Фердинанд Хайнрих Урбих е роден на 30. 12. 1861г в град Кройцбург Германия. През 1880г. Урбих постъпва в учителския семинар



страница1/3
Дата24.05.2017
Размер492.39 Kb.
#22005
ТипСеминар
  1   2   3



Глухотата се наблюдава във всички съвременни общества, обаче сведенията за нея датират още от първите цивилизовани общности на Египет и Месопотамия, което свидетелства, че тя вероятно е съществувала през цялата човешка история. Глухотата вродена или придобита, не е ограничена в определени расови групи или типове на социална структура. Фактът, че генетичната глухота може да бъде обусловена от широк кръг разнообразни фактори, както и това, че тя може да се придобие следствие на различни заболявания подсказва, че глухотата може да бъде открита с голяма честота в човешката популация.

След Освобождението на България от османското иго страната ни се изгражда като свободна държава във всяко отношение: политическо, икономическо, военно, съдебно, административно, културно – просветно и т.н..

С присъщия за народа ни интерес към знания и просвета започва изграждането на българското училище. Но все още липсвали предпоставки за образованието на слухово и говорно увредени подрастващи. И идеята за тяхното обучение и възпитание се родила 20 години по – късно, когато в страната ни идва немският сурдопедагог Фердинанд Хайнрих Урбих.

През 1898г. в ежедневния български печат се появява едно кратко съобщение под надслов “Училище за глухонеми”. В него се съобщава, че у нас за пръв път се открива частно училище, в което немският учител за глухонеми Фердинанд Урбих ще преподава, “според най – новата звучна метода на български език всички предмети по програмата на основното училище в България”. Това съобщение оповестява началото на образованието на лишените от слух деца у нас, за които дотогава никой не се е замислял.

Фердинанд Хайнрих Урбих  е роден на 30.12.1861г. в град Кройцбург Германия.

През 1880г. Урбих постъпва в учителския семинар в Айзенах, където попада под влиянието на станалия по – късно известен педагог Вилхем Райн. В Айзенбах Урбих имал случай да наблюдава начин на обучение на глухонеми ученици. Тази дейност допада на неговия състрадателен дух и той известно време хоспитира в института за глухонеми във Ваймар. По това време в него се оформя решението да се посвети на делото за обучението и възпитанието на глухите деца. През 1883г. постъпва като учител хоспитант в института за глухонеми в Хамбург. Тук обаче той не може да се примири с дидактичния формализъм, който господствал в тогавашните училища за глухи в Германия. Критичният му ум, свикнал на размисъл и търсене на нови, но правилни пътища в учебната работа, се бунтувал против тази скованост. Ето защо Урбих посреща с радост случайно отдалата му се възможност да напусне института и да стане частен учител на едно глухо момче в Хайзелберг. В периода 1886 – 1897г. използва възможността да попълни своите знания в подготовката като посещава лекции в университета по езикознание, анатомия, физика, фонетика, философия при най – добрите тогава професори. В същото време положил успешно в гр. Камберг държавен изпит за редовен учител – специалист за глухонеми.

На 15.04.1898г. след като е получил разрешение от тогавашния министър на Народното просвещение Иван Вазов, Урбих открива в София първото българско частно училище за глухонеми деца. Той започва работа с 12 ученика и работи сам в училището към което  обществеността започва да проявява интерес.

През 1906г., когато министър на народното просвещение е вече д – р Иван Шишманов, с решение на Народното събрание частното Училище на Урбих се поема от държавата и става Държавен институт за глухонеми с директор Фердинанд Урбих.

Високо съзнателен и предан на учителското си звание, Урбих работи в България неуморно в продължение на 18 години, през което време не само поставя основите на учебно – възпитателната работа с глухи деца, но подготвя първите сурдопедагози у нас.

В първите години от развитието си у нас образователното дело на глухите е осъществено по немската гласово говорна система, въведена от Урбих. Той е прилагал господстващият по онова време в Германия и в другите западноевропейски страни чист устен метод, най – характерното за който е:

1. Преди откриването на говорните звукове се правят системни упражнения за развитие на дишането и говорните органи.

2. Същинското артикулационно обучение започва след приключването на предварителните упражнения.

3. Говорните звукове се откриват поотделно при определена последователност, съобразявайки се с дидактичния принцип от лесното към по – трудното и от простото към по – сложното. Всеки новооткрит звук се свързва с вече познати гласни или съгласни звукове и се образуват срички, а след това – от сричките – думи. Като основни анализатори, чрез които учениците възприемат произношението на звуковете са използвани зрението и осезанието. Ако това се окажело недостатъчно се прибягвало към използването на механични средства. Запознаването с буквите смислово едновременно с откриването на звук. Критичното отношение на Урбих към чистия устен метод става причина той да внесе към него някои подобрения, по съществените, от които са:

- отричане значението на предварителните дихателни упражнения и на упражненията на говорните органи

- отрича изолираното откриване на звуковете и въвеждане на непременното им свързване с други звуци във вид на сричка

- използване на естествената мимика в процеса на обучението.

В своя стремеж да търси все по обективни форми и методи на обучение на глухите деца през 1910г. Урбих прави единствен в световната сурдопедагогика практика опит да въведе обучението по стенография. Резултатите от този експеримент се оказват много сполучливи, но за съжаление той остава незавършен.

По – късно върху системата на обучение на глухите учащи се във България силно влияние оказват възгледите на Мориц Хил и на Йоханес Фатер, най – страстния привърженик и застъпник на чистия устен метод. И  тъй като в училището за глухи в София и в откритите по – късно училища във Варна и Пловдив продължава традициите да се поддържат връзки с немската сурдопедагогика. От вниманието на българските сурдопедагози не отбягват схващанията и на Малиш и Кверн, а също така и на известния унгарски дефектолог Густав Варци. Отделни учители, които са имали възможност да се запознаят със схващанията на тези автори, са ги прилагали частично в своята практика.

Опит да обоснове и да въведе в практиката нов метод за артикулационно обучение прави Иван Шинков, който остава директор на Софийското училище за глухи деца след като Фердинанд Урбих е напуснал. Той застъпва становището, че артикулацията у глухите ученици трябва да се изгражда на базата на неволевите автоматични говорни движения, без участието на волята и съзнанието. Този така наречен психологичен метод не може да намери почва за развитие.

След разширяване на мрежата от училища за глухи и след приемането на всички глухи деца, подлежащи на обучение, с подобрение на организацията, съдържанието и методите на работа. Още през 1949г. широко е обсъждан и прилаган в практиката звуковият аналитико – синтетичен метод при обучението на глухите ученици. По – късно е въведено изучаването и прилагането на дактила. Въз основа на концепцията за развитието и пластичността на централната нервна система и за компенсаторните възможности на запазените анализатори, пред сурдопедагозите са разкрити широки перспективи за подобряване на учебно – възпитателните резултати. Заслужава да бъде специално отбелязано внедряването на предметно – практическата дейност в училищата за глухи, с което се улеснява усвояването на речта в процеса на дейността на децата.

Девети септември 1944г. заварва делото за обучение и възпитание на глухите у нас в тежко състояние: три училища за глухи деца, настанени в малки сгради, нехигиенични и неподходящи учебни заведения, малък брой учители – специалисти, които обучават само четиринадесет  но сто от подлежащите на задължително обучение глухи деца; безплановост в учебно – възпитателния процес; неустановени и несигурни учебно – възпитателни методи.

При съществуващите тежки икономически и политически условия на живот в страната ни след 9 септември и след Отечествената война е извънредно трудно да бъдат веднага разрешени всички важни проблеми в тази посока.

Още през 1937г. е започнат строеж на сграда за Софийското училище за глухи, Която е завършена след 9.09.1944г.. Специално проектирани сгради са построени и за училищата в Пловдив и Търговище. Това дава възможност всички глухи деца, подлежащи на обучение да бъдат приети в училищата.

За ликвидиране на неграмотността сред възрастните глухи Съюзът на глухите във България по собствена инициатива организира специални курсове за ограмотяване.

В Закона за народната просвета от 1948г. се предвиждат редица важни придобивки. В тях се постановява, че образованието на всички глухи деца става задължително и безплатно, курсът на обучението с една година и става 9 – годишен, като полученото по този начин образование се признава за основно, установено е диференциране на образованието в зависимост от интелектуалните способности, състоянието на слуха и времето на настъпване на слуховото увреждане.

За по-правилното организиране на обучението на глухите деца с интелектуална недостатъчност е организирано специално училище в гр. Мъглиж, Старозагорско.

Въпросът за прилагане на диференцирано образование на децата със слухови остатъци става особено актуален след бързото развитие на електроакустиката и открилата се възможност в учебния процес да се използват звукоусилващи апарати. Във връзка с това през 1962г. по инициатива на Венелин Иванов е открито специално училище за тежко чуващи ученици, на което той е първият директор.

По – късно през 1969г. в София и Пловдив са организирани центрове зе рехабилитация на слуха и говора, в които въпросът за повишаване субективното значение на слуха се разглежда на по – сигурна научна основа.

До 1949г. училищата за глухи нямат учебни планове и програми.Първите общозадължителни за всички  училища за глухи планове и програми са създадени в 1951г., а през 1955г. в тях са внесени значителни подобрения. През 1965г. е наложена нова преработка на плановете и програмите.

След като са съставени и въведени учебните планове и програми възниква необходимостта и е възможно съставянето на специални учебници за училищата за глухи деца. Първите три учебника са създадени през 1952г., докато се стига до издаването на учебници за всички класове и по всички учебни предмети.

Направения преглед на развитието на делото за обучение и възпитание на глухите ученици у нас става ясно, че то се е зародило твърде късно в сравнение с развитието му в другите европейски страни. Направило първите си стъпки като частно дело, след това то бива поето от държавата, но тя се е отнесла към него много скъпернически. От 1906 до 1944г. т.е. в един почти 40 – годишен период са били създадени условия за даване образование и възпитание едва 14 но сто от слуховоувредените български деца. Образователното дело за глухи се е развивало като филантропично дело, като незначителен придатък към общото образование.

Сурдопедагогиката е научна дисциплина, изучаваща организацията, обучението и възпитанието на деца и възрастни с нарушен слух. Названието на тази дисциплина произхожда от латинското surdus (глух) и гръцкото paidagogike (наука за възпитанието на детето). Съвременната сурдопедагогика включва теория и практика за образование на две основни групи лица с нарушение в слуха: глухи и слабочуващи. В системата на научните знания тя се явява един от отраслите на специалната педагогика, която влиза в структурата на дефектологиите. Благодарение на особените си сурдопедагогически подходи към децата с недостатъци на слуховите възприятия се създават образователни условия, адекватни на техните потребности и способности. В структурата на дефектологическите знания сурдопедагогиката има свои обект, субект и предмет. Въпроса за обект, субект и предмет не може да бъде решен в произволна и абстрактна форма. За да се отстрани двусмислието и несъобразността в този толкова принципен въпрос трябва да се направи анализ на методологическите основи на сурдопедагогиката, отчитайки различията на нейната теория и практика.

Децата с диагноза дълбока глухота, които не получават полза дори и от най-мощните слухови апарати, са откъснати от достъпа до ежедневните звуци, които всички ние приемаме за даденост, и най-вече от общуването със семейството. Ако не чуват речта на околните, е почти невъзможно да развият говора си,  което води до значителни затруднения в обучението, ограничени възможности при избора на професия и като цяло се отразява на качеството на живот. Кохлеарната имплантация би могла да даде на тези деца нова надежда за бъдещето, като им осигури достъп до ежедневните звуци и говорната реч. С адекватна пост-оперативна грижа и подкрепа, те биха имали възможността да развият разбираем говор и да се възползват от всички предимства,които той носи….

…..Приблизително 1 на всеки 1000 деца се ражда с увреден слух. Допълнително има и деца с прогресираща слухова загуба или такива с късно придобита глухота след прекаран менингит или някаква друга причина. В някои от тези случаи кохлеарната имплантация е подходящо решение. Обикновено към нея не се пристъпва преди детето да е навършило една година, но ако искаме то да получи максимална полза от кохлеарния имплант, добре е тя да се извърши възможно най-рано, за предпочитане преди детето да навърши 5 години. Това е възрастта, в която речта се развива с най-бързи темпове и след нея на децата се налага да учат как да идентифицират звуците от импланта.

Има големи спорове относно имплантацията на малките деца. Някои хора смятат, че трябва да се изчака, докато детето стане на 16 години, за да може само да вземе това решение. За съжаление глухите деца, които не са имплантирани до тази възраст, ще имат ограничена полза от употребата на кохлеарния имплант. Въпреки това имплантът би бил добро решение за тийнейджър, който е загубил слуха си в по-късна възраст, след като вече има развита реч.

Кохлеарната имплантация /КИ/ е ярък пример за практическото приложение на бързо развиващите се технологии и техните продукти в медицината. Основната й цел е подобряване на възможностите за използване на остатъчен слух при значителен слухов дефицит. Тя представлява имплантиране на електродна система във вътрешното ухо с цел възстановяване на слуховото усещане посредством електрическа стимулация на аферентните влакна на слуховия нерв. Основни принципи залегнали в идеята за кохлеарната имплантация са:



  1. Имплантиране на биологично съвместими материали в човешкото тяло, които да се приемат от него

  2. Да се осъществи възможността окончанията на слуховия нерв да реагират на електрическа стимулация.

Първите данни за електронна стимулация са от преди повече от 200 години – от 18 в., когато ученият Аlеssandro Volta стимулира по електронен път слуховия анализатор, чрез свързване на батерия 50 V с две метални пластини, които поставя в ухото си. Той описва усещане на звук, подобен на този от вряща вода. Това е и първият документиран опит за електронна стимулация директно в слуховия анализатор. До средата на 18 в., използването на този тип стимулация като терапевтичен метод е било категорично отхвърлено. Описани са опити за електронна стимулация през 18 и 19 в. в Париж, Амстердам, Лондон и Берлин. Установява се, че стимулирането на слуховия анализатор посредством прав ток не осигурява задоволително слухово усещане. Дука на Болоня през 1855 г. стимулира ухото с променлив ток. Резултатът е звук, подобен на пърхането на криле между стъклото на прозореца и завесите. Определено усещането е подобрено, но все още не е задоволително. През 1930 г. започва сериозно проучване на ефекта от електрическата стимулация на слуха. Съвпада с въвеждането на термоелектрическата клапа, която дава възможност за твърде прецизна електрическа стимулация в областта на слуховия анализатор. Два независими изследователски екипи - САЩ, СССР, откриват, че слуховото възприемане се подобрява значително при глухи пациенти, които са подложени на електрическа стимулация в областта на средното ухо.

Stevens и Jones (1939) откриват, че електрическите импулси могат да се преобразуват в звукови трептения преди да достигнат вътрешното ухо. Достигнатото по този начин слухово усещане носи названието „електрофоничен ефект". Двамата изследователи откриват, че електрическата стимулация на кохлеата, води до появата на слухово усещане. Причините са:


1. Средното ухо изпълнява ролята на трансформатор, т. е. преобразува промените в силата на електрическото поле в механични вибрации, които предизвикват звук.

2. Директната стимулация на слуховия нерв предизвиква слухово усещане. Изследванията през 40-те и 50-те години на 20 в. доказват, че слуховото усещане се поражда вследствие на локална стимулация на влакната на слуховия нерв, а не чрез създаване на електрическо поле в областта на кохлеата.

В края на 50-те години на 20 в. учени от Франция постигат първия успешен опит за електронна стимулация чрез имплантация на електрод във вътрешното ухо на глух пациент. След оперативната намеса, той започнал да възприема ритъма на речта и се установило, че стимулацията подобрява резултата от отчитането. 1957 г. Djourno и Eyries правят имплантация на електрод. Те използват електрода за директна електрическа стимулация на слуховия нерв. Пациентът им описва усещането, което се поражда вследствие на операцията, подобно на въртенето на рулетка в казино. С времето същият пациент започва да разпознава отделни елементарни думи, като едновременно с това се наблюдава подобрение на способностите му за отчитане и възможност за диференциация на звуците по височина, макар и в твърде ограничени граници.

