Те са трудолюбив народ и това е една от отличителните им черти.

Власите са източно православни и те са може би по-вярващи от българския етнос. Тачат всички църковни празници, най- почитания е Великден.

Голяма част от битовите обичаи си приличат като тези в българските села и градове. По- интересен е обичаят, който се прави на 2 януари. На този ден жената, която има малко дете отива при т.нар. баба. Отиват с детето и носят погача и варена кокошка. А бабата , от своя страна, подготвя подаръци за детето. След това тя приготвя и един голям геврек, който е сплеснат и се слага около вратлето на детето. Върху него са подредени стотинки, ябълка, чушка, домат. Бабата слага гевречето на детето и започва да нарича като обяснява символно всеки предмет, закачен на геврека. В същото време вдига детето високо до тавана.

Няколко типични лични имена- Аурика (Златина), Аурел (Златко), Флара (Цвета), Флорика (Цветанка), Виорика (Минзухарка), Флориа (Цветан), Йон (Иван), Патруца (Петър).





  • Власи и арумъни

Това са две общности, много често разглеждани от изследователите заедно поради романските им езици, които повечето езиковеди разглеждат като румънски диалекти, но някои разглеждат арумънския като отделен език,  смесването им в историческите източници и официалната държавна статистика и документация, общите им институции в България през различни периоди  /училища и др./ Когато статистиката отчита говорещите румънски без да прави разграничение, следва да се има предвид, че румънският /влашкият/ е и език на част от циганите в България. Обща организация и общ вестник двете общности  имат и днес.

Теориите за произхода и на двете общности са много и са противоречиви. Някои учени смятат, че арумъните са наследници на римски колонисти, други – на местни тракийски племена, трети говорят за романизирани елини. Арумънски колонии има в България, Гърция, Румъния, Македония. /Неотдавна Съветът на Европа прие документ, в който апелира за съхраняване на езика и културата на арумъните./Вътре в общността дълго е съществувало деление на “градски арумъни”, наричани още цинцари, и овчари номади.

В края на XVIII и началото на XIX век  от една страна стават по-интензивни търговските връзки между Австро-унгарската и Отоманската империя, от друга в южноалбанските земи, където живели арумъните, настъпва анархия, арумъните като християни са потискани от албанците мюсюлмани. Арумънското население от разорените градове – Москополе, Линотипи и др. – се пръсва в Австрия, Гърция, България, а арумъни овчари идват от Северна Гърция – планините Грамос и Пинд. По същото време пристигат и власи от Румъния – едни поради гнета на едрите земеделци /османското правителство поощрявало заселването на обезлюдените земи край Дунав/, други – за да избегнат въведената задължителна военна служба в Княжество Влахия. Арумънски колонии се създават в Пещера, Пловдив, Асеновград, Дупница, Горна Джумая /дн. Благоевград/, София и др. Власите се заселват в поречието на Тимок, край Видин и Кула. През българското Възраждане са документирани сблъсъци между българи и арумънско градско население. Причината е, че градските арумъни, като носители на гръцка образованост,  са прогръцки настроени по време на борбата за българска църква. След Освобождението обаче броят на арумъните се увеличава. Много арумъни поради православната християнска религия и други фактори предпочитат да живеят в България, а не в останалата в пределите на Османската империя Македония, където са живели преди това. Новата вълна преселници  вече не е прогръцки настроена, а е много повече свързана с румънската култура, но пък много бързо възприема и българската. Междувременно много от пастирите арумъни са принудени да преминат към уседнал начин на живот поради появата на нови държави на полуострова. 

Власите, за голяма част от които и  днес характерно чувство за принадлежност към българските земи, участват в българския политически живот, масово участват във водените от България войни. Положението се променя след 1918 г. Тогава, от една страна, Румъния започва активна пропаганда сред арумъните и власите, от друга, макар и стихийно и кампанийно, български правителства предприемат репресии срещу тях. През двадесетте години са създават румънски училища – основно в Горна Джумая, а в София училището постепенно прераства в Румънски институт и лицей. През 1923 г. в София е осветена румънска църква, в която служат румънски свещеници. /Тази църква, която е в диоцеза на Румънската патриаршия, съществува и днес./ В Горна Джумая арумъните имат своя църква още от 1906 г. Първоначално лицеят и църквата обслужват арумънската общност, но от 1933 г. в лицея започват да приемат и ученици от крайдунавските власи. Училището съществува до 1948 г., когато е закрито, и арумънските организации са разтурени. През тридесетте години румънски университети приемат стипендианти от крайдунавските власи. Води се агитация за преселване в Румъния. Тя е по-успешна сред арумъните, от власите се преселват само около 200 семейства. След преврата през 1923 г. преследваните от новото българско правителство лидери на влашкото движение емигрират в Румъния, където заедно с емигрирали от Сърбия власи създават влашки дружества, издавали свои вестници.

При комунистическия режим извън цялостната политика за асимилация не са документирани някакви специални мерки срещу двете общности или пък специални забрани за употреба на езика. Вероятно е имало значение, че Румъния също е била управлявана от комунистически режим, както и че там е живяло значително по брой българско малцинство.

През 1991 г. се създава Асоциация на власите в България. В нея членуват и власи, и арумъни, като двете общности запазват автономността на дружествата си. Издават общ вестник “Timpul” /Време/ във Видин, а арумънското дружество издава и бюлетин “Армъни” в София. Асоциацията изпраща в Румъния младежи, които получават там висше образование. /По подобен начин чрез българското Министерство на образованието и науката с помощта на българските организации в Румъния в България се приемат студенти – българи от Румъния/.  Асоциацията членува в международни организации на малцинствата, организира фолклорни фестивали, поддържа редовни контакти с българските и румънските власти, с неправителствени организации, както и с организациите на българите в Румъния. От няколко години се правят постъпки за възстановяване на румънското училище в София.


  • ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Първите евреи се появяват на Балканите още през II в., след завладяването на земите им от Рим. Това е документирано в надгробен паметник, намерен край град Никопол на река Дунав. Тези евреи се наричат романьоти, а езикът им - ладино.

През българското средновековие те са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати хора. Известно е например, че палачи в столицата Търново са евреи романьоти.

През средните векове отношението на българите към евреите е сравнително търпимо. Към средата на XIV в. в престолния град Велико Търново на два пъти се свикват събори, които засягат и юдеите (обвинявани в светотатства срещу християнските скрижали), но които преследват в не по-малка степен и българските еретици - богомили, адамити, варлаамити и др. Репресиите, които се стоварват върху тях, са само към висшите им водачи, като наказанията са бичуване, дамгосване, прокуждане извън държавата и - в изключителни редки случаи - смърт. Дори в такива екстрени ситуации като съборите екзекуциите наистина се броят на пръсти.

  Сензационното в случая е, че цар Иван Александър (1331-1371), който урежда тези събори, е женен за еврейка. Това е царица Сара, майката на последния български средновековен владетел Иван Шишман (1371-1396). Преди сватбата тя се покръстила и приела името Теодора. Точно тя е инициаторът за споменатите събори.  Няма сведения сватбата на Иван Александър или пък възцаряването на "евреина" Шишман да са предизвикали някакви ексцесии от страна на българското общество. Може да се предполага, че не са го и зарадвали. Подобен случай, в която и да е друга страна в тогавашна Европа е просто немислим. Така например съвременникът на цар Иван Александър, полският крал Кажимеж III (между впрочем - правнук на българска принцеса) е анатемосан от папата "само" защото има наложница еврейка.             

Всъщност истински големият приток на евреи към Балканите започва след 1492 г., когато те са прогонени от Испания. Тогава именно турският султан разрешава на бежанците да живеят в Османската империя, като към тях се отнася с толерантност както самата власт, така и въобще цялото население на полуострова. Това са т.нар. сефаради, чийто език произхожда от испанския и които съставляват над 90 процента от българските евреи. Освен това по-късно в България се преселват и евреи ешкенази, които идват предимно от германските земи и езикът им е диалект на немския. За разлика от сефарадите те са посрещнати с неприязън, която с времето постепенно изчезва. Някогашните романьоти пък се претопяват безследно между тези две групи.

И в българските земи евреите живеят предимно в по-големите градове. Според свидетелството на големия чешки историк от края на миналия век Константин Иречек българските евреи са "повечето русокоси, един умерен, скромен, работлив и благонравен народ". По-големи капиталисти има само в София, Пловдив и най-много в Бургас. Евреите са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така много занаятчии, та дори и хамали. Шпаньолите, продължава същият автор, носеха дори в София фес и полутурско облекло, с дълга до земята антерия от жълт или пъстър плат, но понастоящем европейските дрехи и калпакът печелят връх. "С българите шпаньолите поминуват съвсем добре. В София главният равин, белобрад старец с черна чалма, личи между първенците на града, които не трябва да отсъстват на никое тържество. При изборите шпаньолите винаги гласуват с правителството, на големи тълпи, като по команда", завършва Иречек.  На фона на цикличните вълни на антисемитизъм в модерна Европа съжителството на евреите с балканските народи изглежда едва ли не идилично. Така при освещаването на извънредно красивата синагога в София през 1909 г. присъства не само целият държавен елит, но и самият цар Фердинанд с царица Елеонора.

През периода 1923-1925 г., когато България изпада в двукратно вътрешно кръвопролитие, евреи има и в двата противоборстващи лагера. Един от комунистическите атентатори в църквата "Света Неделя" в столицата през 1925 г., при който загиват над 150 и са ранени 500 души, е евреинът Марко Фридман. Сред невинните жертви на последвалия атентата терор от страна на властите е и евреинът Йосиф Хербст, известен журналист, първият директор на държавната Българска телеграфна агенция.

Общобългарските ексцеси впрочем се повтарят и в годините на Втората световна война - най-напред в борбата на прогерманските власти с комунистите и другите привърженици на антихитлеристката коалиция (сред които по обясними причини има и много евреи), после - при разправата на победителите с победените след нахлуването на Съветската армия в страната през септември 1944 г.. Така например в извършената от комунистическия режим национализация на индустрията, част от която е еврейска собственост, участват и еврейски функционери.

По време на II СВ Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото "окончателно уреждане на еврейския въпрос". Така през декември 1940 г. парламентът приема позорния Закон за защита на нацията, който поставя началото на един държавно организиран тормоз и преследване на евреите (и масоните). Смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии, наложени са извънредни имуществени данъци. Ето как изглеждат последствията от закона във всекидневието според Бохор Пилосов от Дупница, "най-еврейския град в България" (една четвърт от всички жители): "Тогава трябваше да носим давидовите значки, наложен ни бе полицейски час, хляб можехме да купуваме само от отделна фурна, имаше улици, по които ни бе забранено да се движим. По 6-7 месеца в годината мъжете от донаборна до 50-55-годишна възраст бяха изпращани в "трудови лагери". Храната беше достатъчна, но с невероятно ниско качество. Между надзирателите, предимно запасни офицери и подофицери, имаше както говеда, така и нормални българи, които се стремяха всячески да облекчат участта ни."

Но антисемитизмът, както и конкретният Закон за защита на нацията, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди. Планираната тайна депортация на еврейското население в немските концлагери е осуетена както от гражданските протести, така и чрез официалната съпротива на депутатите в парламента. Актът за изселването е отменен от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев (след войната обаче не се намира кой да защити него и той е осъден като фашист и антисемит). Освен това прeз Румъния и България за Хайфа, Палестина, заминават много румънски, полски, а също така чешки, унгарски и литовски евреи.

В съвременна България все още се спори чия е заслугата за спасяването на евреите. Има доказателства, че това става и със задкулисни комбинации на самия цар Борис III. Във всеки случай несъмнено си остава едно: местните евреи не заминават за газовите камери поради енергичното противопоставяне на огромната част от българското общество.

За нещастие, това не се отнася за евреите от Беломорска Тракия (в съвременна Гърция) и Вардарска Македония (днес Република Македония), тогава под българска и немска окупация. През март 1943 г. около 11 хиляди евреи от тези земи са депортирани и стават жертви на холокоста.

След Втората световна война евреите в България са към 50 хиляди души, т.е. - колкото и преди нея. След 1948 г. огромното мнозинство от тях се изселва в новосъздадената израелска държава, а също така в САЩ и други страни.

 За вековното си присъствие в българските земи еврейската общност дава свой принос във всички области на живота. Със световна известност са художникът Жул Паскен от Видин и писателят Елиас Канети от Русе, носител на Нобелова награда за литература.

Колкото и да е оредяло българското еврейство днес, то несъмнено продължава да внася своя дял в духовността и материалния свят на съвременна България. Показателно е, че след промените от 1989 г. евреинът по майка Андрей Луканов бе двукратен премиер на правителства на бившите комунисти. Евреин бе нелепо загиналият при сърфинг Илко Ешкенази, вицепремиер в съставения през 1991 г. кабинет на антикомунистическия Съюз на демократичните сили. Евреин по майка е Георги Пирински, бившият министър на външните работи в червеното правителството от 1994-1997. Същото се отнася и за бившия вицепремиер от Съюза на демократичните сили Александър Божков. Настоящият външен министър Соломон Паси също е от еврейски произход.





  • ГЪРЦИТЕ  ПО БЪЛГАРСКОТО ЧЕРНОМОРИЕ                         

               

  Преди всичко появата на гърците по сегашното българско Черноморие се свързва неизменно с историческите данни, които не подлежат на коментар и са доказани безусловно. Видно от научните публикации в световно известни и престижни институти и музеи.

 Първите данни за Черно море са от големия гръцки поет Пиндар. Като за първи път Черно море е било нанесено на карта от Птоломей. Едно от най-старите предания за златното руно и похода на аргонавтите е свързано с Черно море.

 Смята се, че милетците са първите гръцки преселници. Най -  ранните селища са били т.н. емпории -търговски пунктове. По-късно са възникнали и полисите/градовете/. Първия етап на гръцката колонизация била към началото на VІІ век пр.н.е., а втория-към средата на втората половина на VІ век пр.н.е.

 Като една от главните причини за гръцката колонизация по бреговете на Черно море били водените борби, които допринесли за изселването на голям брой граждани на метрополията.

 Най-южната милетска колония по западния бряг на Черно море била Аполония /Созопол/, която била основана през 610 г. пр .н. е. През това време се създават Одесос /Варна/, Томи/Констанца/, Дионисопол/Балчик/. Сто години по-късно преселници от Мегара на Пелопонес основават Византион /Истанбул/, а дорийските гърци - Калатис/Мангалия/, Месемврия/Несебър/. Така постепенно бреговете на Черно море се включили в културния елински свят.

 При условна линия от Варна в посока на Тополовград с граница Черно море, тази територия е известна в историята, като Източна Румелия и именно тук са концентрирани през вековете гърците, които населяват тези места още преди да е създадена българската държава. Разбира се в отделните и непреходни години на разместване на държавни граници, или търговски интереси гърците в България трайно се установяват и на други места в България, като Пловдив, Русе, Асеновград, София, Хасково, където и сега живеят техните потомци.

 Ако говорим за Анхиало/Поморие/ през 1498 г. данните свидетелстват не само за изключително християнско население от гърци, но и за големите богатства , които част от неговите представители притежават. Повечето от тях са потомци на византийски благороднически фамилии, установили се след падането на Истанбул под османско владичество в някои западно-черноморски градове. Благодарение на находчивостта си и широките си връзки с управляващите среди, те се издигат в йерархията на османската държава. Най-известен от тях е Михаил Контакузин, който по-късно е наклеветен пред султана и обесен пред сарая му в Поморие, а неговите имоти са предадени на султана.

В този аспект и сега в древната Месемврия /Несебър/ живеят потомци със синя кръв на един византийски император и потомци на Лизимах-легендарния пълководец на Александър Македонски. Техен прароднина е основател на Константинопол и сега е традиция в рода им да има мъж с името Константин. Техните потомци са активни членове на Националната федерация на културно-просветните дружества на гърците в България. За техния род и потомство в Република Гърция са издадени редица книги, които са библиографска рядкост.

Когато говорим за основния район населен с гърци от векове, трябва да отбележим, че и до периода на Възраждането се е съхранило доминирането на християнското население, което е било гръцко. От периода на Руско-турската война 1878-1879 година са и първите по-подробни сведения за демографското състояние на гръцкото население, което е било концентрирано най-вече в крайбрежните селища -  Василико/Царево/ е бил населен само с гърци. И сега жителите на граничното ни село Кости в Странджа пият вода от извора наречен Крионеро/студена вода/. Откриват се гръцки класни училища в Созопол, Анхиало, Месемврия, Варна, като от втората третина на ХІХ век се забелязва увеличаване и на българския етнически елемент.

Съдбата на западното Черноморие занимава и неколцина гръцки автори, привлечени от интересната и дългогодишна история на гръцката диаспора по тези места. Първото по-обстойно и обзорно изложение принадлежи на А.П. Вретос/1800-1876/, известен книжовник и публицист, а от 1949 г. до 1885 и гръцки консул във Варна. През тези години издава значителни трудове посветени на гърците по тези земи, като например “България в миналото и съвременността” отпечатана в Петербург през 1856 г. Този труд представлява сериозно и задълбочено изследване на западното Черноморие, като особено внимание се отделя на древните гръцки колонии, на паметниците от античността. Макар и бегло, автора се връща назад във времето, като посочва сведения за демографията и икономиката на тукашните селища.

 Трябва да се отбележи и книгата на Й. Николау, издадена през 1884 г. и посветена на миналото на Одесос – Варна. Роден във Варна, етнически грък и дългогодишен учител и директор на гръцките училища в града, съвременник на новогръцкото образование той с интерес пише за просветното дело и за различни събития от старата и новата история на Варна.

 Историците на Несебър - М. Костандинидис, на Поморие – А. Диамандопулос, на Созопол – К. Папайоанидис и други, са родени в България и впоследствие преселени в Гърция. По всичко изглежда, те са били интелигентни хора, макар и  без специална подготовка, съумяват да напишат интересни книги за родните си места. В тях се говори за гръцката църква, култура и т.н. и съдържа полезна информация. Черно море със специфичните му дадености оказва влияние върху бита на населението, върху мисленето и духовния му кръгозор. Общуването с морската шир, разкрива нови дейности и професии, осъществява допира до други светове и култури, формира по-различни качества и изисквания.

 Според данни от преброяването през 1903 година, гърците са разпределени по-компактни групи така: София-687, Пловдив-5000, Бургас-21527, Варна-15249, Русе-780, Асеновград-9000, Каварна-9000, Голям Манастир-1800, Поморие-6170, Несебър-1750, Бяла-1200 и т.н. като селищата в които живеят етнически гърци са 76 на брой. По това време гърците са наброявали 85000 души. Голяма част от тях се преселват в Гърция през различните години след 1903 и по различни поводи. Някои се връщат отново в България, като такива след пожара в Поморие през 1908 година. В тази интересна конфигурация на движение на гърците от българските земи  към прародината и обратно се създават в днешна Гърция градове-близнаци на тия от българското Черноморие и в сегашно време, тези градове-близнаци имат сключени договори за културно сътрудничество, като се радват на особено голямо внимание от роднините живеещи в тях от двете страни на границата ни с Република Гърция.

 Центровете на традиционните морски поминъци: корабостроене, корабоплаване, риболов и солодобив, участващи активно в морската търговия, те са осигурявали занимание и препитание на концентрираното тук население, което от своя страна разширявало, както пазара на свободната работна ръка, така и възможността за по-голям пласмент на произвежданата от тях  продукция.

 Първо във Варна през 1848 година, а след това в Бургас се открива гръцко консулство, откриват се представителства на корабни и търговски фирми по българското крайбрежие. Наличието на дипломатическа и пощенска мрежа, регулярни морски превози, свидетелства за военните, политическите и търговските приоритети на отделните европейски държави към българското Черноморие. Определен дял за което има разбира се и гръцкото население по  тези земи.

 Несъмнено през това време огромно влияние има гръцката църква, чиито авторитет и влияние се ползват с многогодишна давност. Църквата заедно с училищата имат голяма заслуга за духовната нагласа на християнското население по тези земи, за неговата етническа принадлежност.

  На 29 февруари 1999 година след почти двегодишен апостолски труд, свързан с обиколки в страната и проучване на официални документи и църковни архиви и шест отлагания на съда , е регистрирана за първи път в страната ни Националната федерация на културно-просветните дружества на гърците в България.  Тя е легитимно призната от официалните държавни институции в България, с изградени и действащи структури и постоянен член на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерски съвет на Република България. Федерацията е осмия член на Обществения съвет на етническите малцинства в България /ОСЕМ/ в които членуват национално признати федерации на етническите малцинства като:

1. Съюз на арменските културно-просветни дружества “Ереван” в България

2. Съюз на руските белогвардейци и техните потомци

3. Асоцияция на власите в България

4. Организация на евреите “Шалом”

5. Обединен ромски съюз - Демократически съюз “Рома”-Конфедерация на ромите

6. Турски културен център -21 век

7.  Център за аромънски език

8. Националната федерация на културно – просветните дружества на гърците в България.

   


  • Как са се появили по нашите земи католиците, познати и с името павликяни ?

Отговор на този въпрос може да се намери в анализа на произхода на павликяните в Армения. Известно е, че през 7 век от земите между реките Волга, Днестър и Приазовието прабългарски родови племена тръгват в четири различни посоки. Едните, от тях, начело с хан Аспарух на югозапад преминава Дунав и 681 г. основават Първата българска държава. Други, с Алцек стигат Маджарско, а някои остават в земите на днешна Русия. Но голяма група, предвождани от най-малкия син на Кубрат – Баян, достигат Мала Азия. Този прабългарски “Баянов” клон попада под влиянието на апостол Павел и от неговото име приели да се наричат “павликяни”. Това дава предположението, че павликяните в основния си родов корен са прабългари .

Поради своя еретичен начин на живот павликяните, както от Тракия, така и от Централна Северна България останали в страни от източно – православната религия. В началото на 17 век в България се появява римокатолическата църква и с помощта на папски мисионери успява да приобщи повечето павликяни към католицизма.

Общото ежедневие с времето е вплело поразително еднакви поверия между православните християни и католиците-павликяни. Обичаите на павликяните са твърде сходни с тези на православните християни. В живота им са битували, а и сега ги има различни суеверия, свързани с болести, здраве, градеж на къща и пр. Ето някои от тях :

За здраве се вари риба. Слага се в съд на земята. Всички насядали стават прави, а стопанката със запалена свещ обажда жертвоприношението : "Св.Георги, Димитре или друг светец, даваме ти тази жертва, а ти ни дай здраве, не ни причинявай зло и ни пази от нещастия ".

Те се бояли от починал човек и стане ли това, поставяли на пъпа на починалия вретено или гвоздей та така да се махне злият му дух.

 При заболял човек се убива черна кокошка и се изхвърля извън къщата. Прави се варено сладко, гроздова мъст, та със сладко да умилостивят лошия дух. Друга кокошка се вари и изяжда. Този обичай се нарича “ служба”.

Когато се роди дете – то се оглежда много внимателно от бабата, да не би да има белег. Ако, не дай си Боже, има такъв веднага бебето се носи в църквата за четене на молитва, да го пази Бог. А този, който носи детето, държи в ръка 3 гвоздея, които след излизане от храма разхвърля, за да се разбягат лошите орисници.

При градеж на нова къща се прави “служба” на домашните, местните почитани светци и най-вече на Бог, за да дава добро на този дом.

Когато е имало чума се е правило жертвоприношение от две пилета. Едното се изяжда, другото – в торба с хляб и вино, две обувки, бастун и малко пари, се оставя на пътя или сред село. Така Баба Чума ще се задоволи с тези дарове и ще остави семейството на спокойствие.





  • ТAТAРИЦA - ЕДИНСТВЕНОТО РУСКО СЕЛО В БЪЛГAРИЯ

Преди близо 330 години, през мaйските дни нa 1674 годинa, по Дунaв и Черно море у нaс пристигат и нaмирaт убежище стотици руски семействa от донския крaй, зa дa стaне Бългaрия тяхнa вторa родинa. Нa бългaрскaтa кaртa се появило ново име - село Тaтaрицa - недaлеч от Силистрa, a зaпaдно от Вaрнa се оформилa известнaтa и до сегa Кaзaшкa мaхaлa.

Единственото руско село в Бългaрия Тaтaрицa, от няколко години квaртaл нa нaй-голямото бългaрско село Айдемир крaй Силистрa, е съхрaнило и до нaши дни битa и душевносттa нa своите деди и прaдеди. Повече от три столетия сa изминaли от тогaвa, поколение след поколение е изпитвaло гнетa и нa турски поробители, и нa румънски чокои, и нa бългaрски чорбaджии, но не се е нaмерилa силa и влaст, които дa претопят тези силни по дух руски мъже и жени.

Тaтaрицa оставя чувството за рускa земя. Звучи нaпевнa рускa реч, именaтa - също руски: Тимофей, Артйом, Степaн, Афaнaсии, Улянa. До неотдaвнa мнозинa от стaрите жители са носели дълги до пояс брaди, a в немaлко домове и сегa могaт дa се видят зидaни руски печки.

Повече от всичко друго впечaтлявa нaй-уникaлното в Тaтaрицa - стaрорускaтa църквa. Тя е нaй-голямaтa в цялa Добуджa и по поречието нa рекa Дунaв. Строенa е преди повече от двa векa и половинa и по своятa aрхитектурa нямa aнaлог в нaшaтa странa. Цялото обзaвеждaне - кaмбaни, икони, свещници и стaропечaтни книги, включително и проектът зa сгрaдaтa, сa от световно-известнaтa киевско-печорскa лaврa.

Преди години бaй Мирон Вaвилов, по оновa време стaрейшинa нa селото, отдaвнa покойник, рaзкaзвa любопитни фaкти зa възниквaнето нa Тaтaрица. Неговите дaлечни прaдеди харесали плодородието на нaшатa земя и пълноводния Дунaв, които много им нaпомнят зa родния донски крaй. Били 16 семействa, по-късно от Румъния дошли още 60, зa дa стaнaт в нaчaлото нa 20-ти век повече от 300. Липовaнскaтa им вярa не рaзрешaвaлa смесени брaкове с друговерци и тъкмо товa спaсило селото от претопявaне, съхрaнило през вековете рускaтa сaмобитност. Във всеки дом имaло по 6,8 до 10 децa, a в къщaтa нa Сaфонови се нaродили 24 синове и дъщери. Десетилетия нaред тaтaричaни се зaнимaвaли с плетене нa рогозки, мaйсторили крaсиви изделия от кaмъш и пaпур, aлa основният им поминък бил риболовът.





  • Каракачани

Сред разнообразните общности на Балканския полуостров, с особена колоритност се открояват каракачаните – гръцко езично,източноправославно население, занимаващо се с овцевъдство. Те запазват номадския си начин на живот до средата на 20 век.

Живописните кервани през пролетта и есента, огромните стада овце, охранявани от Каракачански овчарки, колиби от клони и шема - такава е представата за каракачаните. Животът на пастирите и техните семейства по българските земи до средата на 20 век преминавал по високопланинските пасища на Стара планина, Рила, Витоша и други планини през лятото и в низините с по-мек климат - в Бургаско, Карнобатско, Елховско, Хасковско, Петричко - през зимата. Повече от 3 десетилетия са изминали от времето, когато и последното каракачанско семейство в България се установява да живее на постоянно място, но и при тези условия каракачаните запазват етно-културната си специфика. Като компактни групи днес те живеят в района на Стара планина, в Сливен, с. Самуилово, с. Голямо Чочовени, Котел, Карнобат, Казанлък, Карлово, Сопот, също в района на Рила - Самоков и Дупница, в Северозападна България - Берковица, Вършец, Монтана , Враца.

За произхода на каракачаните липсват сведения в класическите и средновековни исторически извори. Затова по всички тези въпроси са изказани множество предположения. Според предание на самите каракачани някога техните прадеди живеели в планината Пинд, в село или област, наречена Сираково или Саракачаново. Поради произвола и гнета по време на управлението на Али паша Янински те напуснали родните си места и тръгнали по планините, където започнали да отглеждат овце.

Номадският живот и заниманието с овцевъдство слага отпечатък върху цялата традиционна култура на каракачаните. Облеклото им е съобразено с поминъка и суровите климатични условия, но също носи и белезите на историческото им развитие. Те нямат постоянни, а само временни летни или зимни селища. Всяко семейство се настанява в колиба с кръгла основа и конусовидна форма, която домакинята построява обикновено сама, след пристигане на групата на определеното за зимуване или летуване място. Цялата покъщнина се събира в няколко чувала, пренасяни от конете.

По вероизповедание каракачаните са източноправославни християни. Те говорят на гръцки и български език. Традиционната им култура е съхранила редица езически вярвания, обичаи, народни знания, които се съчетават с християнския мироглед.

 Спецификата на каракачаните се проявява и в тяхната социална и икономическа организация.

Поколения наред каракачаните живеят заедно с българите, като те са една от най-интегрираните етнически общности в съвременното българско общество.

Независимо от промените до 40-те години на ХХ в., каракачаните в основната си част са номади. След Освобождението, обаче се слага началото на процеса на осядане, обусловено както от промените на самата каракачанска общност, така и в макрообществото. Българската държава се намесва пряко в този процес след Втората световна война. С постановление от 15.03.1954 задължава каракачаните да се установят на постоянно местожителство. Част от каракачанските семейства се заселват и се възползват от известни улеснения, предвиждани от постановлението. Това постановление променя живота на част от каракачаните. Повечето продължават подвижния си живот до края на 50-те години. Тогава всички овце са отнети от техните собственици, което е част от общия за България процес на унищожаване на частната собственост. Лишени от собственост семействата нямат друг избор, освен да се заселят и членовете им да потърсят друга работа.

Промените в България след 1989 година създават благоприятни условия за поставяне и решаване на редица проблеми на етническите общности, включително и на каракачаните.

Правото на неполитическо сдружаване на етническите общности довежда до основаване през 1991 г. на Културно - просветно дружество на каракачаните в България с център град Сливен. След 1995 г. то се преименува на Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните. Целите - установяване на контакти между каракачаните в страната и извън нея, изучаване на културно-историческото минало, традиции, език и фолклор. Днес има създадени и регионални дружества в районите, където живеят по-значителна част от каракачаните, като броят им е около 15. Една от най-значимите изяви на Федерацията е провеждането на национален събор на каракачаните през месец юли в местността Карандила, край Сливен.



  • Арменци

Според данни от 1994 г. днес в България живеят около 13 хил. арменци. Издават се три арменски вестника /”Ереван” в София, “Вахан” в Пловдив и “Арменци” в Бургас, и трите – билингвални/. Повечето арменци принадлежат към Арменската григорианска църква, малка част са евангелисти. Свидетелства за заселване на арменци по българските земи има още от  V в. Това са конни войници и техните семейства от подвластната на Византия Източна Армения. Следва да се предполага, че повечето от заселилите се между VII и XI век арменци са асимилирани.

Според една хипотеза това са така наречените "павликяни" – еретично християнско учение, създадено от арменци и сирийци. Павликяните се сливат със заварените богомили – българи, а по късно повечето еретици приемат католицизма. Междувременно се увеличава и броят на арменците григорианци. След турските завоевания и България, и Армения са в пределите на Османската империя.

Многократното опустошаване на Армения от турци, араби и перси принуждава все повече арменци да се заселват на Балканите. След възобновяването на българската държавност според първото преброяване в Княжество България и Източна Румелия живеят общо 5300 арменци. Младата българска държава е благоприятна среда за активизиране на арменските структури – църква, училища, сдружения, благотворителност, създаване на интелигенция, активизиране на връзките с арменските общности в други страни. Но трябва да се отбележи, че още през 1833 г. във Варна се появява  първият арменски вестник.

В края XIX век /1894 – 1896 г./ османското правителство инспирира и ръководи съпроводено с нечувани жестокости “етническо прочистване” на Западна Армения и Европейска Турция, при което са избити над 300 000 арменци. Това предизвиква вълна от възмущение сред българската общественост. Българи и арменци провеждат съвместни митинги в защита на християнското население. Поетът Яворов написва известното стихотворение “Арменци”. В България пристигат почти 20 000 бежанци. Макар че българските власти създават специални комисии за посрещането и настаняването им, а местното арменско население приютява много свои сънародници по домовете си, мизерията и болестите са спътник на бежанската вълна. България посреща още веднъж арменски бежанци в първите десетилетия на новия век. В резултат на голямата бежанска вълна от края на предишния век арменците вече са създали свои ефективно работещи структури – Арменски червен кръст, женски благотворителни дружества и др. През 1935 и 1946 г. групи арменци се изселват от България в Армения, тогава република в състава на СССР.

От началото на века до средата на 40-те години в България са издавани над 50 арменски вестника и списания, съществуват секции на традиционните арменски партии в диаспората, работят арменски организации, създадена е система от контакти с арменците в други страни. Доколкото българското общество проявява траен интерес към арменската култура, започват да се печатат арменски автори и на български език.

 Политиката на комунистическия режим към арменците е непоследователна и противоречива, както и политиката спрямо всички малцинства. Първоначално арменските училища преминават на държавна издръжка, но в тях започва да се изучава не западно-арменският език на арменците на Балканите, а източно-арменски – езикът на Съветска Армения. През 1961 г. те са закрити, както и всички училища на малцинствата. Поради антирелигиозната политика се унищожават арменски църкви, представляващи културни паметници. Разпускат се всички арменски организации, закрити са вестниците и списанията, създава се изцяло контролирана от властта Културно-просветна организация на арменците в България “Ереван” с едноименен вестник.  Ролята на този вестник не може да се оценява едностранчиво. Както всички печатни издания на територията на България през този период, и той е инструмент на пропагандата на властта. Същевременно обаче е единственото възможно поле за изява за хората, работещи за арменско самосъзнание. Макар че през този период не е лесно да се напусне България, около 5 хиляди арменци успяват да емигрират в САЩ.

След политическите промени през 1990 г. се възобновяват доста арменски организации – Общоарменският благотворителен съюз “Парекордзаган”, Арменският помощен съюз ХОМ, скаутската организация “Хоманътмън”, съюзът “Хамазкаин”, хорове, театрални състави и др. Продължава да съществува и изцяло променената “Ереван”. В някои училища /София, Пловдив, Варна/ започва да се изучава арменски, в градове, където арменците са по-малко, общността създава съботни училища. Отбелязват се традиционните арменски празници, както религиозните, така и историческите. Обикновено отбелязването на Деня на геноцида от 1915 г. намира отзвук и в централните български медии.

Арменците в България са от една страна изключително устойчива общност, съхранила своята идентичност и в години, когато това не е било лесно, от друга, те са напълно интегрирани в българското общество и участват във всички сфери на обществения живот. Исторически са известни като сръчни майстори в традиционни за общността занаяти – бижутерство, часовникарство и др. Днес немалко арменци в България се  изявяват в новите свързани с компютърната техника професии. Доста са и свързаните със съвременната българска култура и наука арменски имена. Присъствието на арменски фамилии сред създателите на българската култура и наука пък стимулира и друг процес – интересът на българското общество към арменската култура и история.


  • Гагаузи

Гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. Макар че историята им е тясно свързана с българските земи, повечето са се изселили по време на Османската империя. В България е останала малка група по Северното Черноморие, Добруджа, Ямболско. Гагаузи живеят днес в Молдова /Автономна република Гагауз Ери/, около 153 000 души според последното съветско преброяване, Украйна, Турция /около 10 000 души/, Гърция, Македония, малки групи има в Русия, Казахстан и други бивши съветски азиатски републики. Всички те са потомци на преселници от България. В България на преброяването от 1992 г.  1 478 души са се самоопределили като гагаузи. Експертните оценки говорят за около 40 000 души. Векове думата “гагаузин” е определяла по-скоро обособена културна и езикова общност. Затова не е чудно, че голямата част от гагаузите в България са предпочели да се идентифицират като българи, съхранявайки същевременно специфичните си особености. В преброяванията между 1880 и 1926 г. броят им варира от 12 000 души до 3 669. /По-ниските цифри са от периода, когато Южна Добруджа е била в границите на Румъния/.

Хипотезите за произхода на гагаузите са много. Някои търсят корените им в прабългарските племена, други говорят за турцизирани езиково славяни, трети ги свързват с узи, огузи, печенези, селджукски турци, кумани, хуни. Която и от хипотезите да е вярна, очевидно е, че в Османската империя те не са били разглеждани като народ /милет/, не се споменават в никакви документи и са броени заедно с българите християни. Голяма част от гагаузите заедно с българи колонисти се преселват в Бесарабия. Там те се установяват в съседни или смесени села.  И до днес в много гагаузки семейства там се знае и български, и турски език. Царските руски статистики също не отбелязват гагаузите като отделен етнос. Многонационалната и многоезична Бесарабия обаче всъщност е била консервираща и съхраняваща културните различия среда. И до днес там са съхранени и се развиват религиозни и етнически групи, отдавна асимилирани другаде. Гагаузко самосъзнание ясно изразено се формира в годините на съветската власт. Известна е сталинската национална политика, която е едновременно насочена към съхраняване на етническите различия и етапи на жестоки репресии към едно или друго национално малцинство. Повечето от гагаузите в Русия и Азия са потомци на изселени по време на сталинските репресии. Днес  гагаузите в Молдова, макар да са свързани с Турция поради езиковата и културна общност, се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз Ери обяви 24 май – Деня на славянската писменост и култура – за един от четирите национални празника на страната. В университета в столицата Комрад се изучава българска филология, като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти – българи от Бесарабия – има и гагаузи.

В България е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им /както на турски, така и на български/ и религиозните им практики и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи. Исторически известни като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население. Участвали са и участват в  обществения и политически живот. След войните от началото на века заедно с бежанците българи от останали в други държави територии в България търсят приют и гагаузи. Исторически гагаузите са силно религиозни, като в определени периоди голямо влияние сред тях е имала гръцката патриаршия. От една страна, въобще влиянието на патриаршията в Добруджа е било по-силно, тъй като до завладяването на България от османците официалният език в Добруджанското деспотство е бил гръцки, от друга – гръцката религиозна пропаганда винаги е отделяла специално внимание на малки езикови и етнически групи. Тук се е разпространявала т. нар. Караманлийска книжнина – богословски съчинения на турски език с гръцки букви. Днес остатъци от гръцко влияние могат да се открият в религиозните практики, силно премесени с влияния от дохристиянския пласт.





  • Ромите в България

Често пъти учените-етнографи обичат да казват, че Балканите са "Втората родина на циганите" или пък използват други подобни определения, н.пр. романес (циганският език) може да се класифицира като "балканизиран индийски език".Това специално подчертаване на важната роля на Балканите за историята, етнокултурата и езика на циганската общност не е само ефектна формулировка, а се базира на сериозни научни основания.

По време на своя дълъг път от Индия към Централна и Западна Европа циганите трайно и за продължително време се установяват на Балканите. Съществуват различни хипотези за времето на пристигането на циганите на Балканите вариращи главно между ІХ-ХІ век, а навлизането им в Западна Европа започва през ХV век, т.е., циганите са преживели поне 5-6 века на Балканите.Този престой без съмнение дава своя отпечатък върху конституирането и като специфична етническа общност и върху тяхната етнокултура, включително и върху езика им.

Нещо повече - големи части от циганската общност остават да живеят на Балканите векове наред и по-късно, в условия на Османската империя и нейните васални държави (и по-специално в т. нар. "Дунавски княжества" Влашко и Молдова), а в последствие и във възникналите в бившите земи на империята нови държави, оставащи за дълго време под една или друга форма свързана с нея. Значителна част от тази общност се разселват по цял свят през модерната епоха, като в този план е достатъчно да се споменат само т. нар. "Голяма келдерарска инвазия" през ХІХ-ХХ в., миграционните вълни от бивша Югославия от 60-те-80-те години на нашия век, миграциите на цигани от Румъния след промените в източна Европа след 1989г. или последните бежански вълни на цигани от Босна и Косово. При тези разселвания по света циганите носят със себе си отчетливи следи от културни и езикови взаимодействия, изградени в условия на Балканския културно-исторически регион.

Трябва задължително да се има в предвид, че спецификата на балканския културно-историческия регион е невъзможна да се обясни и осмисли, без да се отчете и ролята на Османската империя. Тази империя доминира повече от пет века на Балканите и налага отчетливо своя отпечатък върху цялостното културно-историческо развитие на региона, включително и върху новосъздадените държави през ХІХ-ХХ в.

Циганите на Балканите естествено не живеят изолирани от цялостния културно-исторически контекст, напротив, те са вписани неразривно в него и съответно възприемат голяма доза културни влияния от различните балкански народи.



Използвана литература:
http://www.ranovnedelia.webbg.com

http://www.romi-bg.hit.bg

http://www.omda.bg




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница