Фиц рой – по божия милост



Дата16.10.2017
Размер87.76 Kb.
ФИЦ РОЙ – ПО БОЖИЯ МИЛОСТ
Някой беше казал, че възрастния се различава от детето по цената на неговите играчки.
За "играчката" Фиц Рой ние намерихме спонсори в лицето на фирмите "Океански риболов" от Бургас, "Декотекс" от Сливен, "Сириус", "168 часа", "Кинтекс", "Меридиан 22" от София. Съдействаха ни още "Пиринтурист", "7М" и Българският алпийски клуб. Ние им благодарим за това, че в сегашното катастрофално положение те се отнесоха благосклонно към нас.

Два дни преди Нова година за Патагония заминахме четирима алпинисти от т. д. "Планинец"-София: Николай Петков, Иван Масларов, Кирил Тафраджийски, Владимир Нешев. На 16 февруари се завърнахме живи и здрави всичките, с Божия помощ стъпили на Фиц. Иска ми се да разкажа за това 50 дневно приключение...


Осъществи мечтите си!
Аз съм от поколението български алпинисти, което редовно започна да разгръща страниците на специализираните алпийски списания и мечтаех за супер изкачвания по множеството пръснати по света върхове. Има обаче няколко специални върхове-мечти за мен, които непрекъснато подклаждат огън в съзнанието ми: Матерхорн, Тре Чиме ди Ливаредо, Пти Дрю (Алпите), Ел Капитен (Йоземитите), Серо Торе и Фиц Рой (Патагония), Транго Тауър (Каракорум).

Когато изкачих Матерхорн, Чимите и Дрю разбрах огромното удовлетворение от това да изпълниш своя мечта. Но установих и друго: по-красиви са неизкачените върхове! Удивителното е, че Фиц изкачихме години след първите си опити да организираме експедиция в Патагония и то когато бяхме най-обезсърчени в изгледите за успех.

В самолета през океана ме гонеше натрапчивото чувство за предстоящ неуспех, и то защото простата логика ми го подсказваше: скоро не бях усещал горчивият му вкус. Конкретните действия след като експедицията тръгна позаличиха това неприятно усещане, но трудности от различен характер ни гонеха чак докато самолета се приземи на летище София 50 дни по-късно.

В Монтевидео - първият капан

Три месеца по-рано бяхме изпратили с българският кораб "Слънчев бряг" багаж, който с "Физалия" трябваше да пристигне в Монтевидео. Процедурата по освобождаването обаче продължи 8 дни и това беше върховно изпитание за психическите и финансовите ни възможности. Тук бюрокрацията си има свой латиноамерикански облик, който отмести всичките ни терзания от върхове и стени към административни проблеми и езикови еквилибристики. Запомнящи се неща ни се случиха още тук.

Една нощ, например, бяхме отседнали на хотел "звездоброй" в хубава градинка с мек зелен килим. В полунощ ни събуди един полицай, провери ни документите и учтиво ни пожела лека нощ.

Незабравими за нас ще останат и двата дни прекарани на корабите "Физалия" и "Актиния" в компанията на уважаваните от мен моряци. На капитаните и на "Океански риболов" специално сме задължени за това, че експедицията въобще продължи към Буенос Айрес с целият си 350 кг. багаж.

Валутни неприятности

Най-после се приземихме в Рио Галегос, последната ни дистанция с осигурен транспорт и с багаж набъбнал с още 150 кг. в Буенос Айрес (допълнително закупена храна).

Първата изненада приехме като агне на заколение - транспорта ни заедно с багажа до Ел Шалтел (на 600 км.) щеше да струва три пъти повече отколкото очаквахме.

Втората обаче ни съкруши - не искаха да обменят доларите, които получихме от касите на БНБ, поради странен печат върху банкнотите (всичките). Това ни коства доста допълнителни разходи на време, нерви и пари (поради обмяна по неизгодни курсове). Колкото повече се отдалечавахме от големите градове, толкова повече се затягаше финансовата примка около шиите ни. Въздуха ни спря в Калафат (на 300 км. от планината), малък оазис всред степта-пустиня, наречена Патагония.

На 600 км. от Фиц не растат никакви дървета, освен изкуствено засадени в малките оазиси-ферми, които се мяркат на по 20-30 км. Патагония е хълмиста равнина, покрита с тънка пясъчна почва, рядко-рядко обрасла с туфи и храсталак, жестоко и непрекъснато брулена от силни западни ветрове.

На 11 януари пристигнахме в Ел Шалтел - няколко бронирани срещу вятъра къщи на входа на националния парк Фиц Рой, на 350 м.н.в.

Защо кулите в масива на Фиц Рой са най-недостъпните върхове в света?

Защото са невероятна сплав от техническа трудност и климатични условия.

Фиц Рой е висок 3441 м., но в сравнение с Aлпите например, това като ледени условия се равнява на около 5000 м., т.е. на връх по-висок от Монблан. Техническата трудност отвсякъде е подобна на Западната стена на Дрю, няма лесни склонове. Да се катери по отвесните и надвесени стени от едрозърнест гранит с идеални форми е възможно само с леки катерачни обувки (неподходящи за поставяне на котки и предполагащи опасност от измръзвания). Същевременно има отвесни участъци от натечен лед, преодолими само с рафинирана ледена техника.

Климатичните условия са уникални: непрекъснати ураганни студени ветрове в комбинация с черни буреносни облаци и валежи. На месец има около 2-3 пъти по 1-2 хубави дни (безветрени, слънчеви, студени). Без да съм изчерпателен, бих обяснил метереологичните условия така: В Южното полукълбо силно влияние оказва огромния заледен материк-хладилник Антарктида, който измества изотермите на климатичната карта с около 10 гр. ширина в сравнение със Северното полукълбо. Така Фиц се оказва "реално" на около 62 гр. ширина. Тук, близо до нос Хорн, двата океана са твърде близо и това определя непрекъснатия пренос на влажни въздушни маси от запад на изток. Интересно е да се отбележи, че тук на 500 м.н.в. има огромен континентален ледник, Йело континентал, който на Юг се изтича направо в океана, за голяма атракция на туристите.

Планинският ландшафт коренно се различава от равнинния. Подветрените склонове са обрасли с дървета, тук-там по магически начин моделирани от вятъра. В дъното на долините има езера с цвят на изомруд. В тях ежедневно се изсипват тонове лед от езиците на ледниците, обилно надарени с цепнатини и сераци. Над всичко по фантастичен начин стърчат кулите Фиц Рой, Поансенот, Торе.

Психологически двубой с Фиц

Направихме базовият си лагер в местността Рио Бланко на височина 700 м.н.в. на няколко часа път от Ел Шалтел. Побързахме да направим опит за изкачване. За 5 часа се стига до Пасо Супериор - една гънка по гребена, където изкопахме снежна пещера. Тя остана като предна база до края на престоя ни. До там се стига покрай езеро, ледник и скален праг.

На следващия ден достигнахме до т.н. Сижа, 2700 м., където прекратихме опита поради първите признаци за разваляне на времето. До Сижа се достига с катерене по 400 м. скално леден кулоар. От там нагоре се намира най-трудната част на стената. За изкачването избрахме Аржентинския пряк път към върха (най-популярен и по-лек технически е Американския път, но е изложен повече на ветровете). Над Сижа видяхме трима аржентинци, които правеха своя опит за изкачване. Тогава още не знаехме, че в следващите часове ще преживеят тежък инцидент - падане на първия със счупвания. По-късно с прискърбие научихме, че този алпинист е починал в болницата след евакуацията му.

След първият ни неуспешен опит лично за мен започна една чисто психологическа борба с Фиц Рой. Водех я от дистанция и "сан воар". От дистанция, защото докато траеше влошаването на времето ние носехме товари до базовия лагер за да попълваме текущите си нужди. Сан воар, защото Фиц благоволяваше да се покаже само за няколко минути на 2-3 дни. Явно Фиц беше по-силен от нас. Търсех най-верните пътища към него в един мислен двубой, но той нехаеше.

След седмица предприехме втори опит за изкачване на върха. Решихме да планираме да преспим на Сижа, а след това за един ден да достигнем върха и да успеем да се спуснем до бивака. Лошото бе, че времето се оправи само за един ден. В резултат прекарахме една кошмарна нощ, четирима в малка палатка, всеки подпрял с гърба си по един ъгъл в защита от ураганните пориви на вятъра. Имах чувството, че вятъра от време на време ожесточено се опитва да ни вдигне във въздуха. Не ни спасяваше факта, че уж се бяхме окопали - в актива ни бяха два кубика твърд лед. Наложи се да къртим от близкия скален ръб камъни за да се укрепим някак.

На сутринта мълчаливо започнахме да се готвим за отстъпление. Събрахме палатката и оставихме всичката екипировка увита в една палатка тип "Сдарски" да чака завръщането ни. За истинската сила на вятъра си дадох сметка, когато излязохме на открито. С Иван бяхме обвързани със 100 м. въже и се насочихме по снежен ръб към началото на рапелите. Под нас зееше 1000 м. дълбок кулоар, вятъра духаше вертикално като през гигантска фуния. Свръзката ни се превърна в огромен лък, на който въжето беше тетива, а ние се оказахме стрелите, олеквайки като космонавти или удряни в склона по нечия незрима воля. Така с прибежки и пропълзявания се измъкнахме като пребити кучета от прегръдките на разсърдения великан.

По време на втората ни атака и отстъпление аз си попълних липсващите ми късчета от сложната мозайка Фиц Рой. Възвърнах си душевното равновесие проумявайки удивително просто тактическо решение: ще дебнем, ще мислим, ще тръгнем когато времето е лошо, но "на оправяне", ще се опитаме да се качим в последвал евентуално хубав ден. Ако се получи засечка, ще правим итерации по този алгоритъм докато успеем.

Милост по поискване

В Рио Бланко Кирил и Владо живееха в палатка, а с Иван се бяхме настанили в една траперска колиба, която като не валеше предлагаше уют и романтика. Научихме се да готвим на огнището, а барометъра се превърна в нашата икона.

На 28 януари усетили че "нещо става" с времето, хукнахме нагоре с леки раници. Късно след обед достигнахме мястото за бивак на Сижа. Чакаше ни неприятна изненада - 70 % от оставената екипировка беше толкова мокра, че трябваше да я изстискваме: пухените дрехи, еспадрили и т.н. Този факт ни постави пред допълнителни трудности, граничещи с нов провал. Каквото оставихме да съхне още със скриването на слънцето се вледени.

На сутринта колебливо се измъкнахме от палатката. За да понижи още повече тонуса ни посрещна бръснещ вятър. Решихме все пак да започнем да катерим (първите 300 м. са подветрени), пък по нагоре каквото сабя и късмета ни покаже. Още от началото започват големи трудности, 5-6 категория, изискващи да се катери без ръкавици, ръцете мръзнеха. После се затопли от слънцето и всичко тръгна нормално. Катерехме в две отделни свръзки. С Иван бяхме отпред и бързахме максимално. Да изкачиш 800 м. и да слезеш за един ден не е шега работа и в далеч по приветливи условия. Носихме всичко необходимо за леденото катерене непосредствено преди върха, което значително увеличаваше багажа, но нямаше как. Успях да щракна само няколко пъти с фотоапарата, но компенсирахме на върха. Достигнахме го в пет и половина след обяд, след 8 часа непрекъснато катерене. Тук Фиц прояви милостта си, като ни дари с почти пълно безветрие! И то след като потеглихме в твърде силен вятър. Това бе почти невероятно! Сигурен съм, че без милостта му никой не може да стъпи на Фиц Рой. От горе се открива прекрасна панорама към Йело континентал, Серо Торе и към езерата, изглеждащи като на длан и чудно красиви. На самия връх намерихме една малка пластмасова мадона и една ... подкова!

На щрек започнахме да слизаме, в началото с обратно катерене, после с рапели. Те бяха дълги, повечето в надвес и ние едва сега разбрахме на каква фантастична кула сме се качили. Разминахме се с Кирил и Владо, които се движеха по-бавно и ги грозеше стенен бивак след достигането на върха. Всъщност те избраха по-добрия вариант - без да спират пускаха рапели през цялата нощ, доста голямо изпитание за тях.

През това време ние с Иван се ширехме в палатката и се ослушвахме час по час за нашите приятели. И те се появиха в 7 и половина, успоредно с поредното разваляне на времето. С огромни тежки раници поехме по рапелите надолу. За успеха се поздравихме чак в Рио Бланко, където вече прехвърчаше сняг...

След няколко дни с Иван направихме отчаян опит да се изкачим на Егюй Поансенот, по малкия съсед на Фиц. Пасо Супериор ни изненада с 60 см. нов сняг. Докато пробивахме пъртина по дългото плато до началото на тура със свито сърце наблюдавах отвесните скали, целите побелели от налепен сняг. Момента в който се отказахме беше, когато навлезнахме в ужасно лавиноопасен кулоар - наветия сняг беше дълбок над 1 м. върху гланцов 50 гр. лед.

В Рио Бланко оценихме, че храната ни свършва, а есента идва. С известна тъга започнахме да ликвидираме базовия лагер и поехме дългият път към житейските проблеми и към България. И с една неосъществена мечта за премиерен маршрут в Патагонските Анди...



В Буенос Айрес освен интереса към нас от най-популярния вестник "Насионал" и топлото посрещане в българското посолство, имахме няколко впечатляващи срещи с български емигранти в Аржентина, в голямата си част живеещи в столицата. Там има няколко хиляди българи, локализирали се основно в един от крайните квартали на града, които водят сравнително затворен в колонията живот. Това е причина те да успеят да съхранят много типични нашенски черти в поведението и бита си, а също и езика си (най-вече възрастните). Имахме лични впечатления при една вечеря у дядо Иван, нашия домакин. Бях изненадан да наблюдавам елементи от бита, за които само съм слушал че са съществували в старото българско патриархално семейство. Те (българската емиграция) имат свой клуб, а доскоро и вестник, спрян поради липса на средства от България. Вълнуващо беше посрещането което бяха устроили в наша чест. Както се вижда от снимката не липсваха такива традиционни атрибути като народни носии, хляб и сол. Надявам се че успяхме да популяризираме всред нашите сънародници в далечна Аржентина новия облик на България, новите перспективи и за нас и за тях в родината. И това въпреки характерния за българина скептицизъм че е възможно да се промени (бързо) това което е било.
Николай М. Петков, 1 март 1991


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница