Фьодор Михайлович Достоевски
Изтегляне 55.5 Kb.
|
1 2
filosofski-idei-v-tvorchestvoto-na-dostoevski-i-tolstoiiСвързани:
istoricheski-razvoii-na-bylgarskiya-pravopis, fonetika-sistema-na-glasnite-i-syglasnite, ezikoznanie-fonetika-i-fonologiya (1)
| Лев Николаевич Толстой (1828-1910) е смятан за един от най-великите романисти от Златния век на руската литература. Литературната си дейност започва през 50те години на 19 век и завършва със смъртта му през 1910г., няколко години след Първата руска революция. Основно неговата дейност се пада на следреформената епоха. В този предреволюционен период Толстой станал изразител на идеите и настроенията на патриархалното селячество. Наречен е „огледало на руската революция“, затова се смята, че противоречията във възгледите му са отражения на социалните явления, които определяли психологията на различните слоеве и класи в тази следреформена, дореволюционна епоха.
В едно от писмата си от 1887г. Толстой нарича себе си нямащ „професионално отношение към философията“ („Полное собрание сочинений“ т.64, 1953г.) Заедно с това в „Изповед“ той пише: „Философията винаги ме е занимавала, аз обичах да наблюдавам този напрегнат и строен ход на мислите, при които всички сложни явления за света се свеждаха – от разнообразие – към единство“ (Полн. собр. соч., т.23, 1957г.) Толстой смятал за свой водач в областта на философията Жан-Жак Русо. В едно от философските размишления от 1846г. Толстой се изказва като противник на рационализма на Декарт с неговия тезис : „Мисля, следователно съществувам“. Вместо Декартовото “cogito” (мисля) Толстой предпочитал да постави “volo”, т.е. желая, чувствам. Споделяйки учението на Русо за „естествения човек“, който излиза прекрасен от ръцете на природата и след това се развращава в обществото, младият Толстой много мисли над това, по какъв път нравствено взискателният човек може да преодолее гибелното въздействие на околната среда. Той смята, че съзнанието определя общественото битие. Единственият „ръководител“ на човека в живота се оказва „всемирният дух, който ни прониква“ („Люцерн“ 1857) Близък до философията на Русо е и възгледът на младия Толстой за природата и за отношението на човека към нея. Той рязко противопоставя „естествените“ природни закони на „изкуствените“ закони на обществото. Отрича прогреса, смята, че признаването на цивилизацията за благо е „въображаемо знание“, което унищожава инстинктивните потребности за доброто у човека. В началото на творческата си дейност Толстой още не стоял на позициите на патриархалното селячество. Социалната противоположност на интересите на народа и на господстващите класи още не били напълно осъзнати от него. Още тогава обаче той прави извода, че „в поколенията труженици се крие и повече сила, и по-голямо съзнание за правдата и доброто, отколкото в поколенията на бароните, банкерите и професорите...“ През 1863-1869г. Толстой създал романа „Война и мир“, наситен с голямо философско съдържание. Произведението оставя впечатлението за неунищожимостта на живота в неговото вечно движение и развитие. Истинският живот, смятал Толстой, се ръководи от идеалите на доброто, правдата и простотата (естествеността). Изходният тезис на философско-историческата концепция, отразена във „Война и мир“, е признаването на народа, а не на отделни видни дейци за първооснова на историческите събития. Така Толстой отрича волунтаризма, търсенето на причините във волята на един човек. Подценявал значението на историческите личности, като ги наричал „етикети“, които дават само название на събитието. Но заслугата му се състои в това, че в своето творчество той поставил въпроса за ролята на народа в историческия процес. Толстой обаче не можел да разбере правилно същността на законите, които определяли живота на обществото. Той противопоставил „стихийното“ начало на историческото развитие срещу целенасочената дейност на хората. Така в своята философия на историята той стигнал до фаталистични изводи. Влизайки в противоречие с фаталистичната концепция, изобразената от Толстой във „Война и мир“ действителност го довежда до осъзнаване на историческите закономерности. През 70те години философските въпроси продължават да интересуват Толстой. По този повод той води широка преписка с Н.Страхов (философ, публицист, критик). Възразява срещу това, че Страхов противопоставя „обективния дух“ на „обективния свят“. През 1885г. Толстой му пише: „Струва ми се, че индийците, Шопенхауер, мистиците и вие правите с нищо неоправданата грешка, че признавате външния свят, природата за безцелна фантасмагория“ (Полн. собр. соч. т.63, 1934г.) В своите разсъждения Толстой подчертава „естествената целесъобразност“ на природата. Той рисува природата толкова вярно и дълбоко, че тя „не се описва, а живее“ (Плеханов) в неговите произведения. Този реалистичен подход към явленията на природата влизал в противоречие с неговата общофилософска идеалистическа концепция, според която „същността на живота“ се намирала вън от материалното битие. Толстой се изказвал отрицателно и за някои идеалистически концепции на светоразбирането, по-специално за Хегеловото учение за „абсолютната идея“, въплъщаваща се в природата и особено за спиритичните теории. В навечерието на революционната ситуация от 1879-1881г. Толстой живо се интересува от обществените въпроси на съвременността. Неговото творчество през тези години е проникнато от напрегнати религиозно-нравствени и социално-философски търсения. Това бил период, който непосредствено довел до прелом в светогледа на Толстой, до разрив с възгледите на дворянската среда, към която той принадлежал по рождение и възпитание. Съществено се изменила социалната позиция на Толстой, в следствие на което в последните си произведения изразил идеите и настроенията, създали се у милиони руски селяни през времето, когато настъпва буржоазната революция в Русия. През 80те и 90те години Толстой създава серия от религиозно-философски и социално-философски произведения: „Изповед“, „В какво е моята вяра?“, „Какво да правим?“, „За живота“, „Царството божие е в нас“ и други, в които изобличава експлоататорския строй, критикува официалната религия, догматичното богословие. Насочва срещу религиозно-църковната идеология цялата сила на своя ум и талант. Църквата и богословието намерили в лицето на Толстой най-непримирим и безпощаден противник. След публикуването на книгите „Изповед“, „Изследване на догматичното богословие“, „В какво е моята вяра?“ Толстой подлага на критика частната собственост, антинародната държава, милитаризма и др. След като изобличил всички тези „измами“, той стига до извода: не може да се живее така, както живеят хората на съвременното общество. Необходимо е да се измени животът. „Съществуващият строй на живота подлежи на разрушение... „ – заявява Толстой. Според него строя трябва да се замени с комунистически, социалистически, „да се унищожи насилието и да бъде заменено със свободно и любовно единение на хората“. Този социален строй според Толстой бил източника на злото, жестокостта и несправедливостта на земята. „Не, този свят не е шега, не е само долина на изпитанията и на прехода към по-добър, вечен свят – пише той в своя дневник през 1894г., - а това е един от вечните светове, който е прекрасен, радостен и който ние не само можем, но и трябва да направим по-прекрасен и по-радостен за ония, които живеят с нас, и ония, които ще живеят след нас в него“ (Полн. собр. соч. т.52) Религиозните обещания за блаженство след смъртта като награда за земните страдания не привличали Толстой. Земният човешки живот според него трябва да бъде прекрасен, животът „във въображението“ е живот „в умопомрачение“ (Полн. собр. соч. т.23) Търсейки пътя към щастие на земята, зорко доловил в богословските и философски теории за неизбежното зло на земния живот скрит опит да се оправдае съществуващият ред на нещата. От това гледище Толстой рязко критикува песимизмът на Шопенхауер – „Винаги ми се иска да кажа на песимиста: „ако светът не ти е по вкуса не се перчи със своето неудоволствие, напусни го и не пречи на другите“.“ След като се отказал да признае материалните условия в тяхното историческо развитие за основа на общественото битие, писателят стигнал до представата, че нравственият живот на всеки човек е единственото средство за борба със социалното зло. Така възникнала неговата идеалистическа концепция, според която разбирането на смисъла на живота от всеки човек е основа на човешкото битие. Експлоататорският строй се утвърдил според него, защото хората изгубили религиозното съзнание за своя живот, и този строй ще бъде унищожен тогава, когато те отново усвоят този религиозен смисъл. Той видял осъществяването на своите социални идеи в нравственото самоусъвършенстване и непротивене на злото с насилие. Той предлагал борба с несправедливия икономически строй по пътя на нравственото усъвършенстване на богатите , посредством пасивната съпротива на бедните, чрез отказване на трудещите се от задълженията си. В системата на философските възгледи на Толстой централното място принадлежи на етиката. Неговото етическо учение е сложно и противоречиво. Отричайки безнравствеността на буржоазното общество с неговия принцип за „най-голяма изгода“ той се стремял към установяване на „истински човешки отношения“ между хората. Той смятал, че не обществените отношения определят етиката, а напротив, че личната етика „надраства“ формите на общественото битие и с това ги заменя. Неговото учение за личното благо, което било независимо от материалните условия на живот и ги пренебрегвало, завършвало с проповед на аскетизма. Толстой отправя критика срещу „узаконеното“ насилие на нищожно малцинство над огромното мнозинство на трудещия се народ. Именно това насилие изобличава той в своите публицистични и художествени произведения. Заедно с това се отнася отрицателно към въоръжената борба, на революционерите с която отговаряли на правителственото насилие. Според неговата теория злото не може да се унищожи със зло. Срещу всяко насилие, и правителствено, и революционно, Толстой противопоставя утопичния закон на „любовта“, закона на „братския живот“ на всички с всички. Толстой смятал, че основно свойство на изкуството е неговата „заразителност“. Според него истинското произведение на изкуството предава авторските мисли и чувства толкова развълнувано, че „заразява“ с тях читателя, зрителя, слушателя. Критикувал изкуството, което е съобразено с потребностите на богатите класи. „Хората на науката и изкуството биха могли да кажат, че тяхната дейност е полезна на народа само тогава, когато хората на науката и изкуството си поставят за цел да служат на народа, така както сега те си поставят за цел да служат на правителствата и на капиталистите“ – пише Толстой в трактата „Какво да правим?“ (Полн. собр. соч., т.25) Светогледът на Толстой, който се формирал пред 80-90те години, бил далеч от единство и цялостност, проникнат от дълбоки противоречия. Философи и публицисти се опитвали да изобразят Толстой като мислител, който бил „намерил синтеза“ и изработил стройна философска и нравствено-религиозна система. „Не е вярно – пише В.И.Ленин – Именно синтеза нито във философските основи на своя мироглед, нито в своето обществено-политическо учение Толстой не съумя, по-точно: не можа да намери“ (Ленин. Съч. т.16, стр. 383) Толстой критикува редица течения в буржоазната философия. Той с особен гняв се нахвърля върху Ницше и неговите последователи. Ницше той наричал „умопобъркан“. В края на живота си Толстой стига до песимистичен за себе си и за своята религиозно-нравствена проповед извод. През 1909г. той пише: „Главното обаче, в което аз грешах, е това, че любовта върши своята работа и сега в Русия със смътните наказания, бесилките и пр.“ , а на друго място той признава, че насилието е отчасти основа на живота. (Полн. собр. соч., т.57, стр 26.) Бягството на Толстой на осемдесет и три годишна възраст от Ясна Поляна било от една страна, предизвикателство на Толстой-протестанта, от друга – свидетелство за историческото поражение на „толстоизма“. Това бягство ознаменувало отказването от „господарските“ условия на живот. „Толстой е велик като изразител на идеите и настроенията, които се били формирали у милионите руски селяни към времето на настъпването на буржоазната революция в Русия“ - казва Ленин (Ленин, „Лев Толстой като огледало на руската революция“, Съч., т.15, стр 203) Толстой е велик, защото той „с грамадна сила, увереност и искреност постави цяла редица въпроси, които засягат основните черти на съвременното политическо и обществено устройство“ (Ленин, „Л.Толстой и съвременното работническо движение“ Съч., т.16, стр.339), защото неговото творчество отразява по свой начин световното значение на руската революция. Използвана литература: „История на философията“ том 4 И.М.Михайлов – за светогледа на Ф.Достоевски Л.Д. Опулская – за светогледа на Л.Толстой Изтегляне 55.5 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2