Eзик и спасение в автобиографичния проект на Елиас Канети Владимир Сабоурин



Дата13.07.2017
Размер142.21 Kb.
#25648


Eзик и спасение в автобиографичния проект на Елиас Канети

Владимир Сабоурин

В издадените през 1999 г. посмъртно Записки 1973-1984, хронологически съвпадащи и фрагментарно съпътстващи работата върху автобиографичната трилогия, откриваме една бележка от 1980-та – годината на публикуване на втората част Факел в ухото – която фиксира констелацията на възникването на автобиографичния проект. Още на този междинен етап от работата върху автобиографията, пет години преди завършването й, Канети прави една оценка на автобиографичната си история, която едновременно я доближава до „творбата на живота” му Маса и власт – и я излага на унищожителна критика от перспективата на основните тези на Маса и власт. „Историята на моя живот, която най-вероятно ще се окаже една от творбите на живота ми, възникна от алчността на преклонната възраст.”1 (курсив в оригинала) Ако вземем под внимание ексклузивното значение, което Канети отдава на Маса и власт – включително и в автобиографичната трилогия, – съпоставянето на автобиографията с „творбата на живота” (Lebenswerk) трябва да ни накара да се замислим. От друга страна, тъкмо основната теза на Маса и власт определя алчността, „похотта” да надживяваш другите като първоизточник на феномена на властта. В тази логика изходната точка на автобиографията съвпада с изходната точка на властта. След изравняването на автобиографичното писане и упражняването на власт, фрагментът от 1980-та преминава към ролята на еврейската традиция в силовото поле на проблематиката на алчността на възрастта. „През по-голямата част от живота си успях да заобиколя алчността на преклонната възраст, която е неразделна наследствена част на евреите.” При това неопосредено обобщение, включващо и все пак „наситилите се на живот” старозаветни патриарси, неволно си спомняме за определено бедните „национални символи” (Nationalsymbole)2 от Маса и власт. Толкова по-убедително, от друга страна, се явява в литературната генеалогия на алчността на възрастта, която възхожда чак до скъперниците от Дантевия Ад, гротескната и ужасяваща фигура, описана във Факел в ухото, на близо 90-годишния приемен баща на съпругата на Канети Веца Калдерон.3 Ужасът на това описание, сплитащо образите на месото, парите и огъня, отговаря на размисъла върху факторите на възникване на автобиографията в записаната по същото време фрагментарна бележка.

Като повратна точка в отношението към напредването на възрастта, поставяща началото на работата върху автобиографията, е определена болестта и смъртта на брата на Канети Жорж, на когото е посветен Спасеният език, първата част на автобиографичната трилогия. „Едва много късно, преди 9 години т.е. през 1971 г., Канети е на 66 години, когато ставаше въпрос за живота на Жорж, посегнах към собствената си алчност на възрастта като лекарство, с чиято помощ да мога да го спася.”4 От сферата на властта, подхранваща се от надживяването (Überleben) и подвластна на смъртта, алчността на възрастта е транспонирана в сферата на спасението, което е обявено за „първоначална цел” на автобиографичното начинание. Този неочакван обрат е подплатен от опозицията между иманентното значение на автобиографията като литературно произведение и нейния генезис: според Канети бихме изпуснали от поглед „първоначалната цел на спасяването на живота на Жорж”, ако „разглеждаме възникналото само като литературно произведение”. Диалектиката на алчността на възрастта и заострената опозиция между произведение и интенция целят едно легитимиране на автобиографичния проект в концептуалните рамки на Маса и власт. При този опит за легитимация обаче мотивът на спасението става централен – а Маса и власт непреклонно си налага отказ от перспективата на спасението, която би означавала предателство спрямо болката и неизбавеността на жертвите. Недвусмислените етически импликации на методологическо-поетологическия ригоризъм на Маса и власт, за който всяко помирение е равносилно на поругаване на паметта на жертвите, ни конфронтира с въпроса за етическите основания на автобиографичното писане.

От Кантовата Критика на способността за съждение насетне, извеждаща понятието за автономия на естетическата сфера като основа на модерното изкуство, отношението между литература и етика опира до проблематични опосредявания, които не могат да заобиколят модуса на метафоричното като-че-ли (als ob). Неудовлетвореността от това положение на нещата и периодически повтарящите се опити за бягство от „желязната клетка” (Макс Вебер) на понятието за автономност бележат основните етапи на естетическата модерност. Един от тези етапи, в който етическата проблематика се поставя с всекидневна субтилност, философска строгост и екзистенциален радикализъм, парадигматично е представен от виенската култура между двете Световни войни, формирала Канети като писател. Положеността на проблематиката на отношението между литература и етика във констелацията на виенската култура между войните недвусмислено е изтъкната в есето на Канети Карл Краус, училището на съпротивата. „Светът на законите, които Карл Краус ... пазеше, съединяваше две сфери, които не винаги се явяват в толкова тясна връзка: сферата на морала и на литературата. Може би нищо друго не бе по-необходимо в интелектуалния хаос, последвал Първата световна война, от това сплавяне.”5 Есето за К. Краус, написано през 1965 г., набелязва контурите на образа, който ще стане определящ за втората част на автобиографията, извеждаща в заглавието си знаменитото списание на Краус – Die Fackel. (Заслужава си да се сравни описанието на първата среща на Канети с феномена Краус в есето и във Факел в ухото, в главата „Карл Краус и Веца”.) Въздействието на Краус като оратор е описано в юридически и езиковорефлексивни метафори, при което литературността е положена в силовото поле на правото и една „абсолютна отговорност”6, реализираща се в езика. Че свързването на езиковорефлексивна и етическа проблематика, подчертано от Канети във фигурата на Карл Краус, не е представлявало изолиран случай във Виена между двете войни, а по-скоро специфична черта на интелектуалната й среда, демонстрират едновременните усилия на Л. Витгенщайн в неговите Тайни дневници и в Tractatus Logico-Philosophicus за намиране на един език, който да очертае границите и негативно да опази неизразимото, т.е. етическото по отношение на всичко „което е налице” (was der Fall ist). Не случайно Витгенщайн е единственият, който е поставен до фигурата на светеца-покровител на третата част на автобиографията д-р Зоне.7

Тематизирането на езика с неговите етически и имащи отношение към спасението импликации изхожда в автобиографията от крайната точка на забравата: в началото на автобиографичното писане стои един забравен език – българският. „Прислужниците от село говореха само български и вероятно съм го научил основно от тях. Но тъй като не ходех на българско училище и напуснах Русчук на шест години, скоро напълно го забравих.”8 Политическата история на преводите и публикацията на творби на Канети в България тъй и не прие легитимността на тази забрава, позовавайки се отново и отново на „родения в България” нобелист. Като си нямаме – и в обозримо бъдеще вероятно няма да имаме – български нобелист, поне да имаме роден в България нобелист. През късния развит социализъм Канети се радва на признание единствено като автобиограф и романист – не и като автор на Маса и власт. Докато първите две части на автобиографията биват преведени на български още през 1981 и 1983 г., непосредствено след получаването на Нобеловата награда за литература, Маса и власт трябваше да чака до втората половина на 90-те, за да се публикува в крайна сметка във възможно най-неблагоприятните рецептивни условия: най-малко от всичко искахме да ни се припомня близкото тоталитарно минало, хвърлящо плътна сянка в светлото бъдеще на ранния капитализъм. Както в случая на автобиографията се изтласкваше забравата, така при Маса и власт се изтласкваше спомена. Родното криворазбиране на рецепцията на автобиографията и потвърждаващото анализа на тоталитаризма мълчание за Маса и власт през реално съществувалия социлизъм бе трансформирано през 90-те в контекста на „постмодерното” мусене пред автобиографичното писане и на умората на постоталитарното нежелание за конфронтиране с една книга, която настоява за тежка работа върху миналото. В тази картина на рецепцията на Канети в България се натъкваме на напрежения, които сякаш са вътрешноприсъщи на самото творчество на Канети. Под ударите на тоталитарната и постмодерната цензура то се разпада на съставните части, към чийто синтез се стреми. Търсеното от Канети етически релевантно въздействие парадоксално се реализира единствено във времето на забрана на Маса и власт. При все това, като автор на Маса и власт Канети се оказва рецептивно по-облагодетелстван от литературния си съотечественик, „експерта на властта” Франц Кафка, който прилежно се превеждаше през късния развит социализъм в качеството му на литературен „класик” на ХХ век и „критик на отчуждението в капиталистическото общество”. Рецепцията на автобиографията обаче трябваше да се задоволи с позоваването на „големия хуманист” и квазисъотечественик, за да потъне след 1989-а задълго в сивата ничия земя на социалистическото минало.

Забравеният език сочи не само назад, към основанието на работата на спомена, което произвежда единството на живота и придава символно значение на случката от детството9, но и напред, към времето на вземане на решение за живота и смъртта, разкриващо перспективата на спасението на автобиографичното писане – „първоначалната цел на спасяването на живота”. В предпоследната глава на трилогията, започваща с приключващото изречение На 15 юни 1937 година почина майка ми, мотивът на забравения език изплува отново на повествователната повърхност. След тази начална цезура, разказът се връща назад и съобщава за един престой в Прага няколко седмици преди смъртта на майката. Канети е за първи път в Прага, във време, колебаещо се на прага на катастрофата. От терасата на хотелската си стая, гледаща към площад в центъра на града, той наблюдава голямо празнично шествие на чешки селяни. „Многоцветна и освобождаваща бе възбудата, витаеща над танцуващите на площада селяни. Две години по-късно всичко бе свършило за Прага. Но аз все още можах да преживея силата и тромавата грация на тези хора.”10 Преживяването на Канети в Прага е потопено в усещането за мига преди затварянето на вратите, удържащо възможността, че нещата можеше да се развият по друг начин. Че надвисналата катастрофа не е спряна – в есето Призванието на поета Канети ще определи това като лична вина, – подготвя другото не по-малко тежкото поражение на „смъртния враг на смъртта” (Todfeind), като какъвто той вижда себе си, – смъртта на майката, с която завършва автобиографичната трилогия. Преди това обаче разказвачът има възможността да чуе още веднъж звуците на забравения език. „Преминавах като омагьосан от един двор в друг. Това, което чувах като предизвикателство, може би бе само обикновено съобщение, но то бе по-натоварено и съдържаше повече от личността на говорещия, отколкото е обичайно в немски. Силата, с която чешките думи проникваха в мен, може би възхождаше към спомените за българския от ранното детство. Но аз не мислех за това, защото напълно бях забравил българския, и не мога да преценя, какво от забравените езици все пак остава в нас. Едно бе сигурно: в тези пражки дни някои неща, които се бяха случили в разделечени периоди на живота ми, се събраха в едно. Попивах славянските звуци като отломъци от език, който ми бе необяснимо близък.”11 (курсив в оригинала) От композиционна гледна точка мотивът на забравения език прехвърля архитектоничен свод между трета глава на първа част („Kako la gallinica. Вълци и върколаци”) и предпоследната глава на трета част („Hubda. Танцуващи селяни”). Прави впечатление лексикалната и структурна аналогия на заглавията, поставящи в началото шпаньолски и чешки думи. Ако определим уводната глава „Най-ранният ми спомен” (за опасността от отрязване на езика) като пролог на трилогията, получаваме едно строго симетрично сътношение между двете глави, в които се тематизира забравения език.

Забравянето на българския език задейства един „тайнствен превод”12. Този процес на превод Канети определя като „езикова съдба”, която е представена като едно аперсонално13 и преди всичко неосъзнато протичане. Събитията от ранното детство, които са се случили на шпаньолски или български, по-късно се превеждат на немски: аперсоналният и пасивен израз подготвя въвеждането на плана на неосъзнатото, аргументативен ход, който при Канети определено не се разбира от само себе си – в Игра на очите той говори за „психоаналитичното натравяне”14 на Виена в началото на 30-те години, на което не са подвластни само боготворените фигури на д-р Зоне и Роберт Музил. Само „в този единствен случай” на тайнственото превеждане на забравения език на немски Канети си позволява, молейки за снизхождение, да произнесе порочната дума.15 Аналогично свързване на предизвикания от забравения език процес със сферата на неосъзнатото откриваме в една записка от времето на работата върху третата част на автобиографията: „Сънища на забравени езици”16. Когато в края на 30-те години напускането на Австрия става все по-неизбежно, забравянето на езика, задействало в детството процес на творчески превод, започва да придобива чертите на екзистенциална опасност. В разговорите с д-р Зоне по време на Испанската гражданска война се набелязват – на фона на наближаващата катастрофа – очертанията на бъдещия автобиографичен проект. „Зоне не се смущаваше да използва събитията на тази гражданска война, която ни касаеше по-непосредствено дори от случващото се в града, в който живеехме, за да ме укрепи в собственото ми минало, което едва с негова помощ се превърна в действително. Той се погрижи с мен да си тръгне повече, когато в скоро време трябваше да напусна Виена. Той ме подготви да взема езика със себе си, да го удържа с такава сила, че при никакви обстоятелства да не го изгубя.”17 (курсив в оригинала) Автобиографията на Канети, в която е отделено толкова място на съдбините на езика, представлява категоричен отговор на натрупалите се през живота му разрушения, на които той противости преди всичко в самия език.



При тази съпротива, която възхожда в крайна сметка към позицията на „смъртния враг на смъртта” (Todfeind), езикът е не само средство, но и субект на действието. Ситуацията на най-ранния спомен, в която езикът на двегодишното дете е застрашен от отрязване, се завръща тридесет години по-късно в емиграцията, където в чуждоезиковото обкръжение Канети се страхува да не загуби немския си език. Доколкото автобиографията стига точно до момента непосредствено преди емиграцията в Англия, можем да кажем, че тя се разиграва между две ситуации на застрашеност на езика. Три години преди началото на работата над автобиографията Канети описва в реч пред Баварската академия на изящните изкуства (1969) времето на емиграцията и на войната като „борба”, „агон” на езика.18 Етапът от живота на Канети в емиграция е описан като история на езика, съдържаща в миниатюра композицията и интенционалния хоризонт на бъдещета автобиография. „Там исках да опиша, какво се случва с един език, който е решен да не се предава, същинският предмет на текста е езикът, а не носителят му.”19 Първата фаза на тази малка история на езика, която е същевременно една история на емиграцията, е настъпващото отчуждение: собственият език се превръща в нещо все по-странно, „всичко” (разредка в оригинала) в него започва да ти прави впечатление20. След отчуждението идва едно „особено чувство на свобода”21, произтичащо от самореференциалността на езика, изгубил комуникативната си функция. Екзистенциалната застрашеност съвпада в тези разсъждения с теорията на езика на руските формалисти и с дефиницията на Роман Якобсон за „поетическата функция” на езика. От друга страна, Канети сравнява упоритото нежелание за отказ от немския език с „религиозна вяра”, от която „всички в обкръжението му се отвращават”. Това преплитане на поетологически и екзистенциални моменти, характерно като цяло за размислите на Канети за езика, по-късно се превръща във водещ формален принцип на автобиографията. В нея можем да открием и „пристъпите от думи” (Wortanfälle), за които става дума в едноименното есе, описващо съдбата на езика в емиграция. Във втората част на автобиографията 20-годишният герой реагира на една ситуация на екзистенциална криза с натрапливо изписване на несвързани думи. В Пристъпи от думи четем: „Спомням си, че в Англия по време на войната изписвах цели страници с немски думи. ... Те не бяха свързани ... в изречения .... Това бяха изолирани думи, които не образуваха никакъв свързан смисъл. Изведнъж ме връхлиташе някакъв бяс и за миг изписвах няколко листа с думи.”22 По-късно във Факел в ухото: „Идеше ми да заудрям с юмруци по стените, но се овладях до степен да не се стигне до физическо избухване преди братята ми. Всичко, което се случи, стана на хартия, но не както обикновено в разбираеми и смислени изречения – взех ... един голям, почти нов блок за писане и започнах да изписвам с огромни букви от край до край лист след лист”.23 Историята на езика от Пристъпи от думи намира своето продължение в автобиографичната трилогия.

Проблематичното в тази история на езика е нейният принципен и радикален индивидуализъм. Според сполучливата формулировка на Фридерике Айглер, схващанията на Канети продължават една специфично „австрийска традиция на един краен интелектуален индивидуализъм”24. Както автобиографията, така и размислите за езика в есетата изхождат от един персонален мит, който черпи фасцинацията и убедителността си от спецификата на езиковата социализация на Канети. Ако перифразираме едно добронамерено-иронично наблюдение на Канети върху езиковите претенции на русенската му рода, самата автобиография се доближава в начина си на тематизиране на езика до онези „поучителни истории за владеене на езици”25, които се разказват пред детето. И за автобиографията важи, че „често се говори за езици, седем или осем се говореха в нашия град, по нещичко от тях разбираше всеки, само малките момичета, които идваха от село, говореха единствено български и поради това биваха смятани за глупави. Всеки изброяваше езиците, които говори, беше важно да владееш няколко езика, чрез знаенето на езици можеше да спасиш живота си и живота на другите”26. Тези русчуклийски истории повествуват за голямата конюнкция на езика и спасението, пречупена през дяволитата сериозност на детския поглед. Понякога обаче тази дистанция на перспективата липсва и се натрапва досадното усещане, че проблематиката на езика е провинциално преекспонирана. Най-очевидно е това надценяване на езика, което се корени в индивидуалистическия проект на Канети, при рефлексиите върху езика, конфронтиращи автобиографичното минало с политическите и технологически въпроси на съвремието. В края на този текст ще си позволя да цитирам един по-дълъг пасаж от есето Пристъпи от думи, в който Канети се обръща към актуалната проблематика на съвремието си. „Може да се стори изключително неуместно да се отдава голямо значение на подобни частни ситуации, касаещи езика. В едно време, в което всичко става все по-загадъчно ... и никое решение в крайна сметка не разрешава проблемите, тъй като са налице прекалено много взаимно противоречащи си възможности и никой не е в състояние да си даде сметка за повечето от тях – случват се прекалено много неща и научаваме за тях прекалено бързо, и преди да сме ги асимилирали научаваме за нещо ново, – в едно време, което е бързо, застрашително и богато, и тъкмо поради застрашителността си става все по-богато на възможности, в подобно време бихме очаквали от един човек, които има претенцията да мисли, нещо по-съществено от един разказ за агона на думите”.27 На тази картина на настоящето, която не е изгубила актуалността си, Канети противопоставя своята „частна сфера” – „немския език”28. Най-малкото е учудващо да се разглежда един език като принадлежащ към частната сфера. Странното свързване на езика и приватността е мотивирано от екзистенциалния опит на емиграцията и образува сърцевината на личната митология на Канети. За разлика от романтическия си праобраз, тази индивидуална митология изхожда не от сферата на естетическото, а, по думите на Сюзан Зонтаг, от „позицията на моралиста”29. Това оправдава етическото питане, което трябва да се адресира към твърдото ядро на тази митология – частния език.

сп. Панорама, год. ХХVІ, кн. Х, 2005, с. 138-147.



1 Canetti, E. Aufzeichnungen 1973 – 1984, München: Hanser, 1999, с. 63.

2 Срв. противоположното мнение на Т. В. Адорно в интервюто му с Канети: „Мисля, например, че именно с откриването на гората като imago, като символ на масата Вие т.е. Канети сте попаднали на нещо много съществено. Смятам тези неща за изключително плодотворни. Мисля, че ... чрез подобни категории наистина може да се стигне доста по-далеч от обичайното.” – Canetti, E. „Gespräch mit Theodor W. Adorno“. В: Canetti, E. Die Gespaltene Zukunft. Aufsätze und Gespräche, München: Hanser, 1972, с. 72-73.

3 Canetti, E. Die Fakel im Ohr. Lebensgeschichte 1921-1931, Frankfurt am Main: Fischer, 1982, с. 124-131.

4 Canetti, E. Aufzeichnungen 1973 – 1984, цит. съч., с. 64.

5 Canetti, E. Das Gewissen der Worte. Essays, Frankfurt am Main: Fischer, 1982, с. 45.

6 Пак там, с. 47.

7 Canetti, E. Das Augenspiel. Lebensgeschichte 1931-1937, Frankfurt am Main: Fischer, 1988, с. 134-135.

8 Canetti, E. Die gerettete Zunge, Frankfurt am Main: Fischer, 1979, с. 17.

9 Greiner, B. „Akustische Maske und Geborgenheit in der Schrift: Die Sprach-Orientierung der Autobiographie bei Elias Canetti und Walter Benjamin“. В: Literaturwissenschaftliches Jahrbuch, Bd. 34, 1993, с. 306.

10 Canetti, E. Das Augenspiel, цит. съч., с. 292.

11 Пак там, с. 249.

12 Canetti, E. Die gerettete Zunge, цит. съч., с. 17.

13 Срв. „автоматично” – Scheichl, Sigurd P. „Sprachreflexion in Canettis autobiographischen Büchern“, В: Modern Austrian Literature, vol. 16, 3/4, 1983, с. 33.

14 Canetti, E. Das Augenspiel, цит. съч., с. 138.

15 Canetti, E. Die gerettete Zunge, цит. съч., с. 18.

16 Canetti, E. Aufzeichnungen 1973 – 1984, цит. съч., с. 95.

17 Canetti, E. Das Augenspiel, цит. съч., с. 276-277.

18 Canetti, E. Das Gewissen der Worte, цит. съч., с. 160-161.

19 Пак там, с. 7.

20 Пак там, с. 158.

21 Пак там, с. 159.

22 Пак там, с. 159-160.

23 Canetti, E. Die Fakel im Ohr, цит. съч., с. 132-133.

24 Eigler, Fr. Das autobiographische Werk von Elias Canetti, Tübingen: Stauffenburg, 1988, с. 173.

25 Canetti, E. Die gerettete Zunge, цит. съч., с. 39.

26 Пак там, с. 38.

27 Canetti, E. Das Gewissen der Worte, цит. съч., с. 161.

28 Пак там, с. 162.

29 Sontag, S. „Geist als Leidenschaft“. В: Сб. Hüter der Verwandlung: Beiträge zum Werk von Elias Canetti, München, Wien: Hanser, 1985, с. 96, 99, 103.


Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница