„европейска сигурност и трансатлантически отношения

НА Д-Р ВИЛЕМ ФРЕДЕРИК ВАН ЕКЕЛЕН,

ОРГАНИЗИРАНА ОТ ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ

НА ТЕМА

11.10. 2004 г.

Сега ЗЕС се включи в рамките на Европейския съюз. Това ще има благоприятни последствия, защото Европа не може да има две политики - Обща европейска политика в областта на външните отношения и сигурността, и от друга страна, Обща европейска политика на сигурност и отбрана. Не е ясно защо думата „сигурност” се появява както в ОПОВОС, така и в ОЕПСО. Според мен Съюзът може да има само една външна политика, а областта на външните отношения и сигурността е само част от тази външна политика.

Днес моята лекция е посветена на нещо, с което съм се сблъсквал в собствената ми страна. Член съм на Съвета за Международни отношения и правителството ни помоли да дадем становище за бъдещото място на Холандия в международните отношения, и по-специално по отношение на ООН, НАТО и ЕС. Мисля, че и Вие също сте изправени пред подобен проблем. Бяхте член на Съвета за сигурност и сте доста близко до това, което се случва в ООН, член сте на НАТО и бъдещ член на ЕС. Предполагам, че сте изправени пред същите проблеми. Възниква въпросът: Как ще се развият тези организации в бъдеще и как Вие ще се приспособите към промените в тях?

Считам, че имаме яснота за някои реалности. На първо място, Уставът на ООН предоставя на Съвета за сигурност основна отговорност за поддържане на мира и сигурността. Същевременно, трябва да признаем (и мисля, че Кофи Анан първи отчете факта), че ООН няма необходимия опит за мироналагащи операции. Има опит в мироопазването. Преди повече от десет години ООН имаше повече от 80 хиляди души на мироопазващи мисии. Днес те са 50 хиляди. Това не е малка цифра, но същевременно не е и напълно достатъчна. Достатъчна е за поддържане на мира, или поне за прекратяване на огъня, но само тогава когато страните в конфликта приемат, че това мироопазване е полезно и наложително. Има операции, при които употребата на сухопътни сили не е достатъчна. Неоходимо е включването на авиация и военноморски сили. При тези операции определено ООН не може да се справи самостоятелно. Възниква въпросът: Как организациите и страните-членки, които биха могли да се справят, се отнасят към ООН?

Винаги съм бил привърженик на подход, който включва широкообхватно сътрудничество на европейските страни, както посредством НАТО, така и посредством ЕС, за да се увеличат съвместните възможности. Но ние винаги сме били разделени при тези операции. Докато работех в ЗЕС, четири страни-членки на ЗЕС участваха в операции в Сомалия, но се оказа невъзможно да се формира обща позиция и дори и логистично и техническо сътрудничество между тях там, което не оценявам като положително и поради това считам, че операциите на ООН имат ясно видими ограничения.

Сега за НАТО. Вие станахте членове наскоро. Вече имах възможност да разговарям с членове на Вашия отдел, отговарящ за НАТО и съм възхитен от ентусиазма и знанията им. преди да се впусна в политиката бях ръководител на отдел отговарящ за НАТО, а след това като министър на отбраната отблизо се занимавах с НАТО. Това показва, че аз не бих подценил значението на НАТО. Считам, че в света има определени проблеми и ние се опитваме да ги решим, но най-добрата възможност за намиране на решение по тях е наличието на сътрудничество между САЩ и Европа. Възниква въпросът: Желаят ли да работят заедно?

Съществуват някои противоречащи си тенденции. На първо място, безпокойство буди идеята на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, която той разкри в началото на войната в Ирак, че „мисията определя коалицията”, докато европейците и определено малките страни в НАТО винаги са считали, че „ коалицията определя мисията”. С други думи, наличието на ясни и задълбочени консултации в рамките на Алианса е възможно, но не и много желано. Ако това настроение се задържи, то тогава считам, че това ще се превърне в сериозна пречка пред трансатлантическите отношения.

На второ място е това, което на Запад наричаме (може би в България не се нарича така) общност основана на ценности. Това е основата върху която е изградено сътрудничеството в рамките на НАТО - общи ценности, които се свързват с нашия подход към демокрацията: върховенство на закона и пазарна икономика. Но днес считам, че нашето общество не е толкова добре запознато с тази общност основана на ценности или поне поставя под въпрос няколко елемента. Ще дам само един пример - смъртното наказание в Америка. САЩ не отговаря на условията за членство в Съвета на Европа, които за нас са превъплъщение на всичко необходимо за съществуването на общност основана на ценности. Това са условията за членство. Но тогава хората могат да си кажат: „Добре, те имат други традиции. Те са голяма страна с различни проблеми. Може би могат да ги преодолеят”.

