Fiedrowicz, Michael, Gerhard Krieger, Winfried Weber (Hrsg.)

Fiedrowicz, Michael, Gerhard Krieger, Winfried Weber (Hrsg.).

Юбилейният том със статии Константин Велики. Императорът и християните – християните и императорът (изд. под общата редакция на Михаел Фидровиц, Герхард Крийгер и Винфрид Вебер) е едно от сравнително новите издания по темата за първия християнски император на Римската империя, който е оставил дълбоки следи в историята на Европа и на света изобщо. Този сборник с историко-богословска тематика съдържа статии от различни автори, специализирани в отделни научни области и дисциплини. В настоящия преглед по-подробно ще бъдат разгледани две статии, които представляват интерес за историческото и систематическо богословие: първата („Да се бориш по своя воля за безсмъртие”. Християнски влияния в религиозната политика на император Константин, на Михаел Фидровиц) и последната (Християнското спасение и античната мисъл. За философското значение на Константиновата епоха, на Герхард Крийгер) статия в сборника.

От Преговор-а на издателите (Vorwort der Herausgeber, S. 9-10) става ясно, че повод за издаване на сборника е проведената през 2005 г. в Трир (Германия) международна конференция на тема Константин Велики. Първото издание на сборника със статиите от нея е през 2007 г.

Интересът на обществеността в град Трир към личността на император Константин Велики е още по-голям по причина на особеното отношение, което е имал той към града. Трир, според римокатолическия му епископ Райнхард Маркс, е символ на промените, които императорът е направил, приемайки християнската вяра и установявайки нова епоха в световната история. В града са запазени много паметници, свидетелстващи за времето на Константин и за самия него.

В своите Въведителни думи (Marx, Reinhard, Bischof von Trier. Geleitwort, S. 7-8) Райнхард Маркс изяснява насоката на статиите в сборника. Той твърди, че тук няма за пореден път да се засягат отношенията между Църквата и държавата, а ще се обърне поглед към вътрешния свят на човека от времето на Константин – какво е търсел той в християнството и как се е чувствал в него.

Първата статия от сборника е на Михаел Фидровиц: „Да се бориш по своя воля за безсмъртие”. Християнски влияния в религиозната политика на император Константин (Fiedrowicz, Michael. „Freiwillig um Unsterblichkeit kämpfen”. Christliche Einflüsse in der Religionspolitik Kaiser Konstantins, S. 11-30). В нея вниманието на читателите се съсредоточава върху една видна личност от църковната история, свързала живота си с град Трир и същевременно с император Константин Велики. Това е Лактанций (ок. 250-325). Авторът приема, че градът, в който Лактанций е възпитавал сина на Константин – Крисп, е именно Трир, макар това да не е доказано с абсолютна сигурност. Възможно е Лактанций да е бил учител и на самия Константин – такава хипотеза се изказва в статията. По-важното обаче е, че с назначаването на Лактанций за възпитател на сина си Константин вече прави важен избор в полза на християнството за себе си, за своето семейство и изобщо за империята.

В духа на цялостната насока на сборника М. Фидровиц се пита какво е очаквал Константин от Лактанций. Несъмнено, според светогледа на Лактанций, християнството представлява истинското богопознание и съвършената етика. Основното съчинение на Лактанций Божествени наставления (Divinae institutiones) представлява не само апология на християнската вяра срещу езичниците, но и учебник по богословие. В произведенията на Лактанций (напр. За смъртта на гонителите и Божествени наставления) една от основните мисли, която се прокарва чрез поуката от жестоката смърт на императорите-гонители на християнството и чрез привеждане текста на т.нар. Едикт за толерантността от 311 г., е тази, че религията трябва да се приема доброволно, а не да се налага. По тази причина М. Фидровиц смята, че Лактанций е повлиял върху политиката на Константин Велики. В произведенията си Лактанций настоятелно доказва, че християнството не е нещо ново – в него се съдържа най-положителното от древните политически, юридически и философски традиции. Лактанций вижда в християнството партньор на Римската империя, който може да я върне в епохата на Златния век.

М. Фидровиц в крайна сметка се опитва да докаже, че е възможно Божествени наставления да са оказали влияние за издаването на Едикта за толерантността през 311 г. и за по-нататъшната религиозна политика на император Константин. Те дори се превърнали и в нещо като програма за тази религиозна политика. Мисълта за толерантността в Божествени наставления, застъпвана като основен принцип на религията, по-късно станала основа за толерантната политика на Константин спрямо езичниците в империята. Застъпването на толерантността не означава отказ от защита на истината, нито представлява изоставяне на християнската претенция за притежаване на единствената истина.

Статията на Йозеф Рист Божи дар или грехопадение? Реалност и мит на т.нар. обръщане на Константин (Rist, Josef. Gottesgeschenk oder Sündenfall? Realität und Mythos der sogenannten Konstantinischen Wende, S. 31-68) се занимава, противно на очакванията, предимно с последствията за Римската империя от приемането на християнството от страна на императора. Т.е. въпросът за искреността на обръщане на Константин към християнската вяра се решава по-скоро от обратната перспектива на неговата по-нататъшна религиозна политика. Какво означава християнизирането, ако, разбира се, такъв израз е правилен, на Римската империя? Какво означава преди всичко за самото християнство – Божия милост или изкушение, последиците от които трябва да се преодоляват много векове напред? Истината, според Йозеф Рист, е някъде по средата, като свалянето на границите между Църква и държава, освен плюсове, съдържа и много минуси, които излизат постепенно и на които трябва да се дават нови отговори.

В своята статия „... да внимаваме как градим”. Базиликата в Трир и Константиновата храмостроителна програма Винфрид Вебер (Weber, Winfried. „... dass man auf ihren Bau alle Sorgfalt verwende”. Die Trierer Kirchenanlage und das konstantinische Kirchenbauprogramm, S. 69-96) защитава тезата, че една от най-големите базилики по времето на император Константин – тази в Трир – е претърпяла постепенно нарастване в размерите си, а не е изградена веднага в пълните си размери. Същевременно той се опитва да надникне във вътрешното съдържание на епохата, в която е станало това.

В Константин и съборите Херман Йозеф Фогт (Vogt, Herman Josef. Konstantin und die Konzilien, S. 97-138) се опитва да хвърли повече светлина върху отношенията между император Константин Велики и християнските епископи и техните събори, които, според автора, остават недоизяснени, въпреки обширните извори за живота на Константин. Тук става въпрос не само за Никейския събор от 325 г., но и за редица други поместни събори срещу различни ереси и разколи. Особено внимание Херман Йозеф Фогт отделя на отношението на Константин към св. Атанасий Велики. В резултат на наблюденията си той заключава, че чрез своята благосклонност към антиникейски настроени епископи императорът оставя на Християнската църква един проблем, който изисква дълговременно решаване.

Андреас Хайнц в статията си Значението на Константиновата епоха (306-337) за богослужението на Църквата (Heinz, Andreas. Die Bedeutung der Zeit Konstantins (306-337) für die Liturgie der Kirche, S. 139-182) засяга отново темата за строителството на църковни постройки от Константин, както и узаконяването на почивката в неделния ден и свързаните с това въпроси пред изследователите (дали това е станало по причина на християнското влияние върху императора или поради остатъци от езичество у него). Датата за празнуване на християнската Пасха, обсъждана на Първия вселенски събор, също е разгледана в статията на Андреас Хайнц. Рождество Христово и Богоявление започват, според автора, да се празнуват именно по времето на император Константин. Накрая Андреас Хайнц завършва с твърдението, че освен всичко разгледано в неговата статия, много християнски празници, ритуали, обичаи, за които има ясни сведения през втората половина на IV в., всъщност са започнали своето развитие през времето на Константин.

В статията си Император Константин в немскоезичната средновековна литература Михаел Ембах (Embach, Michael. Kaiser Konstantin in der deutschsprachigen Literatur des Mittelalters, S. 183-236) прави опит да проследи образа на Константин в немските средновековни съчинения и влиянията от древни извори, които се установяват в тях. Доколко този образ отговаря на действителността, или е легендарен? Разбира се, истината се движи някъде по средата и зависи от конкретния автор, пишещ за Константин.

Последната статия в сборника е на Герхард Крийгер и носи заглавието Християнското спасение и античната мисъл. За философското значение на Константиновата епоха (Krieger, Gerhard. Christliches Heil und antikes Denken. Zur philosophischen Bedeutung der Zeit Konstantins, S. 267-294). Тертулиан формулира известния въпрос, стоящ пред богословите от следващите векове: Атина или Йерусалим?, т.е. Философията или богословието?, разделяйки категорично едното от другото. С името на Константин Велики и с неговата епоха, според Г. Крийгер, е свързано точно обратното – разрушаване на границата между богословието и философията и обилно използване на античното философско наследство.

Съвременните изследователи оценяват различно масово разпространилото се през IV в. използване на древната философия от страна на светите отци и църковните писатели. Адолф фон Харнак нарича това елинизиране на християнството и го обвинява във фалшифициране на първичното християнство. Съществува и друга крайност – Юрген Хабермас смята, че по-нататъшната философия изхожда от християнското учение за богоподобието на човека – т.е. извършва се един вид християнизиране на философията¹.

В За християнското учение (De doctrina Christiana II, 60) Августин Хипонски най-добре определя същността на изясняването на християнските верови истини чрез понятията на античната философия. Той оприличава заемането на определени мисли от древните философи на постъпката на евреите, които при излизането си от Египет взели злато и сребро от египтяните. Т.е. християнството взема от античната философия онова, което е ценно и полезно и не противоречи на истината, и го използва в своята мисъл. Но истинността на философското познание се определя не сама по себе си, а от гледна точка на християнството. За Августин, както и за Климент Александрийски и Ориген, християнството е истинската философия. С употребата на самия израз истинска философия, според Г. Крийгер, вече се загатва, от една страна, за стойността на философията, а от друга, за ограничаването на нейната сфера.

Какво е значението на Константиновата епоха за християнското отношение към философията? Дотогава на философията, макар и използвана в християнската мисъл, се гледа като на извънхристиянска реалност. От времето на Константин, според Г. Крийгер, постепенно започва да се налага убеждението (властващо през цялото Средновековие) за философията като благо, принадлежащо на християнската религия. Това Г. Крийгер се опитва да докаже с разглеждане на възгледите на западни средновековни богослови, като Тома Аквински († 1274), Николай от Куза († 1464), Буридан († сл. 1358). В Средновековието се стига дори до крайности, като например опита на Анселм Кентърбърийски († 1109) да обоснове съществуването на Бога само с доводите на разума.

Г. Крийгер стига до следния извод: християнството не се отказва от философията именно по причина на влиянието на средновековната мисъл, в която вярата е отворена за универсалната реалност. Но според автора, чрез свързването на универсалните претенции на разума с тези на вярата светите отци и църковни писатели от Константиновата епоха отварят пътя за средновековното причисляване на разума към християнската съкровищница на духовни блага.