ЕВИНИ ДЪЩЕРИ – психология и сексуалност на жената
Кристиан Оливие
СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ, 5
Глава първа ДА СЕ РОДИШ ЖЕНА, 7
Глава втора ЖИВОТЪТ НА МОМИЧЕНЦЕТО, 34
Глава трета ЮНОШЕСТВО, 65
Глава четвърта ЛЮБОВ, 91
Глава пета ЖЕЛАНИЕ ЗА ДЕТЕ, 122
Глава шеста ПРЕДПАЗВАНЕ ОТ ЗАБРЕМЕНЯВАНЕ, 153
Глава седма
ПРЕХОДЪТ, 167
Заключителен диалог
ХОРМОНИТЕ И НЕСЪЗНАВАНОТО У ЖЕНАТА, 187
Пълната ми увереност, че начинът, по който сме заченати, а сетне възпитавани още от рождението ни, определя и начина, по който no-късно ще живеем, придава смисъл на всичко казано в тази книга. Сексуалността ни на зрели хора не се отклонява от това правило, затова толкова трудно откриваме у себе си онова, което други, макар и без да го знаят, са записали в нас, и то още в най-ранното ни детство. Посвещавам тази книга на всяка жена, пожелала ДА УЗНАЕ НЕЩО ПОВЕЧЕ за себе си и за това, което означава простият факт, че се нарича ЖЕНА...
Кристиан Оливие
ВЪВЕДЕНИЕ
Тя беше гинеколожка, изпращаше кси млади жени, които нямаха мензис или не изпитваха наслада от телесната любов с партньора си. Аз бях психоаналитичка и ми се случваше да й изпращам жени в зряла възраст със или без мензис, но най-вече потиснати, депресирани...
И понякога жените ходеха ту при едната, ту при другата, опитвайки се да възстановят ту тялото, ту духа си, от което следваше, че при всяка от тях съществуваше вероятна взаимозависимост между психиката и хормоните.
Тялото на жената е в плен или на хормоните й, или на несъзнаваното й... Ами ако хормоните зависят от несъзнаваното, този постоянно присъстващ, но напълно невидим режисьор?
Пожелахме да подложим тук на изпитание нашите две знания, поискахме жените да научат да „се познават" във физически и в психически план, за да могат да се оценяват такива, каквито са, а не каквито изглеждат или им е било отредено да изглеждат в продължение на векове... Настоящата книга отразява същинското състояние на жената към днешна дата както от психическа, така и от биологическа гледна точка.
Независимо от възрастта си всяка жена ще намери тук своята история... Психоаналитичката говори много за дететвото, тъй като тогава се изгражда окончателно отношението ни към Другия... Гинеколожката говори много за хормони, понеже, след като дълго сме били техни робини, днес ние се научаваме да си служим с тях, за да се освободим от онзи исторически фаталйзъм, който вече не подхожда на жените - такива, каквито постепенно ставаме. А нима това не е от съществено значение в момент, когато медицината прави всичко, за да удължи живота ни дълго след времето, когато сме искали и сме можели да ставаме майки?
Тя, лекарката, и аз, психоаналитичката, се срещаме съвсем отблизо с „женското", затова страдаме, когато виждаме, че жените не само не знаят нищо за функциите на своите органи, но понякога дори се срамуват от тях. Срам или незнание, които изобщо не улесняват съзнателното адаптиране на жената към нейния цикличен и често капризен хормонален живот!
Тази книга проследява двойната история на тялото и на духа на жената, която, още при появата й на света, признават за жена, позовавайки се на половите й белези, а след това незнайно защо възпитават така, сякаш е длъжна да даде и други, нетелесни доказателства за женствеността си... Съществува фактическа женственост - нашият пол, и обществена женственост - нея трябва ежеминутно щ доказваме. Така от жената преминаваме към жената-жена, же-ната-майка, сетне само към майката, в зависимост от това дали хормоните населяват тялото ни, или го напускат...
Как да извървим с равномерни крачки пътя в живота си. който е или твърде безцветен, или прекалено оцветен? Как да избегнем да „мечтаем" за това, което нямаме, и да „плачем" за онова, от което вече сме лишени? Тази книга разказва историята на една странна пътничка, която има или прекалено много, или извънредно малко багаж! Така или иначе, ако сте жена, това е вашата история.
Глава първа ДА СЕ РОДИШ ЖЕНА
Те са млади, влюбени, трогателни, обявяват, че Тя чака дете, и всички схващат това дете като плод на споделените им желания, приели човешка форма. Първоначално за тях няма значение каква ще бъде тази форма, мъжка или женска. Това ще е просто тяхното дете, то ще е с цвета на любовта им и те не желаят да узнаят веднага пола му, защото смътно чувстват, че той би могъл да ги раздели.
Някои родители няма да пожелаят да разберат от какъв пол е детето им дори при ехрграфските прегледи. Защото държат да останат 6e3npHcrpajrrHH към съществото, което ще се появи. Инстинктивно знаят, че всичко, което засяга пола, НИКОГА не им е безразлично. Затова искат колкото е възможно по-дълго да отложат несъзнателната си реакция и да съхранят това дете като „въображаемо".
Защо отдавате такова голямо значение на пола?
Защото самите родители са полово определени същества и естеството на любовта им към детето задължително се влияе от неговия пол. В зависимост от това дали принадлежи към единия или към другия пол то получава от родителите си различно несъзнавано послание.
- Всеки родител вижда в детето от същия като своя пол възможно ново начало за самия себе си. Той извежда бъдещето на това дете от собственото си минало и го включва, дори го затваря в „проект", с който го отъждествява. Детето ще откликне на този проект в по-голяма или в по-малка степен в зависимост от това дали родителят изисква от него по-малко или повече.
- Всеки родител вижда в детето от противоположния пол „различно" същество, притежаващо нещо, което той „няма". Но тъй като това същество е негов потомък, то малко му и „принадлежи". Детето от противоположния пол обогатява своя родител, поднасяйки му другия скат на сексуалността. И понеже родителят се чувства допълнен, той изпраща на детето следното несъзнавано Едипово послание: „Добре, че си това, което СИ" - тоест послание, подкрепящо сексуалната идентичност на детето, което чувства, че е добре да БЪДЕ такова, каквото е.
(Тази връзка между детето и родителя от противоположния пол се нарича „Едипова". Тя е наистина най-укрепващата от всички, които детето ще има след раждането си, дори ако впоследствие точно тя породи у него страх от кастриране при мъжа и от изнасилване при жената. Макар да не говорим за Едипов комплекс, преди детето да навърши три години - защото едва тогава наблюдаваме прояви като желанието му да се ожени за своя Едипов родител, - Едипо-вият комплекс е започнал да действа още от първите му дни, от първите му контакти с родителя от противоположния пол и с несъзнаваното му.)
Така, поставено между несъзнаваното на единия родител и несъзнаваното на другия, между Едиповия комплекс и отъждествяването, детето постепенно ще изгражда собствената си личностна структура.
Значи развитието на детето зависи от първоначалните чувства на родителите?
Да, и това става на „несъзнавано" ниво: всеки родител заема съвсем определено място до детето си. Затова възпитанието от един-единствен родител, най-често майката, никога не е безпроблемно... При отсъствието на единия от родителите развитието на момчето, както и това на момичето, се сблъсква с някои специфични трудности.
Вече имах случай да обясня1 как Едиповият комплекс на момчето първоначално изглежда благотворен, но впослед-. ствие става „непреодолим" и отговорен за мъжкото жено-
1В „Децата на Йокаста" (Les enfants deJocaste, Denoel, 1980). - Необозна-чените бележки са на авторката. - Б. пр.
мразтво, и как липсата на Едипов комплекс при момичето има обратен ефект, тоест поради отсъствието на каквато и да било хетеросексуална връзка през детството си зрялата жена придава прекалено голямо значение на любовта на мъжа...
Присъствието на майката или на друга жена като единствена възпитателка, какъвто е и най-често случаят в съвременното семейство, благоприятства развитието на нарцисиз-ма у момчето, но не е в състояние да стори същото за момичето. Нарцисизмът на момичето може да се изгради само с присъстващ Баща. Впрочем колкото и да обича децата си, днещният Баща се занимава с тях само по 5 минути на ден (докато майката го прави по 3 часа), а бащите от новото поколение, крито делят със съпругите си задачите по възпитанието на децата, не са много на брой... Всъщност понастоящем едва 5% от мъжете изпълняват бащинската си функция.
Говорите за бащинска функция, въпреки че обикновено се говори за ролята на бащата. Каква е разликата между двата термина?
Разликата е голяма. Ролята на бащата се свежда до някои добре познати на всички ни задължения: да даде името си на своите потомци и да подсигури ежедневието им чрез парите, които печели. Бащинската функция е no-скоро личен дълг, отколкото социално задължение - много мъже изпълняват ролята на баща, но избягват да се нагьрбват с ефективната му функция, изискваща от тях да обичат детето и да се грижат за него морално и физически. Те смятат, че в това отношение майката е напълно достатъчна, и това, разбира се, им опростява живота.
Колкото ролята е социално задължение, толкова функцията е афективна отговорност. Проблемът е, че много мъже все още не могат да схванат ползата от нея за детето, независимо от какъв пол е то. Защото всеки родител, както вече казахме, изпълнява своя собствена функция по отношение на детето си: бащата е „модел" за своя син и „Едипов партньор" за дъщеря си, а майката е „модел" за дъщеря си и „Едипова партньорка" за своя син.
Но какво да кажем за семействата с един родител ?
В сегашната действителност те не са нито аномалия, нито изключение, защото всъщност най-разпространеният тип съвременно семейство крие под патриархалната си външност истински матриархат. За детето няма никакво значение дали царстването на майката е очевидно, какъвто е случаят с най-често срещаното семейство с един родител, или е прикрито чрез така нареченото присъствие-отсъствие на бащата, изоставил възпитанието на децата на жена си. И в единия, и в другия случай то има насреща си само една жена.
Но когато някой ден мъжът разбере, че за доброто на сина си и на дъщеря си той трябва истински да присъства и да полага необходимите бащински грижи, семейството с едцн родител ще престане да бъде смятано за нормално. То ще се появи пред очите ни такова, каквото е всъщност, тоест място, където на детето е отредена само Едипова връзка или само идентифициране, но не и двете едновременно. Когато липсва единият от родителите, детето не може да се структурира хармонично, тъй като, както обясних по-горе, всеки родител има специфично своя функция, при чието изпълнение другият не може да го замени. Питам се дори как сме могли да живеем толкова дълго с мисълта, че единствено жената притежава всички необходими на детето чувства? Явно сме се опирали на това, че в продължение на девет месеца „тя" е била незаменима и оттам - достатъчна.
От думите ви излиза, че в крайна сметка всеки родител е необходим на детето не заради това, което „прави", а заради това, което „е"-мъж или жена.
Да, за психоаналитика това, което човек Е, далеч надхвърля онова, което ПРАВИ. Това, което човек ПРАВИ, най-често е обмислено и съзнателно желано като най-добро за детето. Но детето също има своя малък несъзнаван персонален компютър, регистриращ не само казаното и извършеното, а и онова, което не се изрича, за което няма думи, за да бъде изречено. Едиповата любов не може да се облече в думи. С какви думи да кажеш на детето: „За мен, твоя баща (иди за
мен, твоята майка), ти си ЕДИНСТВЕНО, неповторимо създание. Ти си като мен, защото произлизаш от мен, и си различен от мен, защото полът ти е различен. Струва ми се, че ще имаш всичко, което имам аз, плюс всичко, което нямам..." Кой може да каже подобно нещо на едно дете?
Действително!
Детето обаче приема точно това послание чрез ежедневните грижи, полагани за него. Защото всъщност то не получава от майката или бащата само грижи. То получава от тях чувства и всичко, което преминава през невидимото и неосъзнато общуване между тялото на даващия и тялото на приемащия: миризмите, допирът до кожата, изразът на лицето, тонът на гласа и т. н. представляват неразделна част от това общуване.
Ето защо в „Децата на Йокаста" говорих за значението на ръката, която дава шишето с биберона, защото освен ръката съществуват и мислите, а те са твърде различни при различните хора. Съществуват огромни разлики от човек до човек, от родител до родител... Ако единият от родителите, най-често бащата, разчита на другия, за да го представлява, значи той възприема поведение, което е«олкото наивно, толкова и нереалистично. Защото в деня, в който жената не мисли добро за съпруга си, изпращаното от нея и получено от детето послание може да бъде само от рода на: „Лош мъж за мен, ето какъв е баща ти..." Несъзнаваното на майката е неуправляемо и никой не може да я накара да изпитва само положителни чувства към мъжа сиГЕто защо измислената от психоаналитиците история с „Името на Бащата" е една гигантска измама, чрез която на Бащата се разрешава да се измъкне от отговорност с чиста съвест.
Какво искате да кажете? За какво точно говорите?
Името на Бащата е понятие, зад което се укриват повечето психоаналитици, за да оправдаят склонността на обществото и на семейството да приемат отсъствието на бащата.
Според тях достатъчно е бащата да се „въведе" в живота на детето чрез речта на майката й всичко ще е наред. Така бащата не се чувства длъжен да заема реално, конкретно място в живота на съвсем малкото дете*
Освен това отреденото му по този начин място - място на отсъстващ, място на Име!"- се определя от майката, защото той е само този, за когото тя говори. Ако детето среща затруднения в общуването с баща си, отговорността ще падне върху майката, тъй като отношенията дете-баща са изградени чрез нея и чрез нейното слово.
Коя жена би могла да говори правилно за този, който тя НЕ Б? Жените би трябвало да разберат, че не могат сами да бъдат всичко, да представляват всичко, от което се нуждае едно дете. Каквото и да правят и да казват, дори в най-добрия случай, в несъзнаваното на детето отсъствието на мъжа се вписва като отсъствие на бащата или като отсъстващ Баща.
Ето защо мъжът е този, за когото детето мечтае главно като за антидот, когато нещата с майка му вървят зле. Оттам поткъсно ще произтече й необяснимата любов на жената към мъжа дори когато той я използва, когато я малтре-тира или експлоатира - в качеството си на мечта, той винаги е бил нещо повече и по-добро от майката и нейното реално присъствие. Завинаги е заседнал в несъзнаваното на жената като най-доброто нещо или във всеки случай като нещо по-добро от майката.
В такъв случай „името на бащата" не може да даде баща на детето, което няма такъв?
Не, „името" може само да го накара да мечтае за този баща, когото поставя на пиедестал, понеже липсва действителният субект, който да заеме мястото на идеалния. Впрочем за присъстващите обикновено не говорим, говорим само за отсъстващите. Ако майката реши да не-отглежда детето си и го остави на бащата, последният също ще му говори за „името" на Другата (която няма да е там) и тогава детето ще идеализира майка си.
Значи според вас не е добре да се изгражда образ на родителя, който не съвпада с действителността?
Не е добре, защото детето свиква да подменя действителността с мечтата и страда, когато установи колко далечно е мечтаното от истинското. Всяко възпитателно усилие има тъкмо обратната цел: да приучва растящото дете да вижда нещата такива, каквито са, а не каквито би желало да бъдат. Детето трябва да се задоволи с родителите, които има, стига да ги има! За момичето е зле да идеализира баща си, защото изграденият по негов образец вътрешен образ на Мъжа се превръща в синоним на „този, който запълва всяка празнота". По-сетнешното разочарование от реалния мъж ще бъде .толкова по-голямо, колкото на по-висок пиедестал е бил издиган бащата.
Ако се боря срещу това явление - жените сами да възпитават децата си, - то е, защото подобно възпитание кара както момченцето, така и момиченцето да надценява този, който Липсва, тоест Мъжа, а това има тежки последици за бъдещото разбирателство между вече зрелите мъже и жени.
Добре виждате, че мъжът е поначало обект на благоприятни за него предразсъдъци, ширещи се както сред побратимите му, така и сред жените. Това е така, защото той винаги е бил измислян и оттам - разкрасяван и идеализиран. Децата трудно могат да кажат КОЙ и КАКЪВ е баща им, но затова пък умеят прекрасно да говорят за майка си, която е постоянно с тях, занимава се с тях, от която най-често и най-дълготрайно зависят. Те не мечтаят за нея. Не трябва да си я въобразяват, да я измислят. Всяко дете познава майка си... И мечтае за баща си, когото вижда от време на време. Раздялата с бащата е най-често срещаният случай при повечето разведени двойки (според едно изследване на френския статистически институт от 1985 г. 81% от децата на разведени родители живеят с майка си). А при водещите съвместен живот двойки бащата на практика също отсъства, тъй като посвещава твърде кратко време на децата си. Късият отрязък от време, който бащата прекарва с детето си, не му позволява да изпълнява бащинската си функция и така жената майка, със съгласието на закона, на медицина та, на цялото общество, поема 90% от реалните грижи за детето. Това правило важи в еднаква степен и за момичетата, и за момчетата.
Но според вас това положение не съществува от днес, нито от вчера и жените никога не са чакали да се стигне до развод, за да се нагърбят с възпитанието.
Така е. Жените като че ли не са разбрали (а може би никога не им е било обяснено), че женомразството ще продължава да владее тайно сърцето на мъжете и на жените дотогава, докато жената продължава да бъде единственият зрял човек, отговарящ за отглеждането и възпитанието на децата.
Какво друго иска детето още от най-ранната си възраст, освен да прояви собствената си воля и да застане лице в лице с другия, като му се противопостави? Следователно всички деца, били те момичета или момчета, започват да утвърждават личността си, като оспорват властта на жената.
Що се отнася до момиченцето, то се намира в особено положение, защото, като се противопоставя на жената - своята майка, която твърдо иска да го превърне в жена, то всъщност се противопоставя на самия образ на женствеността, а това ужасно ще усложни еволюцията му в посока на СЪЩЕСТВОТО ЖЕНА. Ако фащата не е там, за да го примири с женствеността му чрез хетеросексуалността, то в най-добрия случай ще успее да възприеме само онова ДВОЙСТВЕНО поведение спрямо жените и женствеността, което ни е добре познато!
Мислители, че това, което момиченцето изживява през детството си със своята майка, впоследствие ще ръководи целия му начин на съществуване?
Мисля го, наистина, и ще ви кажа защо. Защото сме безсилни, когато става въпрос за несъзнаваното. Ако думите, чути в ежедневието или на дивана в моя кабинет, не ме подтикваха да смятам заключението си за точно, не бих посмя-
ла да се заема така задълбочено с това, което вярвам, че стои в основата на женската структура.
Веднъж в Париж се озовах сред сто жени, дошли там, за да разменят мисли относно женската си участ. Каква бе изненадата ми, когато в края на деня видях как различията между тях се стопиха, как изчезнаха неравенствата, за да отстъпят място на една-единствена приемлива за всички формулировка: майка им ги бе ОГРАНИЧАВАЛА от самото начало. Те бяха сто, различни по възраст, от различни среди, но всички бяха съгласни за едно нещо: майка им ги бе ограничавала... с какви думи? В какви рамки? С какви средства? Жените не можеха да намерят думи, за да обяснят това явление, така че сигурно ставаше въпрос за нещо НЕСЪЗНАВАНО. Майка им ги беше ОГРАНИЧАВАЛА по несъзнаван от нея начин чрез собствените си мечти, свързани с женствеността. Тя им бе казвала: „Трябва да правиш това, за да бъдеш момиче", или „Не бива да правиш онова..."
Но какво лошо има в това? Нима възпитанието на едно дете не се състои точно от подобни наставления?
Дълг на родителите е да определят граници за децата си, но тези граници трябва да помогнат на децата по-лесно да се приспособят към обществото, а не да отразяват неприс-пособеността на родителите. Ще се поясня: ако детето ви се превърне в прицел на вашите „неосъществени" мечти, то вече няма да бъде „то", а „вие", преродени под друга форма.
Но нима не създаваме децата си точно с такава цел ?
Не, създаваме детето като ново същество, произлязло от различни от него баща и майка, запътило се към своето собствено битие. Преди синът или дъщеря им да се роди, родителите чувстват нещата точно по този начин. Но след появата на детето родителят от същия пол често започва да се отъждествява с него (което на езика на психоаналитиците се нарича „проециране в собственото дете") и постоянно да заема мястото му. Така то е принудено да се нагажда към мястото, което му е отредено и извън което поведението му нехе „признава" за задоволително. Знаете, че това се случва по-често с момичето, отколкото с момчето, просто защото за майката именно момиченцето олицетворява мечтаната „идеална жена". Момчето заема Едипово място и в нито един момент не представлява за майката „тази, която тя би могла да бъде"...
Следователно на факта, че майката възпитава момичето, се дължи отчасти по-сетнешното му поведение на девойка и жена, която прави всичко, за да бъде приета от останалите хора... Навикът е бил „прихванат" от майката в най-ранното детство.
Това звучи извънредно сериозно и изглежда е от голяма важност за жените, които без помощта или приноса на Едиповия баща неминуемо се чувстват длъжни да „подхождат" преди всичко на майка си и чак след това на всички „останали".
Нещата стоят точно така: обикновено момичето се развива, като се опитва да се нагоди колкото е възможно повече към „мечтата" на майка си, така че по-късно вече зрялата жена ще се чувства истински щастлива само когато й кажат, че се ХАРЕСВА.
Свежда ли се животът на момиченцето, отгледано единствено от майка си, само до това да прави всичко, което мама иска? Във всеки случай доста често тъкмо тази е причината за психическото разстройство на жените, които идват за психоанализа при мен. Ето какво ми казват те:
„Имам чувството, че чрез мен тя виждаше себе си..."
„Майка ми пречеше да бъда това, което съм, трябваше да бъда това, което тя искаше."
„Всичко протичаше така, сякаш тя бе казала: „Твоят живот няма да бъде твой." Животът ми трябваше да е нейният."
„Бях това, което тя искаше да бъда, и сега вече не знам
коя съм всъщност..."
Точно тук е рискът за жените. Съобразявайки се с желанията на майката, дъщерята забравя да се вслушва в собст-
вените си желания и това им пречи да се конкретизират. Момичето не знае какво всъщност иска и така се появява проблемът с идентичността на жената в семейната двойка, където тя често по своя воля става робиня на желанието на партньора си. Можем дори да се запитаме дали желанието на жената не се е превърнало в желание на Другия изобщо... Майка, съпруг, деца, всеки на свой ред има властта да й се качи на главата, тъй като щастието й минава през това на другите.
Значи според вас всичко, което се нарича „женско", в смисъл да се харесваш на другите, да им се себеотдаваш или да се жертваш за тях, е някакъв вид невроза, причинена на момиченцето от майка му?
Да, напълно вярно. Това се дължи на несъзнаваното на майката, която невинаги е осъществена и щастлива жеяа и затова често разчита на дъщеря си да бъде „това, което тя не е била". Тогава дъщерята е „изпълнена" с проектите на майка си и е „празна" откъм лични проекти. Наричат я „послушно" момиченце, докато всъщност тя е на път да се превърне във „вещ на Другия". Нещо по-лошо: тя привиква да премълчава собствените си желания и да прикрива гнева си. Колкото по-послушно е момиченцето, толкова по-ценено е то от възрастните, но послушанието не е естественото състояние на детето, то е само средството, позволяващо да се удовлетвори майката...
Гневът може да накара майката да отхвърли момиченцето, затова то, впоследствие й жената не го изразяват, а го оставят опасно да се натрупва.
Но как майката постига всичко това толкова отрано?
Както знаем, още от раждането си детето е „зависимо" от любовта на своите родители, която е също толкова важна за несъзнаваното му, колкото и храната за физическото му развитие. Така че то, естествено., ще прави всичко, за да бъде възможно най-обичаното или „най-обичаната", поне же говорим за дъщерята. Затова, ако обичта на майката зависи от това дали дъщерята се подчинява на желанията й, то дъщерята непременно ще се подчини.
Ако, за да завладее сърцето на майка си, момиченцето трябва да се превърне в женския образ, който тя носи несъзнателно вътре в себе си, то през повечето време ще й се покорява, поне привидно и даже без съпротива, защото на тази възраст за детето е жизненоважно да живее в добро „разбирателство" с родителите си. Така майката лесно ще може да осъществи чрез детето си собствения си проект-идеал за зряла жена: дъщеря й ще бъде хубава, мила, услужлива...
Що се отнася до красотата, жената съвсем отрано ще започне да подчертава външността на дъщеря си чрез хубави прически, симпатични роклички и други дрешки в добре съчетани цветове, така че всеки, който види това прелестно същество, с основание ще възкликва: „О, колко е сладка!" Така още от първите си дни и месеци бебето записва в своето несъзнаванр, че външността може да предизвика „по-голям прилив на обич" у другите, и това ще е една от първите информации, въведени в женската компютърна програма. По-късно, когато момиченцето стори нещо лошо, майка му или баба му често ще казват: "О, колко си грозна, никак не си хубава!", тоест все прилагателни, които препращат детето не към морален, а към естетически закон.
Красота и послушание са представяни съвсем отрано в живота на момиченцето като женски отличителни белези, макар те да са само ценности, които близките на бебето момиче му втълпяват в период, когато се формира неговото несъзнавано. Не става дума за вродени качества, както би могло да се помисли, а за ценности, препоръчвани на момичетата.
Никога не съм обръщала внимание ни това.., факт е, че винаги съм предпочитала да казвам на дъщеря си по-скоро че е „грозна", отколкото че е ,"лоша"...
Но нито едното, нито другото не е отговаряло на действителното състояние на детето ви, което несъмнено е било
„разгневено". Гняв... Ето една дума, която родителите не използват охотно. Те биха желали да игнорират напълно съществуването на агресивността и на гнева, които за тях са осъдителни чувства, докато всъщност става дума за обратната страна на обичта. Човек е способен както да ОБИЧА, така и да МРАЗИ, това е първият му закон. Тези неща са толкова елементарни за психоаналитиците, че те се учудват как може родителите да не ги знаят.
Но да продължим историята за майката и дъщерята. Освен да бъде красиво, от малкото момиченце ще се иска да е мило, отстъпчиво, тоест да овладее изкуството да се отказва от желанията си. Защо изискваме послушание повече от момичето, отколкото от момчето? Защото се подчиняваме на древни и патриархални стереотипи, повеляващи на жената да бъде кротка и покорна. Ако не ми вярвате, отворете някой вестник с обяви за запознанства с цел брак и вижте как е формулирана мечтата на мъжа: той търси кротка, любвеобилна, евентуално интелигентна или по-скоро образована жена, която да бъде и добра домакиня... защото крепостничеството под формата на брак все още не е отменено.
Колкото до услужливостта, тя се придобива безпроблемно. Ако детето е възпитавано от майката, то съвсем естествено ще й подражава във всичко, тъй като подражанието е първата избрана от него форма на отъждествяване. Когато майката „върти" къщата, дъщеря й бързо започва да се прави, че пере, чисти, търка, точи баници, много преди да е дошъл моментът да върши всичко това истински.
Майката не изисква ли същото и от сина си?
Не, защото благодарение на Едиповата любов, която изпитва към него, тя го обича безусловно, такъв, какъвто е. Половото му различие й е достатъчно, като отплата, че го е създала. Майката изисква само от момичето да се вмества в стереотипа „жена". Тя дори е убедена, че постъпва правилно, докато всъщност ОГРАНИЧАВА дъщеря си и я превръща в ОБЕКТ на своите амбиции.
Може ли бащата да направи същото със сипа си, ако му възложи задачата да живее „по-добре"от него?
Да, несъмнено! Колко много бъдещи медици, инженери, икономисти и политици са се превърнали в скитници и наркомани или пасат козите по високите плата на Ардеш заради това, че са обърнали гръб на бащините си фантазми! Бащата също може да докара сина си до състояние на несъществува-не най-вече ако неговият глас е преобладаващият в семейството. Но момчетата имат щастието или нещастието да не контактуват особено с бащата през ранното си детство, когато се оформя тяхното несъзнаваио, и да поддържат Едипова връзка с майката през първите си години. И все пак момченцето, наричано от баща си „женчо", е също толкова афектив-но обезценявано, колкото момиченцето, чиято майка го смята за „мъжкарана". Колко много такива „мъжкарани", тоест момиченца, които не съответстват на изградената от майка им въображаема схема, са идвали при мен да проливат реки от сълзи затова, че не са били оценявани през детството си! Колко много са и смелите, опълчили се срещу желанието на майката момиченца, които в момента са се чувствали виновни заради предателството си, а впоследствие са се превърнали в обзети от фобия жени, уплашени най-вече от това, че нямат да се харесат на останалите хора! Дори когато идват при мен, те много внимават да не би да не ми харесат/Разпознавам ги по някои съвсем невинни наглед думи и изрази от рода на „може и да е така" или „да кажем, че...". Те винаги се мъчат да ме направят „своя" съюзничка, тъй като очакват всичко от мен н се боят от желанието ми. Уклончивите им изрази целят да възпрепятстват появата на някакво различие между тях и мен, за да избегнат да изживеят отново Детския си конфликт с майката. А те се държат така и в обикновения живот!
Как? Нима анализирате всички онези думички, които изпъстрят езика на всеки от нас? Не стигате ли прекалено далеч?
Не, защото психоанализата се опира на малките фрази, които остават незабелязани за самия индивид. Не забравяйте, че несъзнаваното не се разкрива, когато човек е нащрек.
Тези случайно изпуснати на дивана в кабинета ми думички често са по-показателни от цели часове напълно съзнателно усукване. Ненапразно жените толкова често говорят за „своята" празнота, като всяка от тях смята, че единствено тя изпитва „ужас от това, че няма нищо свое".
Но не може ли да се избегне това явление,.не може ли майката да остави на дъщеря си свободата да „бъде това, което е"?
Не, би било все едно да искате от всеки готов да обича и да се обвърже индивид да мине на медицински преглед, за да докаже доброто си невротично състояние. Не може предварително да се каже коя майка ще вкара в строги рамки несъзнаваното на своето дете-момиче. Това, което сме в състояние да направим обаче, е това, което аз правя днес с вас: да видим, че майката може да бъде опасна и че не трябва сама да отглежда дъщеря си, да разберем, че до нея трябва да има баща, който да обича детето „по Едиповски", тоест другояче, да го обича просто за това, че е момиче, без да предявява към него изискванията на майката.
Как можем да бъдем сигурни, че бащата обича дъщеря си „по Едиповски"?
Ами това си е природен закон! Сексуалното привличане винаги е налице у зрялото човешко същество. От друга страна, един мъж не може да иска от момиченцето да го „замести" в мъжкия живот, дори ако то е „мъжкарана".
Да, но нали знаете, че има бащи, които под предлог, че обичат дъщеря си „по Едиповски", стигат до крайности в желанията си към нея?
Подобни бащи всъщност обичат дъщеря си сексуално. Те дотолкова не са участвали във възпитанието на детето, че нямат дори душа народител... Не са наясно, че сексуалността на детето не принадлежи на нито един от родителите му, дори ако тази сексуалност ги изкушава, Колко ли майки биха предпочели сина си пред всеки друг мъж, ако не ги възпираше чувството за родителска отговорност! факт е, че майките строго спазват забраната на кръвосмешението, докато някои бащи като че-ли не са чували за нея.
Всяко тяло на зрял човек, който се грижи за дете, при-тежава известна либидна сила, долавяна от детето. Двамата родители би трябвало да знаят, че^след времето на повиването и бебешката възраст тялото на детето си е негова „частна собственост" и не бива да бъде сексуално докосвано. В това отношение не правя никаква разлика между мъжете и жените, като се изключи обстоятелството, че жените са били „подготвяни" да бъдат възпитателни, докато мъжете не са... Но ако искат да участват в отглеждането на детето, те трябва добре да усвоят законите в тази област.
Защо забраната на кръвосмешението се вписва в сърцето на жените, но нейна мъжете?
Защото като единствена любов на своя син майката винаги е.трябвало да отговаря на неговото първо Едипово питане: „Мамо, нали като порасна, ще се ожениш за мен?" И защото нейният отговор очевидно е бил отрицателен, докато бащата, който отсъства от всемира на дъщеря си, не е имал право на този въпрос и следователно никога не се е налагало да му дава отговор, нито на нея, нито на себе си... Момиченцето по-често мечтае за принца от приказките, отколкото за кръвосмесителния си татко, защото между бащата и дъщерята не се установява Едипова връзка, така че докато той отсъства, тя се задоволява с мечтите си. За разлика от тях майката и синът стигат до края на желанията си, преди да забележат, че те са неосъществими. Ето това в края на краищата означава да бъдеш родител в сексуален план: да „залостиш" тялото ей за сексуалното желание и да приемеш не сексуалността, а само чувствеността.
Но след като има само чувственост от страна на родителите, защо единият от тях не може да бъде заменен с другия? Всички родители имат чувствени отношения с децата си.
Чувствеността действително е нещо, което двамата родители могат да изживеят с детето си, но само „залостена-та" сексуалност вгражда в несъзнаваното на детето убеждението, че то има „желано" за някого тяло. В това отношение майката е незаменима за своя син, както й бащата е незаменим за дъщеря си. '
„Залостеното" желание на родителя е това, което създава Едиповата връзка, предшестваща всяка друга бъдеща хетеросексуална връзка. Но както вече видяхме, ранната Едипова връзка рядко съществува в живота на отглежданата от майката дъщеря и поради това тя няма да има възможността да чувства тялото си „добро" за другия, докато някое момче не го обгърне с ръце. И дори тогава няма да повярва на случилото се и ще попита момчето какво всъщност го привлича в тялото й. Бедното момче направо ще онемее от въпроса й. Защото цялото й тяло буди желанието му! Жената не е престанала да учудва мъжа с въпросите си, като например: „Как ти се харесвам повече, с тази рокля или с другата?", сякаш си остава убедена, че тялото й може да бъде желано само заради нещо друго...
Дали жената винаги ще се препъва в неизречените от бащата думи? Дали винаги ще можем да я открием във въпроса: „Кажи ми защо ме обичаш...", тоест: „Поправи злото, нанесено ми от отсъстващия ми баща през оралния стадий..."
Какво общо има с темата оралният стадий?
Точно тогава се установяват първите телесни и чувствени отношения между детето и родителите му. Новороденото има потребности, желания, искания и родителите му са до него, за да откликнат на тях. Те го хранят, сменят му пелените, къпят го, държат го на топло. Но тъй като потребностите му не са само от физическо естество, те му се и усмихват, говорят му, люлеят го, несъзнателно го желаят - е, да! Всичко това е част от благополучието на детето. То трябва да чувства, че има свое собствено място в семейството (било е желано и очаквано), както и Едипово място до единия от родителите си. Че е обичано, че е признато като рожба на двойката, която цени цялото му тяло, включително и половите му органи. Всичко това се вписва в идентичността му, макар и неосъзнато, още през първите дни на живота му, въпреки че по това време то видимо изпитва само едно удоволствие - да суче.
Трябва да се каже, че сученето доставя най-голяма наслада в първите месеци след раждането, тъй като то запълва вътрешната празнота, усетена от бебето при излизането му от майчината утроба. Периодът на това яростно желание на бебето отново да сеТаапълни, да възстанови статуквото чрез устата - той продължава около година, - е наречен от Фройд „орален стадий".
Дори по-късно, когато детето ще изпита и други потребности, отговорът на родителите винаги ще бъде двоен. Те са там, до него и съзнателно му дават това, което то очаква, плюс още нещо - своето несъзнавано. Така, заедно с получените през най-ранното си детство грижи, детето постепенно вгражда в себе си всичко, записано в дъното на съзнанието на всеки от родителите му. Това е и първият несъз-наван диалог, който от този момент нататък винаги „невидимо" ще придружава словесния.
Зад всичко, казано от нас, винаги има нещо „друго", нещо по-наситено с чувства, което не се изразява с думи, но което тялото ни издава: лицето ни е зачервено или пребледняло, говорим, като пристъпваме напред или се отдръпваме, поставяме ръката си на кръста, готови за сблъсък, или на дръжката на вратата, сякаш бързаме да си отидем... Защото ръцете ни безспирно издават онези чувства, .които прикриваме: широко разтворени предлагащи ръце, кръстосани отказващи ръце, стиснат юмрук, изразяващ едва сдържан гняв. Цялото ни тяло говори до такава степен, че разгадаването на езика му се е превърнало за някоя хора в светско развлечение, а за други - в повече или по-малко сериозна дисциплина: в наука за държането, за значението на жестовете...
Продължаваме да се държим по един или друг начин, да правим едни или други жестове, същите, които са записани
в самите нас: така сме отговаряли на родителите си, когато не сме разполагали с думи. Сега жестът се е присъединил към словото или, за да бъдем точни, словото се е прибавило към жеста. В началото е бил жестът. Най-напред сме общували чрез тялото. Бебето иска, отказва, приема само с тялото си: ако не желае биберон, отвръща глава; ако е гладно, търси гърдата на майка си с уста; ако присъствието ви му е приятно, започва да трепти от радост при приближаването ви, а когато го вземете на ръце, чувствате как цялото му тяло се устремява към вас; ако пък не иска да бъде докосвано от непознато лице, то сякаш се отдръпва по-навът-ре в люлката си. През този период от живота си ние не бихме могли да излъжем, тялото ни казва абсолютната истина за всичко, което чувстваме.
Още от първите месеци на живота ни, през оралния стадий, макар да не разполагаме с думи и с логическа мисъл, ние все пак изразяваме желанията си - само и единствено чрез тялото си.
Ето защо тялото съдържа несъзнаваната от нас истина за личността ни. Можем да говорим едно, а тялото ни да изразява съвсем друго, както показват езиковите грешки, забравянията, гафовете. Така на сбогуване, след посещение при мен, една жена любезно ми каза: „Довиждане, много съм доволна, че не дойдох да ви видя." Тя не усети грешката си, но аз веднага разбрах, че йе бе дошла по своя воля.
Как да разберем дали несъзнаваното на детето ни е в хармония с нашето?
Като наблюдаваме езика на тялото му: ако детето ви яде с охота, ако спи добре, ако плаче само когато иска нещо, ако рита с крачета и размахва ръчички, когато ви чува, че идвате, ако обича да го вземате в ръце, тайният диалог между него и вас е ДОБЪР. Но ако бебето плаче много, ако се храни малко или зле, ако не наддава на тегло, стяга се, когато го взимате в ръце, трябва да предположите - след като изключите възможните медицински причини, - че то може би си изгражда отрицателен телесен отговор на вашите желания.
Човешките същества винаги общуват и на несъзнавано ниво, а при родителя и детето този диалог дублира жестовете им. Ето защо в случай на затруднения в общуването най-доб-ре е родителят да се опита да промени несъзнаваното си, до което психоаналитикът може да проникне чрез някои от думите му. Ако в поведението на детето личи явен отказ да приеме родителите си, в техен интерес е да се посъветват с някой, който да им помогне да разберат „тайните" си, неиз-разени с думи желания. Успеят ли да осъзнаят „своите" тайни очаквания, у тях биха могли да настъпят дълбоки промени, на които детето ще отговори така, както винаги отговаря на всяко искане на родителите си - чрез тялото си.
Тук вече опираме до разбирането на психосоматичния език на детето. Изправено пред неприятна „несъзнавана" ситуация, която му е невъзможно да изрази, то може да развие някоя болест: ринофарингит, гастроентерит, атипична треска, екзема, астма. При малкото дете всички тези болести са сигнал за труден психологически климат между него и родителите му. Впрочем те се проявяват и в живота на зрелия човек всякога, когато той се почувства безпомощен да овладее тревожна за него ситуация. Разболяването често е отдушник, предложен от тялото, за да предпази духа от много по-тежко страдание.
Дете, което отказва да се храни, дава ясен сигнал, че отказва да изпълни желанието на майка си - както съзнателно изразеното: „Поеми биберона, искам да живееш", така и неосъзнатото: „Искам да живееш, за да бъдеш това, което не съм била." Бебето понякога отказва биберона, защото несъзнателно го схваща като нещо друго, а не като обикновена храна,, предназначена за собственото му удоволствие. Като отблъсква храната, предлагана от майката, момичето -понеже обикновено то е „злоядо" - се противопоставя и на желанието й да го „отъждестви с мечтата си" И да го поста-. ви на място, различно от неговото собствено. Ако момичето създава повече трудности от момчето през оралния стадий, това несъмнено се дължи на обстоятелството, че майка му иска да „вгради" в него определен образ, спъващ „вътрешната свобода", от която детето има нужда, за да се развива. Момчето не изпитва същите трудности - майката не му налага никаква схема за мъжа, тъй като тя не е мъж.
фактът, че момичето е отглеждано единствено от майка си, оставя следи върху живота на много жени. Отказали да вложат нещо от ДРУГИЯ в себе си, впоследствие те често имат усещането, че са празни, както физически, така и психически, понеже двете неща са били едно цяло в отговора, който са давали на майката. Много жени продължават да не се хранят или да повръщат, за да останат „празни" от желанието на майката, както е било някога, а други постоянно хрупат нещо или поемат огромни количества храна, за да запълнят вътрешната „празнота", която са почувствали още в началото на връзката си с майката.
Накратко казано, ако изпитваме трудности през първите месеци след раждането си, те биха ни преследвали през целия ни живот.
Да. Има голяма вероятност шестмесечното момиченце, „анорексично към биберона", да се превърне във „фригид-на" жена и да отказва полов акт с който и да е мъж, когато стане на двайсет години!
Мога да ви уверя, че съм приемала в кабинета си и тригодишни фригидни госпожички! Отказващи още на тази възраст всичко, което идва от другия. Не приели желанието на майка си, те се бяха научили да се отнасят с недоверие към желанието на всеки друг. В тялото на тези момиченца бе запечатан един-единетвен отговор: НЕ!
Всичко в поведението им, както мълчанието им, така и отказът им да сътрудничат, означаваше, че са се научили да се предпазват от всяко дошло от Другия искане... През този ден аз бях този Друг, тъй като при мен ги бе довела майка им.
Не е ли поразително, че едно съвсем малко дете може да ни се противопоставя, без да знаем причината за това?
Причината действително остава невидима за родителите, тъй като се корени в тяхното несъзнавано. Обикновено бебето отказва да се храни поради усещането си, че заедно с шишето майката му „подава" и своите фантазми, изискващи от него да бъде „щастливо" вместо нея... Тъй като самата тя е била нещастно дете, майката е готова да направи, всичко възможно, за да изживее щастливо детство чрез дъщеря си.
Впрочем нима дъщерята не е открила най-прекия начин, по който да попречи на майка си да изпита това щастие, отказвайки да приема храна от нея? Отчаяна, майката се оплаква: „Тя не ми допива млякото." Макар ц да не си дават сметка, родителите разбират отговора, който езикът на детското тяло дава на желанието им. Затова понякога възприемат болестите на детето като насочени срещу тяхи казват; „Онази вечер ни вдигна 39 градуса" - като че ли малкото човече е предизвикало треската си, за да ги постави в затруднено положение! При някои психосома-тични болести детето сякаш си играе с нервите на своите родители.
Често някоя лека хрема или не много висока температура се появяват точно когато родителите са решили да си позволят малко лична свобода, като че ли детето иска на всяка цена да ги задържи до себе си. Що се отнася до болестите, на пръв поглед „прихванати" в яслите или в детската градина, в повечето случаи те сигнализират за настъпила важна за детето психологическа промяна.
И все пак, за да не ви обезсърчавам в нелеката ви роля на родители, ще ви кажа, че дете, което никога не се е сблъсквало с трудности, няма да си изгради никакъв защитен механизъм и ще се «каже безпомощно пред неизбежните превратности на съдбата.
Всички ние сме като по чудо оцелели от повече или по-малко трудното ни детство. Невъзможно е да бъде другоя- , че с невидимия трети, вклинил се между родители и деца, който се нарича НЕСЬЗНАВАНО.
Фройд пръв е открил този толкова важен още през най-ранното ни детство персонаж, който, макар и действащ в сянка, ръководи повечето от постъпките ни. Пак той пръв е заявил, че родителският занаят се нарежда сред „невъзможните" занаяти.
Говорите за несъзнаваното, за Фройд, за Едиповия комплекс, тоест за невидими явления, които оказват влияние върху сексуалността на детето, а после и на зрелия човек. И все пак има ли детето сексуален живот в истинския смисъл на думата?
Първоначалната сексуалност на бебето е напълно поли-морфна и не се свежда единствено до половия орган. През периода, за който говорихме - от раждането му до петнайсетия месец, всяко негово удоволствие минава главно през устата. По това време то различава ДОБРОТО от ЛОШОТО, като пъха предметите в устата си, така че майката лесно може да забележи описания от Фройд орален стадий.
Това не означава, че детето няма други приятни усещания - слухови, обонятелни или сексуални, но през първите месеци те не достигат интензивността на ^оралното" удо-волствие. Постепенно и други зони на удоволствие придобиват значение, като едва в зряла възраст сексуалната наслада заема отбрано място. При бебето сексуалните усещания са усещания като всички останали.
Втората зона на удоволствие, която детето открива към петнайсетия си месец, е аналната. Тук усещанията са свързани с преминаването на изпражненията и с придружаващите го контракции (по-нататьк ще видим, че при контрак-циите на оргазма влизат в действие мускулите на перинеу-ма, които са общи за ануса и половия орган). Тъй като вече е по-развита, нервната система на детето му позволява да разпознава аналните контракции и да ги командва: то може да изхвърли или да задържи изпражненията си, а това му създава чувството, че за първи път е станало господар на удоволствието си. Но ето че другият (родителят) изявява желание да си присвои удоволствието му, като го моли да го изпитва по поръчка. Всички добре познаваме малките игрички на детето, което седи на гърнето по половин час, без нищо да свърши, но веднага щом му вдигнем гащичките, спокойно се изхожда и ни гледа право в лицето, сякаш за да ни каже: „Виждаш ли, това удоволствие си е МОЕ... А не ТВОЕ! Само ако знаеше колко е приятна тази топлина около половия ми орган! Толкова ми харесва!" След.малко, когато усещането престане да бъде приятно, то ще се съгласи да му сменят гащичките, ще се съгласи и мама да изпита удоволствие, като му почисти задничето...
Любопитно е, че момиченцето, което понякога е толкова трудно да нахраниш, съвсем лесно се приучва към чистота. То бързо се отказва от аналното удоволствие, за да спечели уважението на майка си. Предпочитайки пред всичко останало нейната воля и обич, то й поднася в дар това, което „тя" иска, въпреки че ще се окаже ПРАЗНО... изпразнено от всичко, което е било негово собствено удоволствие, за да се изпълни с удоволствието на другия. В този случай имаме проява на типично женско поведение: да се радваме на изпитваното от другия удоволствие и да жертваме своето.
Странно как тази първоначална връзка между маша и дъщеря, на пръв поглед толкова спокойна, всъщност представлява същински несъзнаван възел, който дълго продължава да оказва влияние върху живота ни...
Дълго ли? Искате да кажете през целия ни живот!
На дивана в кабинета ми жените, които ми говорят за своята ПРАЗНОТА, всъщност говорят за едно старо усещане от оралния стадий, когато, за да отблъснат мечтите на майка си, са отхвърляли всичко, произхождащо от нея, което би проникнало в тях. По онова време те са почувствали празнотата и продължават да я чувстват... освен когато се хранят. По тази причина много жени постоянно „дъвчат" нещо и страдат от булимия или от анорексия - заради вътрешната празнота, която вече им е невъзможно да запълнят или с която не могат да се разделят. Страдащата от анорексия жена не може да се раздели с празнотата, тъй като тя е нейната защита от другите хора, неизменно схващани като опасни, каквато е била майката със своята мечта. Аворексичната жена не може да изпита пълнотата без риск за психичното си здраве.
Защо мъжът не говори никога за ПРАЗНОТА? Защото не я изпитва, защото не я е познал през оралния стадий, защото заради пола му неговата майка не го е натоварила с желанието си да започне отново живота си на жена. Момченцата не отблъскват биберона, те са no-скоро ненаситни и бързат да запълнят празния си стомах!
Да получават биберона си от бащата, ето какво би спасило някои момиченца. Тогава, когато пораснат, те може би няма да изричат тези ужасни думи:
„Вътре в мен няма нищо... Аз съм празна..." „Говоря, говоря, за да запълня празнотата си." „Оставих тялото си на майка ми, за себе си запазих само главата..."
„Тя ми ОТКРАДНА детството и сега съм празна." За да противодействат на злото, жените се стремят да бъдат полезни, ДА ВЪРШАТ неща, полезни за другите. Те обичат да правят услуги. Доколкото дават нещо видимо, разумът им казва, че не са празни отвътре. Сложни са пътищата на жената, решила да докаже с разума си онова, което не чувства с тялото си! Но в леглото това не е достатъчно. Защото да дадеш нещо на другияе „удоводствие", което, може да бъде само морално.
В това отношение жените често имат ИСТИНСКИ проблем: главата и тялото им прекалено отдавна са се развели и те вече не успяват да сглобят собствения си пъзел. Известна им е само половината от него... Другата е останала при Майка им. Затова често им се налага да започват всичко отначало с друга жена, психоаналитичка, за да тръгнат по друг път с някой, който не „иска", не очаква, не отхвърля. Жената се опитва да си смени кожата, защото отдавна знае, че не се чувства добре в нея, че й е зле в тялото й. Жените са добре само в главата си. Това е единственото място, където могат да се обитават... Защо винаги им се казва обратното?
ГЛЕДНА ТОЧКА НА ГИНЕКОЛОГА
Момиченцето започва своя жизнен път на индивид от женски пол още в деня на своето зачеване, когато, една от яйцеклетките на майката среща един от сперматозоидите на бащата. Наличните в яйцеклетката хромозоми винаги са от вида XX, докато тези в сперматозоида могат да бъдат от вида Х или У, Разликата в пола се дължи на половата хро-мозома У в мъжкия сперматозоид, но женската яйцеклетка е тази, която „избира" един-единствен сперматозоид измежду всички останали. В зависимост от този избор новообразуваната клетка ще бъде от вида XX - и от нея ще се получи момиче, или от вида ХУ - и тогава ще се роди момче.
Следователно още от първия миг на оплождането полът на човека е вече определен, но ще трябва да изминат три месеца, преди гениталната туберкула да се появи върху ембриона и да се развие под формата на пенис или на вулва -през четвъртия месец полът на детето може да бъде разпознат чрез ехография.
Както момичетата, така и момчетата могат да се родят с издути и кръвонапълнени гениталии: това е така наречената „генитална криза на новороденото", която се дължи на насищането на тялото на бебето с хормоните на майката и която може да бъде причина за изтичането на няколко капки'мляко от гръдните зърна на момиченцето. Този прилив на хормони бързо изчезва поради факта, че детето не е вече в пряк контакт с кръвта на майката.
Момиченцето се ражда със завършено тяло - вулва, влагалище, матка, тръби и яйчници, всичко е напълно оформено, макар и в миниатюрен вид.
Отворът на влагалището се различава от този на зрялата жена по наличието на химен - много тънка ципа, която покрива и предпазва вагиналния отвор. Наличието или отсъствието на химен позволява да се установи дали момичето е девствено - в някои култури девствеността преди брака все още се смята за много важна. В нашите модерни общества на първия полов акт, стига да не става дума за изнасилване, не се придава особено значение...
За отбелязване е, че още с появата си на този свят момиченцето разполага в яйчниците си с капитал от четиристотин хиляди овоцити или бъдещи яйцеклетки. Точно от този запас ще произлязат яйцеклетките, узряващи през всеки месечен цикъл на гениталния живот на жената (само четиристотин до петстотин в периода между 15 и 50 години).
Тъй като вулвата на момиченцето е извънредно богата на сетивни окончания, всичко, което правят родителите му, когато няколко пъти дневно го повиват и почистват, се възприема от малкото създание като чувствено удоволствие, свързано с родителите или с хората, които се грижат за него.
Достатъчно е да видим как момиченцето рита с все сила на масата за преповиване, търкайки силно големите си срамни устни една в друга, или как момченцето получава ерек^ ция, когато го разповиват, за да се убедим, че още през първата година половият орган е място на значителна възбуда. Нима някои африкански жени не успокояват разплаканото дете, като галят нежно половия му орган?
Полученото сексуално удоволствие е пасивно, тоест такова, каквото детето не умее да си създаде само и което напълно зависи от доброто желание на другия.
Единствената активна реакция на детето на тази възраст е орална: всеки намиращ се наблизо предмет кара бебето рефлекторно да отваря уста било за да го засмуче, било за да разпознае дали става за смучене или за захапваме (когато му поникнат зъби след четвъртия месец).
Сподели с приятели: |