Езиковата ситуация и езиковата политика в България и Чехия през Възраждането1 Борислав Борисов

България и Чехия през Възраждането не са самостойни политически единици, намират се в границите на две коренно различни в стопанско и културно отношение държавни формации: Османската империя и Хабсбургската монархия (по-късно – Австро-Унгарска империя). Липсата на национален суверенитет обаче не пречи на формирането на национална идентичност и на идеята за обособяване като самостоятелна нация. Това всъщност се оказва и водещата мотивация за предприемане на действия за противопоставяне на чуждото потисничество. В България този факт се подсилва от допълнителното влияние, което оказват гръцката култура и език, стига се до съзнателно противопоставяне както срещу политическия и икономически поробител – Османската империя, така и срещу културното и духовно нашествие на елинизацията. Извоюването на известна икономическа стабилност, а оттам и независимост, започва да играе градивна роля под формата на финансиране за книгоиздаването и строителството на църкви и училища (Шишманов 1965:43-45).

Интересен е начинът, по който П. Р. Славейков прави анализ на социалното разслоение на тогавашното българско обществото. През 1865 г. той публикува критична статия с коментари, които засягат предполагаемата читателска аудитория, като я класифицира по следния начин: „учители (сиромаси са), калугери (занимават се с просия), попове (отбират само от „хубавото винце”), чорбаджии („научени да вземат, не да дават”), търговци (професията ги превръща в „економисти и спеколанти”), занаятчии (не правят „излишни разноски”, освен такива, които „влязват в кесията на механджията”) (Лилова 2003:111).

Ситуацията във възрожденска Чехия е аналогична на българската. Освободени от феодалната си зависимост, големи групи хора се отправят към градовете, търсейки препитание. Към тази значима промяна в социален план се прибавя и фактът, че именно тези групи образуват нова прослойка в чешкото общество. Към нея се присъединява и все още малобройната интелигенция, която постепенно нараства количествено, а този прочешки настроен съюз прераства в политическо движение, като последният процес не е нито много бърз, нито напълно спонтанен (Шлосар, Вечерка 1982:106). Става така, че новоформираната чешка буржоазна прослойка (занаятчии, дребни предприемачи и интелигенция) съсредоточава около себе си всички слоеве на чешкия народ. Класовите различия се тушират, от една страна, от съзнанието, че противостоят на общ враг (немскоезичната буржоазия), а от друга – класовото самоопределяне на новосъздаващия се чешки пролетариат е все още в начален етап, т.е. не е дорасъл за осмислянето на тези различия. Рано е да се говори за поява на чешко общество под формата на „социален организъм”, защото националният живот е съсредоточен около ограничен кръг от хора, предимно образовани люде, целящи да покажат способността на чешкия език да изпълнява функциите на книжовен език, а именно – да създадат научна и художествена литература на него (Йедличка 1954:460). През ХVІІІ в. все още липсва т. нар. масовост в процесите на Възраждането, която настъпва малко по-късно.

И в българския, и в чешкия вариант езикът и територията, схващани като азбучна емблема на националния колектив, в действителност не са достатъчно стабилен общ знаменател. Националният език (езикът на официалната власт) не е майчин за етническите малцинства (в нашия случай българите и чехите в пределите на Османската и Хабсбургската империя), както и картата, по която преподава учителят по география, е нещо различно от представата за родина, унаследявана в преселнически родове (Лилова 2003:15). Въпреки липсата на териториална и политическа независимост и опитите на завоевателите да наложат собствения тип култура, чешката и българската езикова общност успяват да преодолеят по един или друг начин тези препятствия. Властта не може напълно да заличи съществуващата книжнина или да наложи чуждия език в ежедневните битови ситуации, а в българския случай дори не прави особени усилия в тази насока. Трудностите, съпътващи процесите на официализиране на родния език, след време се оказват в основата на напрежението между идеите за създаване на книжовен стандарт, носещ по презумпция белезите на висок престиж и обработеност, и живия говорим език, в това число и неговите варианти, което доказва единствено наличието му и нуждата от него. Всяко общество формира конкретна езикова ситуация, която е базирана на специфичното взаимодействие между различни по произход езици или езикови формации. Това взаимодействие, или съжителство на различни по произход езици поражда напрежение, което е част от езиковите проблеми на дадена езикова ситуация. Езиковата ситуация е плод на обществено-историческите обстоятелства и е специфична за всяка нация или народ (Виденов 1982:43).

Носителите както на чешкия, така и на българския език са принудени да съществуват в една напълно чужда, неславянска езикова среда. В България е популярно многоезичието, т.е. освен родния език се използват турският и арабският – езици на държавната власт, и гръцкият – езикът на окупатора на културата. Би следвало все пак да се прави разграничение между административния език на държавата (арабския) и турския, на който се говори в ежедневието (Лилова 2003:40). В Чехия официален език на държавните институции, на икономиката и културата през разглеждания период става немският, наложен като заместник на нефункционалния вече латински. Латинският се запазва основно само в две ограничени сфери, предимно в научните изследвания и религията.

И в двата случая това са все неславянски езици, максимално отдалечени от съзнанието и на българите, и на чехите и ненатоварени с изконните сакрални функции, характеризирали преди това старобългарския език. Опитите за налагане на немския и гръцкия като езици на образоваността и интелигенцията до известна степен успяват. У нас са много примерите на гърчеещи се българи, получили гръцко образование, последица от социокултурната обстановка през Възраждането. Православната традиция се оказва безсилна да даде някакъв официален статут на българския език поради масовата неграмотност на населението и недостатъчния брой свещеници (някои от които с твърде съмнителна образованост), ползващи предимно чужд език в богослужението си. Така настъпва отдалечаване от религията и като цяло език на религията става езикът на бита, понеже основният източник на религиозни норми се основава на устното предаване в рамките на традиционния колектив (Лилова 2003:25).

Във възрожденска Чехия нещата не са по-различни. Парадоксален е фактът, че бащата на славистиката, самият Й. Добровски, е бил доста скептичен по отношение на по-нататъшния развой на чешкия език и през 1809 г. пише своята основополагаща за времето си чешка граматика на немски език Lehrgebäude der Böhmischen Sprache (Шлосар, Вечерка 1982:107). С появата на новата чешка буржоазна прослойка расте степента на употреба на чешкия език. В рамките на това новообразувано общество чешкият е езикът на всекидневната, битова комуникация, а с това постепенно се превръща в средство за борба за налагане на самото общество. Това помага на чешкия език да излезе от насилствено наложената му изолация и да започне постепенно да се усъвършенства. Търсят се всякакви средства за доказване правото на съществуване на чешкия език и утвърждаването му като престижен език. В тази връзка може да се говори за многофункционалност на езиковата картина по славянските земи през Възраждането, чиито корени се виждат още във великоморавския период, като убедително доказателство за равнопоставеност по престиж с останалите езици. Наблюдава се движение между културен център и периферия, което насочва в една или друга посока, спонтанно или квалифицирано, подбрани езикови възможности (Павлов 1998:90). Книжовната дейност естествено е съсредоточена в ръцете на своите изпълнители – народните будители, които са реализаторите и същевременно представителите на езиковото строителство и култура. Организират се редица обществени прояви, където се говори за чешкия език на чешки. Така постепенно той се превръща в средство за комуникация в най-широкия смисъл на думата (Йедличка 1954:461). И все пак, въпреки че чешката култура като цяло се стреми да се освободи от немското влияние и в един определен момент го постига, тя си остава зависима от нея и изгражда свой прототип, който е огледален на немския (Мацура 1995:36).

Под понятието езикова политика в нашия случай разбираме социалните фактори, оказващи влияние върху функционирането и развитието на езика. Езиковата политика може да обуславя функционалното разпределение на другите езици (или диалектите), да способства за издигането на едни от тях и за възпрепятстване развитието на други и да въздейства върху еволюцията на езиковите системи и подсистеми, стимулирайки използването и развитието на едни елементи и ограничаването на употребата на други (Швейцер 1978:120). Езиковата политика и езиковото планиране в България и в Чехия през Възраждането може да се сведе до два основни типа: единият тип е доминантната политика – тази на официалната държавна власт; а другият – паралелната – тази на двата славянски народа, подчинени на чужда за тях в езиково и културно отношение власт. Паралелната езикова политика се стреми към пълна компенсация на всички негативи, понасяни от „непризнатия” език, към неговото легитимиране чрез изравняване поне в началото с т. нар. официален език и се провежда успоредно с доминантната, но има свой собствен път и белези. Тя е вид езикова политика „в сянка” по отношение на първата, защото принципно не се характеризира с маркерите на държавата – власт и държавна институция.

И понеже езиковите проблеми би следвало да се разглеждат на различни социални нива: на ниво държава, на ниво различни организации (икономически, обществени, културни), на ниво отделни индивиди, съвсем уместно идва терминът езиков мениджмънт, който цели да прецизира обстоятелствата, обуславящи формирането на българския и на чешкия книжовен език и може да се интерпретира като своего рода доразвиване на термина езиково планиране. Това всъщност е реакция срещу недостатъците на теорията за езиковото планиране. Основните характеристики на двете понятия се припокриват, но във втория случай теорията за езиковия мениджмънт цели да прецизира отделните факти и да погледне на езиковите процеси от позицията на натрупания опит в тази област. Докато при езиковата политика държавната власт се приема като представител на обществото, то в теорията за езиковия мениджмънт се акцентува върху факта, че езиковите проблеми би следвало да се разглеждат на различни социални нива: на ниво държава, на ниво различни организации (икономически, обществени, културни), на ниво отделни индивиди. Но тук става дума не само за отделни личности с мащабно влияние (какъвто е случаят с Добровски), но и за ниво на т. нар. „частен, личен” езиков мениджмънт. По отношение на решимостта на езиковите проблеми втората теория е по-реалистична. Според нея част от проблемите нямат еднозначно решение, но от друга страна, е допустимо да се вярва, че повечето от тях могат да бъдат разрешени. Езиковият мениджмънт се разглежда като един многокомпонентен процес, който предлага възможност за микро- и макроанализ на различни социокултурни проблеми (Неуступни 2002:434).

По отношение на българския и на чешкия език по-скоро става дума за езиков мениджмънт, отколкото за езикова политика, тъй като самата ситуация е специфична сама по себе си и с езиковата проблематика се занимават основно отделни личности и сдружения, а не самата държава. Все пак това е и времето на личностите /основно книжовници/ с мащабно влияние, но в повечето случаи би могло да се говори за ниво на т. нар. „частен, личен” езиков мениджмънт.

Изключително важна особеност на възрожденската епоха, тясно свързана с езиковата ситуация и езиковата политика по това време, е формирането на нациите и идеите за национална принадлежност и самоопределяне. Теоретиците на ХІХ в. най-често дефинират понятието нация чрез следните критерии: етнос, общ език, религия, територия и обща историческа памет (Хобсбом 1996:26). Нацията също така се определя и като „въобразена политическа общност – въобразена и като наследствено ограничена, и като суверенна" (Андерсън 1998:21). Интерпретациите на това понятие обикновено не са еднозначни и извеждат на преден план различните негови аспекти. Така например в науката съществува терминът „балканизация”, който се появява след разпадането на Османската империя и формирането на независими държави след този разпад (пак там с. 38). Интересен е фактът, че този термин е бил част от речника на политическите обиди, защото за да се самоопредели като пълноправна една нация, тя следва да отговаря на определени критерии като културна, икономическа, териториална устойчивост, а новоформиращите се по това време нации трудно биха могли да се впишат в тези рамки. Този пример показва, че не съществуват единни критерии за дефиниране на нация и национализъм, който според някои изследователи е по-скоро филологически национализъм (Хобсбом 1996:63).

Самите възрожденски дейци смятат, че Българското възраждане е обусловено от националния смисъл на „осъзнаването”, или с други думи обособяването на българската нация, чрез създаване на съзнание за такава (Даскалов 2002:39). Наред с това някои изследователи (Лилова 2006:214-216) стигат до извода, че една от основните опозиции, през които се пречупва националната идея, е опозицията варвари – цивилизовани, където варварите са българите, а представителите на цивилизацията – другите (най-често европейците), като се анализира съдържанието на учебниците по география през възрожденската епоха. Представянето на Европа като мярка за цивилизованост и лидер на световния прогрес получава основен статут на базово познание, без чието усвояване няма как да се навлезе в проекта на модерността, т.е. тази нормативна идея за Европа и проектирането й в гореспоменатата опозиция затруднява българите от Възраждането да се възприемат и припознаят като европейци. Историята е класическият ресурс за конструиране на престижна идентичност. Наследството на миналото се превръща в ядро на национален символен капитал. Този факт се потвърждава и при споровете за основа на новобългарския книжовен език, където един от основните мотиви е конструирането и култивирането не само на езикова норма, но и на национално достойнство. Така например П. Р. Славейков, по-скоро чисто интуитивно, се вдъхновява да напише и поема по този повод Дивата американка и питомний европеец, която според вестник Македония от 1871 г. превръща нейния автор във „вещ манипулатор на общественото мнение”. Там той възкресява тъмното начало на Новия свят, в който припознава „дивите американци” като носители на общочовешки и хуманни ценности, асоциирани с българите, „питомните европейци” са белязани с агресивност, алчност и недостиг на морал (Мишкова 2006:268). Различните проекции на българската идентичност разкриват отделни черти на българския национален характер. В основата му са постулати от типа: българите са славяни, българите са православни, българите са европейци, но все пак винаги присъства уговорката „най-напред българи”, които търсят „своя физиономия” от българския нихилизъм през концепцията за отечество, та чак до представянето й като юнашка мъжественост (Дечев 2006:273-312). Проблемът с трудното самоопределяне в плоскостта на националната принадлежност оказва влияние и върху концепциите за изграждане на единна кодифицирана норма и поставя началото на различните книжовни школи. Интересен е и фактът, че все пак националният процес бележи названието на епохата като цяло (Даскалов 2002:17). В подкрепа на това твърдение бихме могли също така да си послужим и с думите на един от италианските просветители Л. Сеттембрини: „Когато един народ загуби държавата и свободата си, остава само езикът да му напомня за тях.” (Цит. по Жерев 2007:21).

В чешкия език под národ се разбира най-често нация, а за народ се използва думата lid, която има общ корен с lidé, което означава хора. Това смесване на понятия се дължи на специфичната техника на прочит на чужда идеограма с помощта на собствения код (Мацура 1995:155). За проследяването на различните измерения на понятията нация и национализъм може да се тръгне от трактовката на Я. А. Коменски, според когото „Нация е група хора, родени в едно и също племе, обитаващи една и съща територия на света (като в общ дом, който наричат родина), използващи един и същ специфичен език и свързани помежду си и чрез общата любов, единомислие и стремеж към общото благо” (Цит. по Кутнар 2003:23). Минава се през просвещенските възгледи за нация, според които нацията е съставна част от модерната държава и народът взема активно участие в процесите на тази държава. За да се утвърди нацията като пълноценен обществен организъм, тя трябва да бъде равнопоставена с останалите нации. Доказателство за такава равнопоставеност се вижда в историзма, който дава основания според чешките възрожденски дейци да се гледа на нацията като на градивен елемент с право на достойно развитие и съществуване. Позитивното отношение към знанието засяга и езика. На него се гледа като на пазител на културното богатство, като израз на самосъзнание и родова принадлежност. С постепенното задълбочаване на познанието за езика расте и неговата националноизграждаща функция. Напълно в духа на тази епоха той е едновременно родова памет и сериозен аргумент за защита от чуждите нападки. Митът за големия „славянски народ” играе своята защитна роля през Възраждането. Той става особено силен аргумент в ръцете на чешките възрожденци в борбата против немското културно влияние. Постепенно значението и социокултурното влияние на израза „голям народ” бива заменен от израза „малък народ”, но това не променя идеологическите му функции (Мацура 1995:164). Ескалацията на чешко-немската езикова конфронтация дава поле за изява на редица „пазители” на езика под формата на т. нар. Obrany (Защити) като елемент на отстояване на родния език. При формирането на своите нации в рамките на многонационални империи, както е в случая с Османската и Хабсбургската, славянските народи се опират основно именно на своята славянска принадлежност. Историзмът е един от основните фундаменти на националното самоопределение и същевременно съставна част от езиковите концепции през Възраждането. Съвсем закономерно с изграждането на нацията се изгражда и съзнанието за съществуването на национален език. Българският език (а такова твърдение можем да допуснем и за чешкия език) излиза от виртуалното² си състояние през Възраждането и тръгва по трудния път на себеидентификацията като общонационален език, носещ характеристиките на книжовен език.