Ако разгледаме по-специфични области, където в миналото обичайно е имало съгласие, а сега има значителни неразбирателства. Например Протокола от Киото за опазване на околната среда - въпрос който занимава нашето население и чак вчера разбрахме, че има увеличаване на емисиите на вредни газове, така че може би има ускоряване на промените в климата. Това е проблем. Може би не за България, но определено е проблем за Холандия, която може да бъде наводнена. Ако този процес се ускори, може да се наложи да вдигнем още нашите диги, а страни като Бангладеш ще изчезнат.

Разбирам американците, защото като голяма индустриална икономика са засегнати от някои от правилата от Киото, но въпреки всичко по-конструктивен подход от тяхна страна би бил много полезен. Същото важи за конрола върху въоръженията, за взиамоотношенията относно контрола на биологичните оръжия и по отношение на целият процес. Спирането на Договора ограничаващ разполагането на междуконтинентални балистични ракети беше нещо, което считахме, че не е много положително в международните отношения.

В миналото често се безпокояхме, че САЩ ще станат изолационисти. Считам, че днес нашето главно безпокойство е унилатерализма им. Те казват: „много по-лесно за нас е да действаме самостоятелно. Всички тези съюзници само усложняват нещата”. Мисля, че това беше настроението във Вашингтон по време на Косовската криза. Президентът Ширак да участва при избора на цели за бомбардиране!? Аз считах, че не е много разумно, но подобни неща оставиха у американците впечатлението, че е по-лесно да се действа без съюзници, които „само утежняват нещата, винаги говорят, но никога не правят нищо”. Един от моите колеги тогава ми каза: „Вие европейците, Вие хвърляте повече декларации, отколкото бомби”. Беше прав. По същото време, когато се опитвахме да защитим Общата европейска политика в областта на външните отношения и сигурността във Вашингтон, те казаха: „Европейски бръщолевения - Вие само говорите, но никога не правите нищо. Вашите военни възможности не отговарят на вашите амбиции и цели. Ако имате два милиона войници, но може да отделите само петдесет хиляди за операции според Хелзинските цели, какво сте вие?”

Мисля, че взехме под внимание някои от тези критики и сега Европа развива повече средства за постоянни действия. Сега мисля, че актуалната фраза е постоянни действия. През 1999 г. изготвихме Хелзинските цели и мисля, че това стана след срещата на президента Ширак и министър-председателя Блеър в Сент Мило. Това за първи път включи британците в плановете. По моето време в ЗЕС точно с британците се работеше най-трудно. Исках да действам през 1992 г. и 1993 г. в Босна, но британците бяха против. Направихме планове за няколко различни сценария, а британците бяха готови да допринесат само с двама души за изготвяне на карти за войниците. Това не бяха средствата от които най-много се нуждаехме. Наистина беше много труден период. Тогава германците нямаха възможност да действат, защото казваха: „нашата конституция не ни дава възможност”.

Сега считам, че поне по отношение на ситуацията в рамките на Европа имаме много по-голям консенсус. Имаме възможности да поемем операцията в Босна. Европа имаше роля в Македония; може да поеме Косово. Сега считам, че поне в нашата зона можем да поемаме повече отговорности. Това е още една актуална фраза - отговорност. Ще имаме въздействие в света, само ако приемаме повече отговорности. На тази основа можем да разговаряме с американците, а не ако единствено говорим и критикуваме и чакаме събитията да се развиват без да се опитваме и ние да влияем.

Налице е своеобразна конкуренция. Когато бях дете, играехме на една игра - един приятел се навежда и аз го прескачам. След това аз се навеждам и той ме прескача. Считам, че НАТО и ЕС играят тази игра днес. Защото ЕС, според Хелзинските цели от 1999 г., може да поддържа 50-60 хиляди воиника, които могат да бъдат готови да започнат да действат след 60 дни и да действат една година. Мислех, че това е добра идея, но тогава Ръмсфелд каза: „шейсет дни е прекалено голям период”. Имаше право. Онези 50-60 хиляди воиника бяха организирани да участват в операции от типа като тези в Косово и Босна, защото там НАТО имаше почти същата численост войници. Нашето внимание тогава беше насочено към този тип ситуации. Но за ситуациите, когато се развива криза, която изисква по-бърза реакция, Ръмсфелд предложи Силите за бързо реагиране на НАТО, съставени от 21 хиляди души (само от европейски държави; това е странно). Силите за бързо реагиране на НАТО са европейска сила, а американците подпомагат - осигуряват транспорт, комуникации, съоръжения (остава да се уточни какви точно). Но това е европейска сила.

Европейците казаха: „Силите за бързо реагиране на НАТО могат да бъдат готови да започнат да действат след две седмици. Трябва да изградим нещо подобно” и декларираха идеята за формиране на бойни групи. Сега бойните групи са съставени от 15 хиляди души. Считам, че думата бойна група е доста амбициозна, защото каква е тази борба с 15 хиляди души. Добре. Може да участват няколко групи заедно и това е идеята. Все още остава да се уточни как ще си взаимодействат. Имаме нужда от командни структури, планиране и т.н. Винаги съм отдавал голямо значение на планирането. Признавам, че реалността е често различна от планирането. Ако нямаш план трябва да започнеш от нулата, а това винаги отнема много време.

Бойните групи се свързват с идеята една страна да осигури една бойна група или бойната група да е осигурена от две-три страни. Многонационалността е много важна политически за споделяне на риска, демонстриране на солидарност за това, че не участва само една страна. Надявам се, че България и страните-членки на ЕС, по един или друг начин, ще имат своя принос.

Сега проблемът е как тези бойни групи, които могат да бъдат готови да започнат да действат след 60 дни, ще си взаимодействат със Силите за бързо реагиране на НАТО. В миналото, когато бяха необходими 60 дни, може да разполагаш с една бойна част както за НАТО, така и за ЕС. Възможно ли е това при такъв кратък период от време - седем дни, десет дни?! Самият аз се съмнявам. Военните мразят да имат два началника. Мразят да са на две мисии едновременно, защото тогава не знаят как да действат и за какво да са подготвени. Считам, че това е проблем, но имам и разрешение. Разрешението е да има някакъв вид ротация между 26-те членки на НАТО и 25-те членки на ЕС. Какво ще стане ако една страна като България каже: „следващата година ще предоставя сили на НАТО, след това почивам една година и след това предоставям сили на Европейския съюз”? Това е възможно, защото не очаквам 26 страни да участват едновременно в една и съща операция. Ако има Световна война - да. Но ако има операция в Сиера Леоне - не. Необходимо е определено разделение на труда.

Да обсъдим Силите за бързо реагиране на НАТО. Мисля, че сме на прав път там, но все още имаме известни проблеми с координацията, които могат да бъдат решени. Въпросът е дали НАТО ще поеме глобални отговорности, както желаят американците, а европейците гледат на това с неохота. Гледахме с неохота на това по време на Студената война, защото мислехме, че ще създаде погрешната представа в отношенията Изток-Запад, ако се действа по този начин в рамките на НАТО. днес тoва не представлява такъв проблем. Кой би предвидил преди три години, че НАТО ще бъде в Афганистан?! Не и аз.Това е една от причините ние европейците да сме толкова лошо подготвени за нещата, които не сме очаквали. На какви проблеми ще сме подготвени да оказваме въздействие ние европейците? На проблеми в Далечния Изток? Съмнявам се! Въпреки, че понякога успяваме, както в случая с Източен Тимор. Но това е пример едновременно за мироопазване и мироналагане. Може да наречете това мироопазване, а не истинско мироналагане за което имаме нужда от бойни групи.

Африка. Ще бъдат ли българите подготвени да отидат в Африка? Не мисля, че ще бъдат толкова ентусиазирани. При разделението на труда между американци и европейци става ясно, че америкаците имат малък интерес в Африка. А европейците - някои имат стари връзки с тях. Видяхте, че британците действаха много бързо в Сиера Леоне; в Брега на слоновата кост - французите; в Либерия беше повече комбинирана дейност - моята страна изпрати команден кораб там, за да има технически средства с които да може да осъществява управление от морето, които не са уязвими на сушата.

Доста хора казаха: „Задача на Холандия ли е да ходи в Либерия?”. Мисля, че трябва да обсъждаме тези проблеми в нашите парламенти и с нашите хора. Така хората в определен момент ще разберат защо поемаме тези мисии. В противен случай ще загубим подкрепата за нас.

Да обсъдим настоящата заплаха. Може би сте забелязали, че Солана, Върховният представител за Обща европейска политика в областта на външните отношения и сигурността, предложи този Стратегически документ, който беше приет от Европейския съвет през декември. Считам, че това е добър документ, който изгражда мост между европейци и американци, защото неговата дефиниция за заплахите е същата като тази на американците. тероризмът е първата му заплаха. Втората му заплаха е разпространението на оръжия за масово унищожение. Третата му заплаха е малко по-различна, но не и противоречаща. Свързва се със схващането, че страните, изпаднали в състояние на разруха, като Сомалия и други, в комбинация с организираната престъпност представляват заплаха. Колкото повече страната запада, толкова повече криминалните организации имат свобода да маневрират. Мисля, че това е отлична формулировка. Заявява също, че ранното действие е необходимо и ако чакаш твърде дълго е много по-трудно. Колкото повече чакаш, толкова по-трудно става. Той казва: “необходимо е енергично действие”. Защитава гледната точка, че не може да разрешиш настоящите проблеми единствено с военни средства. Военните средства са само част от мерките, които трябва да бъдат предприети. Считам, че Ирак и Афганистан са два отлични примера за това, че американците подцениха невоенната и поствоеннта фаза при действията им насочени към проблема. Незабавно трябва да се включат в действие полиция и администация, които могат да поемат управлението на едно сложно структурирано общество. В противен случай се създава объркване и чувство на неудовлетвореност, както и възможност криминалните елементи да поемат контрол.

Кой най-добре може да се справи с тероризма? Кой трябва да направи това? НАТО или ЕС? Това е малко подвеждащ въпрос, защото както аз първи заявих, и Солана твърди същото: не може да използваш единствено военни средства, защото борбата с тероризма е въпрос на разузнаване, не само военно, но и други типове разузнаване. Необходимо е сътрудничество с министерства на вътрешните работи и правосъдието.

Въпросът за финансовата подкрепа. Какво правим срещу прането на пари, за да унищожим финансовата основа на терористичните организации? Какво ще правим ако има терористична атака? Подготвенили сме? Подготвени ли сте в България? Полицията ви подготвена ли е? Местните власти знаят ли как точно да повикат помощ?

В Европейския конвент формулирахме клауза за взаимопомощ в случай на терористичен акт, както и клауза за военна взаимопомощ в случай на агресия.

Мислили ли сте как да повикате международна помощ, ако има голяма терористична атака? Каква точно помощ ще поискате? Ще затворите ли границите?

Това са много въпроси, с които всеки от нас трябва да се справи. Считам, че вашите проблеми са по-трудни от нашите в Холандия, защото все още имате проблеми със съседи, които не бих нарекъл страни в разруха, но в момента се възстановяват от този статут. Като ги свързваме с организираната престъпност, можем да говорим за проблем. Надявам се, че ЕС може да направи нещо.

Последната ми точка е: Имаме ли политическа воля? Това все още е лош въпрос. В Конвента бях положително изненадан от факта, че страните-кандидатки не са проблем, освен Полша. За останалите имаше забележително единомислие и консенсус по отношение на краините ни цели. Всички проблеми се пораждат от старите членове. Различията между Франция, Германия и Великобритания, и по-специално между Великобритания и Франция. Това наистина е проблем. Затова Ръмсфелд направи това разграничение на “Стара Европа” и “Нова Европа”. Но по повод на това, че някои от старите-членки са стари, а някои от новите членки са нови. Това разграничение, при което се твърди, че всички последни членки се числят към “Нова Европа”, а старите към “Стара Европа” е доста смешно. Доста се смях. Толкова е тъжно. Не беше много правилно.

Като европейци трябва да подредим нещата. Сега не съм изцяло песимистично настроен, защото докато бях генерален-секретар в много по-голяма степен проблемите създаваха разногласия. Включително и по отношение на европейски въпроси. Сега и при наличие на европейски въпроси виждаме, че постепенно проблемите се пренасочват към Ирак, към легитимността, към ролята на ООН, унилатерализма на САЩ. Поне от европейска гледна точка има надежда. Идеята на Конвента за създаване на единен външен министър е добра. Следователно Солана ще бъде външен министър, който ще се занимава с настоящите си функции на Върховен представител, както и с функциите на Комисията за бюджетно подпомагане. Достъпът до бюджета ще му позволи да участва в цивилната страна в процесите на възстановяване и стабилизация. Тези две неща са свързани. Това подобрява настоящата ситуация. Солана има правомошията, престижа, но няма пари. А Патън има пари, достъп до бюджета на ЕС, но няма правомощия. Това определено не е много ефикасен начин да се върши работа.