Евгений Гиндев световната конспирация



страница2/10
Дата22.07.2016
Размер1.43 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Изложените факги повдигат много въпроси, но най-важното е, че сумирани те прокарват аналоги към всички „нежни революции” в Източна Европа.Но пет години преди това, в социалистическия лагер стават твърде странни събития.

На 15.01.1985 г. от съредчна недостатъчност умира членът на ЦК на Чехословашката компартия, министъра на отбраната армейски генерал Мартин Дзур.

На 2.12.1985 г. от сърдечна недостатъчност умира членът на Политбюро на Социалистическата Единна Партия на Германия, министъра на националната отбрана на ГДР армейски генарал Хайнц Хофман.

На 15.12.1985 г. от сърдечна недостатъчност умира членът на Централния комитет на Унгарската Социалистическа Работническа Партия, министъра на отбраната на Унгарската Народна Рупублика армейски генерал Ищван Олах.

Министърт на отбараната на Социалистическа Република Румъния е убит четири години по-късно от агенти на Секуритате (по публикация във в. „Дуел”, бр. 2/2009 г.).

Изключение правят Полската Република и Народна република България.

В Полша партията и власта възглавява бившият министър на отбраната армейски генерал Войцек Ярузелски. ДС е ненадеждна и „революцията” се провежда чрез работническата класа (профсъюз „Солидарност”). Това е реванша на буржоазията срещу Маркс.

В България към заговорниците е привлечен членът на Политбъро на Българската комунистическа партия и министър на отбраната армейски генерал Добри Джуров. ДС не взема пряко участие в „революцията”. Затова остава неглежирана и преследвана вече 20 години. За сметка на това, висши военни от БНА получиха и получават високи държавни постове. Началникът на Генералния щаб на БНА ген.полковник Атанас Семерджиев стана „демократичен” министър на вътрешните работи и вице-президент,последвахо го бивши началници на Генералния щаб на Българската армия : генерал-полковник Тотомиров – съветник на президента Петър Стоянов, генерал Михо Михов – съветник на президента Георги Първанов и посланик в Македония , генерал Иван Колев - началник кабинета на президента Георги Първанов. За своята „неутралност” българската ДС е поощрена материално по време на прехода. Инициатор, изпълнител и ръководител на българската „нежна революция” стана партокрацията на Българската комунистическа партия. Също както в Съветския съюз. Мотив ? - На тази партокрация социализма се оказа тесен за личният им егоизъм.

В книгата си „Контрареволюциата” („Витраж”. София, 2004) бившият член на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов привежда разговори около “кръглата маса”-измислен, абсолютно не конституционен и антидемократичен орган на прехода - които разкриват истинската роля на „перестроечната” партийна върхушка в националното предателство. «Още на първата консултативно среща, когато се обмисля създаването на Кръглата маса, двама секретари и членове на Политбюро на ЦК на БКП правят изявление, че създаването на политическа опозиция в нашето общество е значителен факт за него, тъй като това било нормално явление за всички демокрации по света. «Затова никой от нас не бива да има нито монопол върху властта, нито монопол върху опозицията» - казва единият, а другият го допълва : «Резервираме си място». Първият потвърждава : «Точно това исках да кажа, че може да си резервираме и ние местата» (стр.125). Друг ръководен деец на БКП категорично ще заяви : « Ние сме свободни от всякакъв догматизъм и от всякакъв стремеж да задържаме властта само за себе си и за нашите съюзници» (стр. 127). Ето откъде започва голямото предателство, ето кой го извърши. Но мисли ли някой ,че тези хора са действали сами, на свой риск и страх ?Как и защо Тодор Живков подаде оставка? Имаше ли държавен преврат, организиран от Горбачов и реализиран от Шарапов? Какво щеше да стане, ако Живков беше отказал ?

Появата на сцената на "перестройчиците" от групата на Луканов и Младенов беше последвана от присъстващите и до днес на нея игноранти, опортюнисти, шарлатани и откровени бандити, които доведоха България до безпрецедентна катастрофа на социалната и политическа тъкан.

Истина е, че през втората половина на 80-те години позицията на Живков ставаше неудържима. Беше останал сам. Имиджът му падаше - вицове, страх. Той разбираше, че Горбачов му беше подписал присъдата, както на Хонекер, Кадар, Хусак, Чаушеску чрез държавни преврати, организирани от КГБ, ГРУ и Министерството на външните работи на СССР. В София задачата се изпълняваше от тогавашния посланик Шарапов и от голяма част от нашата партийна, правителствена и държавна върхушка.

Живков искаше да остане още на върха не само от лична амбиция. С дългогодишния си политически нюх към "ветровете" и към политическото оцеляване разбираше, и не го криеше, че този път идващото откъм Москва ще бъде непоправимо, а в някои отношения - и трагично. Опитваше да се противопостави. Пишеше писма до Горбачов. Говореше за снижаване, изчакване. Но "присъдата" беше подписана в Москва и не само там.

Кулминацията беше в периода 4-10 ноември 1989 г. Най-напред на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция в зала "Георги Кирков" в Партийния дом, в своя доклад посланик Шарапов за първи път не спомена главата на държавата, в която беше акредитиран. Това беше безпрецедентен случай. Всички присъстващи (и неприсъстващи) разбраха, че присъдата е приведена в изпълнение. Останалото беше само въпрос на техника.

За да илюстрираме още по-нагледно действията на участващите в «световния заговор», ще пристъпим към разглеждане на елитарна игра, която оказа изключително въздействие в съдбата на СССР и на другите европейски социалистически страни. Ще наречем тази игра «Конспирация Пастернак» и ще се убедим колко надалече тя ще ни отведе.

През декември 1945 г. Пастернак започва работа над роман имащ в началото няколко заглавия – «Момчета и момичета», «Няма смърт» и др. Това е известния по-късно роман «Д-р Живаго». През януари 1947 г. Пастернак подписва договор със сп. «Новый мир» -най-известното и уважавано по това време съветско списания – за публикуването на романа след написването му.

До юни 1952 г. Пастернак редовно организира частни на романа, на които присъстват едни от най-известните съветски писатели (например – Константин Федин) редом с писатели намиращи се в немилост (Ана Ахматова).Това показва, че написването на романа е одобрено на най-високо равнище.

На 5.03.1953 г. умира Йосиф Сталин. Стихотворната част на романа излиза през април 1954 г. в сп. «Знамя»(десет стихотворения). През декември 1955 г. Пастернак завършва романа, през януари 1956 г. го предава в редакцията на сп. «Новый мир». През февруари се провежда 20-я конгрес на КПСС. Изглежда, че пред романа се разкриват прекрасни перспективи. Но изведнъж започват да се случват съвсем необясними неща.

Ни в клин, ни в ръкав, през есента на 1956 г. Пастернак предава ръкописа на Зигмунд Федецки – полски преводач, писател и дипломат. Едновременно, ръкописа е предаден и на италианеца Серджо Д?Анджело – сътрудник на италианската редакция на московското радио и член на Италианската компартия. Молбата на Пастернак е романа да се публикува на запад. Д?Анджело връчва на конспиративна среща ръкописа на италианеца Фелтринели. Всичко това е грубо нарушение на съществуващите в СССР норми – предаването на романа не е санкционирано и не е ясно защо Пастренак се страхува, че романа няма да бъде публикуван в Съветския съюз и откъде знае, че няма да е публикуван. През август 1956 г. романа е предаден и на английския разузнавач Исай Берлин. През септември 1956 г. сп. «Новый мир» отказва публикацията на романа.

Става ясно, че се води някаква странна «игра», засега неизвестно от кого. Непосредствената цел на играта е романа да излезе на запад, а не в СССР. Но от кой се води тази игра и има ли тя някакъв скрит подтекс, кои й сътрудничат ? Кой всъщност е Джанджакомо Фелтринели ?

Богат авантюрист,издател, бивш член на Италианската комунистическа партия и след изключването си останал близък до Палмиро Толиати. Като практикуващ журналист контактувал с такива личности като Фидел Кастро и Хо Ши Мин. Има сериозни връзки с Големия Бизнес и, на паритетни начала, се среща и с представители на западни разузнавания.

Съветският ръководител Никита Хрушчов, който заклеймява сталинизма и обявява в страната «размразяване», подобряване на отношенията със западните страни, е информиран за поведението на Пастернак през юли същата година.

Какво прави Хрушчов ? Той няма полезни ходове освен да се помъчи да предотврати отпечатването на романа, като разчита на Палмиро Толиати. Хрушчов не може нито да разпореди бързото издаване на романа в СССР – ще се възприеме като чисто изнудване – нито да репресира Пастернак – ще пострада непоправимо изграждания от него образ на «социалистически демократ».

Очевидно е, че Пастернак и неговия роман са оръжие в ръцето на елитни съветски сили в борбата им за дискредетиране на Хрушчов и на новата съвтска политика. Първият удар е нанесен, Хрушчов е притиснат в ъгъла. Но собствените сили са недостатъчни за пълна победа. Трябва и западна помощ.

Фигурантът Пастернак продължава да изпълнява «плана». През септември 1956 г. ръкопис на романа е предаден на френската филоложка Етиен Пелтие – обект за вербовка на КГБ чрез съветския дисидент и писател Андрей Синявски, по съвместителство и агент на КГБ. На 31.10.1956 г. ръкописа на романа е вече в ръцете на ЦРУ (това съвпада с унгарските събития !). следва ново предаване, този път на френската славистка Жаклин де Пруайяр. На 23.11.1957 г. романа е издаден в Италия. За половин година (!) романа е преведен на 23 езика, в това число и на езика на индийската народност уру (!!). На 23.10.1958 г. на Пастернак е присъдена Нобелова премия по литература (!!!).Едва ли някой ще предположи, че наградата е заради литературните достйнства на романа.

Първата част на голямата политическа игра завършва. Първият секретар на ЦК на КПСС е просто принуден да започне война срещу Пастернак (той е накаран да се откаже от Нобеловата награда). Това означава да скъса отношенията си с либералната съветска интелигенция, да дискретизира пред Запада и пред целия свят идеите на 20-я конгерс, идеите на затопляне на международните отношения, т.е. да загуби своя основен политически капитал. Отчитайки, че влияние върху Фелтринели е могла да оказва само съветския консервативен елит, играта се е водела срещу Хрушчов и неговата вътрешна и външна политика. Но не само тя. От играта са били заинтерисовани висши западни държавни и неформални кръгове – белоемигранти, нацистките остатъци, световното еврейство в лицето на «белите масони», оръжейни и петролни компании, всички, които са печелили от «Студената война». Така е възникнал ситуационният съюз между елитите на Изтока и Запада, оформил се е етаж от световната конспирация.

Приключването на «опреция Пастернак» съвсем не е края на описания ситуационен съюз. Атаките срещу Хрушчов продължават.

През 1956 г. стават унгарските събития и се налага Хрушчов да използва въоръжена сила. Интересното е, че основен двигател в тези събития играе бъдещият съветски ръководител Юрий Андропов.

На 1.05.1960 г. над СССР е свален американски шпионски самолет пилотиран от Пауърс. Прекъснати са набелязващите се подобрения на отношенията между Хрушчов и американския президент Айзенхауър. Впрочем, самият Пауърс е смятал, че са го предали американските куратори на Ли Харви Осуалд.

Следва Караибската криза (октомври-ноември 1962 г.) и Хрушчов е «разведен» с Кенеди.

На 22 октомври 1962 г. американците издават един от най-важните си съветски шпиони Олег Пенковски от Главно Разузнавателно Управление (ГРУ) на ГЩ на Съветската армия. Последната силова опора на Хрушчов, шефа на ГРУ И.Серов е снет от поста си (февруари 1963 г.).

На 22 ноември 1963 г. е убит американския президент Джон Кенеди.

На 14-15 октомври 1964 г. е снет от поста си Никита Хрушчов.

Редно е да се замислип сериозно за вътрешната връзка между толкова разнородни събития. Това , разбира се е трудно, но аналитиката на Големите Елитарни Игри винаги е трудна, а тук става дума за една от най-коварните и мащабни елитарни игри на 20-я век. Настъпва временно успокоение, но не за дълго. Следват Чехословакия, «Солидарност», Пакистан, Иран, Афганистан и чак след това идва ред на съветската «перестройка» и на явлението «Горбачов».

Интересното в случая е, че след Хрусшчов висшата съветска номеклатура не един път играе заедно със своя смъртен враг и срещу интересите на Съветския съюз. Последните анализи и коментари показват ролята на съветския „реформатор” Юри Андропов в нова светлина., като представител на онези съветски ръководители, които след 1956 г. загубиха желанието да победят Запада и все повече залагаха на „мирното съвместно съществуване” за своите реформаторски планове. Никак не е случайно, че терминатора на СССР стана Горбачов, любимото протеже на Андропов (за повече подробности виж статията „Тайна Андропова” във в. „Завтра” от 30.12.2009 г.). Ако от натрупания днешен опит се оценяват много постъпки на Юри Андропов, могат да последват неприятни и компрометиращи изводи за цялата съветска върхушка след 1953 г. и по-другояче да се оценяват събитията по разпадането на Съветския съюз по времето на Горбачов. По всичко личи, че става дума за поредица (система) от елитарни игри непосредствено свързани и договорени със световното задкулисие.

Изглежда, Андропов не е имал за цел властта като такава, а осъществяване на някаква мисия. Каква е била тя може само да се досещаме. Но е факт, че периодът на неговото изкачване към върха на съветската власт е пълен със странни и не добре изучени събития.

1. Едновремената смърт на Сергей Корольов и Юри Гагарин, след които „лунната програма на САЩ” постигна безпрецедентно успешна реализация, а след това, изведнъж, в програмата „Съюз-Аполо”, американците решиха да използват съветската автоматична система за скачване.

2. САЩ се отказват от златния еквивалент на долара и доларовите емисии стават неконтролируеми.

3. Случва се „феномена 1968 г.”, когато протестите на западната младеж се канализират в поп-музиката и наркотиците, „пражката пролет” изненадващо съвпада с „парижката пролет” и демонстрира нагледно възможността за „историческата конвергенция” на двете противоположни социално-икономически системи.

4. На запад се появяват голям брой евреи от Источна Европа, като Джордж Сорос и Робърт Максуел, които за поразително кратко време стават притежатели на фантастични богатства.

5. Политиката на „затоплянето” между Изтока и Запада, появила се изневиделица, като Атина от главата на Зевс, през 1973 г. (Александр Нагорный – Кто Вы товарищ Андропов ? В. „Завтра” от 24.02.2010 г.).?

Един друг пример, ще помогне да се прехвърли мост към днешното време.

В края на 1967 г. САЩ съобщават, че е създадена луната ракета «Сатурн–5», която заедно с космическият кораб «Аполон» ще осигури кацането на хора на Луната. В периода 1969-1972 г. американците оповестиха за 6 успешни експедиции до нашия спътник. Единственият неуспешен опит е с кораба «Аполон-13», който за щастие завършва без жертви (11.04 – 17.04.1970 г.). Точно в този период, на Земята става много интересно и загадъчно събитие.

На 12.04.1970 г., в Бискайския залив, съветски моряци откриват и вдигат на борда на траулер (малък риболовен кораб) макет на командния модул (спускаемият апарат) на «Аполон» изпълнен в естествени размери, но без вътрешното оборудване. На 8.09.1970 г. макета е предаден на САЩ в Мурманск. Това събитие е документирано с фотоснимки от унгарски журналисти.

За станалото ,почни 40 години, не е публикувано нищо нито в САЩ, нито в СССР. Това е съмнително. От самият факт са могли да се възползват за пропагандни цили и САЩ, и СССР. Но те не го правят. От тово взаимно мълчание възниква предположението, че не по-късно от 1970 г. между САЩ и СССР е имало свръхсекретно споразумение относно някакви скрити от обществеността обстоятелства на американската лунна програма – обстоятелства, които биха я напълно компрометирали.

Известно е, че има крайни мнения, според които цялата лунна програма на САЩ е мистификация – кораби не са летели към Луната, полетитет са се провеждали в Холивуд. Това, което се е представяло пред публиката при завръщането на «Аполон», е било имитация.

Към такава имитация е принадлежал полета на «Аполон-13», а намерената капсула е част от «играта».

Изложеното бихме отнесли към «криминалните» аспекти на Студената война, ако не беше странното поведение на двете заинтерисовани страни. То ни дава основание да предположем, че имаме пред себе си «елитарна игра», в която, поради неясни и загадъчни причини, съветския «елит» спасява от разобличаване космическия експеримент на САЩ.

За разлика от първите две разказани елитарни игри, за „космическата” няма убедителни доказателства и самата хипотеза е твърде уязвима. Тя само захранва убеждението колко много елитарни игри остават скрити от хората по света, да не говорим за днешното време (за подробности виж в. „К барьеру !”, бр. 28/1.12.2009 г.)

През 2009 г. излязаха документи, които разкриват още по-разтърсваща истина потвърждаваща хипотезата около командния модул на „Аполо” : съветският управляващ „елит” (Брежнев, Андропов) е продал на американците съвтеската лунна програма и е предотвратил стъпването на съветски човек на Луната. С това наследниците на Сталин предават и окончателната победа на световния социализъм – САЩ вътрешно са нямали да издържат психологически на този съветски триумф и са щетил да се свият отново само в собствените си граници, в цяла Западна Европа комунистическите партии са щели по парламентарен път да вземат властта, Близкия Изток и Азия са чакали само такова победоносно тържество, за да се вдигнат на борба за окончателно погребване на капиталистическия колониализъм.

Какви са фактите около тази история ?

В периода 1966-1974 г. в СССР усилено се работи по създаването на гигантската междупланетарна ракета Н1 : височена-105 м., диаметър в основите- 17 м., обща маса – 3000 т., носен полезен товар – 100 т. Тази ракета безпокоеше американците, тъй като щеше да даде страрт за огромно космически контранастъпление на СССР, което можеше да създаде изключителни неприятности, в това число и с американските експедиции на Луната (виж снимката).

Началота на разработката на Н1 слага С.П.Корольов. След неговата смърт, начело на работния екип застава академик В.П.Мишин.

Първият пробен старт е на 21.02.1969 г. той завършва неуспешно на 69 сек. (за отделянето на първата степен, двигателите трябва да работят безотказно 113 сек). Следват още три неуспешни страта, като на четвъртия, първата степен работи цели 107 сек., т.е. покрива изискванията на 95 %.

Между 4-6-8 пробни страта са нещо обикновено при ракетните изпитания. На ракетата Н1 остава още много малко и още два пробни старта по план. В изпитателния корпус на Байконур са готови двете ракет за изпитванията. И изведнъж, по разпореждане на висшето партийно и държавно ръководство академик В.П.Мишин е снет от длъжност и като генерален конструктор е назначен В.П.Глушков (1974 г.). Неговата първа заповед е спирането на изпитанията на Н1.

В.П.Глушков е отдавнашен конкурент и научен противник на С.П.Корольов.Според него „трябва бързо да се създаде ново семейство носители, тъй като кацане на човек на Луната 10 години след американците е глупаво. Ние трябва да създадем на Луната постаянна база със сменяем екипаж, а ракетата Н1 с двигателите на на Кузнецов за тази цел не става”. Грешката на Глушков отдавна е доказана - след 1991 г. двигателите НК-33 са продадени на американската фирма „Аероджет” и са монтерани на американската ракета „Taurus-2”. За „бързото” създаване на нов носител на Глушков му са необходими 11 години, но неговата ракета „Енергия” я постига по-лоша съдба от тази на Н1 – програмата беше закрита през 1988 г. след два напълно успешни космически полети (виж снимката).

Разбира се, В.П.Глушков не е главния виновник за закриването на лунната програма – той просто е използван като удобно прикритие от научно-конструктивна гледна точка. Проекто-решението за закриването на програмата е подготвено на специално експертно съвещание през май 1974 г. под ръководството на секретаря на ЦК по отбранителната промишленост Д.Ф.Устинов. Изходът е предопределен, затова на съвещанието не са поканени главните „виновници” : генералния конструктор В.П.Мишин, главният конструктор на ракетата Б.А.Дорофеев, главният конструктор на двигателите Н.Д.Кузнецов, главният конструктор на системите за управление Н.А.Пилюгин. Поканени са обаче заинтерисованите висши чиновници : министерът на авиационната промищленост П.Д.Дементиев, министерът на общето машиностроение С.Ф. Афанасиев, ръководителя на ВПК Смирнов и неговия заместник Б.А.Комисаров. Те всички подкрепят предложението на Д.Ф.Устинов за закриване на лунната програма. Положително се изказва само главния научно-технически експерт и директор на ЦНИИМАШ проф. Ю.А.Мозжорин.

След това съвещание за всички става ясно, че закриването на програмата е политически въпрос и решението на Политбюро на ЦК на КПСС е политическо решение. Но каква е причината ?

Много по-късно, в наши дни става ясно, че причината е в голямата елитарна игра (като елемент на „световната конспирация”) между „елитите” на САЩ и на СССР, известна с името „разведряване”. Тук се натъкваме ва втората генерална, супергеополитическа и геостратегическа грешка на съветското ръководство после прочутото „затопляне и размразяване” на Хрушчов.

Първите признаци на политиката на разведряване се появяват още през 1967-1969 г., но разцвета настъпва през 1972 г.През тази година в Москва престига прпезидента на САЩ Ричард Никсън. По време на неговото посещение са подписани 12 различни междуправителствени съглашения и сред тях – по въпросите за ограничаване на стратегическите въоръжения и средствата на ПРО. Само тези съглашения спестяваха на СССР няколко десятки миларда рубли годишно от надпреварата във въоръженията.

На този фон постиженията на съветските космически изследвания показваха, че СССР печели космическото състезание. Освен съмнителното кацане на Човек на Луната, американците изоставаха от СССР във всички останали направления. След първите „шамари” със Спътника и с Гагарин, имаше и много по-малки със съветските автоматични станции : първото попадане върху Луната,, първото фотографиране на обратната страна на Луната, първото мека кацане на земен апарат на Луната, първият окололунен спътник, първите меки кацания на Венера и Марс. Нищо подобно американците не бяха постигнали. И в тази години се подготвя ракетата Н1 която разкрива нови неподозирани космически възможности : създаване на постояна база на луната, безпроблемни полети към Марс, извеждане и построяване на околоземна орбита на много големи и удобни постоянни космически станции (около 2-3 пъти по-големи от станцията „МИР”). Очертаваше се „космически кошмар” за САЩ и американското ръководство взема нужните мерки, като използва необяснимия страх на СССР от моща на Запада и неговата полукапитулация под формата на „разведряването”.

Предполага се, че някъде към 1972 г. американското ръководство е предявило ултиматом на СССР, с който се иска прекратяването на лунната програма и спиране на изпращането на автоматични летателни апарати към нея. В противен случай американците ще разкрият публично някои неприятни факти около смърта на Й.Сталин. При приемане на американските предложения, на СССР се гарантира американска подкрепа за „акта от Хелзинки” и вливане на окол 50-80 милиарда долара в съветската икономика. Сделката е сключена.

От 1972 г. САЩ продават на СССР зърно по свърхниска цена от $ 1,63 за бушел (36,4 литра). Безплатно са построени няколко химически заводи с гарантиран пазар за тяхната продукция. САЩ активно участвнат в построяванета на автозавада КАМАЗ. С американско настояване и премахнато ембаргото въру доставката на съветски нефт за Западна Европа. Приет е Хелзинският акт за окончателността на европейските граници установени в резултат на Втората Световна война.

Печалбата за Съветския съюз е огромна, какво значат в сравнение с нея 5 милиарда рубли изразходвани за лунната програма и ракетата Н1 ?!

Лунната програма е окончателно погребана (1976 г.), вече 40 години СССР и Руската федерация не изпращат към Луната автоматични космически апарати, потопена е станцията „МИР”.

Какво спечели в дългосрочен план СССР ?

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница