Евини дъщери – психология и сексуалност на жената Кристиан Оливие



страница1/10
Дата07.01.2017
Размер2.1 Mb.
#12196
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
ЕВИНИ ДЪЩЕРИ – психология и сексуалност на жената

Кристиан Оливие

СЪДЪРЖАНИЕ

ВЪВЕДЕНИЕ, 5

Глава първа ДА СЕ РОДИШ ЖЕНА, 7

Глава втора ЖИВОТЪТ НА МОМИЧЕНЦЕТО, 34

Глава трета ЮНОШЕСТВО, 65

Глава четвърта ЛЮБОВ, 91

Глава пета ЖЕЛАНИЕ ЗА ДЕТЕ, 122

Глава шеста ПРЕДПАЗВАНЕ ОТ ЗАБРЕМЕНЯВАНЕ, 153

Глава седма

ПРЕХОДЪТ, 167



Заключителен диалог

ХОРМОНИТЕ И НЕСЪЗНАВАНОТО У ЖЕНАТА, 187

Пълната ми увереност, че начинът, по който сме заченати, а сетне възпитавани още от рождението ни, определя и начина, по който no-късно ще живеем, придава смисъл на всичко казано в тази книга. Сексуалността ни на зрели хора не се отклонява от това правило, затова толкова трудно откриваме у себе си онова, което други, макар и без да го знаят, са записали в нас, и то още в най-ранното ни детство. Посвещавам тази книга на всяка жена, пожелала ДА УЗНАЕ НЕЩО ПОВЕЧЕ за себе си и за това, което означава простият факт, че се нарича ЖЕНА...

Кристиан Оливие

ВЪВЕДЕНИЕ

Тя беше гинеколожка, изпращаше кси млади жени, които нямаха мензис или не изпитваха наслада от телесната лю­бов с партньора си. Аз бях психоаналитичка и ми се случва­ше да й изпращам жени в зряла възраст със или без мензис, но най-вече потиснати, депресирани...

И понякога жените ходеха ту при едната, ту при другата, опитвайки се да възстановят ту тялото, ту духа си, от което следваше, че при всяка от тях съществуваше вероятна взаи­мозависимост между психиката и хормоните.

Тялото на жената е в плен или на хормоните й, или на несъзнаваното й... Ами ако хормоните зависят от несъзнаваното, този постоянно присъстващ, но напълно невидим режисьор?

Пожелахме да подложим тук на изпитание нашите две знания, поискахме жените да научат да „се познават" във физически и в психически план, за да могат да се оценяват такива, каквито са, а не каквито изглеждат или им е било отредено да изглеждат в продължение на векове... Настоя­щата книга отразява същинското състояние на жената към днешна дата както от психическа, така и от биологическа гледна точка.

Независимо от възрастта си всяка жена ще намери тук своята история... Психоаналитичката говори много за дететвото, тъй като тогава се изгражда окончателно отношени­ето ни към Другия... Гинеколожката говори много за хор­мони, понеже, след като дълго сме били техни робини, днес ние се научаваме да си служим с тях, за да се освободим от онзи исторически фаталйзъм, който вече не подхожда на жените - такива, каквито постепенно ставаме. А нима това не е от съществено значение в момент, когато медицината прави всичко, за да удължи живота ни дълго след времето, когато сме искали и сме можели да ставаме майки?

Тя, лекарката, и аз, психоаналитичката, се срещаме съв­сем отблизо с „женското", затова страдаме, когато вижда­ме, че жените не само не знаят нищо за функциите на свои­те органи, но понякога дори се срамуват от тях. Срам или незнание, които изобщо не улесняват съзнателното адапти­ране на жената към нейния цикличен и често капризен хор­монален живот!

Тази книга проследява двойната история на тялото и на духа на жената, която, още при появата й на света, призна­ват за жена, позовавайки се на половите й белези, а след това незнайно защо възпитават така, сякаш е длъжна да даде и други, нетелесни доказателства за женствеността си... Съществува фактическа женственост - нашият пол, и об­ществена женственост - нея трябва ежеминутно щ доказ­ваме. Така от жената преминаваме към жената-жена, же-ната-майка, сетне само към майката, в зависимост от това дали хормоните населяват тялото ни, или го напускат...

Как да извървим с равномерни крачки пътя в живота си. който е или твърде безцветен, или прекалено оцветен? Как да избегнем да „мечтаем" за това, което нямаме, и да „пла­чем" за онова, от което вече сме лишени? Тази книга раз­казва историята на една странна пътничка, която има или прекалено много, или извънредно малко багаж! Така или иначе, ако сте жена, това е вашата история.

Глава първа ДА СЕ РОДИШ ЖЕНА

Те са млади, влюбени, трогателни, обявяват, че Тя чака де­те, и всички схващат това дете като плод на споделените им желания, приели човешка форма. Първоначално за тях ня­ма значение каква ще бъде тази форма, мъжка или женска. Това ще е просто тяхното дете, то ще е с цвета на любовта им и те не желаят да узнаят веднага пола му, защото смът­но чувстват, че той би могъл да ги раздели.

Някои родители няма да пожелаят да разберат от какъв пол е детето им дори при ехрграфските прегледи. Защото държат да останат 6e3npHcrpajrrHH към съществото, което ще се появи. Инстинктивно знаят, че всичко, което засяга пола, НИКОГА не им е безразлично. Затова искат колкото е възможно по-дълго да отложат несъзнателната си реак­ция и да съхранят това дете като „въображаемо".

Защо отдавате такова голямо значение на пола?

Защото самите родители са полово определени същества и естеството на любовта им към детето задължително се влияе от неговия пол. В зависимост от това дали принадле­жи към единия или към другия пол то получава от родите­лите си различно несъзнавано послание.

- Всеки родител вижда в детето от същия като своя пол възможно ново начало за самия себе си. Той извежда бъде­щето на това дете от собственото си минало и го включва, дори го затваря в „проект", с който го отъждествява. Дете­то ще откликне на този проект в по-голяма или в по-малка степен в зависимост от това дали родителят изисква от не­го по-малко или повече.

- Всеки родител вижда в детето от противоположния пол „различно" същество, притежаващо нещо, което той „няма". Но тъй като това същество е негов потомък, то малко му и „принадлежи". Детето от противоположния пол обога­тява своя родител, поднасяйки му другия скат на сексуал­ността. И понеже родителят се чувства допълнен, той из­праща на детето следното несъзнавано Едипово послание: „Добре, че си това, което СИ" - тоест послание, подкрепя­що сексуалната идентичност на детето, което чувства, че е добре да БЪДЕ такова, каквото е.

(Тази връзка между детето и родителя от противополож­ния пол се нарича „Едипова". Тя е наистина най-укрепва­щата от всички, които детето ще има след раждането си, дори ако впоследствие точно тя породи у него страх от кас­триране при мъжа и от изнасилване при жената. Макар да не говорим за Едипов комплекс, преди детето да навърши три години - защото едва тогава наблюдаваме прояви като желанието му да се ожени за своя Едипов родител, - Едипо-вият комплекс е започнал да действа още от първите му дни, от първите му контакти с родителя от противополож­ния пол и с несъзнаваното му.)

Така, поставено между несъзнаваното на единия родител и несъзнаваното на другия, между Едиповия комплекс и отъждествяването, детето постепенно ще изгражда собст­вената си личностна структура.



Значи развитието на детето зависи от първоначалните чувства на родителите?

Да, и това става на „несъзнавано" ниво: всеки родител заема съвсем определено място до детето си. Затова възпи­танието от един-единствен родител, най-често майката, ни­кога не е безпроблемно... При отсъствието на единия от ро­дителите развитието на момчето, както и това на момиче­то, се сблъсква с някои специфични трудности.

Вече имах случай да обясня1 как Едиповият комплекс на момчето първоначално изглежда благотворен, но впослед-. ствие става „непреодолим" и отговорен за мъжкото жено-

1В „Децата на Йокаста" (Les enfants deJocaste, Denoel, 1980). - Необозна-чените бележки са на авторката. - Б. пр.

мразтво, и как липсата на Едипов комплекс при момичето има обратен ефект, тоест поради отсъствието на каквато и да било хетеросексуална връзка през детството си зрялата жена придава прекалено голямо значение на любовта на мъжа...

Присъствието на майката или на друга жена като единст­вена възпитателка, какъвто е и най-често случаят в съвре­менното семейство, благоприятства развитието на нарцисиз-ма у момчето, но не е в състояние да стори същото за моми­чето. Нарцисизмът на момичето може да се изгради само с присъстващ Баща. Впрочем колкото и да обича децата си, днещният Баща се занимава с тях само по 5 минути на ден (докато майката го прави по 3 часа), а бащите от новото по­коление, крито делят със съпругите си задачите по възпита­нието на децата, не са много на брой... Всъщност понастоя­щем едва 5% от мъжете изпълняват бащинската си функция.

Говорите за бащинска функция, въпреки че обикновено се говори за ролята на бащата. Каква е разликата между два­та термина?

Разликата е голяма. Ролята на бащата се свежда до ня­кои добре познати на всички ни задължения: да даде името си на своите потомци и да подсигури ежедневието им чрез парите, които печели. Бащинската функция е no-скоро ли­чен дълг, отколкото социално задължение - много мъже изпълняват ролята на баща, но избягват да се нагьрбват с ефективната му функция, изискваща от тях да обичат дете­то и да се грижат за него морално и физически. Те смятат, че в това отношение майката е напълно достатъчна, и това, разбира се, им опростява живота.

Колкото ролята е социално задължение, толкова функ­цията е афективна отговорност. Проблемът е, че много мъ­же все още не могат да схванат ползата от нея за детето, независимо от какъв пол е то. Защото всеки родител, както вече казахме, изпълнява своя собствена функция по отно­шение на детето си: бащата е „модел" за своя син и „Едипов партньор" за дъщеря си, а майката е „модел" за дъщеря си и „Едипова партньорка" за своя син.

Но какво да кажем за семействата с един родител ?

В сегашната действителност те не са нито аномалия, нито изключение, защото всъщност най-разпространеният тип съв­ременно семейство крие под патриархалната си външност истински матриархат. За детето няма никакво значение дали царстването на майката е очевидно, какъвто е случаят с най-често срещаното семейство с един родител, или е прикрито чрез така нареченото присъствие-отсъствие на бащата, изос­тавил възпитанието на децата на жена си. И в единия, и в другия случай то има насреща си само една жена.

Но когато някой ден мъжът разбере, че за доброто на сина си и на дъщеря си той трябва истински да присъства и да полага необходимите бащински грижи, семейството с едцн родител ще престане да бъде смятано за нормално. То ще се появи пред очите ни такова, каквото е всъщност, то­ест място, където на детето е отредена само Едипова връз­ка или само идентифициране, но не и двете едновременно. Когато липсва единият от родителите, детето не може да се структурира хармонично, тъй като, както обясних по-горе, всеки родител има специфично своя функция, при чието из­пълнение другият не може да го замени. Питам се дори как сме могли да живеем толкова дълго с мисълта, че единст­вено жената притежава всички необходими на детето чувс­тва? Явно сме се опирали на това, че в продължение на де­вет месеца „тя" е била незаменима и оттам - достатъчна.

От думите ви излиза, че в крайна сметка всеки родител е необходим на детето не заради това, което „прави", а за­ради това, което „е"-мъж или жена.

Да, за психоаналитика това, което човек Е, далеч надхвър­ля онова, което ПРАВИ. Това, което човек ПРАВИ, най-чес­то е обмислено и съзнателно желано като най-добро за дете­то. Но детето също има своя малък несъзнаван персонален компютър, регистриращ не само казаното и извършеното, а и онова, което не се изрича, за което няма думи, за да бъде изречено. Едиповата любов не може да се облече в думи. С какви думи да кажеш на детето: „За мен, твоя баща (иди за

мен, твоята майка), ти си ЕДИНСТВЕНО, неповторимо съз­дание. Ти си като мен, защото произлизаш от мен, и си раз­личен от мен, защото полът ти е различен. Струва ми се, че ще имаш всичко, което имам аз, плюс всичко, което нямам..." Кой може да каже подобно нещо на едно дете?

Действително!

Детето обаче приема точно това послание чрез ежеднев­ните грижи, полагани за него. Защото всъщност то не полу­чава от майката или бащата само грижи. То получава от тях чувства и всичко, което преминава през невидимото и неосъзнато общуване между тялото на даващия и тялото на приемащия: миризмите, допирът до кожата, изразът на ли­цето, тонът на гласа и т. н. представляват неразделна част от това общуване.

Ето защо в „Децата на Йокаста" говорих за значението на ръката, която дава шишето с биберона, защото освен ръ­ката съществуват и мислите, а те са твърде различни при различните хора. Съществуват огромни разлики от човек до човек, от родител до родител... Ако единият от родите­лите, най-често бащата, разчита на другия, за да го пред­ставлява, значи той възприема поведение, което е«олкото наивно, толкова и нереалистично. Защото в деня, в който жената не мисли добро за съпруга си, изпращаното от нея и получено от детето послание може да бъде само от рода на: „Лош мъж за мен, ето какъв е баща ти..." Несъзнаваното на майката е неуправляемо и никой не може да я накара да изпитва само положителни чувства към мъжа сиГЕто защо измислената от психоаналитиците история с „Името на Ба­щата" е една гигантска измама, чрез която на Бащата се разрешава да се измъкне от отговорност с чиста съвест.

Какво искате да кажете? За какво точно говорите?

Името на Бащата е понятие, зад което се укриват повече­то психоаналитици, за да оправдаят склонността на общес­твото и на семейството да приемат отсъствието на бащата.

Според тях достатъчно е бащата да се „въведе" в живота на детето чрез речта на майката й всичко ще е наред. Така бащата не се чувства длъжен да заема реално, конкретно място в живота на съвсем малкото дете*

Освен това отреденото му по този начин място - място на отсъстващ, място на Име!"- се определя от майката, за­щото той е само този, за когото тя говори. Ако детето сре­ща затруднения в общуването с баща си, отговорността ще падне върху майката, тъй като отношенията дете-баща са изградени чрез нея и чрез нейното слово.

Коя жена би могла да говори правилно за този, който тя НЕ Б? Жените би трябвало да разберат, че не могат сами да бъдат всичко, да представляват всичко, от което се нуж­дае едно дете. Каквото и да правят и да казват, дори в най-добрия случай, в несъзнаваното на детето отсъствието на мъжа се вписва като отсъствие на бащата или като отсъст­ващ Баща.

Ето защо мъжът е този, за когото детето мечтае главно като за антидот, когато нещата с майка му вървят зле. От­там поткъсно ще произтече й необяснимата любов на жена­та към мъжа дори когато той я използва, когато я малтре-тира или експлоатира - в качеството си на мечта, той вина­ги е бил нещо повече и по-добро от майката и нейното ре­ално присъствие. Завинаги е заседнал в несъзнаваното на жената като най-доброто нещо или във всеки случай като нещо по-добро от майката.



В такъв случай „името на бащата" не може да даде ба­ща на детето, което няма такъв?

Не, „името" може само да го накара да мечтае за този баща, когото поставя на пиедестал, понеже липсва действи­телният субект, който да заеме мястото на идеалния. Впро­чем за присъстващите обикновено не говорим, говорим са­мо за отсъстващите. Ако майката реши да не-отглежда де­тето си и го остави на бащата, последният също ще му гово­ри за „името" на Другата (която няма да е там) и тогава детето ще идеализира майка си.



Значи според вас не е добре да се изгражда образ на роди­теля, който не съвпада с действителността?

Не е добре, защото детето свиква да подменя действи­телността с мечтата и страда, когато установи колко далеч­но е мечтаното от истинското. Всяко възпитателно усилие има тъкмо обратната цел: да приучва растящото дете да вижда нещата такива, каквито са, а не каквито би желало да бъдат. Детето трябва да се задоволи с родителите, които има, стига да ги има! За момичето е зле да идеализира баща си, защото изграденият по негов образец вътрешен образ на Мъжа се превръща в синоним на „този, който запълва всяка празнота". По-сетнешното разочарование от реалния мъж ще бъде .толкова по-голямо, колкото на по-висок пие­дестал е бил издиган бащата.

Ако се боря срещу това явление - жените сами да възпи­тават децата си, - то е, защото подобно възпитание кара както момченцето, така и момиченцето да надценява то­зи, който Липсва, тоест Мъжа, а това има тежки последи­ци за бъдещото разбирателство между вече зрелите мъже и жени.

Добре виждате, че мъжът е поначало обект на благопри­ятни за него предразсъдъци, ширещи се както сред побра­тимите му, така и сред жените. Това е така, защото той ви­наги е бил измислян и оттам - разкрасяван и идеализиран. Децата трудно могат да кажат КОЙ и КАКЪВ е баща им, но затова пък умеят прекрасно да говорят за майка си, коя­то е постоянно с тях, занимава се с тях, от която най-често и най-дълготрайно зависят. Те не мечтаят за нея. Не трябва да си я въобразяват, да я измислят. Всяко дете познава май­ка си... И мечтае за баща си, когото вижда от време на вре­ме. Раздялата с бащата е най-често срещаният случай при повечето разведени двойки (според едно изследване на френ­ския статистически институт от 1985 г. 81% от децата на разведени родители живеят с майка си). А при водещите съвместен живот двойки бащата на практика също отсъст­ва, тъй като посвещава твърде кратко време на децата си. Късият отрязък от време, който бащата прекарва с детето си, не му позволява да изпълнява бащинската си функция и така жената майка, със съгласието на закона, на медицина та, на цялото общество, поема 90% от реалните грижи за детето. Това правило важи в еднаква степен и за момичета­та, и за момчетата.



Но според вас това положение не съществува от днес, ни­то от вчера и жените никога не са чакали да се стигне до развод, за да се нагърбят с възпитанието.

Така е. Жените като че ли не са разбрали (а може би никога не им е било обяснено), че женомразството ще про­дължава да владее тайно сърцето на мъжете и на жените дотогава, докато жената продължава да бъде единствени­ят зрял човек, отговарящ за отглеждането и възпитанието на децата.

Какво друго иска детето още от най-ранната си възраст, освен да прояви собствената си воля и да застане лице в лице с другия, като му се противопостави? Следователно всички деца, били те момичета или момчета, започват да утвържда­ват личността си, като оспорват властта на жената.

Що се отнася до момиченцето, то се намира в особено положение, защото, като се противопоставя на жената - сво­ята майка, която твърдо иска да го превърне в жена, то всъщ­ност се противопоставя на самия образ на женствеността, а това ужасно ще усложни еволюцията му в посока на СЪ­ЩЕСТВОТО ЖЕНА. Ако фащата не е там, за да го прими­ри с женствеността му чрез хетеросексуалността, то в най-добрия случай ще успее да възприеме само онова ДВОЙС­ТВЕНО поведение спрямо жените и женствеността, което ни е добре познато!



Мислители, че това, което момиченцето изживява през детството си със своята майка, впоследствие ще ръководи целия му начин на съществуване?

Мисля го, наистина, и ще ви кажа защо. Защото сме без­силни, когато става въпрос за несъзнаваното. Ако думите, чути в ежедневието или на дивана в моя кабинет, не ме под­тикваха да смятам заключението си за точно, не бих посмя-

ла да се заема така задълбочено с това, което вярвам, че стои в основата на женската структура.

Веднъж в Париж се озовах сред сто жени, дошли там, за да разменят мисли относно женската си участ. Каква бе изненадата ми, когато в края на деня видях как различия­та между тях се стопиха, как изчезнаха неравенствата, за да отстъпят място на една-единствена приемлива за всич­ки формулировка: майка им ги бе ОГРАНИЧАВАЛА от самото начало. Те бяха сто, различни по възраст, от раз­лични среди, но всички бяха съгласни за едно нещо: майка им ги бе ограничавала... с какви думи? В какви рамки? С какви средства? Жените не можеха да намерят думи, за да обяснят това явление, така че сигурно ставаше въпрос за нещо НЕСЪЗНАВАНО. Майка им ги беше ОГРАНИЧА­ВАЛА по несъзнаван от нея начин чрез собствените си меч­ти, свързани с женствеността. Тя им бе казвала: „Трябва да правиш това, за да бъдеш момиче", или „Не бива да правиш онова..."



Но какво лошо има в това? Нима възпитанието на едно дете не се състои точно от подобни наставления?
Дълг на родителите е да определят граници за децата си, но тези граници трябва да помогнат на децата по-лесно да се приспособят към обществото, а не да отразяват неприс-пособеността на родителите. Ще се поясня: ако детето ви се превърне в прицел на вашите „неосъществени" мечти, то вече няма да бъде „то", а „вие", преродени под друга форма.

Но нима не създаваме децата си точно с такава цел ?

Не, създаваме детето като ново същество, произлязло от различни от него баща и майка, запътило се към своето собствено битие. Преди синът или дъщеря им да се роди, родителите чувстват нещата точно по този начин. Но след появата на детето родителят от същия пол често започва да се отъждествява с него (което на езика на психоаналитици­те се нарича „проециране в собственото дете") и постоянно да заема мястото му. Така то е принудено да се нагажда към мястото, което му е отредено и извън което поведени­ето му нехе „признава" за задоволително. Знаете, че това се случва по-често с момичето, отколкото с момчето, просто защото за майката именно момиченцето олицетворява меч­таната „идеална жена". Момчето заема Едипово място и в нито един момент не представлява за майката „тази, която тя би могла да бъде"...

Следователно на факта, че майката възпитава момичето, се дължи отчасти по-сетнешното му поведение на девойка и жена, която прави всичко, за да бъде приета от останали­те хора... Навикът е бил „прихванат" от майката в най-ран­ното детство.

Това звучи извънредно сериозно и изглежда е от голяма важ­ност за жените, които без помощта или приноса на Едиповия баща неминуемо се чувстват длъжни да „подхождат" преди всичко на майка си и чак след това на всички „останали".

Нещата стоят точно така: обикновено момичето се раз­вива, като се опитва да се нагоди колкото е възможно пове­че към „мечтата" на майка си, така че по-късно вече зряла­та жена ще се чувства истински щастлива само когато й кажат, че се ХАРЕСВА.

Свежда ли се животът на момиченцето, отгледано единс­твено от майка си, само до това да прави всичко, което ма­ма иска? Във всеки случай доста често тъкмо тази е причи­ната за психическото разстройство на жените, които идват за психоанализа при мен. Ето какво ми казват те:

„Имам чувството, че чрез мен тя виждаше себе си..."

„Майка ми пречеше да бъда това, което съм, трябваше да бъда това, което тя искаше."

„Всичко протичаше така, сякаш тя бе казала: „Твоят жи­вот няма да бъде твой." Животът ми трябваше да е нейни­ят."

„Бях това, което тя искаше да бъда, и сега вече не знам

коя съм всъщност..."

Точно тук е рискът за жените. Съобразявайки се с жела­нията на майката, дъщерята забравя да се вслушва в собст-

вените си желания и това им пречи да се конкретизират. Момичето не знае какво всъщност иска и така се появява проблемът с идентичността на жената в семейната двой­ка, където тя често по своя воля става робиня на желанието на партньора си. Можем дори да се запитаме дали желани­ето на жената не се е превърнало в желание на Другия изоб­що... Майка, съпруг, деца, всеки на свой ред има властта да й се качи на главата, тъй като щастието й минава през това на другите.



Значи според вас всичко, което се нарича „женско", в сми­съл да се харесваш на другите, да им се себеотдаваш или да се жертваш за тях, е някакъв вид невроза, причинена на мо­миченцето от майка му?

Да, напълно вярно. Това се дължи на несъзнаваното на майката, която невинаги е осъществена и щастлива жеяа и затова често разчита на дъщеря си да бъде „това, което тя не е била". Тогава дъщерята е „изпълнена" с проектите на майка си и е „празна" откъм лични проекти. Наричат я „пос­лушно" момиченце, докато всъщност тя е на път да се пре­върне във „вещ на Другия". Нещо по-лошо: тя привиква да премълчава собствените си желания и да прикрива гнева си. Колкото по-послушно е момиченцето, толкова по-цене­но е то от възрастните, но послушанието не е естественото състояние на детето, то е само средството, позволяващо да се удовлетвори майката...

Гневът може да накара майката да отхвърли момиченце­то, затова то, впоследствие й жената не го изразяват, а го оставят опасно да се натрупва.

Но как майката постига всичко това толкова отрано?

Както знаем, още от раждането си детето е „зависимо" от любовта на своите родители, която е също толкова важ­на за несъзнаваното му, колкото и храната за физическото му развитие. Така че то, естествено., ще прави всичко, за да бъде възможно най-обичаното или „най-обичаната", поне же говорим за дъщерята. Затова, ако обичта на майката за­виси от това дали дъщерята се подчинява на желанията й, то дъщерята непременно ще се подчини.

Ако, за да завладее сърцето на майка си, момиченцето трябва да се превърне в женския образ, който тя носи не­съзнателно вътре в себе си, то през повечето време ще й се покорява, поне привидно и даже без съпротива, защото на тази възраст за детето е жизненоважно да живее в добро „разбирателство" с родителите си. Така майката лесно ще може да осъществи чрез детето си собствения си проект-идеал за зряла жена: дъщеря й ще бъде хубава, мила, услуж­лива...

Що се отнася до красотата, жената съвсем отрано ще за­почне да подчертава външността на дъщеря си чрез хубави прически, симпатични роклички и други дрешки в добре съ­четани цветове, така че всеки, който види това прелестно същество, с основание ще възкликва: „О, колко е сладка!" Така още от първите си дни и месеци бебето записва в сво­ето несъзнаванр, че външността може да предизвика „по-голям прилив на обич" у другите, и това ще е една от първи­те информации, въведени в женската компютърна програ­ма. По-късно, когато момиченцето стори нещо лошо, май­ка му или баба му често ще казват: "О, колко си грозна, никак не си хубава!", тоест все прилагателни, които препра­щат детето не към морален, а към естетически закон.

Красота и послушание са представяни съвсем отрано в живота на момиченцето като женски отличителни белези, макар те да са само ценности, които близките на бебето момиче му втълпяват в период, когато се формира негово­то несъзнавано. Не става дума за вродени качества, както би могло да се помисли, а за ценности, препоръчвани на момичетата.

Никога не съм обръщала внимание ни това.., факт е, че винаги съм предпочитала да казвам на дъщеря си по-скоро че е „грозна", отколкото че е ,"лоша"...

Но нито едното, нито другото не е отговаряло на дейст­вителното състояние на детето ви, което несъмнено е било

„разгневено". Гняв... Ето една дума, която родителите не използват охотно. Те биха желали да игнорират напълно съществуването на агресивността и на гнева, които за тях са осъдителни чувства, докато всъщност става дума за об­ратната страна на обичта. Човек е способен както да ОБИ­ЧА, така и да МРАЗИ, това е първият му закон. Тези неща са толкова елементарни за психоаналитиците, че те се учуд­ват как може родителите да не ги знаят.

Но да продължим историята за майката и дъщерята. Ос­вен да бъде красиво, от малкото момиченце ще се иска да е мило, отстъпчиво, тоест да овладее изкуството да се от­казва от желанията си. Защо изискваме послушание пове­че от момичето, отколкото от момчето? Защото се подчи­няваме на древни и патриархални стереотипи, повеляващи на жената да бъде кротка и покорна. Ако не ми вярвате, отворете някой вестник с обяви за запознанства с цел брак и вижте как е формулирана мечтата на мъжа: той търси кротка, любвеобилна, евентуално интелигентна или по-ско­ро образована жена, която да бъде и добра домакиня... за­щото крепостничеството под формата на брак все още не е отменено.

Колкото до услужливостта, тя се придобива безпроблем­но. Ако детето е възпитавано от майката, то съвсем естест­вено ще й подражава във всичко, тъй като подражанието е първата избрана от него форма на отъждествяване. Когато майката „върти" къщата, дъщеря й бързо започва да се пра­ви, че пере, чисти, търка, точи баници, много преди да е дошъл моментът да върши всичко това истински.

Майката не изисква ли същото и от сина си?

Не, защото благодарение на Едиповата любов, която из­питва към него, тя го обича безусловно, такъв, какъвто е. Половото му различие й е достатъчно, като отплата, че го е създала. Майката изисква само от момичето да се вмества в стереотипа „жена". Тя дори е убедена, че постъпва пра­вилно, докато всъщност ОГРАНИЧАВА дъщеря си и я пре­връща в ОБЕКТ на своите амбиции.



Може ли бащата да направи същото със сипа си, ако му възложи задачата да живее „по-добре"от него?

Да, несъмнено! Колко много бъдещи медици, инженери, икономисти и политици са се превърнали в скитници и нар­комани или пасат козите по високите плата на Ардеш заради това, че са обърнали гръб на бащините си фантазми! Бащата също може да докара сина си до състояние на несъществува-не най-вече ако неговият глас е преобладаващият в семейст­вото. Но момчетата имат щастието или нещастието да не контактуват особено с бащата през ранното си детство, кога­то се оформя тяхното несъзнаваио, и да поддържат Едипова връзка с майката през първите си години. И все пак момчен­цето, наричано от баща си „женчо", е също толкова афектив-но обезценявано, колкото момиченцето, чиято майка го смя­та за „мъжкарана". Колко много такива „мъжкарани", тоест момиченца, които не съответстват на изградената от майка им въображаема схема, са идвали при мен да проливат реки от сълзи затова, че не са били оценявани през детството си! Колко много са и смелите, опълчили се срещу желанието на майката момиченца, които в момента са се чувствали винов­ни заради предателството си, а впоследствие са се превърнали в обзети от фобия жени, уплашени най-вече от това, че нямат да се харесат на останалите хора! Дори когато идват при мен, те много внимават да не би да не ми харесат/Разпознавам ги по някои съвсем невинни наглед думи и изрази от рода на „мо­же и да е така" или „да кажем, че...". Те винаги се мъчат да ме направят „своя" съюзничка, тъй като очакват всичко от мен н се боят от желанието ми. Уклончивите им изрази целят да възпрепятстват появата на някакво различие между тях и мен, за да избегнат да изживеят отново Детския си конфликт с май­ката. А те се държат така и в обикновения живот!



Как? Нима анализирате всички онези думички, които изпъс­трят езика на всеки от нас? Не стигате ли прекалено далеч?

Не, защото психоанализата се опира на малките фрази, които остават незабелязани за самия индивид. Не забравяй­те, че несъзнаваното не се разкрива, когато човек е нащрек.

Тези случайно изпуснати на дивана в кабинета ми думички често са по-показателни от цели часове напълно съзнател­но усукване. Ненапразно жените толкова често говорят за „своята" празнота, като всяка от тях смята, че единствено тя изпитва „ужас от това, че няма нищо свое".

Но не може ли да се избегне това явление,.не може ли майката да остави на дъщеря си свободата да „бъде това, което е"?

Не, би било все едно да искате от всеки готов да обича и да се обвърже индивид да мине на медицински преглед, за да докаже доброто си невротично състояние. Не може пред­варително да се каже коя майка ще вкара в строги рамки несъзнаваното на своето дете-момиче. Това, което сме в със­тояние да направим обаче, е това, което аз правя днес с вас: да видим, че майката може да бъде опасна и че не трябва сама да отглежда дъщеря си, да разберем, че до нея трябва да има баща, който да обича детето „по Едиповски", тоест другояче, да го обича просто за това, че е момиче, без да предявява към него изискванията на майката.



Как можем да бъдем сигурни, че бащата обича дъщеря си „по Едиповски"?

Ами това си е природен закон! Сексуалното привличане винаги е налице у зрялото човешко същество. От друга стра­на, един мъж не може да иска от момиченцето да го „замес­ти" в мъжкия живот, дори ако то е „мъжкарана".



Да, но нали знаете, че има бащи, които под предлог, че обичат дъщеря си „по Едиповски", стигат до крайности в желанията си към нея?

Подобни бащи всъщност обичат дъщеря си сексуално. Те дотолкова не са участвали във възпитанието на детето, че нямат дори душа народител... Не са наясно, че сексуалността на детето не принадлежи на нито един от родителите му, дори ако тази сексуалност ги изкушава, Колко ли майки биха предпочели сина си пред всеки друг мъж, ако не ги възпираше чувството за родителска отговорност! факт е, че майките строго спазват забраната на кръвосмешението, докато някои бащи като че-ли не са чували за нея.



Всяко тяло на зрял човек, който се грижи за дете, при-тежава известна либидна сила, долавяна от детето. Два­мата родители би трябвало да знаят, че^след времето на повиването и бебешката възраст тялото на детето си е не­гова „частна собственост" и не бива да бъде сексуално до­косвано. В това отношение не правя никаква разлика меж­ду мъжете и жените, като се изключи обстоятелството, че жените са били „подготвяни" да бъдат възпитателни, до­като мъжете не са... Но ако искат да участват в отглежда­нето на детето, те трябва добре да усвоят законите в тази област.

Защо забраната на кръвосмешението се вписва в сърце­то на жените, но нейна мъжете?

Защото като единствена любов на своя син майката ви­наги е.трябвало да отговаря на неговото първо Едипово питане: „Мамо, нали като порасна, ще се ожениш за мен?" И защото нейният отговор очевидно е бил отрицателен, докато бащата, който отсъства от всемира на дъщеря си, не е имал право на този въпрос и следователно никога не се е налагало да му дава отговор, нито на нея, нито на себе си... Момиченцето по-често мечтае за принца от приказ­ките, отколкото за кръвосмесителния си татко, защото между бащата и дъщерята не се установява Едипова връз­ка, така че докато той отсъства, тя се задоволява с мечти­те си. За разлика от тях майката и синът стигат до края на желанията си, преди да забележат, че те са неосъществи­ми. Ето това в края на краищата означава да бъдеш роди­тел в сексуален план: да „залостиш" тялото ей за сексуал­ното желание и да приемеш не сексуалността, а само чув­ствеността.



Но след като има само чувственост от страна на роди­телите, защо единият от тях не може да бъде заменен с другия? Всички родители имат чувствени отношения с де­цата си.

Чувствеността действително е нещо, което двамата ро­дители могат да изживеят с детето си, но само „залостена-та" сексуалност вгражда в несъзнаваното на детето убежде­нието, че то има „желано" за някого тяло. В това отноше­ние майката е незаменима за своя син, както й бащата е незаменим за дъщеря си. '

„Залостеното" желание на родителя е това, което създа­ва Едиповата връзка, предшестваща всяка друга бъдеща хе­теросексуална връзка. Но както вече видяхме, ранната Еди­пова връзка рядко съществува в живота на отглежданата от майката дъщеря и поради това тя няма да има възможност­та да чувства тялото си „добро" за другия, докато някое мом­че не го обгърне с ръце. И дори тогава няма да повярва на случилото се и ще попита момчето какво всъщност го при­влича в тялото й. Бедното момче направо ще онемее от въп­роса й. Защото цялото й тяло буди желанието му! Жената не е престанала да учудва мъжа с въпросите си, като напри­мер: „Как ти се харесвам повече, с тази рокля или с друга­та?", сякаш си остава убедена, че тялото й може да бъде желано само заради нещо друго...

Дали жената винаги ще се препъва в неизречените от ба­щата думи? Дали винаги ще можем да я открием във въп­роса: „Кажи ми защо ме обичаш...", тоест: „Поправи злото, нанесено ми от отсъстващия ми баща през оралния стадий..."



Какво общо има с темата оралният стадий?

Точно тогава се установяват първите телесни и чувстве­ни отношения между детето и родителите му. Новородено­то има потребности, желания, искания и родителите му са до него, за да откликнат на тях. Те го хранят, сменят му пелените, къпят го, държат го на топло. Но тъй като пот­ребностите му не са само от физическо естество, те му се и усмихват, говорят му, люлеят го, несъзнателно го желаят - е, да! Всичко това е част от благополучието на детето. То трябва да чувства, че има свое собствено място в семейст­вото (било е желано и очаквано), както и Едипово място до единия от родителите си. Че е обичано, че е признато като рожба на двойката, която цени цялото му тяло, включител­но и половите му органи. Всичко това се вписва в идентич­ността му, макар и неосъзнато, още през първите дни на живота му, въпреки че по това време то видимо изпитва само едно удоволствие - да суче.

Трябва да се каже, че сученето доставя най-голяма на­слада в първите месеци след раждането, тъй като то запъл­ва вътрешната празнота, усетена от бебето при излизането му от майчината утроба. Периодът на това яростно жела­ние на бебето отново да сеТаапълни, да възстанови статук­вото чрез устата - той продължава около година, - е наре­чен от Фройд „орален стадий".

Дори по-късно, когато детето ще изпита и други потреб­ности, отговорът на родителите винаги ще бъде двоен. Те са там, до него и съзнателно му дават това, което то очаква, плюс още нещо - своето несъзнавано. Така, заедно с полу­чените през най-ранното си детство грижи, детето посте­пенно вгражда в себе си всичко, записано в дъното на съз­нанието на всеки от родителите му. Това е и първият несъз-наван диалог, който от този момент нататък винаги „неви­димо" ще придружава словесния.

Зад всичко, казано от нас, винаги има нещо „друго", нещо по-наситено с чувства, което не се изразява с думи, но което тялото ни издава: лицето ни е зачервено или пребледняло, говорим, като пристъпваме напред или се отдръпваме, пос­тавяме ръката си на кръста, готови за сблъсък, или на дръж­ката на вратата, сякаш бързаме да си отидем... Защото ръце­те ни безспирно издават онези чувства, .които прикриваме: широко разтворени предлагащи ръце, кръстосани отказва­щи ръце, стиснат юмрук, изразяващ едва сдържан гняв. Ця­лото ни тяло говори до такава степен, че разгадаването на езика му се е превърнало за някоя хора в светско развлече­ние, а за други - в повече или по-малко сериозна дисциплина: в наука за държането, за значението на жестовете...

Продължаваме да се държим по един или друг начин, да правим едни или други жестове, същите, които са записани

в самите нас: така сме отговаряли на родителите си, когато не сме разполагали с думи. Сега жестът се е присъединил към словото или, за да бъдем точни, словото се е прибави­ло към жеста. В началото е бил жестът. Най-напред сме общували чрез тялото. Бебето иска, отказва, приема само с тялото си: ако не желае биберон, отвръща глава; ако е глад­но, търси гърдата на майка си с уста; ако присъствието ви му е приятно, започва да трепти от радост при приближава­нето ви, а когато го вземете на ръце, чувствате как цялото му тяло се устремява към вас; ако пък не иска да бъде до­косвано от непознато лице, то сякаш се отдръпва по-навът-ре в люлката си. През този период от живота си ние не бих­ме могли да излъжем, тялото ни казва абсолютната истина за всичко, което чувстваме.

Още от първите месеци на живота ни, през оралния ста­дий, макар да не разполагаме с думи и с логическа мисъл, ние все пак изразяваме желанията си - само и единствено чрез тялото си.

Ето защо тялото съдържа несъзнаваната от нас истина за личността ни. Можем да говорим едно, а тялото ни да изразява съвсем друго, както показват езиковите грешки, забравянията, гафовете. Така на сбогуване, след посещение при мен, една жена любезно ми каза: „Довиждане, много съм доволна, че не дойдох да ви видя." Тя не усети грешката си, но аз веднага разбрах, че йе бе дошла по своя воля.

Как да разберем дали несъзнаваното на детето ни е в хар­мония с нашето?

Като наблюдаваме езика на тялото му: ако детето ви яде с охота, ако спи добре, ако плаче само когато иска нещо, ако рита с крачета и размахва ръчички, когато ви чува, че идвате, ако обича да го вземате в ръце, тайният диалог между него и вас е ДОБЪР. Но ако бебето плаче много, ако се храни малко или зле, ако не наддава на тегло, стяга се, кога­то го взимате в ръце, трябва да предположите - след като изключите възможните медицински причини, - че то може би си изгражда отрицателен телесен отговор на вашите же­лания.

Човешките същества винаги общуват и на несъзнавано ни­во, а при родителя и детето този диалог дублира жестовете им. Ето защо в случай на затруднения в общуването най-доб-ре е родителят да се опита да промени несъзнаваното си, до което психоаналитикът може да проникне чрез някои от ду­мите му. Ако в поведението на детето личи явен отказ да приеме родителите си, в техен интерес е да се посъветват с някой, който да им помогне да разберат „тайните" си, неиз-разени с думи желания. Успеят ли да осъзнаят „своите" тай­ни очаквания, у тях биха могли да настъпят дълбоки проме­ни, на които детето ще отговори така, както винаги отговаря на всяко искане на родителите си - чрез тялото си.

Тук вече опираме до разбирането на психосоматичния език на детето. Изправено пред неприятна „несъзнавана" ситуация, която му е невъзможно да изрази, то може да раз­вие някоя болест: ринофарингит, гастроентерит, атипична треска, екзема, астма. При малкото дете всички тези болес­ти са сигнал за труден психологически климат между него и родителите му. Впрочем те се проявяват и в живота на зрелия човек всякога, когато той се почувства безпомощен да овладее тревожна за него ситуация. Разболяването често е отдушник, предложен от тялото, за да предпази духа от много по-тежко страдание.

Дете, което отказва да се храни, дава ясен сигнал, че от­казва да изпълни желанието на майка си - както съзнател­но изразеното: „Поеми биберона, искам да живееш", така и неосъзнатото: „Искам да живееш, за да бъдеш това, което не съм била." Бебето понякога отказва биберона, защото несъзнателно го схваща като нещо друго, а не като обикно­вена храна,, предназначена за собственото му удоволствие. Като отблъсква храната, предлагана от майката, момичето -понеже обикновено то е „злоядо" - се противопоставя и на желанието й да го „отъждестви с мечтата си" И да го поста-. ви на място, различно от неговото собствено. Ако момиче­то създава повече трудности от момчето през оралния ста­дий, това несъмнено се дължи на обстоятелството, че май­ка му иска да „вгради" в него определен образ, спъващ „вът­решната свобода", от която детето има нужда, за да се раз­вива. Момчето не изпитва същите трудности - майката не му налага никаква схема за мъжа, тъй като тя не е мъж.
фактът, че момичето е отглеждано единствено от майка си, оставя следи върху живота на много жени. Отказали да вложат нещо от ДРУГИЯ в себе си, впоследствие те често имат усещането, че са празни, както физически, така и пси­хически, понеже двете неща са били едно цяло в отговора, който са давали на майката. Много жени продължават да не се хранят или да повръщат, за да останат „празни" от желанието на майката, както е било някога, а други посто­янно хрупат нещо или поемат огромни количества храна, за да запълнят вътрешната „празнота", която са почувствали още в началото на връзката си с майката.

Накратко казано, ако изпитваме трудности през първи­те месеци след раждането си, те биха ни преследвали през целия ни живот.

Да. Има голяма вероятност шестмесечното момиченце, „анорексично към биберона", да се превърне във „фригид-на" жена и да отказва полов акт с който и да е мъж, когато стане на двайсет години!

Мога да ви уверя, че съм приемала в кабинета си и триго­дишни фригидни госпожички! Отказващи още на тази въз­раст всичко, което идва от другия. Не приели желанието на майка си, те се бяха научили да се отнасят с недоверие към желанието на всеки друг. В тялото на тези момиченца бе запечатан един-единетвен отговор: НЕ!

Всичко в поведението им, както мълчанието им, така и отказът им да сътрудничат, означаваше, че са се научили да се предпазват от всяко дошло от Другия искане... През този ден аз бях този Друг, тъй като при мен ги бе довела майка им.



Не е ли поразително, че едно съвсем малко дете може да ни се противопоставя, без да знаем причината за това?

Причината действително остава невидима за родители­те, тъй като се корени в тяхното несъзнавано. Обикновено бебето отказва да се храни поради усещането си, че заедно с шишето майката му „подава" и своите фантазми, изисква­щи от него да бъде „щастливо" вместо нея... Тъй като сама­та тя е била нещастно дете, майката е готова да направи, всичко възможно, за да изживее щастливо детство чрез дъ­щеря си.

Впрочем нима дъщерята не е открила най-прекия на­чин, по който да попречи на майка си да изпита това щас­тие, отказвайки да приема храна от нея? Отчаяна, майка­та се оплаква: „Тя не ми допива млякото." Макар ц да не си дават сметка, родителите разбират отговора, който ези­кът на детското тяло дава на желанието им. Затова поня­кога възприемат болестите на детето като насочени сре­щу тяхи казват; „Онази вечер ни вдигна 39 градуса" - като че ли малкото човече е предизвикало треската си, за да ги постави в затруднено положение! При някои психосома-тични болести детето сякаш си играе с нервите на своите родители.

Често някоя лека хрема или не много висока температу­ра се появяват точно когато родителите са решили да си позволят малко лична свобода, като че ли детето иска на всяка цена да ги задържи до себе си. Що се отнася до болес­тите, на пръв поглед „прихванати" в яслите или в детската градина, в повечето случаи те сигнализират за настъпила важна за детето психологическа промяна.

И все пак, за да не ви обезсърчавам в нелеката ви роля на родители, ще ви кажа, че дете, което никога не се е сблъск­вало с трудности, няма да си изгради никакъв защитен ме­ханизъм и ще се «каже безпомощно пред неизбежните прев­ратности на съдбата.

Всички ние сме като по чудо оцелели от повече или по-малко трудното ни детство. Невъзможно е да бъде другоя- , че с невидимия трети, вклинил се между родители и деца, който се нарича НЕСЬЗНАВАНО.

Фройд пръв е открил този толкова важен още през най-ранното ни детство персонаж, който, макар и действащ в сянка, ръководи повечето от постъпките ни. Пак той пръв е заявил, че родителският занаят се нарежда сред „невъзмож­ните" занаяти.

Говорите за несъзнаваното, за Фройд, за Едиповия комп­лекс, тоест за невидими явления, които оказват влияние върху сексуалността на детето, а после и на зрелия човек. И все пак има ли детето сексуален живот в истинския смисъл на думата?

Първоначалната сексуалност на бебето е напълно поли-морфна и не се свежда единствено до половия орган. През периода, за който говорихме - от раждането му до петнай­сетия месец, всяко негово удоволствие минава главно през устата. По това време то различава ДОБРОТО от ЛОШО­ТО, като пъха предметите в устата си, така че майката лес­но може да забележи описания от Фройд орален стадий.

Това не означава, че детето няма други приятни усеща­ния - слухови, обонятелни или сексуални, но през първите месеци те не достигат интензивността на ^оралното" удо-волствие. Постепенно и други зони на удоволствие придо­биват значение, като едва в зряла възраст сексуалната нас­лада заема отбрано място. При бебето сексуалните усеща­ния са усещания като всички останали.

Втората зона на удоволствие, която детето открива към петнайсетия си месец, е аналната. Тук усещанията са свър­зани с преминаването на изпражненията и с придружава­щите го контракции (по-нататьк ще видим, че при контрак-циите на оргазма влизат в действие мускулите на перинеу-ма, които са общи за ануса и половия орган). Тъй като вече е по-развита, нервната система на детето му позволява да разпознава аналните контракции и да ги командва: то може да изхвърли или да задържи изпражненията си, а това му създава чувството, че за първи път е станало господар на удоволствието си. Но ето че другият (родителят) изявява желание да си присвои удоволствието му, като го моли да го изпитва по поръчка. Всички добре познаваме малките игрички на детето, което седи на гърнето по половин час, без нищо да свърши, но веднага щом му вдигнем гащички­те, спокойно се изхожда и ни гледа право в лицето, сякаш за да ни каже: „Виждаш ли, това удоволствие си е МОЕ... А не ТВОЕ! Само ако знаеше колко е приятна тази топлина око­ло половия ми орган! Толкова ми харесва!" След.малко, ко­гато усещането престане да бъде приятно, то ще се съгласи да му сменят гащичките, ще се съгласи и мама да изпита удоволствие, като му почисти задничето...

Любопитно е, че момиченцето, което понякога е толкова трудно да нахраниш, съвсем лесно се приучва към чистота. То бързо се отказва от аналното удоволствие, за да спечели уважението на майка си. Предпочитайки пред всичко оста­нало нейната воля и обич, то й поднася в дар това, което „тя" иска, въпреки че ще се окаже ПРАЗНО... изпразнено от всичко, което е било негово собствено удоволствие, за да се изпълни с удоволствието на другия. В този случай имаме проява на типично женско поведение: да се радваме на из­питваното от другия удоволствие и да жертваме своето.

Странно как тази първоначална връзка между маша и дъщеря, на пръв поглед толкова спокойна, всъщност пред­ставлява същински несъзнаван възел, който дълго продъл­жава да оказва влияние върху живота ни...

Дълго ли? Искате да кажете през целия ни живот!

На дивана в кабинета ми жените, които ми говорят за сво­ята ПРАЗНОТА, всъщност говорят за едно старо усещане от оралния стадий, когато, за да отблъснат мечтите на майка си, са отхвърляли всичко, произхождащо от нея, което би про­никнало в тях. По онова време те са почувствали празнотата и продължават да я чувстват... освен когато се хранят. По тази причина много жени постоянно „дъвчат" нещо и стра­дат от булимия или от анорексия - заради вътрешната праз­нота, която вече им е невъзможно да запълнят или с която не могат да се разделят. Страдащата от анорексия жена не може да се раздели с празнотата, тъй като тя е нейната защи­та от другите хора, неизменно схващани като опасни, каква­то е била майката със своята мечта. Аворексичната жена не може да изпита пълнотата без риск за психичното си здраве.

Защо мъжът не говори никога за ПРАЗНОТА? Защото не я изпитва, защото не я е познал през оралния стадий, защото заради пола му неговата майка не го е натоварила с желанието си да започне отново живота си на жена. Мом­ченцата не отблъскват биберона, те са no-скоро ненаситни и бързат да запълнят празния си стомах!

Да получават биберона си от бащата, ето какво би спаси­ло някои момиченца. Тогава, когато пораснат, те може би няма да изричат тези ужасни думи:

„Вътре в мен няма нищо... Аз съм празна..." „Говоря, говоря, за да запълня празнотата си." „Оставих тялото си на майка ми, за себе си запазих само главата..."

„Тя ми ОТКРАДНА детството и сега съм празна." За да противодействат на злото, жените се стремят да бъдат полезни, ДА ВЪРШАТ неща, полезни за другите. Те обичат да правят услуги. Доколкото дават нещо видимо, ра­зумът им казва, че не са празни отвътре. Сложни са пъти­щата на жената, решила да докаже с разума си онова, което не чувства с тялото си! Но в леглото това не е достатъчно. Защото да дадеш нещо на другияе „удоводствие", което, мо­же да бъде само морално.

В това отношение жените често имат ИСТИНСКИ проб­лем: главата и тялото им прекалено отдавна са се развели и те вече не успяват да сглобят собствения си пъзел. Извест­на им е само половината от него... Другата е останала при Майка им. Затова често им се налага да започват всичко отначало с друга жена, психоаналитичка, за да тръгнат по друг път с някой, който не „иска", не очаква, не отхвърля. Жената се опитва да си смени кожата, защото отдавна знае, че не се чувства добре в нея, че й е зле в тялото й. Жените са добре само в главата си. Това е единственото място, където могат да се обитават... Защо винаги им се казва обратното?

ГЛЕДНА ТОЧКА НА ГИНЕКОЛОГА

Момиченцето започва своя жизнен път на индивид от жен­ски пол още в деня на своето зачеване, когато, една от яй­цеклетките на майката среща един от сперматозоидите на бащата. Наличните в яйцеклетката хромозоми винаги са от вида XX, докато тези в сперматозоида могат да бъдат от вида Х или У, Разликата в пола се дължи на половата хро-мозома У в мъжкия сперматозоид, но женската яйцеклетка е тази, която „избира" един-единствен сперматозоид измежду всички останали. В зависимост от този избор новообра­зуваната клетка ще бъде от вида XX - и от нея ще се получи момиче, или от вида ХУ - и тогава ще се роди момче.

Следователно още от първия миг на оплождането полът на човека е вече определен, но ще трябва да изминат три месеца, преди гениталната туберкула да се появи върху ем­бриона и да се развие под формата на пенис или на вулва -през четвъртия месец полът на детето може да бъде разпоз­нат чрез ехография.

Както момичетата, така и момчетата могат да се родят с издути и кръвонапълнени гениталии: това е така наречена­та „генитална криза на новороденото", която се дължи на насищането на тялото на бебето с хормоните на майката и която може да бъде причина за изтичането на няколко кап­ки'мляко от гръдните зърна на момиченцето. Този прилив на хормони бързо изчезва поради факта, че детето не е вече в пряк контакт с кръвта на майката.

Момиченцето се ражда със завършено тяло - вулва, вла­галище, матка, тръби и яйчници, всичко е напълно оформе­но, макар и в миниатюрен вид.

Отворът на влагалището се различава от този на зрялата жена по наличието на химен - много тънка ципа, която по­крива и предпазва вагиналния отвор. Наличието или отсъс­твието на химен позволява да се установи дали момичето е девствено - в някои култури девствеността преди брака все още се смята за много важна. В нашите модерни общества на първия полов акт, стига да не става дума за изнасилване, не се придава особено значение...

За отбелязване е, че още с появата си на този свят моми­ченцето разполага в яйчниците си с капитал от четиристо­тин хиляди овоцити или бъдещи яйцеклетки. Точно от този запас ще произлязат яйцеклетките, узряващи през всеки ме­сечен цикъл на гениталния живот на жената (само четири­стотин до петстотин в периода между 15 и 50 години).

Тъй като вулвата на момиченцето е извънредно богата на сетивни окончания, всичко, което правят родителите му, когато няколко пъти дневно го повиват и почистват, се въз­приема от малкото създание като чувствено удоволствие, свързано с родителите или с хората, които се грижат за не­го.

Достатъчно е да видим как момиченцето рита с все сила на масата за преповиване, търкайки силно големите си срам­ни устни една в друга, или как момченцето получава ерек^ ция, когато го разповиват, за да се убедим, че още през пър­вата година половият орган е място на значителна възбуда. Нима някои африкански жени не успокояват разплаканото дете, като галят нежно половия му орган?

Полученото сексуално удоволствие е пасивно, тоест та­кова, каквото детето не умее да си създаде само и което напълно зависи от доброто желание на другия.

Единствената активна реакция на детето на тази възраст е орална: всеки намиращ се наблизо предмет кара бебето рефлекторно да отваря уста било за да го засмуче, било за да разпознае дали става за смучене или за захапваме (кога­то му поникнат зъби след четвъртия месец).


Каталог: Psychology
Psychology -> Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика
Psychology -> Предговор
Psychology -> Семинар на тема ‘Мозъчно основана терапия’. Биография
Psychology -> Кажи го правилно
Psychology -> Оснвовни проблеми на когнитивната писхология
Psychology -> Проф. Цветан лазаров
Psychology -> Грабежът като стопански феномен
Psychology -> Психология на християнина в концепцията на ницше
Psychology -> Ученически подходи, най-добри практики и методи за идентифициране на индивидуални изисквания и нужди в гърция за участието на лица в учебния процес
Psychology -> Стратегия за развитие и модернизация на Сдружение на младите психолози в България


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница