Евгений Гиндев световната конспирация

Ако оценяваме мечтаното глобално общество, нещата стават още по-лоши. Никакъв хуманизъм в глобално пазарно общество е невъзможен, така да се каже, по определение. Подобно определение съществува и принадлежи на Ф.Ф.Зелински : „Никаква общност на разума между хората от всички региони и времена не е съдържателна идея, тъй като не съдържа стимул за вътрешно развитие, и се намира извън историята” (Софокл.Драмы. „Наука”. Масква, 1990. стр. 532).

Ето какъв удивителен факт, разкриващ истинската същност на глобалния експеримент, е споделен от Станислав Белковски на страниците на в. „Завтра” (виж броя от 22.07.2009 г.).

„ Още през 1990 г.,когато хората взели властта в Русия разбраха, че парите управляват света, възникна усещането, че богатият човек не може да умре като простосмъртен. И не трябва. Няма право.

Може да загине за парите, като висше сакрална субстанция, но не в бой, а в къщи, в своя креват обграден от плачещи тъщи и сълзящи лакеи, макар, че и това е пошло. За какво тогава са парите и защо са Бог, щом не могат да дарят безсмъртие?

Преди 10 години (през 1999 г.Бел на автора) един от новите руски олигарси ми каза буквално следното : „Ти не разбираш...Човек с много пари, се отличава от човека с малко пари не количествено, а качествено. Затова, ние ще вложим много пари за да се създадат индивидуални лекарства съответстващи на гените на всеки човек с много пари. Тези лекарства трябва да продължат нашия живот, като начало, до 95-105 г. И докато лекарствата действат, ще вложим още повече пари за нещо ново, и ще разширим границите на живота, минимум, до 120 години”.

Това становище не е само на руския изследовател. Същото твърди и професора от Станфордския университет Пол Сайфо :

„На базата на сливането на биологията и на информационнити технологии предстои нова технологична революция. Човешката цивилация ще преживее големи сътресения, сред които и в сферата на етиката. Една от тях е, че заможните хора могат да се превърнат в особена биологична разновидност...Те ще съумеят да съсредоточат в ръцете си повече богатство, материални ресурси и политическо и социално влияние, и тези блага ще се предават по наследство. Фактически, тази група ще представлява нова разновидност на човека и ще има свои биологични особености – удължен активен живот с десетилетия и осигурени резервни органи” (виж в. „Деветнадесет минути” от 27.10.2009 г. или сайта www.19min.bg).

Прекрасен хуманизъм ! Какво да правят останалите хора ? Ами да измират.Безсмъртие за всички не може и не трябва да има !

Не случайно, че новият лозунг на руските “демократи” е : “Да заменим патриотизма с хуманизъм !” Този лозунг беше обявен по руска-еврейската телевизия RTVi на 21.05.2008 г. в предаването “Особое мнение”. Лесно може да се схване подтекстта на призива : отричайки патриотизма, се отрича Родината, националната идентичност, определеността. Заменяйки патриотизма с хуманизма, се утвърждава абстрактния планетарен човек, център на света и на Вселената се прави човешкото его, в това число и търсенето на безсмъртие (за който може). И от това изплува сянката на „Глобалния проект”, на новия постхуманизъм. Какво конкретно значи това личи от краткия анализ на знаменития въпрос на Достоевски : „Вие съгласни ли сте да строите щастието на човечеството върху сълзите на дете ?”

Самата формулировка е неясна и подвеждаща – на едната страна е цялото човечество, а на другата ? Само едно единствено дете или всички деца на планетата ? И за какво щастие става въпрос? Разбира се, подобна дилема е изкуствена и непровомерна. Тя е недопустима смес от етичното и онтологичното. Това са резлични философски етажи. Научното тълкуване на етиката е философия, която учи хората съзнателно и целенасочено да изработват такива морални представи, които най-точно отговарят на техните исторически потребности. От тук следва, че ако тези потребности са производството и възпроизводството на действителния живот на вида, отговорът на дилемата на Достоевски е ДА. И не трябва да се прибягва до услугите на хуманизма. Исторически погледнато, хуманизма е нещо много жестоко и кърваво и пред неговия олтар са пренесени в жертви не по-малко хора, отколкото пред олтара на антихуманизма. Има природен закон : едни умират за да живеят други. Тук е саможертвата на родителите за своите деца, тук е саможертвата на война, който брани родното огнище, тук са жертвите при откриването на нови хоризонти за да го има човешкия вид. И точно това е истинския исторически хуманизъм. Ето защо историята като свръхценност е включена в триадата, която е основа на социалистическия „експеримент”.