1961 г. House Doyle правят имплантация на електроди в кохлеата на двама пациенти, които са в състояние да възпроизвеждат по подражание цели фрази. Все още се имплантират моноканални системи, които предават информацията без да осъществяват качествен анализ и трансформиране на сигнала. Всички тези изследвания подтикват учените към създаването на функционална и перманентна кохлеарна имплантна система (КИС). През 60-те години на 20 в. се полагат големи усилия за усъвършенстване на устройствата за кохлеарна имплантация. 1972 г. лекарите House, Simmons, Michelson имплантират първия удобен за носене моноканален имплант, пригоден за дълготрайна стимулация.

1978-1979 г. проф. Clark имплантира на практически глухи възрастни хора механизъм, който се състои от 10 канала.

Прогрес при КИ - 1980 г. д-р Hough, в Оклахома разработва магнит, който може да се имплантира подкожно, прави сигнала, предаван чрез кожата, по-ясен, и това е отправната точка за приложение на КИ в детска възраст.

Разликата между моно- и мултиканалните устройства е в броя на активните електроди. Моноканалното устройство може да бъде с един активен електрод, чрез който се предава цялата информация, а е възможно и имплантирането на няколко електрода, от които се избира един, който да предава сигнала, или всички електроди предават постъпващата информация - моноканално, мултиелектродно устройство. Когато няколко електрода се имплантират в кохлеата и чрез тях се предава различна информация, става дума за мултиканална система. Монокалните устройства се използват успешно по отношение на осигуряването на достъп до акустичната информация при пациенти, които са в състояние да се възползват от прости стимули. Мултиелектродните, мултиканални устройства са в пряка зависимост от възможността да се прилагат сложни стратегии за речево кодиране. Степента на подобрение варира в зависимост от индивидуалните особености.

Активното приложение на мултиканалните устройства започва в началото на 80-те години на 20 в.. Университетът в Мелбърн създава още по-прогресивна технология, която се състои от 22 канала и по този начин се появява първият в света мултиканален речеви процесор. Стимулира нервните влакна по протежение на охлюва, което осигурява по-добра диференциация на височината на акустичния сигнал. Те са организирани така, че на високите честоти отговарят влакната в основата на кохлеата, а на ниските честоти - влакната в горната намотка.

Тогава започват и първите клинични опити с деца в САЩ, а резултатите веднага показват по-високи показатели на речева перцепция.

От 1990 г. КИ официално се прилага при деца с практическа глухота. В България тези операции се осъществяват от 1999 г. Началото се поставя в ДУБ „Царица Йоанна" - гр. София. В настоящия момент кохлеарни имплантации се извършват и във Военно-медицинска Академия в гр. София.


Устройство и функции

КИ се поставят оперативно в охлюва и други части на ухото, които предават сигнала директно към слуховия нерв. Има компоненти, които са извън кохлеата, но в ухото, а някои компоненти от апарата се носят на тялото. Външните части събират, анализират, кодират и предават звуковата информация на имплантираните компоненти, които, от своя страна, приемат, декодират и предават акустичната информация към слуховия нерв. Външните части се изключват ежедневно, когато не се ползват. В тези моменти пациентът губи възможността си да възприема звукови сигнали с имплантираното ухо. Цялото устройство се състои от следните основни части:

1. Микрофон

2. Речеви процесор

3. Външен предавател

4. Имплантиран приемник,

5. Основен електрод и активни електроди.



Външни части



Речеви процесор с микрофон, който избирателно приема звуковите вълни и по тънък кабел ги предава към предавателя.

Предавател, който предава звуковата информация към вътрешния приемник. В самия предавател е вграден магнит, който през косата и кожата на черепа се държи за приемника.

Вътрешни части



Приемник, вгнезден в черепната кост. Той превръща звуковите вълни в електричество и ги предава по електродите към слуховия нерв.

Електроди, поставени в кохлеата.
При съвременните устройства микрофонът и речевият процесор са поставени в общ корпус, който се носи под формата на задушен слухов апарат. Особеност на по-старите системи е джобният речеви процесор, поставен в кутийка, която може да се носи на колан или в джоб. Предаването и анализирането на звука чрез КИС се осъществява по следния начин:

1. Звукът се приема от микрофона на речевия процесор. Захранваният с батерия процесор игнорира шума и подбира такива акустични сигнали, които са необходими за разбиране на речта. Чипът в процесора анализира и превръща звука в кодирани цифрови сигнали.

2. Тези сигнали се изпращат към външния предавател, който представлява магнитна бобина, която се поставя на главата над микрофона и речевия процесор.

3. Под външния предавател подкожно се имплантира друга магнитна бобина (приемник). Предавателят препраща кодирания сигнал посредством радиочестота през кожата към имплантирания приемник. Той превръща кода в електрически сигнали.

4. Основният електрод е имплантиран извън охлюва, а активните електроди са разположени в него. Сигналите се предават към електродите, които стимулират влакната на слуховия нерв. Като резултат от това сигналите се разпознават като звукове/звуци от централната част на слуховия анализатор и се предизвиква слухово усещане. Основна разлика между слуховия апарат и имплантът е, че слуховият апарат предава усиления сигнал към външния слухов канал, а имплантът предава импулсите директно към слуховия нерв; конвенционалният слухов апарат усилва звука в рамките на остатъчния слух на конкретния пациент, а КИ усилва звука в рамките както на ниските, така и на средните и високите честоти.

Добре е при избора на имплантант, родителите да се консултират не само с фирмата - производител,но и да потърсят мнението на други специалисти, както и това на родители, чиито деца вече са имплантирани.

Изборът на кохлеарен имлант налага познаването и разбирането на същността на различията между технологиите. Изборът на устройството зависи голяма степен отлиниката, която посещава пациента, от неговите предпочитания и тези на хирурга. В световен мащаб са налице центрове, които предлагат на пациетите избор на устройствата на всички производители на КИС, докато другите центрове предлагат една и две разновидности. У нас клиниките, в които се извършва хирургически интервенции предлагат възможности за избор между устройствата на двете фирми – представите ли.

Кохлеарната имплантация е сложен и дълъг процес, който най-общо може да се раздели на три основни периода: предоператитен, оперативен и следоперативен.

В постоперативния период при рехабилитацията и терапията на деца с КИС се прилагат същите принципи и последователни стъпки както при децата слуховопротезирани по конвенционален път. Целта е стимулиране на слуховото, речевото, социалното и емоционално - психическото развитие на малкия човек. За пациентите, които нямат запазени слухови представи, се изисква по-дълъг период от време, за да се приспособят към новите сигнали. Терапията е седмична и трябва да започне още през първия месец след включване на мултиканалната система. Тя съдържа: слухов тренинг, езикова и речева терапия, отчитане, разговори по телефона и комуникативни стратегии. Семейството и приятелите на пациента също се стимулират да присъстват на сеансите и да се обучат оптимално да контактуват в новите условия. Счита се, че децата с КИС трябва не само да се учат да слушат, но и да се обучават чрез слушане. Това диференцира две основни посоки за работа на постоперативната терапия – слухов тренинг и учене чрез слушане. /Тази дейност са извършва от слухово – речевият рехабилитатор, който посещава и работи със семейството и детето. Той извършва предоперативното изследване на комуникативните способности и определя нивото на развитие на речта на детето, което оказва помощ на родителите и специалистите на местно ниво. Основните му функции могат да се формулират по следния начин:


Каталог: images -> doc
doc -> Социалните услуги (2011 – 2015) Съдържание: Раздел а контекст и оценка на нуждите
doc -> Европейският земеделски фонд за развитие на селските райони
doc -> Решение №286/30. 08. 2012 г., Прот. №18 наредба за придобиване, притежаване и отглеждане на
doc -> Европейският земеделски фонд за развитие на селските райони
doc -> Доклад обобщава информацията за дейността на институциите в областта на интелектуалната собственост през месец януари 2008
doc -> Валентин топалов
doc -> Европейският земеделски фонд за развитие на селските райони
doc -> Република българия министерство на здравеопазването


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница