Фактори за формирането и развитието на детската престъпност в юношестка възраст

КУРСОВА РАБОТА

на тема:

Фактори за формирането и развитието на детската престъпност в юношестка

възраст

Велико Търново

Проблемът за детската престъпност е не само актуален в нашето съвремие. Той се явява и като индикатор за процесите на загниване в обществото ни като цяло, на израждане на аморалното съзнание, както и на крайното нихилистично отношение към системата от ценности на отделния индивид и на цялата нация. Много са причините, които биват изтъквани – икономическа, политическа и социална криза, свръхинформационното общество, в което живеем възникването на т.нар. “химическо поколение” и много други.

Статистиката ни представя всичко това в проценти и дялове, педагогиката ни съветва как да възпитаваме децата си, за да ги предпазим от покварата и проявите на асоциално поведение. Психологията обаче ни дава знанието за евентуалните косвени или преки фактори, които биха могли да се превърнат в катализатори на престъпно детско поведение. И това се извършва по един диференциран и строго индивидуален начин, при отчитане, не само на макро но и на конкретната микро среда, в която детето се формира и развива, както и на строго индивидуалните особености на детското физическо и психическо състояние.

Съблюдаването за правилното протичане на тези процеси е особено важно за периода на юношеството, отвъд който детето се превръща в зрял човек, поемащ изцяло отговорността за себе си като индивид и гражданин.

Изключително важно е този период когато то е разкъсвано от множество противоречия и е обект на физически и психологически промени и трансформации всички тези фактори, които в една или друга степен са индикация за по-късното или евентуално – настоящо асоциално и антиобществено поведение, да се тушират и сведат до минимум.

Макар и да бъдат разгледани, по-скоро схематично, механизмите за намаляването и ограничаването на детската престъпност, настоящата разработка е по-скоро насочена към пространния анализ и тълкуване на факторите провокиращи това поведение, които винаги в една или друга степен са пряко свързани със семейсата среда. Разбира се детето, особено в периода на юношеството започва да осъществява контакти и да взаимодейства с много други социални структури, но влиянието, въздействието и значението на родителите за неговото формиране и развитие е от особено значение за протичането на едно весело и щастливо детство и подготовката му за навлизане в живота със самочувствие и увереност и ясното съзнание за подкрепата и помощта от страна на най-близките.

За начало на юношеската възраст традиционно се приема периода започващ с половото съзряване (10 – 11 г.). Горната й граница обаче не е строго фиксирана и в множество култури тя е сравнително различна. В България например е прието, че юношеската възраст обхваща само половото съзряване (от 10 – 11 до 13 – 14 г.), а последният етап от детството до настъпването на юридическа зрялост се отбелязва като период на “ранна младежка възраст”.

Според западноевропейската и американска психологическа традиция юношеството обхваща целият този цикъл и представлява един доста продължителен процес, като краят му се бележи с настъпването на юридическата зрялост, чийто граници в различните общества варират между 18 и 22 г..

През периода на юношеството се наблюдават множество настъпващи изменения у детето, както в чисто физиологичен, така и в психологичен план. Началото на половото съзряване е процес свързан с постепенната поява на възможно възпроизводство. С навлизането в този период разтежът на тялото постепенно се ускорява. Това е особено видимо при крайниците, които достигат размерите на възрастен човек. Тялото започва да изглежда слабо, с издължени пропорции. В този аспект се наблюдава явна полова диференциация. Момичетата растат най-интензивно на 12 г. възраст и достигат 96% от окончателната си височина на 16 г., а момчетата – съответно на 14 и 18 г.. Всички тези физически промени имат и своето психологическо отражение. Постепенно юношите започват все повече да се вглеждат и да оценяват промените, които настъпват у тях. Те съпоставят собствената си физическа привлекателност с общоприетите стандарти в даденото общество. Високата им съотносимост спомага и влияе за по-добрата адаптивна способност, както и за повишаването на социалния статус, особено в групата от връстници.

Като цяло, обобщено биха могли да се обособят три вида телесни конструкции. Първият тип телосложение е т.нар. “ектоморфно” изразяващо се в наличието на висока, слаба и издължена фигура наречена костелива. “Ендоморфният” тип е диаметрално противоположен – закръглено тяло, пълни ръце и крака. Осредненото телосложение от горните два типа е наречен “мезоморфен” – атлетична фигура, широки рамене и силни мускули, средна дължина на ръцете и краката.

Юношеската възраст представлава краят на детството. Именно за това този преходен период е по-особен в психологичен аспект от предшестващите го, още повече, че докато през цялото детство индивидът се стреми да се адаптира към околната среда, която възрастните са създали за него, то през пубертета адаптацията е насочена към реалната обективна действителност. През същият този период психиката на детето трябва да претърпи сериозна промяна, свързана със завършека на детството и е необходимо да се усвои поведение, гарантиращо оцеляването и безпроблемната адаптация на индивида.

Интересно е проследяването на когнитивното развитие през този етап, разгледано особено пространно и детайлно в теорията на Жан Пиаже и по-конкретно – в тезите му свързани със стадия на формалните операции, обхващащ периода след 12 г. на детето. Мисленето през тази фаза се характеризира с много по-голяма степен на абстрактност, т.е. детето не е ограничено от конкретния непосредствен опит. Характерен момент е появата на т.нар. рефлексивност (мислене за самото мислене), като юношата започва да си задава въпроси от типа: “Защо мисля?”, “Защо мисля за моето мислене?”(Стаматов, 2000, 239) Появява се и възможността за мислене с хипотези. (хипотетико-дедуктивен характер на мисленето)

Вероятно появата на метапознанието именно в този период от човешкия онтогенезис позволява по-безпрепятственото и плавно адаптиране към света на възрастните, както и по-лесното справяне с проблемите и възникналите отговорности. Доказателство за това са посочените от Пиаже функции на рефлексията, която осигурава не само определянето на даден проблем, но и знание за различните възможности и операции за неговото решаване. По този начин се увеличава и гъвкавостта при търсенето и стремеж към откриване на максимално актуалното решение, което не е плод на инпулсивен подход. При използването на този когнитивен стил се правят значително по-малко грешки, което го превръща в особено ефективен и плодотворен.

Много често, както всеки период на преход, така и юношеската възраст се означава с термина “криза”. Юношата е достигнал до един емблематичен за по-нататъшния си живот кръстопът. Той още не е навлязъл в света на възрастните, но започва да се сблъсква все по-често с отговорности и задължения. Изправен е пред екзестенциални проблеми, конфликти и избори, които той трябва да разреши възможно най-ефективно, за да може тази “генерална репетиция” за реалния живот на зрелия човек, наречена юношество, да бъде максимално конструктивна и полезна.

Наистина, съществува противоречие и антагонизъм в мислите, чувствата, поведението, но правилно ли е тази възраст да се обозначи като “криза” и ако да – то какви са нейните параметри.

В хода на тези разсъждения изключително място заема теорията на Е. Ериксън, от която сякаш блика на струи оптимизма и вярата в човека. Той смята, че “кризите са само един зов, предизвикващ индивида към израстване и преодоляване на жизнените трудности”. (Стаматов, 2000, 31) Тези кризи са напълно естествен завършек на всеки от осемте обособени от Ериксън стадии. Те по същество представляват повратни моменти, достигнати в резултат на зрелостта, но те не са заплаха, а само призив за промяна, изменение. Ако кризата бъде разрешена и преодоляна в положителна насока, то самото Его ще се обогати с много и нови качества. Периодът на пубертета се свързва с кризата в границите на дихотомията – “Его-идентичност срещу ролево объркване и смущения в идентичността”.

Наличието на идентичност, според Ериксън предполага няколко неща. На първо място това е непрекъснатото усещане за “вътрешна тъждественост със самия себе си”. В този образ за собствената си личност юношата трябва да съумее да обедини минало и бъдеще. Това обаче детето би могло да осъществи при условие, че е приемано и подкрепяно от значимите други, които също недвусмислено откриват и разпознават тази тъждественост. Разбира се, процесът на идентификация започва още от самото начало на живота, но в периода на юношеството той е изключително зависим от влиянието на социалните групи, с които детето се идентифицира. Дори може да се достигне до положение, при което е възможно да се ограничи развитието на Аз-а поради прекалено силна идентификация с популярни герои, които са се превърнали в идоли на юношата. Тази неспособност за преодкриване на собствени ценности и смисъл на живота, Ериксън нар. “криза на идентичността”. Тя се преживява като чувство за безполезност и безцелност. Но Ериксън не е фаталист. Проблемите с изграждането на идентичността не обричат детето. Според автора човек търпи постоянно развитие, а преоткриването на Его-идентичността е “борба през целия живот”. (Стаматов, 2000, 38) Оптимистичното разрешаване на кризата спомага за изграждане на способност за потдържане и отстояване на собствената система от ценности.

Друг интересен феномен в тази възраст е свързан с разрива и сблъсъка на поколенията. В психиката на юношата сякаш се заражда едно полярно по същността се отношение към заобикалящите го възрастни. От една страна детето в този период се идентифицира с тях и се стреми да заеме своето подобаващо място в социалната структура, а от друга – се наблюдава рязко влошаване на поведението и прояви на негативизъм. Това поведение, разбира се, не е подкрепяно от родителите и бива осъждано. Важно е да се отбележи, че кризата на юношеската възраст и различните модификации, които детето претърпява, съвпадат по време с кризата, съпътстваща средната възраст на родителите. Очевидно е възможно да възникнат множество конфликти, особено ако преодоляването на двете кризи е с негативен резултат.

Въпреки този неблагоприятен изход се оказва, че много деца в този период не само, че не отхвърлят, а напротив – дори потдържат и приемат ценностните ориентации на своите родители. Показателно за това е едно американско изследване на 1500 ученици от 7 до 12 клас, което доказва, че те потдържат мнението на родителите си по следните въпроси:

Една от основните цели на периода на съзряването е развиването на способността за социабилност. Тази способност за осъществяването на социални контакти с други хора се изгражда най-вече в семейството, което по своята същност представлява цялостна система от взаимодействащи си елементи. Затова характера на връзката между детето и родителите има особено значение за пълноценното развитие на юношата, още повече, че изграждането и осъзнаването на собствения Аз и самооценката се формират на база на оценката на родителите. Всичко това зависи в голяма степен, както от структурата на семейството, така и от упражнявания стил на поведение и възпитание, очертаващи се около два главни пункта – характер на емоционално отношение и контрол упражняван върху децата. Всеки един от вариантите, при които двата признака са балансирани или един от тях е сведен до крайност, пряко рефлектират върху детското поведение.

При авторитарния (автократичен) стил на родителско поведение всички решения, които се отнасят до бъдещето на юношата се взимат от майката и/или бащата. Като основен метод за възпитание се използва наказанието, въпреки че авторитарното поведение може да същесвува и под завоалираната форма на авторитарна преданост. Следствието от такъв вид поведение се изразява в това, че юношите имат проблеми при общуването с връстниците си, а освен това са конфликтни, лесно раздразними, враждебни, страдащи от чувство за вина.

Либералният (позволяващо - индеферентен) тип родителско поведение се характеризира с пълна незаинтересованост относно живота на детето. То не е ограничавано, липсва му изцяло родителски контрол, а оттам – и самоконтрол, както и каквото и да е ниво на отговорност. Често тези юноши формират у себе си множество негативни черти, а отношенията им с другите хора са затруднени.

Детското поведение се характеризира като имулсивно – агресивно при хаотичен стил на поведение от страна на родителите, който е може би най-неблагоприятния за детското развитие.

Най-добрият метод за пълноценното изграждане личността на детето е упражняването на демократично-авторитетния стил, при който баланса между емоция и контролиращо поведение е постигнат в максимална степен.

Неслучайно бе отделено място за кратка характеристика на типовете родителски стил на поведение. Настоящата разработка недвусмислено подкрепя тезата за социалното научаване на един или друг тип поведение, което първоначално се осъществява в семейната среда, а оттам рефлектира и върху отношенията на детето в различни неформални или формални групи, в които то осъществява процеса на активно общуване и социални взаимодействия. Именно за това тежката отговорност пада върху родителите, защото от техният подход и методи на възпитание зависи дали детето им ще се изгради като една конструктивна и креативна личност или ще попадне в “задънената улица” на аморалността.

Наистина, благоприятна или не, в зависимост от различни мнения и хипотези кризата в юношеската възраст е факт, който не е без значение. Не можем да твърдим, че младия човек в този етап от развитието си се движи “по ръба” и падението му е почти задължително. Напротив. Въпреки това обаче, съществуват много и различни фактори, в повечето случаи косвени, които биват индивидуални или културно-обусловени, биологично заложени или социално придобити, като чрез “подходяща” насока и стил на поведение от страна на изграждащите характера на детската личност възрастни, биха могли да се задействат и да поведат по посоката на формирането и развитието на престъпно, криминогенно поведение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава ІІ

Фактори за формирането и развитието на детската престъпност в юношеска възраст

Когато се говори за престъпност, особено за престъпления над личността, неизменно се има предвид и наличието на агресивни прояви. В този смисъл, важно е да се разграничат двата главни вида агресия – инструментална и гневна. Първата цели по-ефективната адаптация на индивида. Тя е инструмент, чрез който се постигат други цели, понякога свързани със задоволяване на чисто инстинктивни физиологични потребности, които спомагат за оцеляването на индивида. (пр. нужда от храна) Втората обаче се определя като поведение, с което “се цели физическа и/или психическа вреда на човек, който не желае това”. (Тодорова, 1995)

Съществуват множество теории, обясняващи източниците и характера на агресивните актове. Дълго време господстваща е била теорията свързана с биологичната им същност, в която агресията се счита за инстинктивно заложена и с наследствен характер. В тази посока разработват концепциите си З. Фройд и учените етолози.

Друга теория е тази за външните подбуди, според която биологията би могла да ни представи основите на агресията, но тя по-скоро влияе косвено върху нея. Трябва да съществува външен ситуативен стимул за “отключването” на биологичните механизми. Тази хипотеза се свързва с имената на Дж. Долард и Н. Милър, а по-късно присъства и в разработките на Л. Бърковиц.

Всички тези концепции имат своето място за изясняване проблемите на агресията и агресивното поведение, но може би най-зряла и в унисон с развитието на съвременната психологическа наука е теорията за социалното научаване, принадлежаща на А. Бандура. Неговите идеи отговарят и на общата насоченост на разработката, свързана с тезата за престъпността като плод на социалното учене. В този аспект е интересно едно класическо изследване на Бандура, Рос и Рос (1963 г.), което доказва, че деца, имали възможност да наблюдават агресивно поведение на възрастен, по-късно също проявяват агресивност. Експериментът се състоял в товя, че възрастният удрял изкуствена, напомпена с въздух кукла “Бобо” около десет минути. Оказало се, че при игра с куклата децата демонстрирали по-висока степен на агресивност отколкото тези, които не са наблюдавали определения модел на поведение. Бандура достига до извода, че овладяването му се осъществява чрез научаването, което е основано на наблюдението. Върху тези процеси влияят наградата и наказанието. Ако детето открие, че агресивният модел е подкрепян и възнаграждаван е много по-вероятно да го следва.

Една година по-късно, Уолтърс и Браун (1964 г.) създали условия, в които агресивните прояви били награждавани по различен начин. Някой от децата били подкрепяни само като наранявали куклата “Бобо” силно, а други – когато я наранявали слабо. Оказало се отново, че тези, които били подкрепяни за силната проява на агресивност в бъдеще проявявали по-голяма такава.

Разбира се, агресивните действия и евентуалното престъпно поведение, както и степента им на разгръщане зависят и от някой личностни характеристики на индивида, например от типа темперамент, който в голяма степен влияе върху вида стратегия използвана в поведението на човека, независимо от влиянията на социалната среда, коята в голяма степен модифицира биологично заложеното.

Сами по себе си отделните типове темперамент (сангвиничен, холеричен, меланхоличен, флегматичен) и техните характеризиращи ги основни черти не са непосредствена предпоставка за подобно поведение, а по-скоро са косвени негови индикатори, но в различни ситуации под конкретни външни въздействия могат да заработят в нежелана посока, още повече, че качествата на темперамента определят в значителна степен динамиката на психичния живот на детето.

Децата със сангвиничен темперамент притежават силен, уравновесен и подвижен тип ВНД, умерена и равномерна възбудимост на мозъчната кора, като цяло сангвиниците са веселяци, вечно търсещи добрата компания и непринуденото забавление. Имат експресивна мимика, движенията им са самоуверени и изразителни. Обикновено тези хора са инициатори в общуването и лесно се превръщат в неформални лидери посредством обаятелността си. Сангвиникът запомня изключително бързо, а вниманието му е с развити гъвкавост и превключване. Изключително издръжлив и работоспособен. Тъй като притежава висок праг на чувствителност, рядко изпада в негативни, афективни състояния.

Не така стоят нещата при един друг силен, но неуравновесен тип ВНД и базиращият се на него холеричен темперамент. Холерикът е изключително емоционален. Той се отличава с прекалена възбудимост на мозъчната кора, именно затова е склонен към преживяването на чести афективни състояния. Този тип деца са по-недисциплинирани, нарушават установените норми и предизвикват разпри. Често изискват подчинение от страна на околните, дори и с цената на пряко или косвено насилие над тях. Влияят се от лошата среда, а в училище са с колеблив успех поради слаба концентрация и издръжливост. Въпреки това обаче, ако си поставят за цел могат да проявят голяма устойчивост в интересите си.

Представителите на флегматичният тип, чийто фундамент е силния, оравновесен и инертен тип ВНД, обикновено се концентрират върху едно единствено нещо, докато не постигнат крайния желан резултат. Те не обичат да променят установените правила и норми. Флегматиците са с бедна мимика и неизразителни движения, изключително търпеливи и издръжливи. Освен това са много спокойни и дисциплинирани.

Последният тип темперамент – меланхоличният притежава за основа слабият тип ВНД. Тези деца са болезнено чувствителни и раними, уморяват се лесно тъй като прагът на усещанията им е изключително нисък. Депресията е постоянна заплаха за тях. Рядко проявяват инициатива и не са склонни да контактуват с другите деца.

Знанието за характеристиките и качествата на детския темперамент не е самоцелно и без значение. Разбира се, не може да се говори за “добри” и “лоши” темпераменти, но факт е, че юношите с холеричен темперамент са по-склонни към асоциални прояви. Това не бива да е тревожен и плашещ факт. Добре би било изключително голямата им енергия да се насочи и канализира в задачи и занимания, които са достатъчно предизвикателни за тях. Несъмнено холерикът ще се ангажира и отдаде напълно.

Голям проблем за социализацията на децата, който се явява и като косвен източник на различни типове нежелано девиантно поведение са различните физически и психически недостатъци.

Често причините за противоправното поведение са свързани с говорните проблеми, които могат да се превърнат в трудно преодолима пречка за приспособяването към училищния колектив. Те са придобити на база на физически увреждания или вродени. Чести такива аномалии са: алалията (вродено недоразвита реч); ринолалията (патологично изменение на тембъра на гласа); афония (шепотна реч); различните видове афазии; фалцетът. Говорните дисфункции могат да се появят и на психологическа основа. Такива са: тахилалията (бързо говорене); ехолалията(автоматично повтаряне на чужда реч); проблеми с артикулацията, както и заекването.

Неприемането на децата поради различни физически недостатъци може да бъде особено болезнено и неефективно за изграждането им като зрели личности. Но още по-явен катализатор за формирането на противоправно, асоциално поведение са различните психически недостатъци на деца, с иначе напълно нормално физическо състояние. Често те възпрепятстват приспособяването на индивида към семейната и училищната среда. Към тях спадат аутизмът, ригидността, честите състояния на фрустрация, различните фобии.

Бяха накратко разгледани някои повече или по-малко косвени източници за формирането на нежелано поведение, отнасящи се до индивидуалната особеност на детската личност. Човек обаче се ражда и развива в семейна среда. Едва по-късно влиза в контакт с училището и различни по същността си формални и неформални групи. Въпреки съществуващите спорове относно този проблем, несъмнено в семейството детето не само изгражда определена ценностна система и стил на поведение, но то ги моделира в много голяма степен чрез идентифициране с родителите и възприемането на техните ориентации и възгледи. Това е и основната причина за процедурата, извършвана от правоохранителните органи при установено закононарушение от юноша. Те задължително установяват неговият произход и средата, в която расте и се развива, защото тя може да е основна предпоставка за формирането на девиантно певедение. Това е така тъй като семейството представлява цялостна система от взаимодействащи си елементи и ако съществуват различни негативни тенденции, то те по един или друг начин се отразяват и върху децата.

Разбира се, целта на настоящата работа не е да абсолютизира фактора семейство за формирането и развитието на престъпно поведение у юношите, още повече, че неправилното изграждане на личността е само предпоставка, а не конкретен мотив за девиации в поведението, а и семейството не действа изолирано, а успоредно с въздействието на други фактори. Не трябва да се забравя обаче, че обликът на семейството и обликът на индивида са взаимосвързани. Всеки член в дадена степен представлява цялото и същевременно е само една част от него. Всеки един е носител на своята индивидуалност, но е отражение и на цялостната система.

Обобщено, съществуват две групи фактори свързани с негативното влияние на семейството върху децата. Първата се отнася до въздействието, което оказват отрицателните явления, свързани със състоянието на семейството като институция, а втората се изразява чрез използването на неправилни методи за възпитание.

Едно от най-силно травмиращите детето обстоятелства е липсата на обич и внимание от страна на родителите, особено в периода на физическо и психическо съзряване. Тези деца трудно се социализират и често имат проблеми с междуличностните контакти. Случва се да упражняват физическо насилие върху други деца, особено ако те са израснали в нормална социална среда. Често, с цел конпенсация, тези юноши попадат в различни секти или под влияние на наркотици, а понякога стават жертви на сексуално насилие от страна на педофили.

Пряко влияние върху нестабилността на детската психика има разпадането на брака, особено ако юношата се превръща в пряк свидетел на скандалното и аморално поведение на родителите един спрямо друг, които постепенно губят авторитета си и престават да бъдат своеобразен коректив на детското поведение. Създалата се ситуация и статут на непълно семейство окзва изключително неблагоприятно въздействие върху общото развитие на детето, което би могло да се тушира до известна степен ако причините за раздялата му бъдат обяснени и се потвърди изрично от двамата родители, че то не е причина за разпада на семейството. Освен това и двете страни трябва винаги с готовност да приемат разговори и въпроси свързани с този проблем.

При “доведено семейство” изникват проблеми с адаптацията на подрастващия към доведения родител и е възможно създаването на конфликти в процеса на съвместно съжителство. В тази ситуация, особено в периода на пубертета, не са редки случаите на бягство от вкъщи и умирище, както и проявите на повишено агресивно поведение.

Изключително добър опит за характеристика на бягствата при юношите прави Фр. Долто в книгата си “Тийнейджърите”. Тя използва определението на Рубие, според което истинското бягство е “импулсивно, то разсича възела на кризата, без да води обаче до някакво решение. Единствената му цел е да се избяга от това, което е станало непоносимо и с което юношата не успява да се справи”. (Долто, 1995)

В повечето случаи бегълците са жертва на насилие или свидетели на раздяла между родителите. Често им липсва обич и нежност. Тези юноши са изключително нестабилни и емоционални. Когато детето планира бягство то го осмисля като окончателен акт на откъсване от семейството и средата, която го заобикаля. С това започват и проблемите. За да може да се прехрани и намери подслон, детето би могло да извърши кражби, да започне да проституира и т.н.

Статистическите данни потвърждават, че съществува фина корелация между дисфункционалната структура на семейството и придобиването на вредни навици от децата.

Тип семей- ство	Опитвали да пушат	Пушат постоянно	Употребяват алкохол	Пушат мари- хуана	Сексуални контакти
Нуклеарно	36,1	11,2	47,3	8,5	11,4
С доведен баща	45,8	19,2	53,4	12,3	20,6
С мащеха	56,9	16,3	66,7	16	28
Самотна майка	44,8	13,3	53,9	10,1	23
Самотен баща	43	13,4	53,7	14,9	27,2

Изследването е проведено в САЩ с 2000 деца между 12 и 14 годишна възраст през 1990 г.

Сериозен конфликт в семейството, който дава пагубно отражение върху детето е алкохолизмът и/или наркоманията сред родителите. Освен, че това е явна индикация за разпадането на брака, често възпитателния надзор и контрол над юношата е сведен до минимум или напълно липсва. Често тези родители са извършители на противоправни деяния, а не рядко провокират и дори насилствено заставят децата си за извършването на различни асоциални прояви. Освен това върху тях бива оказвано косвено или пряко въздействие за превръщането им в алкохолици и наркомани. Едни от най-често срещаните черти, които формират юноши, израстнали в такива семейства и които се превръщат в стил на поведение в зрялата им възраст са: “пристрастено натрапливо поведение или сключване на брак с пристрастен човек; безмилостна критичност към себе си и другите; липса на здрави граници; толерантност към неуместно поведение; трудно осъществяване на интимни връзки; пречупена воля; импулсивни реакции; ниско самочувствие; прекалена зависимост и страх и изоставяне”. (Братшоу, 2002, 122)

Друг, оказващ изключително влияние за формирането на престъпно поведение, фактор в юношеска възраст и особено в нашето съвремие е ниското културно-образователно ниво на родителите съчетано с икономически проблеми в семейството. Финансовите затруднения се явяват предпоставка за прояви на криминогенно поведение, най-често свързано със задоволяването на утилитарните потребности на юношата. Що се отнася до ниският социален статус и недостатъчното образователно ниво на родителите, децата биха могли да предприемат няколко типа действия. Първата посока на поведение, която е и най-благоприятна е приемането на семейното положение като даденост и защита на родителите от евентуални нападки. Възможно е обаче детето да се дистанцира от семейната среда. Най-често то се стреми да се приобщи към семейства с по-висок социален статус. Третият и най-драматичен изход от ситуацията е демонстрирането на асоциално поведение, което често е напълно осъзнато средство за отмъщение насочено към родителите заради мястото на семейството в социалната йерархия.

Като все по-нарастващ проблем в обществото се обособява физическото и психическо малтретиране на подрастващите от страна на родителите, както и сексуалното посегателство върху тях. В такива ситуации част от децата се отдръпват в себе си, започват да страдат от чувство за вина, често преустановяват всякакви социални контакти. Други юноши обаче неимоверно засилват проявите си на агресивност, които ескалират до такава степен, че биха могли да завършат със садистични сексуални действия насочени към други деца или възрастни. Често родителите, които упражняват насилие върху собствените си деца в миналото са били жертви и малтретирани в семейството си. Множество са драматичните измерения на проблема, още повече, че често тъй като се превръща в модел на поведение, насилието може да се съхрани и да стане част от опита на децата. Последиците от израстването в такава семейна среда се изразяват в появи на агресия към другите, формирането на ниска самооценка, слаба адаптивност и чувство за захвърленост в един чужд и враждебен свят.

Всички по-горе изброени фактори за формиране на девиантно поведение у юношите са свързани с дисфункции в семейството като институция. Що се отнася до използването на неправилни методи за възпитание, ще бъдат разгледани някой случаи на проявление на т.нар. “лъжлив родителски авторитет”.

Лъжливият родителски авторитет на педантизъм и свръхизисквания предпоставя попадането на децата в рискови ситуации. Друг често срещан фактор от това естество е ограничаването на свободата и самостоятелността на юношата, като следствие от това поведение е формирането на безволева и склонна към лесни внушения и неврози личност. Често срещан “изход” от ситуацията е посягането към алкохол и наркотици, свързването със секти, както и бъгството от вкъщи и последвалото го скитничество. В повечето случаи ограничаването на свободата се съпътства с недоверие към детето и прилагането на прекален контрол, който може да достигне до изолирането на юношата от средата на връстниците му. Чрез този налаган “семеен парников ефект” (Петров, 1998, 164) не само се пренебрегват целите, интересите и стремежите на децата, но те изграждат характер на индивидуалисти и трудно се адаптират в обществото. За жалост не са редки и случаите на посегателство върху собствения живот.

Друг проблем свързан с нефункционалното възпитание е неправилното прилагане на методите за стимулиране и наказание. Лъжливият родителски авторитет на подкупа, макар и да е подкрепян от множество изследователи е по-скоро погрешен. Поощряването на децата, особено с материални придобивки би могло да доведе не само до злоупотреби спрямо родителите, но и до засилване на потребителските настроения на децата и формирането на един постоянен и само консуматорски стил на поведение.

Аналогично, но в друг аспект е използването на немотивирани и случайни наказания, които често след това биват отменяни без обяснения от родителя. Това поведение е признак за хаотичен стил на възпитание, който е особено неадекватен. Непоследователността в отношението на родителите към децата е изключително добре синтезирана в мисълта на Джон Лок: “Вие никога няма да можете да го научите да управлява своите влечения, ако поставяйки му прегради в един случай, Вие компенсирате това с решението си да удоволетворите същото това влечение в друг случай.”

Както се вижда от множеството описани случаи на семейна дисхармония, трудно би могла да се очертае рязка граница между детето – престъпник и детето – жертва. В повечето случаи те корелират помежду си. Именно за това при извършване на евентуално престъпно деяние от страна на юноша е не просто желателно, а задължително и необходимо да се разкрият всички източници и мотиви за действията му от страна на компетентните органи. В противен случай, едни прибързани наказателни мерки биха били не само неефективни, но и деструктивно влияещи върху личността му.

В пряка връзка със семейството, друг фактор, който оказва изключително силно влияние върху формирането и развитието на детската личност, е училището. В повечето случаи проблемите от едната среда – семейната или училищната пряко рефлектират върху другата и засилват и така съществуващият дисбаланс. Отношенията в класния колектив и взаимоотношенията, както между учител и ученик, така и между родител и учител са изключитлно важни за нормалното и ползотворно психическо развитие на детето. Основен мотив, който подтиква децата да работят добре е интереса проявяван от страна на родителите им кам образованието, чувството за сигурност и степента на стабилност в семейството. Често училищните проблеми са явен индикатор за разстройство на юношеската личност в следствие от негативните взаимоотношения с родителите.

Трудност и нерядко – мотив за прояви на девиантно поведение представлява проблема с адаптирането в ново училище. Ако възникнат трудности при интеграцията в класния колектив, то те пряко се отразяват на успеха в училище, на отношенията в семейството и на общото психическо състояние на детето. Благоприятното внедряване на юношата в тази нова микросреда зависи от правилното функциониране на системата “нов ученик – съученици - учители”.

Има няколко пътя за развитие на отношенията, които пряко зависят от статуса на ученика в предшестващата училищна среда. Първият вариант представляват случаите когато юношата е бил в лидерстваща позиция и в новата ситуация се стреми да извоюва тази си роля. Ако обаче бива отхвърлен могат да се предприемат активни противодействия от негова страна. Втората ситуация е значително “по-безболезнена”. Тя се изразява в сравнително бързата адаптация, тъй като новият ученик няма претенции към заемането на челните позиции в йерархичната структура на класа. Третата ситуация е пряко следствие от липсата на педагогически такт от страна на учителите (най-често на класния ръководител) и се изразява в лично негативно отношение към детето. Като реакция от страна на ученика може да се очаква не само бягство от часовете, но и водене на съученици от старото училище, които да заплашват юношите и дори учителите.

Тъй като междуличностното общуване в класния колектив оказва изключително голямо влияние върху формирането на детската личност, лошите взаимоотношения в класа биха могли да имат множество неблагоприятни и негативни последици и да окажат пряко влияние върху насочеността на поведението на юношата, като предизвикат появата на различни девиации. Създаването на обособени групички, често поляризирани на основата на успеваемостта, т.е. трудно успяващи и отличници, в много случаи е провокирано от страна на учителите, които изказват ясни предпочитания и толерират определен брой ученици, превърнали се в техни любимци. Често това води до реакция на протест и спомага за по-лестното адаптиране към криминогенни неформални групи. Разбира се, крайно неефективен е и другия полярен подход, който също не е изключен. Възможно е учителят до толкова да се отдаде на учениците, срещащи големи трудности с усвояването на материала, че съвсем да изолира отличниците като смята, че те могат да се справят и сами. Именно омаловажаването на усилията и успехите на учениците може да се превърне в мотив за противоправни действия. Още повече, че понастоящем съществува недостиг на организирана извънкласна дейност. По този начин детето, от една страна се загърбва от учителя, а от друга няма алтернативно поле за изява. “Изход” от тази ситуация, в стремежа към заместване, може да се превърне членуването в неформални младежки групи с асоциално поведение.

Тъй като двете основни социални среди, в които детето се формира и развива са олицетворени от семейството и училището като институции, негативните взаимоотношения между тях могат да доведат до изключително сериозен конфликт у подрастващия. Често този проблем не само, че не се разрешана, но и прогресивно расте чрез изхода, който търси юношата в приобщаването към другарска среда характеризираща се с девиантни прояви.

Известно е, че в началото на половото съзряване децата сформират т.нар. неформални юношески групи, които с течение на времето стават с все по-малък брой членове, но за сметка на това връзките се задълбочават и придобиват по-емоционална окраска. В този период контакта между детето и родителите все повече намалява и се насочва към приятелската група. Нормално за този процес е плавното му протичане. Ако той се осъществи рязко има опастност от натрапване на прекомерно влияние над юношата от страна на връстниците му. Често атмосферата в групата е неблагоприятна за развитието на детето, а тя бива подсилвана от стремежа към идентифициране с другите и доказване на определени качества, което често води до асоциални прояви. Нека не забравяме, че самото дете може и да не е бунтар по своята същност, но колективните групови прояви обикновенно заемат застрашителни параметри. Това се провокира и от неиндивидуалната, а груповата ангажираност спрямо дадено действие.

Макар и привидно, изолирано, семейството отново пряко влияе върху формирането на стремежа за включване към този тип групи от страна на юношата, тъй като те се изграждат най-вече от младежи, неудоволетворили потребностите си и отраснали в дисфункционална семейна среда. Този “стимул” може да се подсили и от недружелюбната училищна среда и неприемането на индивида от страна на класния колектив.

Съществуват няколко типа неформални юношески групи с криминогенна насоченост, които се класифицират по редица признаци. Според числеността си те биват малки (2 – 4 члена), средни (5 - 8 ) и големи (9 и повече). Колкото по-голяма е групата, толкова по-голяма е и нейната криминална активност и мобилност, тъй като персоналната отговорност за постъпките на практика липсва. Според половата си принадлежност те биват хомо – или хетерогенни. В по-голямата си част обаче се състоят предимно от момчета, докато момичетата, ако има такива са пасивни членове и често задоволяват сексуалните потребности на младежите от групата. Според характера на взаимоотношенията между членовете те биват интровертно или екстровертно насочени, като при вторите се наблюдава явен или скрит процес на разпад.

Друг важен показател е степента на организираност, на база на която се класифицират на организирани, неорганизирани и ситуативни групи. При първият тип съществува строга, йерархична структура, състояща се най-общо от лидера и лидерстващите и останалите членове на групата. Управлението може да бъде пряко или косвено (чрез близки до лидера членове). При неорганизираните групи, за разлика от първия вид няма строго определени правила за поведение. Включването, както и напускането на групата са свободни. Може би, действията на ситуативните групи са най-опасни и мащабни. Те не се подчиняват на никакъв ред и последователност и възникват стихийно. Единственото, което свързва “членовете” е реакцията спрямо някакъв общ дразнител. (пр. фенове на футболен мач) Относно периода на съществуване групите биват постоянни и временни, като вторите обикновенно се саморазпадат след извършването на неколкократни криминални постъпки.

Постепенно се очертаха три главни топоса (семейство, училище и група от връстници), благодарение на които юношата осъществява своите социални контакти, влиза във връзка с реалния свят и не на последно място – се подготвя за живота на зрелия индивид, т.е. подготвя се за поемане ролята на член на гражданското общество с всички произтичащи от това права и задължения. При неправилно функциониране и разтройства в една или във всички системи, чрез които юношата осъществява контакта си със света, нерядко възникват различни компенсаторни механизми свързани с употребата на алкохол и наркотични вещества, които от своя страна представляват непосредствен фактор, стимулиращ в голяма степен проявите на асоциално поведение.

Посочват се различни мотиви за посягането към наркотици: любопитство, утвърждаване или повишаване на личния статус сред връстниците, употребата на тези вещества като норма за принадлежност към отделна група, преодоляване на различни стресови ситуации или пък явна или скрита форма на протест.

Статистиката е доста тревожна. През 1960 г. регистрирания брой наркомани у нас е бил 50 души, през 1986 – 1028 души, а през 1992 – над 1800. (Петров, 1998, 236) Освен това долната възрастова граница на наркоманите пада все по-драстично. През 1970 г. – 16г., 1986 г. – 14 г., 1990 г. – 13 г. Голяма част от тези младежи извършват различни по същността си противоправни деяния под влияние на наркотик или с цел – набавянето му. Проблемът не присъства само у нас, а се е превърнал в заплаха за целия свят. В Гърция например, през 1990 г. са регистрирани 80 000 наркотично зависими, т.е. на всеки 1000 човека има 8 наркомани, а на всеки три дни умира млад човек от свръхдоза. Показателно е твърдението на холандския учен Р. Вейенбург, според който “наркотрафикът е втора световна индустрия след петролната и преди оръжейната”. (Петров, 1998, 237)

Характеристиката на т.нар. “четвърта вълна” на този процес в България е обезпокоителна. На първо място се наблюдава не само епидемично разпространение на злоупотребата с наркотици, но и засилване на наркопрестъпността. Хероинът се превръща в основен употребяван наркотик сред 95% от българските наркомани. Той бива приеман венозно и поради недостатъчна хигиена и стерилност на иглите, случаите на хепатит “С” и СПИН са десетки пъти повече отколкото сред останалата част от населението.

Като все по-честа причина за посягането към наркотик се сочи разрива между поколенията, с който се занимава био – психо – социалният модел, разглеждащ наркоманиите като системно разтройство, което възниква в условията на проблемно обществено развитие и неефективно функциониращи семейна и училищна среда.

Наблюдават се различни явления при приемането на вещества, предизвикващи зависимост, като първоначално настъпват удоволствени изживявания, но при системна употреба в продължение на дни и седмици се формира толерантност, изразяваща се в това, че за получаване на същия ефект е необходима по-висока доза. По-късно настъпват физическата и психическа зависимост, които проправят пътя на пристрастяването и евентуалните абстинентни явления при отнемането на наркотика.

Най-известните лекарствени средства, предизвикващи зависимост са:

Тип въздействие	Представители	Степен на зависимост
Общо подтискащи ЦНС (депресанти)	Алкохол Барбитурати Органични разтво- рители	Много силна Силна Силна
Болкоуспокояващи	Морфино – подобни (морфин, хероин, кодеин)	Много силна
Успокоителни (транкви- лизатори)	Бензодиазепини (диазепам, релани- ум, валиум)	Умерена
Психостимулатори	Амфетамин Кокаин Кофеин Никотин	Силна Много силна Слаба Много силна
Психозомиметици	Диеталамит на лизергиновата киселина Мескалин Фенциклидин Канабис (мариху- ана, хашиш)	Липсва   Слаба или липсва Умерена Слаба или липсва

По Пирьова, 2000 г.

Общите симптоми при употреба на наркотични вещества са различни, но като цяло се наблюдават възпаления на клепачите и носа, внезапни промени в настроението, разстроена храносмилателна система и излъчване на лоша миризма от тялото. Също така закуба на интерес към училището и изопачени морални ценности.

Последният фактор за формиране на различни девиации в поведението, който ще бъде разгледан в настоящата разработка е свързан с проблема за сектите, който е изключително актуален в нашето съвремие. Като цяло сектата представлява религиозна група или движение, което се характеризира със следните отличителни черти: има върховен водач, който често е почитан като Бог. Съществува строго определена йерархична структура с висока степен на подчиненост на низшето мнозинство над превилигированото управленско малцинство. Освен това се използват различни методи и приоми за промиване съзнанието на последователите. Прикрито или явно водачите често удоволетворяват своите властнически, сексуални и материални потребности за сметка на редовните членове.

Криминогенните секти имат три форми на влияние върху юношите. На първо място те изграждат личности с анормални промени в поведението и различни трудности в общуването. На второ място формират хора, които не признават държавата като институция и не спазват гражданските си права и задължения. Не на последно място тези секти доста успешно насочват подрастващите към различни по същество прояви на престъпно поведение.

Една от най-известните, в световен план криминогенна секта е “Обединителната църква на Муун”, която е забранена в над 30 страни в света. Една от най-ужасяващите й доктрини е свързана с т.нар. “теория за границата на живота”, според която най-низшата е предназначена за проститутките, бившите престъпници и други – до 25 години, като след тази възраст те трябва да прекъснат живота си. Втората граница е до 35 години, в която ако до тази възраст представителите не са станали членове на елита на сектата трябва да прекъснат живота си най-често чрез самоубийство. Висшата класа е тази на водача и неговите наместници, за които ограниченията отпадат.

Друга секта, залагаща на сексуалното насилие е т.нар. “Семейство” или “Децата на Бога”, в която на деца от 3,5 до 12 години са натрапвани принципите на свободната любов и са особено насърчавани сексуалните отношения на децата с по-възрастните.

"Войните на Христа” е най-явно агресивно насочена по отношение на цялото общество.

Напоследък в особено опасни се превърнаха т.нар. сатанински секти, свързани с култа към дявола, който води началото си от 17 в. Той се характеризира с дяволопоклонничество и организиране на кървави жертвопринушения. В началото на 20 в. сатанизмът придобива идеологическа окраска чрез внушение на омраза и жестокост към определени етноси. (евреи, цигани и др.) Според психологическите изследвания, провеждани с жертви и последователи на сатанински секти, основното при тези култове е смяната на местата на ценностните възприятия, на добро и зло, на позволено и забранено. Това изкривено възприемане на нравствените норми е основата за различни оправдания на последователи на сатанизма, че следват своя “морален кодекс”.

Методите за привличане на последователи залагат изключително на психологическото въздействие. Известен е “методът на програмирането”, при който се използва формулата: “Ако обекта каже нещо, то десет други казват обратното”. Той е особено ефективен и спомага за по-бързите промени в ценностната система на юношата, а оттам и в поведението му. С “методът на предизвиканата криза” се привличат юноши, които имат проблеми в семейството, училището или другарската среда, като тези конфликти изкуствено се преувеличават и задълбочават кризата. Съществуват и множество други прийоми и похвати за вербуването на млади хора. Често изходът е трагичен и освен, че юношите са заставени да крадат и проституират в повечето случаи слагат сами край на живота си.

За жалост, времето в което живеем предлага на младите хора множество изкушения, на които биха могли да се поддадат, за това отговорността за изживяването на едно пълноценно юношество е в ръцете, както на родителите и на самите деца, така и на цялото общество.

Проблемите засегнати в разработената тема са неизчерпаеми по същността си, така както е безкрайна и неопознаваема детската душа. Криза или щастие, забулено с тайнствени страхове или пропито с радост и утеха, юношеството е неизменна част от развитието на човешкия живот. То е онзи полет на мечтите, стремежът към по-добро бъдеще, който може би е наивен, но определено красив. И най-страшното, онова което прекършва крилете на детските стремления е липсата на любов. В най-подходящ завършек, в този аспект се превръщат думите на Дж. Стайнбек от произведението му “На изток от Рая”: “За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери... С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление... Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина, друго открадва, дано златото го направи обичано; третото тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщение и нова вина.”

1. Брадшоу, Дж.. Тайните на семейството. С. 2002

2. Дако, П. Фантастичните победи на модерната психология. С. 1995

3. Долто, Фр.. Тийнейджърите – най-после отговор на вашите въпроси.

С. 1995

4. Маджаров, Г. Развитие на психиката в детско-юношеска възраст.

5. Маджаров, Е. Психологическо портретиране на правонарушителите.

С. 2001

6. Петров, Г. Детската престъпност. ВТ. 1998

8. Стаматов, Р. Детска психология. Пл. 2000

9. Тодорова, Е. Социална психология. С. 1995

10. Фили, доц. д-р. За наркоманите.

www. psychology – bg.com