Евроатлантическата ориентация на българия

ЗАКЛЮЧЕНИЕ – стр.88 – стр. 95

ВЪВЕДЕНИЕ

През последните десет години българската външна политика се стреми към активна роля в региона, като постепенно излезе извън зоната на прекия национален интерес и ограничените усилия на самостоятелните действия. Кризисните моменти при разпада на бивша Югославия съвпаднаха във времето със собствените ни проблеми на прехода. Въпреки това, след 1997 г. България намери сили и политическа воля да води целенасочена външна политика, да дефинира ясно приоритетните си цели и да работи последователно за реализацията им. Като елемент от цялостното ни поведение намерихме правилните ходове и след акцията на НАТО срещу режима на Милошевич през 1999 г. и кризата в съседна Македония през 2001 г. се превърнахме в първостепенен регионален фактор. Спечелихме име на стабилен и предвидим партньор. Благодарение и на това, съвсем скоро след тези събития реализирахме основните си цели – членство в НАТО и ЕС. Приемането на България в НАТО натоварва българската външнополитическа 2004 г. със символиката и реалностите на новия си евроатлантически профил. Това определя актуалността на избраната тема, още повече, че членството на страната в НАТО се радва на широки медийни публикации, обществени дебати, както и разнопосочни мнения. Целта на работата е да разгледа политиката на страната в НАТО. Методологията на разработката се свързва с анализ на различни мнения, предимно на български автори, по отношение на бъдещето на страната в Алианса, както и на стратегията, която трябва да стои пред държавата и отбраната, в контекста на членството на страната.

Както вече бе споменато, членството на България бе широко дискутирано. По темата съществува изключително много авторски материал. Като основно обаче, може да се приеме мнението, че “....приемът в НАТО повиши геополитическата стойност на страната и нейното военно-стратегическо значение и обективно разшири възможностите и отговорностите ни в политиката на отбрана и сигурност....”¹ Други автори споменават, че “....променената позиция на България я обвързва със задължения, надхвърлящи собствения интерес, и я превръща неизбежно от потенциален носител на регионална сигурност в активен фактор за осигуряване на тази сигурност, както и в отговорен и пълноценен участник в колективните усилия за възспиране на глобалните заплахи срещу сигурността....”² Може да се изкаже следната авторска позиция: членството на страната налага на българската външна политика да разположи своите приоритети в един по-широк външнополитически контекст и да следи и анализира проблемите в непосредственото съседство и  в очертания широк кризисен регион в два аспекта: с поглед към вътрешнополитическото състояние на съответните рискови огнища и към отношението и действията на външните фактори за осигуряване на регионалната сигурност, за да достигне, в крайна сметка, до оптималното външнополитическо поведение, уравновесено между съюзническите задължения и националния интерес.

Членството на страната се свързва и с още един аспект, според авторите, ангажирани с проблематиката: сигурността. Сигурността е условие за икономическото развитие, като тя се постига чрез сътрудничество и интеграция. Такава сигурност изисква съвместими и високотехнологични военни сили с възможности както за ранно предупреждение, така и за бързо реагиране за широк спектър от мисии. И не на последно място са необходими съвременна военна промишленост, интегрирана в международен план, и граждански сектор, облагодетелстван от сигурността и осигуряващ я.³

Настоящата разработка не може да претендира за пълна изчерпателност, но целта е да се разгледат не само техническите и финансовите въпроси, и организационните, правните, технологичните и дори образователните аспекти на присъединяването към НАТО. Основанията за подобно твърдение са следните:

Организационно-правното измерение е ключово, защото може да даде прозрачност, която - ако бъде информационно и технологически осигурена и се осъществи от образовани и мотивирани хора - може да даде наистина добри резултати. За да се усвоят икономическите ползи от разширяването на НАТО в Югоизточна Европа, много важно е да се преструктурират областите отбрана и икономика. Ето защо, ако дадена страна може да се присъедини към НАТО едва след като направи съответните реформи, то истинските ползи от членството си тя може да извлече едва след като проведе още по-дълбоки реформи. Трябва да се разбере добре, че инвестициите в сигурността не остават само във военната сфера: те гарантират сигурносттта на инвестициите изобщо и свободата на търговията, което от своя страна е предпоставка за икономически растеж и благоденствие.⁴