От такава гледна точка, на социалистическия „експеримент” може да се направи съвсем нова хуманитарно-цивилизационна трактовка. Социализмът е един от начините да се осигури оцеляването и възпроизводството на съществуващия социум (антропос), т.е. на хората наследени от капитализва. Под нарастващия товар на природноисторическия процес този начин рухна, като остави в наследство наработки за бъдещето, за комунизма. Комунизмът вече е начин да се съхрани човешкия вид, като се направи способен да понася напълно нови свръхтовари и при това да запази и укрепи историческия хуманизъм – щастие за всички даром и нека никой не бъде обиден !

ЧАСТ ПЕТА. Практическият постхуманизъм

На научно равнище Европейският съюз може с пълно основание да се разглежда като чернови проект на „Глобалния проект” – избрани са сравнително еднородни географски, исторически и цивилизационно държави, и са събрани в общност постепенно превръща се в държавно образование. И тъй като пълна еднородност е невазможна, се предлага постепенното им сближаване на базата на общи ценности. Тези ценности се смятат за достатъчни, за да се създаде европейски демос, по примера на САЩ. Не може да се отрече, че проекта е изключително амбициозен и достатъчно обхватен и придобива статуса на „социален експеримент”. С други думи, с европейските народи се експериментира,т.е.социалният ексепримент е легализиран,допустим и е признат за правомерен. Това е основание развития до сега подход да се приложи и към общия анализ на Европейския съюз като чернови проект на „Глобалния проект”.

Европейският съюз (ЕС) и НАТО обявиха три върховни ценности : върховенство на закона, пазарни икономически отношения, демократични институции. По-подробно (конкретно) описание на европейските ценности дава чл. 2 от Лисабонския договор.

„Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете”.

Ако обобщим, държавите образуващи ЕС трябва да бъдат правови държави, да имат пазарна икономика и демократична форма на управление.Като свържим тези ценности с лисабонската конкретика излиза, че те са основата на постхуманизма. Но дали това е така ? Посочените ценности имат всички характеристики на социокултурни вируси и те наистина бяха такива.Що се отнася до пазарната икономика и демокрацията, по тях е говорено много и нещата, така или иначе, са ясни (виж книгата на автора „Векът на Сталин”, част 3, глава 13). Само ще отбележим, че основните лозунги на събитията от края на 20-я век : „Да заменим плановата икономика с пазарна” и „Да сменим тоталитаризма с демокрация” бяха типични социокултурни вируси, вируси, които си свършиха работата и смъртно поразиха социалистическата държава.. По този въпрос известният руски „строител на капитализма” от 90-те години на 20-я век Георги Сатаров откровено признава : „За какво говорите ? Ние („демократите”) не сме имали никакво намерение да създаваме някакъв пазар. Беше ни нужно да разрушим старата утопия, на която се опираше съветската власт и затова пуснахме в употреба друга – за пазара. И победихме. Но пазар никой не е и мислил да строи, това е безмислица (от в. „Завтра” от 26.08.2009 г.).

Целта на подобни вируси е разрушаването на всички ценностни основания, уншщожаване за възможностите за тяхното съществуване, както и възможности за съществуването на стратегически цели. Това се постига с травмиране на съзнанието с логически „грешки”, с натрупването на измишльотини и глупости, и довеждане на хората до пълно освобождаване на животинските им инстинкти, пречещи за възприемане на всяко активно внедряване на други представи.

Действието на социокултерните вируси е широкоспектърно – те поразяват не само съзнанието на тълпата, но и съзнанието на образовани хора и държавници. Пример е руският президент Димитрий Анатолиевич Медведев. На 30.10.2009 г. той публикува на своя сайт кратък материал озаглавен „Паметта за националните трагедии е също така свещенна, като паметта за победите” (виж medvedev.kremlin.ru/-5к). Този материал е много двусмислен и изразява в сбит вид цялата мирогледна безпомощност на днешните руски управници, тяхната историческа обърканост, липсата на отправни репери и сигурни критерии за орентиране в един сложен и объркан свят. „И до днес може да се чуят мнения – пише Медведев –че многобройните жертви са оправдани в името на висши държавни цели. Аз съм убеден, че никакво развитие на страната, некакви нейни успехи и амбиции, не могат да се постигат с цената на човешката болка и страдание. Нищо не е по-ценно от човешкия живот”.

Филосовските изводи на Медведев всъщност подържат лозунга на руските „демократи” за който вече говорихме „Да заменим патриотизма с хуманизъм !” и това навежда на определен тип разсъждения. Патриотизмът е нещо много просто : патриот е човек, който е готов да работи за родината си и, ако потрябва, да умре за нея. Как ще заменим подобни нагласи с хуманизъм ?

Явната несъстоятелност на казаното от руския президент предизвиква основателни съмнения и насочва нашето внимание в друга посока. Щом Медведев трябва да разбира какво говори, той говори съзнателно и с определена цел. Той дава определени знаци на обществото насочени към преодоляване на съществуващи стериотипи и към насаждане на нови. С други думи, той запуска социокултурен вирус.

Стереотипа е свойство на всекиднивното съзнание, опростена представа, която не се ражда от собствения емпиричен опит.

Стереотипа е икономичен модел на реагиране, защото работи въз основата на готови рецепти, вече възприети от групата или обществото към което принадлежи човек. Стереотипа е оценачен феномен. Той не е неутрален, а е зареден с емоции и е социално детерминиран. Стереотипа притежава извънредна устойчивост – той или не се променя или се променя с много усилия, даже ако се разминава с емпиричната действителност. При стереотипа не е толкова важна конкретната ситуация, а как тя се възприема от индивида.

Стереотипа не се нуждае от доосмисляне – той е завършен готов продукт и също наготово се възприема от публиката. (по книгата на Здравко Райков – Публична комуникация. „Дармон”. София, 1999 . 223 страници).

В случая с руския президент, социокултурният вирус е насочен към стериотипите герой и героизъм. Сполучлив анализ на този вирус прави Денис Тутмаков (в. „Завтра” от 3.11.2009 г.)

„ Всички това е написал не простодушен поет, не изплашена майка, не влюбен юноша,не потънал в съзерцаване на хармонията на псвета философ. Написано е не в мигови на национален триумф, когато повече не трябва да се напрягат народните сили за постигане на велики цели. Фразата „ никакво развитие на страната, никакви нейни успехи и амбиции, не могат да се постигнат с цената на човешката болка и страдание” е произнесена в един от най-драматичните моменти от историята на моята страна.

Ако президентът е прав, ако нищо не е по-ценно от човешкия живот, то няма и Родина, няма и нация, няма и Бог. Героите изчезват заедно с техните подвизи. И любовта с нейните саможертви се превръща във фикция. Ако човешкия живот е самодостатъчна величина, която няма равна на себе си, изчезва и смисъла на живота : за какво да се живее – заради самият живот ?

И още по-ефимерни стават и всички абстрактни понятия : власт, Кремъл,президент. Вас също Ви няма, господин Медведев !

Медведев е юрист. Следователно, е изучавал философия и трябва да знае знаменития извод на Кант : „Един конкретен човек е чиста априорна случайност”.

Медведев е и политик. Следователно, трябва да помни речта на Уистън Чърчил пред британския парламент произнесена на 13.05.1940 г.

„ Ще ви кажа същото, което казах на тези, които влязоха в правителството – не мога да ви предложа нищо, освен кръв пот и сълзи. Пред нас е период на тежки страдания. Пред нас са много, много месеци на борба и лишения. Ще попитате : каква е нашата политика ? Ще ви отговоря : да воюваме по суша, море и по въздуха с цялата мощ и сила дарена ни от нашия Бог, да воюваме срещу чудовищната тирания, каквато до сега не е имало в мрачния и жесток списък на човешките престъпления...Ще попитате, каква е нашата цел ? Ще ви отговоря с една дума : победа, победа на всяка цена, победа каквото и да стане, победа без да се съобразяваме с всички ужаси, победа, колкото и да е тежък пътя към нея, защото без победа не можем да оцелеем – разберете това – няма да оцелее и Британската империя, няма да оцелеят вековните импулси движещи човечеството към неговите цели”.

Разбира се, Медведев не е Чърчил, тогава Русия много бързо би се оправила, но подхода на големия политик впечатлява. Един президент така би трябвало да говори с народа.

Докато Д.А.Медведев се мъчи да заличи примера на героите и да насажда новият постхуманизъм, другаде, зад океана се засилва възхвалата на личния героизъм, и обществото се готви за новите си планетарни цели, за планетарния героизъм.

Има изключително интересен и поучителен холивудски научнофантастичен филм. Нарича се „Пришелецът” с Арнолд Шварценегер. Филмът е произведен през 1987 г. и е номиниран за наградата „Оскар”. Това е малко странно, защото такива филми не са чести гости на подиума на забележителната награда. В случая има защо.

Филмът, в типично американски стил, възпява мъжеството и героизма на Човека в неравната борба с извънземното Зло - Зло неимоверно могъщо и безпощадно.Побеждава Човека с огромно напрягане на ум и изобретателност, с цената на кървави жертви на много Човеци. Побеждава, защото трябва да победи, защото е Човек, а не априорна случайност.

За да стене по-ясно и нагледна ролята на социокултурните вируси ще припомним поуки от историато на Съветския съюз.

В началото на 30-те години на 20-я век руският социум беше разделен на различни „поднароди” : бели и червени (в съзнанието), хора с различно по степен социалистически съзнание, селячество опониращо на градовете, на идеите за коликтивизация и индустриализация, вярващи и атеисти, образовани и неграмотни, националисти и интернационалисти.

Сталин положи титанични усилия за обединяване на социума и за неговото сплотяване. Какво беше направено ?

1. Беше поставена обща цел – строителството на „рая на земята”, на най-справедливото и хуманно общество.

2. На основата на общата цел беше формирано Общото дело.

3. Беше създаден сплотяващият народа образ на врага : агресивните самураи, полските панове, Антантата, а след това и Германия.

4. Беше създадена канонична версия на историята, в която СССР се разглеждаше като продължител на най-доброто и положително от царска Русия. И редом с това, непрекъснато се изтъкваше съветския интернационализъм –едно от главните неща, които Сталин взе и продължи от ленинското наследство- той добре помнеше ранната съветска история.

В същото врему, когато Кемал Ататюрк доубиваше „болният човек на Европа”, превръщайки го в „процъвтяващ азиатски труп”, Ленин сплотяваше разпадащата се руска империя не с чудо-оръжие, а с чудо-идея, коята силно вълнуваше сърцата и на китайския селенин, и на американския докер. Никога 11-а Червена армия на Фрунзе нямаше да превземе мусаватския Баку и емирска Бухара, ако не бяха надигналите се могъщи народни сили от националните покрайнини. Същите сили, които се бореха през царската епоха за сепаратизъм, станаха интеграционните сили на съветската власт.

5. Сталин задейства и патриотизма с помоща на новата исторически версия и с кампаниите срещу космополитизма (демонстиране на приоритета на руските изобретатели и мислители).

6. Бяха по новому осмислени връзките с религията.

7. Бурно и въодушевено се създаваше „общият език” на обществото – система разбираеми от всички от половин дума образи и общи асоциации - Пантеона на реални герои (челюскинци, покорителите на стратосферата, сталинските соколи – герои, стахановци, героите от войната, учените-гении, титаните на новата промишлиност, исторически персонажи като Нахимов, Ушаков, Суваров) заедно с измислени герои в киното, литературата, живопистта. Формираха се общи модели на поведение, общи морални и културни „пътеуказатели”, корпус от свещенни текстове, даващи възможност у хората от разни части на страната да се пораждат общи образи. Например, израза „обидно е за държавата” веднага се свързваше с образа на честния и смел митничар Верещагин от филма „Бялото слънце на пустинята”, израза „крадеца трябва да бъде в затвора” – с образа на следователя Жеглов от многосерийния филм „Времето на срещата не може да се променя”. Особено силно развитие получи съветската мултипликация, коята успешно замени продукцията на Уолт Дисней.

8. Беше създаден ярък и привлекателин образ на бъдещето : желано и достижимо. И досега се помнят шедьоври като филмите „Ако утре започне войната”, „Кубанските казаци” , построяването на „сияещия град на хълма” – изложбата на постиженията на народното стопанство (ВДНХ). Започна масовото идаване на интересни и занимателни списания, като футуристичното списание „Техника-молодежи” („Техниката- на младещта”).

И много важен нюанс. Цялата тази работа с общественото съзнание беше съпроводена с реални успехи на страната в социално-икономическито развитие.?

Така отново беше събрано разделеното след революцията руско общество и точно това се оказа гаранцията за титаничната победа на СССР във Втората световна война и за подвига при въстановяването на страната. (Максим Калашников- Соединяя расколотое. В. „Завтра” от 19.08.2009 г.).

Ако обобщим, използваните срещу Съветския съюз социокултурни вируси бяха насочени съвсем точно и целенасочено срещу всяко от изброените по-горе съветски постижение в масовото съзнание.

1.Срещу провъзгласената цел и срещу Общото дело.

2. Срещу образа на врага и срещу историята на Русия и на Съветския съюз.

3.Срещу патриотизма и срещу Руската православна църква.

4.Срещу общият „език” на съветското обкество.

Успоредно на изброеното бяха подложени на вирусна атака основополагащи съветски привципи отнасящи се до : отношението към труда и към обществото и личните задължения произтичащи от това отношение ; отношениеето към парите, богатството и екзотичните човешки желания ; отношението към личната свобода и свободата на другите ; отношението към родолюбието, хуманизма и съдбата на хората в бъдещето и други подобни.

Социокултурните вируси бяха пуснати на широк фронт в киното, телевизията, изкуствата, в печатните и електрони средства за масова информация с използване на най-новете достижения в областта на психологията, социологията, физиологията и биологията. Подпомагани от всякъде социокултурните вируси си свършиха работата (виж убедителния анализ на Калашников и Крупнова в тяхната книга „Гнев орка”, глава 12).

Съвременният човек е обграден от изобилие от информация. Като всяка информация тя е безсистемна, агресивна и натрапчива. Тя постъпва в нашия мозък, там се фиксира и след това или се забравя или се запомня. Тъй като физологично човек не се е променил в течение на стотици години, информационното изобилие са оказва сериозен товар, който може да причини негативни промени и болестни състояния. Това е и причината, в човека да се изработват защитни механизми и бариери. Към тях отнасяме стериотипите и митовете (за стериотипите – виж по-горе).

Но даже при формиран стериотип, отношението ни към цели групи сходни явления и процеси става под въздействието на случайна и противоречива информация по някакъв начин останала в нашето съзнание и образувала неустойчиво временно образование наричано мит. Митът е нашия „измервателен инструмент” прикътан в съзнанието за всякакви възможни жизнени ситуации. Митът не съдържа резултатите от задълбочени научни изследвания, за каквито няма време, а главно – запомнена от нас информация.От тук следва къде трябва да се насочват социокултурните вируси – преди всичко към разбиване, компрометиране и изтриване на информацията формирала миналите стериотипите и митовете в общественото съзнание. (Сергей Исрапилов – виж сайта : sknews.ru/main/27029-teoriya-virusov-massovogo-soznaniya-v.h ... - 55k).

Ето типично откровения на известния журналист и българофоб Петър Волгин :

“Аз не мечтая за Велика България –захластнато пише г-н Волгин – Тази мечта ми се вижда скучна и глупава. Така и не успявам да изпитам интелектуална възхита нито от снопчетата на Кубрат, нито от маниите на Симеон Първи да бъде император на българи и ромеи, нито от чутовните подвизи на хайдутите, за които обирането на някой османски керван е било висша форма на патриотизъм...

Колкото и да се стараят учителките по литература, колкото и патетично да звучат гласовете им, учениците не се покъртват интелектуално при анализите на “За буквите” или “Опълченците на Шипка”. И това е така, защото учениците, а и техните майки и татковци, си имат къде-къде по-важни работи, за които да мислят, отколкото да се прехласват пред стародавното величие. Родителите трябва да изкарват пари, а отрочетата им не искат да слушат за Крали Марко и Петко войвода, защото предпочитат да имат друг тип знания, които да им помогнат да продължат образованието си не в София или Свищов, а във Франция, Германия или Америка” (в. „Сега” от 1.11.2005 г.).

Какво би се случило с г-н Петър Волгин и с неговите съмишленици в цивилизована Европа и в САЩ ?

В Англия, Франция и Германия биха ги замеряли с камъни и с развалени яйца; В Румъния, Полша, Унгария и Гърция биха ги отлъчили от нацията заедно с обществено проклятие; в САЩ биха ги вкарали в затвора; в Испания, Италия и Албания биха ги застреляли. И във всички страни това ще бъдат нравствени постъпки.

Трудно ми е да си представя как чрез критериите на Волгин и сие, ще преценим грандиозните тържества в Англия по случай 200-годишнината от трафалгарската победа, с участието на английската кралица. Или да кажем, не по-малко грандиозното честване на 60-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия.

Сам по себе си “случая Волгин” не е толкова важен - какви ли ги няма в медийното пространство. Има един отряд на “мечоносците на глобализма”, сред които се открояват Харалан Александров, Евгений Дайнов, Ивайло Дичев, Йордан Ефтимов, Андрей Райчев и др. млади и стари авангардисти. Важното е, че им се дава широко поле за медийна изява, че тяхните откровения се натрапват на зрители, слушатели и читатели, че се толерира и пропагандира своеобразен “ментален геноцид” срещу българския етнос.

Народ, който пренебрегва и губи менталната връзка със своите мъртъвци, няма историческо бъдеще. Но точно това е целта и тя е много заразителна.

Ето как представя българите министър-председателя Бойко Борисов : „Най-големият проблем на България е лошият човешки материал. Каква е основата на населението в момента – 1 милион цигани, 700-800 000 турци, 2,5 милиона пенсионери, които с цялата им глупост ги води носталгията и затова отват под строй да гласуват за Станишев” (цитира се по в. „Сега” от 5.02.2009 г.).

Този национален нихилизъм, непрекъснато демонстрирания срам от това че сме българи, е пряко следствие от действието на социокултурните вируси.

В заразяването телевизията стои на първо място.В аналитичната статия „Всеядният пигмей Мамалев. Дъното в „Царете на комедията” ( в. Уикенд” от 21-27.11.2009 г.), Васа Ганчева прави убйствен анализ на популярни предавания по телевизиите, за да завърши с извода за „лишената от всякакъв смисъл телевизонне гадост... Сега на власт са типчета с мислене и език на улицата, лишени от всякаква култура и колорит”. Бегъл преглед на телевизионните програми ще установи поразителни неща : разгул на предавания за пари („Лесни пари”, „Треска за злато”, „Сделка или не”, „Трезор”, „Стани богат”, Dancig Stars, Survivor), странни с естетиката си детски предавания (Мъмбъл-Бъмбъл, Фокс кидс блок, Попай на море, Майти Маус и приятели, Томбик и БиБи), извратени и развратни предавания от рода на „Без дрехи”, „Пълна лудница”, „Вечерно шоу на Азис”, „Цената на славата”, „Сексуални изповеди”.Налага се традицията да се говори на малки имена (Ива, Боги) и да се пропагандират прякари (Георги Иванов – Гонзо, Александър Александров – Кривия, Славчо Василев – Дървото, Веселин Наковски – Песа, Митко Станков – Бузата, Георги Йорданов – Ламята, Владимир Андонов – Тапата, Владислав Атанасов – Шамара). Заедно с печатните издания се разпространява някакъв български новоговор, неразбираем и увреждаш живия български език : съспенс, хорър, фрии райд спирит, ток шоу, премиършип, за да се стигне до следната изцепка –