Етнокултурен диалог на балканите

Въведение

"Светът се крепи на парадокси" - писа Дюренмат в драмата си "Физици". Балканите и митологизираният им образ са може би най-добрата илюстрация на тази максима. Тъкмо Югоизтокът, родил за света европейската цивилизация, днес се идентифицира с "барутното буре", което всеки момент може да взриви света. От западноевропейска гледна точка Балканите са "анти-Европа", а "балканизация" е синоним на разделение, омраза, анти-демократизъм. Кулминация на предразсъдъците във възприемането и представянето на балканската действителност беше операцията на НАТО в Косово през 1999 г.

Косовската война беше поводът, но не и причината за международния семинар, посветен на етнокултурния диалог, състоял се в Пловдив през м. юли 1999 г., когато градът беше столица на европейската култура. На поканата за участие откликнаха много учени, писатели, журналисти, дипломати и др.

Стратегическата цел на семинара беше да се предизвика дискусия по проблемите на взаимното разбирателство и сътрудничество между етносите в рамките на балканските държави и между тях, да се внесат нови щрихи към колективния портрет на homo balkanicus. Диалогът с другия предполага интерес и разбиране на неговите проблеми, традиции и култура. Единните Балкани не бива да бъдат само мечта, а реалност. Само тогава ние, балканците, ще бъдем творци на собствената си съдба, а не ще чакаме някой отвън да решава конфликтите и недоразуменията ни. Етнокултурният диалог, взаимното познаване и уважение ще ни помогнат не само да

преодолеем негативния имидж на нашия регион, но което е по-важно - ще спомогне Балканите от огнище на войни и световни катастрофи да се превърнат в зона на мира и просперитета.

Етническият модел, който се разработва в България през последните десетина години, има своите исторически корени в българското Възраждане. Не друг, а родоначалникът на национално-освободителното движение в България - Г. С. Раковски пръв на Балканите изгражда своя етноложка парадигма, цел на която е не противопоставянето, а обединяването на етносите. С това се поставя началото на българската национална стратегия по отношение на многообразието и единството на етносите.

В наши дни ние сме свидетели на континюитета на тази традиция. Български учени разработват етнологията в тясно единство с антропологията, социологията, социалната психология и фолклористиката /Т. Ив. Живков, "Етнокултурно единство и фолклор", С. 1987 г. и др./. Днес България отново е инициатор и образец за толерантно и ползотворно решаване на етническия проблем и създаване на модел, признат и уважен както от собствените й граждани, така и от международните институции. Не е случаен фактът, че патрон на семинара беше вицепрезидентът на Република България - г-н Тодор Кавалджиев - един човек, изстрадал демокрацията и искрено отдаден на нея. Този факт е израз на признанието на висшия държавен орган към важността на проблема за етническото многообразие и единството на балканските народи, както и на желанието им да живеят в мир.

Ние организирахме семинара, за да се включим в строежа на онези невидими духовни мостове между душите на балканците, за които писа Иво Андрич. Защото, за да разберем другите ние сме длъжни първо да разберем себе си. Това е "връщане към себе си на погледа, информиран от контакта с Другия" /Цв. Тодоров/. В едно семейство, каквото са

Балканите, конфликтите трябва да се решават вътре в него. Никой съд, дори и най-справедливият не е в състояние да проникне изцяло в "семейния" конфликт, защото в него истината винаги е многолика.

При планирането на семинара си поставихме за цел да доразвием българската традиция в етнокултурния диалог като запознаем своите колеги от чужбина с българския опит и заедно с тях да допринесем за съвременното му развитие както в теоретичен, така и в практически план.

Нашата дискусия се опита да формира параметрите на модела за решаване на етническите конфликти като го пренесе от национално на балканско равнище. Тя следваше добрия тон на академичната толерантност, но в същото време съдържаше привкус на страстна защита и негодувание срещу неразбирането и механичното прилагане на чужди модели и стереотипи към балканската идентичност. Това беше дискусия на съмишленици, независимо че представяха различни страни, гледни точки и интереси.

В хода на дискусията беше обсъден и Меморандум на участниците на Семинара до всички правителствени и неправителствени организации в Балканския регион, както и до международните организации за създаване на постоянно действащ Балкански форум (Сдружение на интелектуалци, които допринасят за единството на Балканите). Балканският форум е практическа стъпка от осъществяването на модела за етническо сътрудничество на Балканите.

Структурата на книгата следва концептуалния замисъл на семинара. Петте глави обхващат проблемите, разисквани в секциите, постветени на: 1)Историко-теоретическите основи на етнокултурния диалог; 2) Състоянието и перспективите на политическия и междудържавния диалог;

3) Толерантността на религиозните, етническите и други общности на Балканите; 4) Интеграцията в системата на образованието и 5) Диалогът в областта на културата и изкуствата. Независимо от широкия спектър на проблематиката нито организаторите, нито участниците си поставяха за задача да изчерпят цялата сложна противоречивост на изследвания обект — интерактивния дискурс на Балканите и неговите реални измерения. Особен акцент беше поставен върху семиотичната рефлексия на Запада и последиците от несъвпадението между реалните стойности на балканските идентичности и техните предвзети образи в западните представи.

В първа глава се разглеждат историко-теоретическите основи на етнокултурния диалог на Балканите. Дискусията се съсредоточи около два въпроса: 1) анализ и развенчаване на мита за "балканския начин на мислене" като съвкупност от отрицателни конотации от рода на: "арогантен национализъм и регионализъм", "всеобщо озлобление", "безотговорност", "примитивна радост", "безсмислено упорство", "непродуктивност и страдание" и пр.(Б. Якшич, М. Драганов, Т.Неделчева, Н. Велчева и др.) и 2) разкриване на реалните характеристики от балканския манталитет, при което не се отричат някои слабости и недостатъци, но и се анализират положителните страни на балканеца, неговата култура, политически взаимоотношения, образование и духовен потенциал, новия етап на балканската интеркултурна общност и нейните приноси към семейството на Европейския съюз ( М.Иванов, М. Тюркеш, Е. Савов, Ст. Влахов-Мицов, М. Драганов, Е.Петрова, Ив.Иванов, Ел.Сачкова и др.)Т. Неделчева разглежда националната идентичност, свързана с принадлежността към една нация, езика на водещия етнос, националния идеал и пр. като етап, предхождащ културната идентичност, която от своя страна е свързана

8

с изискванията на гражданското общество и глобализацията. Авторката се спира на трите основни форми на идентичността - етническа, национална и гражданска (културна), през които преминава българинът през последния век. В тази еволюция не отпадат ценностните аспекти, съдържащи се в отделните форми. Те се обединяват и надграждат (традициите, обичаите, битовите норми и пр.) над етническата идентичност и се допълват от социалните, организационно-административните аспекти на националната идентичност. Те от своя страна стават база на общозначимите норми и идеали на гражданското поведение при културната идентичност. Балканите са своеобразна лаборатория за конструиране на идентичности през последните десетилетия. (Д.Петкова)

Сред причините на мита за балканския манталитет М.Драганов акцентира върху три: 1) деструктивното влияние на многовековното отоманско робство, което забавя процесите на развитие и заставя балканските държави да "догонват" западните; 2) Великите сили, чиито интереси правеха невъзможно обединяването на Балканите и превръщането им в силен конкурент и 3) глобалният процес на трансформация на нациите и държавите, в които "ерата на агресивния национализъм" изиграва важна социо-формираща роля. Разликата е в това, че тези процеси в западна Европа се състояха доста време преди да се развият на нашия полуостров поради известните исторически условия. Арогантният национализъм на Наполеон и Хитлер едва ли могат да се сравнят по своите мащаби с националистическите репресии на Балканите. Затова е прав проф. Раймон Депре, който в лекция, изнесена в Брюксел на 25 май 2000 г., заявява: "Както и да разглеждаме нещата, няма никакво основание да се приписва на балканските народи някакъв специфичен насилнически характер. Отправим ли поглед към

останалата Европа през същия период на XIX и XX век ще видим по-обилни потоци от кръв!"Вниманието се съсредоточава върху групово-културната норма, която е "надличностна и по-малко безкомпромисна". Основното различие между периодите на "националистична арогантност" според М.Драганов се заключава в това, че докато при самонадеяна западна Европа водещ мотив е груповият (националният) егоизъм и желанието да разширяват владенията си за сметка на другите; то при Балканите основен мотив е борбата за живот, за оцеляване на народността и на нацията.(Б.Якшич) Нещо повече, зад много от отрицателните качества, вменявани на балканския характер като: скритост, комплексираност, злопаметност, ирационалност и пр. се крият хубавите страни на една народопсихология, плод на многовековна мъдрост, морален перфекционизъм, първична хуманност, културен опит и др.( М.Драганов, К. Роузен, Хр. Мудров)"Оцеляването" е главният фокус в доклада на Б.Якшич. Авторът характеризира оцеляването като "начин на живот" за 95% от населението на Югославия (респективно на бившите социалистически страни). Техните общества се разпадат, ценностите и моралната система са разрушени. На фона на унищожената и разграбена икономика "черният пазар" придобива супер-роля на спасителен икономически фактор, който позволява на обикновените хора да оцеляват. Изводът от мрачната картина е и зов към Европа, която ако иска да направи повече за себе си, трябва да се погрижи за Балканите.През последните години се говори и писа много за успеха на българския етнически модел. Петър-Емил Митев на базата на обилен емпиричен материал анализира социално­психологическата връзка между съседството и съгражданството. Докато отношенията между съседите са на равнище "Аз" и"Той", при съгражданите са вече "Ние"

"Те". Положителното в българското общество през последните години е, че се увеличават очакванията на младежите от малцинствата за равни права в обществото. В същото време обаче се наблюдава стагнация сред българската младеж по отношение на малцинствата.

И отново в основата на диалога ляга "етосът" -морала, като неотделима съставка от триадата на Аристотел за "етос-логос-патос", критериите за ефективното общуване. Прието е да се казва, че ключови думи в междуличностното общуване, както и в интеркултурния и етнокултурния диалог са понятията "разбиране" и "смисъл"( А. Ричърдс, Ст.Тулмин и Х.Перелман). Тези понятия обаче са взаимопредпоставени и взаимообвързани от морала в етноотношенията (Е.Петрова) и неговите разновидности.

В статиите на Н. Чомски, М. Иванов, Г. Хенкман и К.Роузен ударението се премества върху "Другия", т.е. "Не-балканеца".

Двамата американски автори (Н. Чомски и К. Роузен) се противопоставят на военната намеса в конфликтите на Балканите, защото по този начин "предсказуемо" се увеличават жестокостите и насилието. Н. Чомски подчертава, че отделна държава или група от държави, които се изживяват като единствени пазители на световното добруване, пренебрегвайки позициите на другите държави, са в действителност заплаха за международния ред. М.Иванов опонира на Самюъл Хънтигтън ("Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", София, 1999), че балканските народи, заедно с православните народи и мюсюлманите са разделени от западното пространство чрез новата "желязна завеса" между цивилизациите, прокарана от Хънтигтън.

За разлика от пребладаващата част от авторите, които

11

разглеждат етнокултурния диалог от социологически, политологически или културологически аспект, Д. Александрова си поставя за цел да разкрие реторическата същност на релацията "НАТО - Косово". Невъзможността да се достигне до консенсус авторката открива в множество причини, между които: неспазването на комуникативната етика, непознаването и нехайството за позицията на партньора в диалога, демонстрирането на сила и ултимативния тон, изискващ подчинение, а не равнопоставеност на мненията и пр.

Вторият акцент в книгата е върху състоянието и перспективите на политическия и междудържавен диалог. Вниманието на читателите се насочва към международните и междуетнически отношения на Балканите и Югоизточна Европа като цялост след премахването на двуполюсната идеологическа система. М. Тюркеш оценява високо институциализирането на етнокултурния диалог в международен план и успеха на България в преодоляването на напрежението, създадено от т.н. "възродителен процес". За него е от особено значение позицията на Турция, която твърдо подкрепя идеята за териториалната цялост на България. Реалистичното мислене изисква от държавниците да забравят за националистическите

претенции за прекрояване на границите на Балканите. Но това означава преди всичко решаване на проблема за малцинствата.Затова е успешен етнокултурният модел на България, която подписа "Рамковата конвенция за защита на националните малцинства", 1999 г.

Западно-европейският модел за междуетническо и междудържавно общуване се оказва неприложим към балканските условия поради своята differentia specifica, т.е. изискването за "еднонационална държава" - държава с доминиращ етнос, който се опитва да абсорбира или поне да държи в подчинение останалите (Ст.Влахов-Мицов). Неприемливостта на западно-европейския модел проличава най-добре в опита на Турция да елиминира своето многомилионно кюрдско население.

Присъединяването на балканските страни към европейските структури е възможно тогава, когато те започнат да си сътрудничат по-ефективно. Това регионално сътрудничество трябва да се осъществи едновременно в политическото, икономическото, юридическото, военното, екологическото и хуманитарното пространство. В това взаимодействие на Балканите особено място заема Черноморското икономическо сътрудничество, тъй като "общата икономическа сигурност е ключът към решаването на проблемите в региона" (Е. Савов).

Разбирателството и единството на Балканите може да се постигне само ако се подготвят такива експерти и лидери, които да не са затворени в тесните рамки на конкретните специалности и интереси, а да са в състояние да виждат цялостното развитие. Тесните специалисти, тези "образовани варвари" по израза на гръцкия учен - Ст. Песмазоглу, следват еднолинейната логика на производството и могат да осъществят решения, родеещи се с Холокоста или бомбардировките над Югославия. Университетското образование в областта

13

на социалните науки, според него, трябва да отразява интердисциплинарността в изследванията. Той е убеден, че трябва да се прекрати практиката на вътрешно -университетската затвореност и на финансирането на "проекти", твърде далечни от научността, преследващи прекалено прагматични цели и резултати. Социалните науки трябва да се обединят в името на просперитета и разбирателството на Балканите.

Българи и сърби, от векове наред живеят в сговор. Дори няколкото войни през XX век не успяват да разкъсат тези дружески взаимоотношения. Особено очевидни са те в пограничните райони като тези в Берковския и Чипровския Балкан. В своето изследване Н. Намерански проследява развитието на българо-сръбските връзки в посочените населени места. Авторът внушава идеята, че винаги, когато е имало "надхитрявания, измами, провокации или враждебни действия, то това е било дело на властите, на правителствата, но никога на народите."

Третата група доклади се обединява от толерантността между религиозните общности, етносите и някои професионални сдружения на Балканите. На нашия полуостров религията винаги е била главен инструмент за конфронтация, използвана с политически цели от Великите

14

сили и някои местни лидери. Но в същото време религиозната принадлежност на обикновените балканци никога не е била първопричина за перманентна конфликтност (А.Атанасовски, Е.Симеонова, Азиз Н.Ш.Таш, М.Василева и Тр.Балабанов). Войните в бивша Югославия през последните десет години са доказателство за това как се експлоатират религиозните чувства на етносите, за да се установи господство над тях. Отново е на ход старата максима: "Разделяй и владей!" Католици воюваха срещу празославни (Хърватия срещу Сърбия); в Босна католиците се обединиха с мюсюлманите против православните. В Македония с подкрепата на НАТО и АОК се проведе демонстрация под лозунга "джихад"(свещена война). В Косово беше унищожен православният манастир "Св.Троица" - светиня за сърбите. Изводът, до който ни довеждат авторите ( А.Атанасовски и Е.Симеонова) подчертава подчинения характер на религиозната толерантност спрямо политическата.

Нова страница от взаимоотношенията между европейската цивилизация и християнството откриват М. Василева и Тр. Трифонов с портрета на епископ Вулфила -"първият изтъкнат преводач и мисионер" на християнството в Европа. Според авторите епископ Вулфила "трябва да се признае за основоположник на европейската цивилизация".

Интересен е опитът да се анализират свещените книги (Корана, Библията, Тората и пр.), които според вярващите са изпратени от Бога, за да напътстват хората в земните им дела. Азиз Назми-Шакир Таш запознава читателите с конкретни текстове от Корана, в които се призовават юдеи, християни и мюсюлмани към взаимно уважение и помощ.

Многобройността на турския и ромски етноси в

Ьългария привлякоха през последното десетилетие

изследователския интерес на много учени. В настоящия

орник ^са представени други два етноса - по-малобройни,

15

но също толкова активни в приноса си към социокултурния релеф на България - еврейският и арменският ( С. Поликар, С. Саркисян, Г.Хнканосян). Заселили се по българските земи още преди прабългарите да дойдат и да основат славяно-българската държава, евреите допринасят за развитието на занаятите, книгопечатането, търговията и пр.(С.Поликар) От своя страна те възприемат влиянието на българското национал-освободително движение и, както признават някои от изявилите се по-късно лидери на Израелската държава (Виктор Шемтов и др.) - идеите на Ботев и Левски ги тласкат към ционизма, към борбата за създаване на свободен и независим Израел.

Особено място в междукултурните връзки на Балканите заемат контактите между организациите на слепите граждани. Една от първите стъпки към Институционализиране на творческите взаимоотношения е създаването на Балкански консултативен комитет на националните организации на слепите, 1991 г. Инициатор беше поетът Георги Братанов, за съжаление вече не между живите. Незрящите, но виждащи по-далеко и по-дълбоко в нещата творци - слепите интелектуалци създадоха Клуб на журналистите от масмедиите за слепи. Те организираха Балкански литературен конкурс за слепи. Тези конкретни прояви на разбирателство и балканска солидарност са показателни за бъдещето на интеркултурния диалог в нашия

регион.

В българската образователна система пионери в изследването и преподаването на интеркултурния диалог са Ал.Андонов и Пл.Макариев от СУКлимент Охридски", които създават магистърска програма по интеркултурен диалог и Ив.Иванов в Шуменския университет - който пръв въвежда изучаването на интеркултурна педагогика в България. През 1997г.той прилага психолого-социологическия подход за идентифициране на различията между учители, ученици и студенти от български, турски и ромски етноси. Според него това е основната задача за създаване на нова интеркултурна българска педагогика. / Ив.Иванов, Ел.Сачкова/. Педагозите, които работят в тази област, предпочитат термина: "интеркултурен" вместо "мултикултурен", тъй като първият включва динамиката на взаимодействието и е по-висш етап в общуването между различните култури, а така също "интеркултурна" педагогика, която от "педагогика на интеграцията" се превръща в " педагогика на взаимодействието".

Интеркултурната педагогика издига тезата за равенството на различните култури и интеграцията им в училищната практика. В основата на тази интеграция лежи оилингвизма /обучението едновременно по матерен и официален език/, като противопоставяне на монолингвизма. /Ив.Иванов/

Практическа стъпка към балканската интеграция е изграждането на балканска мрежа от средни училища, която

обединява образователни институции от различните балкански държави. Неин инициатор и координатор на дейността й е Балканското училище в София. В това учебно заведение се изучават езиците и културите на балканските и другите европейски народи. В учебния процес участват изтъкнати университетски преподаватели /Ц. Цветански/. Балканската мрежа от средни училища създава предпоставки за нов тип образование и възпитание, в който се осъществява интензивен междукултурен диалог, подпомага се иновационния потенциал на учениците и преподавателите, осъществява се нов тип управление и самоуправление на образованието.

Интересът на педагозите е насочен не само към словесната, но и към невербалната комуникация между различните етноси в България. Паралингвистичните средства в речевото общуване /жестове, мимики, телодвижения/ се диференцират като значещи кинеми, т.е. носят определена семантика в акта на речевото общуване. (М. Иванова-Стефанова, Я. Тоцева)

Балканската интеграция в областта на образованието има своята предистория в тежките години на османското робство. Между 15-и и 19-и век различни просветни центрове в Гърция, Сърбия и България са си взаимодействали като са подготвяли просветни дейци за целия регион. (П.Василев) Своя лепта към балканското взаимодействие в областта на образованието са внесли както българските, така и гръцките взаимни училища, в които се е преподавало по едни и същи методически ръководства. (В.Бойчева)

Последната глава на книгата е посветена на интеркултурния диалог в областта на изкуството и културата.

Демократичните промени в областта на културата и изкуството като двуликия Янус показаха двете лица на

творческата свобода. От една страна паднаха идеологическите ограничения, появи се възможност да се общува със западната култура, което в много отношения беше "табу", нароиха се издателства, вестници, списания и пр. На другото лице на тази промяна обаче беше изписан хаосът, страхът, спряното кранче на държавното финансиране, закритите театри и пр. Сред цялото това гъмжило от сълзи и възторзи си пробиха път издания на поети от малцинствата - Сали Ибрахим, Васил Чапразов, Георги Парушев и др., в чието творчество се наблюдават нови нюанси в поезията на българските роми, чийто първопредставител преди няколко десетилетия беше Усин Керим. Изследването на поезията на българските роми (Л. Григорова) разкрива една малко позната на масовия читател поетическа душевност.

Друг прочит на литературни контакти принадлежи на Гоар Хнканосян, която анализира българо-арменските контакти в областта на литературата през XVIII и XIX в.

Феномен, който обединява и слива в себе си цялата еуфория на отприщения бент на волеизявата на твореца и прекрачването на всякакви художествени, езикови, стилистични, изпълнителски, музиковедски и пр. норми -това е чалгата, "новият фолк", който е "етно-стимулант за възмездие". Оплюта и превъзнасяна (и в двата случая с почти еднакво основание!), чалгата завладя първо младите, а впоследствие и огромна част от населението на средна възраст. М. Мизов е прав когато твърди, че чалгата е отражение на действителността: "щом животът толерира нечовешкото, презира и се подиграва със слабостта на моралния избор, тогава и езикът ще налага кредото на силата, порока и парата!". В чалгата (трудно може да се говори за фолклор в същинския смисъл на думата), езикът подменя литературно-художествената реч с всекидневната, оитово-разговорната, дори цинична и брутална реч. В масовото съзнание тя се превръща в "истински Клондайк"

19

за удовлетворяване на очаквания за "максимален успех при минимално самоотдаване и себеограничение".

Оригинален поглед към мълчаливия диалог между човека и природата отправя педагогът А. Железаров. Той призовава към активно общуване с природата, при което диалогът да не е "асиметричен", т.е. човекът само да получава от природата, а също да й предложи своите конкретни мерки за опазване и възстановяване, за защита на флората и фауната.

Сборникът завършва с доклада на Кр. Симеонов и Д. Златкова, които анализират основанията за оптимизъм в развитието на етнокултурния диалог на Балканите.

В процеса на редактирането на сборника са уважени всички авторови позиции, независимо от собственото (на редактора) несъгласие с някои от тях. Например, твърдението, че босненските мюсюлмани са "единствената в света религиозна група, официално призната за националност"(Ел.Симеонова) не отговаря на истината. По религиозен белег са обособени като самостоятелни

държ^ави (националности) още Пакистан, Бангладеш и др., които са се отделили от Индия след разпадането на Британската империя. Недоумение буди и противопоставянето на изучаването на "история на религията", която според автора (Азиз Назми-Шакир Таш) е "абсурд и следствие на високомерието, което политиката винаги е демонстрирала спрямо религията". Авторът допуска единствено възможността да се изучава история на "конкретните културни институции". В посочените и други примери очевидно става дума за дискусионни проблеми, по които читателят ще се произнесе сам.

В ръцете на читателя е този колективен труд - една своеобразна панорама на Балканския живот, съдба, мит и реалност, минало, настояще и бъдеще. Искам от сърце да благодаря на хората, които подкрепиха организирането на семинара и издаването на книгата: на патрона на семинара, вицепрезидента на република България - г-н Тодор Кавалджиев, на председателя на КНСБ - д-р Желязко Христов, на директора на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия - д-р Антонина Желязкова, на Общинска фондация "Месец на културата - Пловдив '99", на фондация "Отворено общество", на проф. д-р Петър-Емил Митев за неговото съучастие в организацията на семинара; на председателя на фондация "Междуетническа инициатива за човешки права" - Калина Бозева, на Украинското посолство в лицето на г-н Микола Ярмолок, на председателката на СБУ- г-жа Янка Такева, на г-жа Димка Налбантова и г-н Антон Карагьозов - президент на Фондация "Рома" за организирането на първия национален детски етно-фестивал - "Аз съм дете на България" в чест на семинара.

Изданието беше осъществено с финансовата помощ

на философския факултет към СУСв.Климент Охридски", за

'ето ^съм признателна на декана - доц. д-р Витан Стефанов.

Специална благодарност дължа на проф. д-р Ноъм Чомски за подкрепата и отзивчивостта му да ни изпрати по електронната поща свои материали по дискутираната тема. Надявам се, че в близкото бъдеще България ще бъде първата източноевропейска страна, която той ще посети като гост лектор.

От сърце благодаря и на проф. д-р Любен Димитров и доц. д-р Петър Василев за тяхната колегиална помощ както в организацията, така и в редактирането на ръкописа, на преводачите-Владимир Бубняк, Боримир Паскалев и Станка Левенска, на президента на Фондация "Човещина" - д-р Хр. Мудров за всеотдайната му подкрепа и на целия организационен колектив, който направи възможни семинара и тази книга.

И естествено, най-искрена благодарност дължа на българските автори - колеги, приятели и съмишленици, които подкрепиха идеята и участваха в дискусията на първия Балкански форум. Ние - българските и чуждестранните участници в Семинара, обединихме нашите усилия за обща

интелектуална работа в името на бъдещи Обединени Балкани. И твърдо вярваме, че нашите усилия няма да останат напразни