Истинската реформа в отраслите на сигурността и отбраната не може да бъде постигната единствено с усилията на правителството. Бизнес-секторът играе изключително важна роля, особено в сфери като приложение, модернизация, оборудване, външни поръчки, двойна употреба на инфраструктурни съоръжения и операции, съгласуване на изследователски проекти и на проекти за развитие, образование и обучение, оптимално приложение на човешкия ресурс, развитие на стратегически партньорства между компаниите (местни и чуждестранни) осъществяване на външни програми (обикновено тези програми не се отнасят само за военната индустрия, но и за отрасли извън нея). Освен проекта "Европа на отбраната", сега е отворен и проектът "Европа на въоръженията", в който ние можем и трябва да участваме. Регионалното военно сътрудничество върви успешно, но то трябва да бъде подпомогнато от регионално икономическо сътрудничество в областта на отбранителната промишленост в рамките на общото икономическо сътрудничество.⁵

В обобщение, може да се заяви: началото на 21 век се характеризира със значителни промени в света, Европа и региона. Обвързаността между държавите и субектите спомага за повишаване на доверието между тях и отслабване на източниците на противоречия и напрежение. От друга страна глобализацията и съпътстващото я разделение на зони с неравностойно икономическо развитие, свободното движение и отварянето на страните към света повишават уязвимостта на всяка една от тях по отношение на новите заплахи за сигурността. Именно това е естествено стремежът на държавите към създаване на пространства и организации на общи интереси и отговорности, насочени към запазване и заздравяване на мира и сигурността. В условията на постоянно променящата се среда на сигурност основни стабилизиращи фактори се явяват разширяването на НАТО и задълбочаващите се интеграционни процеси в Европа и света. Оформя се общо политическо, икономическо, социално и правно пространство. Постигна се консенсус по въпроса за необходимостта от изграждането на обща европейска политика за сигурност и отбрана, в това число и на европейски военни възможности, при запазване на евроатлантическата връзка и взаимодействието между Европейския съюз и НАТО. Интеграционните процеси, които протичат в Европа, индуцират подобни процеси в принадлежащите на Евроатлантическата зона региони, каквито са Средиземноморският регион, Кавказ и Средна Азия. България е взела своята позиция по отношение на членството й в НАТО. Необходимо е да се работи и за спазване на поетите ангажименти.

1. 
   Белгия /от 4.4.1949/
   2. България /от 29.3.2004/
   3. Великобритания /от 4.4.1949/
   4. Германия /от 5.5.1955/
   5. Гърция /от 18.2.1952; през 1974 - 1980 г. Гърция не членува във военната структура/
   6. Дания /от 4.4.1949/
   7. Естония /от 29.3.2004/
   8. Исландия /от 4.4.1949; тъй като няма въоръжени сили е представена от цивилно лице на заседанията на Военния комитет/
   9. Испания /от 30.5.1982/
   10. Италия /от 4.4.1949/
   11. Канада /от 4.4.1949/
   12. Латвия /от 29.3.2004/
   13. Литва /от 29.3.2004/
   14. Люксембург /от 4.4.1949/
   15. Норвегия /от 4.4.1949/
   16. Полша /от 12.3.1999/
   17. Португалия /от 4.4.1949/
   18. Румъния /от 29.3.2004/
   19. САЩ /от 4.4.1949/
   20. Словакия /от 29.3.2004/
   21. Словения /от 29.3.2004/
   22. Турция /от 18.2.1952/
   23. Унгария /от 12.3.1999/
   24. Франция /от 4.4.1949; на 10.3.1966 г. Франция напуска военната структура на НАТО, на 5.12.1995 г. обявява някои мерки за сближаване с военните структури на НАТО/
   25. Холандия /от 4.4.1949/
   26. Чехия /от 12.3.1999/
   

• 
  в страната да има устойчива демокрация;
  
• 
  в страната да има функционираща пазарна икономика;
  
• 
  в страната да е установен етнически мир;
  
• 
  страната да има международно признати граници;
  
• 
  в страната да е налице граждански контрол върху оръжейните сделки;
  

Според договора държавите-членки се задължават да поддържат и развиват индивидуалните и колективните си отбранителни способности, което създава основа за колективно планиране на отбраната. Друг член от договора предоставя рамката за консултации между държавите-членки, когато някоя от тях смята, че съществува риск за сигурността й. Именно този член изтъква фундаменталното значение на широкообхватните консултации в рамките на Съюза и се обяснява защо той предприема нови мисии за засилване на сигурността в евроатлантическата зона като цяло. Друг член на договора - Член 5 – се отнася до правото на колективна отбрана, заложено в Устава на ООН. В него се заявява, че въоръжено нападение срещу един или повече членове на НАТО ще се смята за нападение срещу всичките членове на Съюза.

Приемането на нови членове на Съюза се урежда в Член 10 от договора, който постановява, че други европейски държави, подкрепящи принципите на договора и допринасят за сигурността в евроатлантическата зона, могат да бъдат поканени да се присъединят. След присъединяването на Полша, Унгария и Чехия лидерите на Съюза отбелязаха, че вратата остава отворена и за други страни. Според други членове на договора всяка държава-членка се задължава да допринася за развитието на мирни и приятелски международни отношения по различни пътища, включително и чрез укрепване на свободните си институции и създаване на условия за стабилност и благосъстояние. Договорът предвижда усилия за премахване на конфликтите в международната икономическа политика на страните-членки и насърчаване на сътрудничеството между тях.

Най-общо може да се заключи, че: НАТО представлява съюз, предназначен за колективна отбрана на членовете си като основа за запазване на мира и гарантиране на бъдеща сигурност, но следвайки важните промени в Европа през 90-те години, той се превърна и в катализатор за разширяване на сигурността и стабилността в цяла Европа. Трансформирането на НАТО след края на Студената война и на разделението в Европа има за цел да се постигне по-висока степен на сътрудничество и взаимно доверие, което ще е от полза за целия континент.

1.1. Парламентарни и неправителствени организации на НАТО :

ПАРЛАМЕНТАРНА АСАМБЛЕЯ (ПА) на НАТО. Съвещателен орган, чиито решения имат препоръчителен характер за НАТО, Парламентарната асамблея има за задача да укрепва сътрудничеството и разбирателството между страните и отразяването на позициите на НАТО в националните законодателства. Сесии се свикват два пъти годишно. Обединява парламентаристи от страните членки и страните партньори.

На 15 юли 1955 г. в Париж е създадена Конференция на парламентаристите от НАТО, от 1966 г. се нарича Северноатлантическа асамблея (СА). На 13 ноември 1998 г. е взето решение СА да се преименува Парламентарна асамблея на НАТО (официално това име носи от 1 юни 1999 г.).

Държавите-членки стоят в основата на пакта, а правителствата на тези страни, които провеждат съвместни заседания, представляват най-висшето политическо ръководство на Съюза. НАТО поддържа практическо партньорство с много страни извън Съюза с цел създаването на по-голяма прозрачност в Европа и ограничаване на условията за неразбирателство и недоверие. Тази идея намира най-голямо отражение в програмата “Партньорство за мир” (ПзМ), издигната на срещата на високо равнище на НАТО в Брюксел през януари 1994 г., която развива сътрудничеството между Алианса и 26-те страни-партньори по широк кръг от дейности свързани със сигурността. Има за цел да повиши възможностите на отделните страни за участие в дейности по поддържане на мира чрез съвместно планиране, обучение и учения, като по този начин повиши оперативната съвместимост между въоръжените сили на тези страни и НАТО. Друга нейна цел е да увеличи отбранителното планиране и формирането на военния бюджет и демократичния контрол върху въоръжените сили. Към 2002 г. държавите, които са се присъединили към програмата са 47.

Евроатлантическият съвет за партньорство (ЕАСП) е създаден на 9 юли 1997 г. на основата на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС, учреден на 20 декември 1991 г. и функционира до 1997 г.) и програмата "Партньорство за мир". ЕАСП е форум за политически консултации и военен обмен. Свиква съвещания два пъти годишно и включва 46 държави, включително и страните-членки на НАТО, и осигурява политическата рамка за “Партньорството за мир” и форум за обсъждане на въпросите по сигурността. Редът за обсъждане на въпросите по сигурността е следният, сесията на Евроатлантическия съвет за партньорство на най-високо равнище се провежда непосредствено след срещата на върха на НАТО, на която присъстват държавни и правителствени ръководители от 46 страни.⁸

Развива се и една друга програма за специално сътрудничество в контекста на Средиземноморския диалог на НАТО със седем средиземноморски държави извън НАТО (Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис). Целта на Средиземноморския диалог е да заздрави сигурността и стабилността в средиземноморския регион, която е тясно свързана с европейската сигурност.⁹

3. 
   лорд Исмей - Великобритания (1952-1957);
   

3. Дирк У. Стикер - Холандия (1961-1964);

4. Манлио Брозио - Италия (1964-1971);

5. Йозеф Лунс - Холандия (1971-1984);

6. лорд Карингтън - Великобритания (1984-1988);

7. Манфред Вьорнер - Германия (1988-1994);

8. Вили Клаас - Белгия (1994-1995);

9. Хавиер Солана - Испания (1995-1999);

10. лорд Джордж Робъртсън - Великобритания (1999-2004);

11. Яп де Хоп Схефер (от 2004);

МЕЖДУНАРОДЕН СЕКРЕТАРИАТ.

Подпомага процеса на постигане на консенсус и вземане на решения от страните-членки и страните-партньори и отговаря за подготовка на заседанията на комитетите на НАТО.

СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИ СЪВЕТ /САС/.

Висш военнополитически орган. Има по две редовни сесии годишно на равнище министри на външните работи на страните членки. Оглавява се от генералния секретар на НАТО. Избира за срок от една година почетен председател/президент/ от средата на министрите на външните работи. Свикват се и заседания на равнище министри на отбраната. Към САС действа Постоянен съвет, в който участват постоянните представители на страните членки.

КОМИТЕТ ЗА ПЛАНИРАНЕ НА ОТБРАНАТА.

В него от постоянните си представители са представени всички страни членки (без Франция). Има две сесии годишно на равнище министри на отбраната.

Включва министрите на отбраната на страните членки, които заседават в Комитета за планиране на отбраната. Събира се на периодични заседания, където се обсъждат конкретни въпроси на политиката, свързана с ядрените сили.

Висш военен орган. Дава препоръки на САС и на Комитета за планиране на отбраната във военната област. Състои се от началниците на генералните щабове на въоръжените сили на страните членки /без Исландия, която не притежава армия и Франция, която е представена от наблюдател/. Свиква редовни заседания на равнище постоянни представители и поне две годишни заседания на равнище началници на генерални щабове. Оглавява се от председател с 3-годишен мандат; председателят се избира от началниците на генералните щабове. Той ръководи ежедневната работа на Военния комитет и от негово име дава указания на директора на Международния военен секратариат.

ГЛАВНОКОМАНДВАЩИ.
Главнокомандващи на НАТО са Върховният съюзен командващ в Европа /SACEUR/ и Върховният съюзен командващ за Атлантика /SACLANT/. Отговарят пред Военния комитет за общото ръководство и осъществяване на всички военни дейности на НАТО в своята зона на отговорност.

МЕЖДУНАРОДЕН ВОЕНЕН СЕКРЕТАРИАТ.

Има за задача да подпомага Военния комитет, като подготвя необходимите планове и проучвания и прави предложения от военно естество. Следи за изпълнение на приетите от Военния комитет решения. Оглавява се от директор.

НАТО предлага и форум за активно сътрудничество между членовете и партньорите си в области като гражданско планиране за извънредни ситуации, помощ при бедствия, научни и екологични програми. Въпреки че всяка страна носи главната отговорност за собственото си планиране в извънредни ситуации от невоенен характер, НАТО се стреми да гарантира, че гражданските ресурси на алианса могат да бъдат използвани по най-ефективен начин, когато това се наложи.

Много често ролята на НАТО в тази област е координираща. През ноември 1998 г. Евроатлантическият координационен център за реагиране при бедствия (EARDCC), създаден през юли същата година, координира спасителните операции в залетите от наводнение райони в Западна Украйна. След влошаване на ситуацията във и около Косово този център игра ключова роля в координирането на хуманитарната помощ от НАТО и партньорите с цел облекчаване положението на косовските бежанци и подпомагане на съседните държави. НАТО осъществява и редица програми за международен обмен, които са свързани с научни и екологични проблеми, представляващи интерес за НАТО и страните-партньорки. Въпросните програми предлагат съдействие за научни изследвания на високо равнище, подпомагат развитието на националните научни и технологични ресурси и улесняват съкращаването на разходите чрез международно сътрудничество. Редица от тези дейности имат за цел разрешаването на екологични проблеми, свързани с отбраната, които засягат съседните страни и които могат да се решат само със съвместни действия.
2. Възникване и развитие на отношенията между България и НАТО

На 13 юли 1990 г., с Декларация на Министерството на външните работи Република България приема поканата за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО, отправена в Лондонската декларация на държавните и правителствени ръководители на Алианса от 6 юли 1990 г. През август 1990 г. посланикът на Република България в Кралство Белгия г-жа Леа Коен е упълномощена да поддържа дипломатическите връзки с НАТО.¹⁰

Година по –късно, у нас е основан Атлантическият клуб с председател Соломон Паси. През 1994 г, българският президент Желю Желев подписва Рамковия документ, с който България се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир”. На 16 октомври 1995 г. България се присъединява към Споразумението между страните-членки на НАТО и страните-участнички в „Партньорство за мир” относно статута на техните въоръжени сили, което регулира правния статут на силите, участващи в дейности по партньорството на чужда територия. Следващата година България представя в НАТО Документ за обсъждане (Discussion Paper) в рамките на Засиления диалог на НАТО със заинтересувани страни-партньори по въпроси на членството. През периода май 1996 г. - април 1997 г. са осъществени пет кръга от индивидуални разговори между България и НАТО в рамките на Засиления диалог по въпроси на членството. През 1997 г. , при посещение в НАТО встъпилият в длъжност на 22 януари президент на България Петър Стоянов изразява пред Северноатлантическия съвет категоричното желание на страната ни за пълноправно членство в Северноатлантическия алианс. Същата година, Народното събрание приема Декларация за национално съгласие, която определя присъединяването на България към НАТО като основен национален приоритет. Освен това, Атлантическият клуб в България е домакин на Генералната асамблея на Асоциацията на Атлантическия договор в София, проведена за първи път в страна, която не е членка на НАТО. Също така може да се отбележи решението на българското правителство за откриване на Постоянна дипломатическа мисия на България към НАТО и ЗЕС в Брюксел. Първият ръководител на мисията е посланик Бойко Ноев, който връчва акредитивните си писма на 18 март 1998 г.

Следват няколко декларации:

• 
  на 23 октомври 1998 г. Народното събрание приема Декларация, с която се изразява одобрение за действията на правителството в подкрепа на усилията на НАТО в Косово, както и за задълбочаването на сътрудничеството с Алианса в рамките на перспективата за членство.
  
• 
  на 25 март 1999 г. Народното събрание приема Декларация относно изострянето на кризата в Косово, с която се потвърждава стратегическият избор на България за пълноправно членство в НАТО и се изразява солидарност с евроатлантическата общност.
  

Може да се обобщи, че отношенията между България и Алианса са изпълнени с динамика, като в сравнително кратък, но изпълнен с големи политически събития период, страната успя да стане пълноправен член на организацията.

Атлантическият клуб в България е неправителствена, непартийна организация, поддържаща общите ценности на Евроатлантическата общност. Създаден през 1990 г. от пронатовското лоби в първия български парламент след края на студената война, днес Атлантическият клуб има членове от всички сфери на обществения живот: министри, депутати, представители на местната власт, учени, военни, бизнесмени и журналисти.

Клубът работи за интеграцията на България в НАТО и в евроатлантическите политически, отбранителни и икономически структури. В рамките на България Клубът подкрепя демокрацията, човешките права, свободната пазарна икономика и законността.

Дейността на Атлантическият клуб е фокусирана върху разясняване проблемите на сигурността и международните отношения пред широка обществена аудитория. Атлантическият клуб спонсорира посещения и лекции на изтъкнати личности, национални и чуждестранни експерти. Клубът е посрещал президента на България Георги Първанов, Петър Стоянов (президент 1997-2002 г.), Желю Желев (президент 1990-97 г.), премиера Симеон Сакскобурготски (2001-2005г.), Иван Костов (премиер 1997-2001 г.), Жан Виденов (премиер 1994-97 г.), министъра на външните работи и почетен президент на Клуба д-р Соломон Паси, както и други водещи политици и държавници от целия политическия спектър.

Сред международните оратори са лауреатите на Нобеловата награда за мир Лех Валенса, Шимон Перес, Михаил Горбачов и XIV-ият Далай Лама на Тибет. Няколко държавни и правителствени ръководители са говорили пред Атлантическия Клуб, а именно: Тони Блеър - Великобритания, Романо Проди - Италия, Месут Йълмаз - Турция, Хосе-Мария Аснар - Испания, Люпчо Георгиевски - Македония, Микулаш Дзуринда - Словакия, Мирча Снегур - Молдова, Марио Соарес - Португалия, Йон Илиеску и Адриан Нъстасе - Румъния, Степан Месич - Хърватия, Андерс Фог Расмусен - Дания, Владимир Шпидла - Чехия и Паскал Кушпен - Швейцария.

Изнасяли са речи Секретарите на НАТО д-р Манфред Вьорнер, д-р Хавиер Солана и лорд Джордж Робъртсън, както и лорд Карингтън, Председателят на Военния комитет на НАТО генерал Клаус Науман и Главнокомандващите на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа - генерал Джордж Джоулън и генерал Уесли Кларк.

Атлантическият клуб инициира създаването на Национален комитет, който организира посещението на Негово светейшество папа Йоан-Павел II в България през 2002 г., както и речта му пред 3500 видни български интелектуалци, артисти и учени. Негово светейшество папа Йоан-Павел ІІ даде аудиенция на Атлантическият Клуб през ноември 1994 г. Вселенският патриарх Вартоломей говори пред Атлантическия клуб в София през септември 1993 г. и даде аудиенция на Клуба през 2002г.

Атлантическият Клуб беше съорганизатор на митинг-концерта в чест на американския президент Бил Клинтън, който посети София през ноември 1999 г. Други изтъкнати гости, говорили пред Атлантическия клуб, са американските секретари по отбраната Уилям Пери и Уилям Коен, британските секретари по отбраната Майкъл Портило и Джефри Хун, канадският министър на отбраната Артър Егълтън и френският министър на отбраната Ален Ришар, както и Емилио Коломбо, Ханс-Дитрих Геншер, генералните секретари на ЗЕС Вилем ван Екелен и Жозе Кутилейро, генералните секретари на Съвета на Европа Даниел Тарчис и Валтер Швимер, заместник-секретаря на ООН генерал Владимир Петровски и директорът на ЦРУ Уилям Колби.

Атлантическият клуб беше първата атлантическа неправителствена организация, създадена още преди разпадането на Варшавския договор на територията на държава, нечленуваща в НАТО. Този факт допринесе за международния авторитет на Атлантическия клуб и го направи активен участник в променящите се отношения между Изтока и Запада.

От 1992 г. Атлантическият клуб е и първият член на Асоциацията на Атлантическия договор /АТА/ от страна извън НАТО. АТА е международна организация на НАТО на неправителствено равнище, чиято мрежа има клонове в 32 страни, членки и партньори на НАТО. През 1996-1999г. президентът на Атлантическия клуб - д-р Соломон Паси, беше първият вице-президент на АТА от страна, партньор на НАТО. През 1997 година АТА проведе 43-тата си годишна среща в София, при домакинството на Атлантическия клуб.

Клубът поддържа активна мрежа от контакти с партньори от Северна Америка, Европа и Израел. Той е помогнал при създаването на атлантически организации в други страни от Централна и Източна Европа, наскоро също в страни от Близкия Изток, Африка и Южна Америка. Сред американските партньори на Клуба са Германският фонд “Маршал” в САЩ, Американският еврейски комитет, Атлантическият съвет на САЩ, Нова атлантическа инициатива, корпорацията “РАНД” и Центърът по стратегически и международни изследвания.

През 1998 г. Атлантическият клуб в България получи годишната стипендия “Манфред Вьорнер” от Главната квартира на НАТО за стратегическото си изследване “Глобалната мисия на НАТО през 21-ви век”, направено през пролетта на 2000 г. Осъществявайки ролята си на Информационен център на НАТО, Атлантическият клуб отговаря за публикуване на информация за НАТО и други международни организации, в това число информация за стипендии, семинари и възможности за научни изследвания. Информационният център на НАТО в София, фондацията Манфред Вьорнер и Български Евроатлантически младежки клуб, съосновани от Атлантическия клуб, играят важна роля в стратегическите му програми.

Клубът спонсорира кръгли маси, семинари и конференции като елемент от програмите си за устойчиво развитие, аерокосмически изследвания (като съосновател на Българската аерокосмическа агенция), антарктически изследвания (като съосновател на Антарктическия институт) и проучвания на пазарната икономика (като съосновател на Института за икономическа политика). Клубът е водещ партньор в Коалицията “Реформа на сектора за сигурност”, създадена от български неправителствени организации с дейност в областта на международната политика и отбраната, с цел съставяне на редовни доклади, поръчвани от Българския Парламент за оценка на подготовката на България за членство в НАТО. Коалицията също така представя на държавните институции периодични меморандуми по ключови въпроси, отнасящи се до реформата на сектора отбрана, като например евентуалните американски или натовски бази, ракетната защита, българските експедиционни сили и т.н.

С цел задълбочаване на стратегическото партньорство между Съединените Щати и България, съвместно с Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, Клубът създаде през 2003 г. българо-американска комисия за действие. Комисията е непартийна двустранна инициатива, която включва изтъкнати политически и бизнес личности от двете страни, работещи с правителството, в секторите на бизнеса и неправителствените организации.

Цел на Комисията е да извежда приоритетите и да изработва практически препоръки в ключови области от развитието на икономиката, отбраната и международната политика като например законодателството, банковата реформа, двустранната отбрана и трансатлантическите отношения. През последните тринадесет години, Клубът е двигател на обществения дебат и създаването на мнение, а също и защитник на политиката във времена на криза, започвайки с осигуряването на българската подкрепа за Съюзническото освобождение на Кувейт през 1991 г., по време на войните в Босна, Косово, Афганистан и Ирак, за премахването на диктаторските режими на Талибаните, Милошевич и Саддам Хюсеин, и в момента за борбата срещу тероризма в реалността след 11-ти септември. Клубът успешно работи за българската солидарност с усилията на Съюзниците, която включва важна логистична подкрепа и осигуряване на въздушни бази, както и предоставяне на български части за съюзнически мисии в Босна, Косово, Афганистан и Ирак.

Атлантическият клуб се обръща и към напусналите родината българи, в частност чрез инициативата от 2002 г. „Лоби за България в НАТО: Сега!”, която насърчава българските общности в страни-членки на НАТО да лобират пред съответните правителства в полза на включването на България в поканата за членство в НАТО на срещата на върха в Прага. Атлантическият клуб се ползва с висок обществен авторитет и е един от първите по популярност сред българските „мозъчни тръстове” и неправителствени организации. Благодарение на това той може да бъде полезен с опита си и в други инициативи като съорганизатор или като осигурява важни контакти чрез своята мрежа от членове и сътрудници.

Важен елемент от тази мрежа е Международният борд на директорите на Атлантическият клуб, в който членуват изтъкнати личности от България, Европа и Северна Америка, работещи в подкрепа на атлантизма и хуманизма. Златната Награда на Атлантическият клуб бе основана и връчена на 12 души за техния изключителен принос в разпространяването на атлантическата идея в България на срещата на върха на НАТО в Прага през 2002 г.  

Клубът е спонсорирал издигането на паметник на Манфред Вьорнер в Южния парк, София, както и даването на имена на улици от съответните власти в градовете София, Хасково, Сандански, Пловдив, Доспат, Панагюрище и Варна.

Като признание за нашия принос за поддържането на атлантическите ценности, президентът на България даде името на Клуба на географска забележителност в Антарктика, а именно Връх Атлантически клуб на остров Ливингстън.

Президент-основател (1991-2001 г.) и почетен президент (от 2001 г.) на Атлантическият Клуб в България е д-р Соломон Паси.

Председател на Атлантическият Клуб в България е д-р Любомир Иванов (от 2001 г.).