Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

Философия на Историята

Том І: Духът на Изтока
http://biblio.hit.bg/books/hegel/

Увод

Уважаеми господа,

Темата на тези лекции е философската световна история, т.е. не общите разсъждения за световната история, които бихме извели от нея и обяснили с примери, взети от съдържанието й, а самата световна история. За да бъде обяснено какво е това философска световна история, смятам, че преди всичко е необходимо да бъдат разгледани другите форми на историографията. По принцип има три вида историография:

а) първоначална история,

b) рефлексивна история,

c) философска история.

а) Що се отнася до първата, то, за да мога да дам някакъв конкретна представа за нея, ще назова имената на Херодот, Тукидид и други подобни на тях историци. Те са описвали предимно протичащите пред очите им събития, при което самите те са били изпълнени с духа на тези събития и дела и са пренасяли в сферата на духовните представи онова, което е съществувало навън. По такъв начин външното явление се преобразува във вътрешна представа. Също както поетът преработва материала, даден в неговите усещания, и го изразява в представи. Разбира се, тези първоначални историци са използували съобщенията и разказите на другите (един човек не може да види всичко), но само по начина, по който поетът използува, като ингредиент, формирания език, на който той дължи толкова много. Историците свързват в едно преходните явления и ги увековечават в храма на Мнемозина. Към тази първоначална история не спадат легендите, народните песни, преданията, тъй като всички те са все още неясни форми на представи, свойствени за непросветените народи. Тук имаме пред себе си такива народи, които са знаели какво представляват и какво искат да постигнат. Действителността, която съзираме или можем да съзрем, трябва да бъде призната за по-твърда почва от онова изплъзнало ни се минало, към което се отнася възникването на легендите и поетичните произведения, които вече не са израз на историческия живот на народа и са достигнали ясно изразена индивидуалност.

Тези първоначални историци преобразуват съвременните им събития и явления в система от представи. Затова съдържанието на такива исторически произведения не може да бъде много обширно по своя външен обем (например историческите трудове на Херодот, Тукидид, Гуичардини); онова, което съществува и живее в обкръжаващата ги среда, конституира тяхното съществено съдържание; степента на образованост на автора и културата, изразена в тези факти, посредством чието излагане той създава своето произведение, духът на автора и духът на действията, за които той пише, са тъждествени. Той описва това, в което повече или по-малко е взел участие, или онова, на което е бил поне свидетел. Той възпроизвежда непродължителни периоди, индивидуални образи на хора и събития; създадената от него картина възпроизвежда без рефлексия отделни черти така, че да предизвика у потомците толкова определена представа за изобразеното, колкото определена е била тя за него във възгледите му или в нагледните повествования. Той не прибягва до помощта на рефлексията, защото духовно се е слял с излагания от него предмет и все още не е излязъл извън границите му; ако той, както например Цезар, е един от пълководците или държавниците, то именно неговите цели са сами по себе си исторически. Но ако тук се казва, че такъв историк не упражнява рефлексия, а че в дадения случай се проявяват самите хора и народи, това не противоречи ли това на речите, които четем, например у Тукидид, и за които можем да твърдим, че те със сигурност не са били произнесени в такава форма? Речите обаче са действия на хора, при това такива действия, които имат твърде съществено значение. Наистина, хората често казват, че това са само речи, като по този начин искат да докажат тяхната безобидност. Такива речи са само празни приказки, а приказките имат едно важно преимущество — те са невинни. Но такива речи, с които един народ се обръща към друг, или речи, с които хората се обръщат към народа и към господарите си, са съществена и неразделна съставна част от историята. И ако дори такива речи, като например речта на Перикъл, най-образования, най-чистия и най-благороден държавен деец, са били преработени от Тукидид, то те все пак не са чужди на Перикъл. В такива речи тези хора изказват максимите на своя народ и своите лични възгледи, изразяват разбирането си за политическите отношения и своята нравствена и духовна природа, принципите, от които те се ръководят, преследвайки едни или други цели и прилагайки един или друг метод на действие. В речите, които историкът приписва на тези хора, е изразено не чуждото съзнание, а тяхната собствена култура.

Историците, които трябва подробно да бъдат изучавани и внимателно четени и препрочитани от онези, които искат да разберат какво са преживели народите и да проникнат в техния живот, такива историци, у които може да се открие не само ученост, но и дълбока и чиста наслада, не са чак толкова много, както би могло да сметне: Херодот, бащата, т.е. родоначалникът на историята, и Тукидид бяха вече споменати; един оригинален труд е „Анабазис“ на Ксенофонт; „Коментарите“ на Цезар са истински шедьовър на един велик дух. В древността такива историци задължително е трябвало да бъдат велики пълководци и държавници; в средните векове, с изключение на епископите, намиращи се в центъра на държавните дела, към това число са спадали и монасите — като наивни летописци, които са били толкова изолирани, колкото гореспоменатите държавници на древността са били във взаимовръзка. С Новото време обстоятелствата коренно се променят. Нашата образованост по същество възприема и веднага преобразува всички събития в изложение, за да можем да си съставим определена представа за тях. Ние разполагаме с прекрасни, прости, определени изложения, особено за военните събития, и тези изложения могат да бъдат поставени в един ред с „Коментарите“ на Цезар; що се отнася до богатството на тяхното съдържание и посочените средства и условия, те са още по-поучителни. Към тях спадат и френските мемоари. Често те са написани от остроумни хора и разказват за незначителни събития, нерядко в тях е налице голяма доза анекдот, така че в основата им намираме доста оскъдно съдържание; но често те се оказват истински и майсторски написани исторически произведения, например мемоарите на кардинал дьо Рец; в тях откриваме обширно историческо поле. В Германия има малко такива майстори; Фридрих Велики (Histoire de mon temp) е едно забележително изключение. Всъщност такива хора би трябвало да заемат високо положение. Само отвисоко е възможно добре да се видят предметите и да се забележи всичко; това не може да бъде направено, ако гледаме отдолу нагоре през тясна пролука.

b) Вторият вид история може да бъде наречен рефлексивен. Това е такава история, чието изложение се издига над съвременната епоха не с оглед на времето, а по отношение на духа. В този втори вид история трябва да правим разлика между напълно различните й подвидове.

Такава история, която си поставя за цел да направи обзор на големи периоди или на цялата всемирна история, трябва наистина да се откаже от индивидуалното изобразяване на действителността и да прибягва до съкращаване на изложението чрез прилагането на абстракции — това съкращаване се извършва не само когато се пропускат събития и явления, но и когато мисълта резюмира богатото съдържание. Сражението, великата победа, обсадата престават да бъдат самите те, а се резюмират в обикновени определения. Когато Ливий пише за войните с волските, на места е доста кратък: в еди-коя си година е имало война с волските.

сс) Трети подвид на рефлексивната история е критичната история: трябва да я споменем, той като именно по този начин се разглежда историята в наши дни в Германия. Тук се излага не самата история, а историята на историята, дава се оценка на историческите произведения и се изследват тяхната истинност и достоверност. Онова необичайно, което се съдържа, и най-важното — трябва да се съдържа в нея, се състои в проницателността на писателя, който успява да сключи сделка с повествованието, а не с предметите. В това отношение французите имат много добре обмислени трудове. Но те не искат да представят такъв критически метод за исторически и изразяват своята оценка под формата на критически статии. У нас така наречената висша критика завладя както филологията изобщо, така и историческите книги. Тази висша критика узаконява допускането на всевъзможни неисторически неща, породени от развихреното въображение. Друг начин съвременността да проникне в историята е когато историческите факти се заменят със субективни измислици и при това такива измислици, които се признават за толкова по-успешни, колкото са по-смели, т.е. колкото по-малко са дребните обстоятелства, върху които се градят и колкото повече те са в противоречие с най-важните исторически факти.

dd) И накрая, последният подвид на рефлексивната история е онази история, която се проявява като нещо частично. Макар и да прибягва до абстракцията, тя все пак е преход към философската световна история, тъй като се ръководи от общи гледни точки (например история на изкуството, правото, религията). В наши дни този вид понятийна история (Begriffsgeschichte) все повече се разработва и се изтъква на преден план. Тези отрасли са свързани с цялата история на народа и цялата работа е дали това е връзка с цялото, или тази връзка се търси само във външните отношения. В последния случай те са напълно случайни частни случаи в живота на народите. Ако рефлексивната история е стигнала до там, че да се стреми да установи общите гледни точки, трябва да отбележим, че ако такива гледни точки са действително истинни, те са не само външната нишка, външният ред, но и вътрешната душа, направляваща самите събития и факти. Защото подобно на водача на душите, Меркурий, идеята наистина е водач на народите и света и именно духът, неговата разумна и необходима воля е ръководил и ръководи хода на световните събития: тук нашата цел е да бъде изучен духът, тъй като на него принадлежи тази ръководна роля. Това води до —

с) третия вид история, а именно — философската история. Ако нямаше нужда да даваме пояснение относно двата гореспоменати подвида история, тъй като тяхното разбиране е ясно само по себе си, то относно последния вид история нещата стоят другояче, защото той явно наистина трябва да бъде обяснен или обоснован. Но общото е това, че философията на историята не е нищо друго освен нейното мислещо разглеждане. Но ние няма да можем да минем без мислене, благодарение на мисленето се отличаваме от животните, и в усещанията, знанията и познанието, в стремежите и волята, доколкото те са човешки, се съдържа мисленето. Но тук тази препратка към мисленето може да ни се стори недостатъчна, тъй като мисленето в историята е подчинено на даденото и биващото, основано е на него и се ръководи от него, докато на философията, точно обратно, се приписват самостоятелни мисли, които разсъждението поражда от само себе си, като не се съобразява с онова, което е. Ако философията подхожда към историята с такива мисли, тя би я разглеждала като материал и не би я оставяла във вида, в който се намира, а би я разположила в съответствие с мисълта и следователно, както се казва, би я конструирала a priori. Но историята трябва само да обхване онова, което е и е било, събитията и действията, и тя е толкова по-близо до истината, колкото повече се придържа към фактите; тъй като задачата на философията като че ли противоречи на този стремеж, тук трябва да обясним това противоречие и да опровергаем произлизащото от него обвинение срещу умозаключението. При това нямаме намерение да се занимаваме с поправянето на тези безкрайно много и специални неправилни възгледи за целта, интересите и методите на разглеждане на историята и на нейното отношение към философията, които са твърде разпространени или непрекъснато се изтъкват като нещо ново.

Тук ще спомена само две форми и гледни точки, които имат отношение към общото убеждение, че разумът е господствувал и господствува в света, а също и в световната история. Това ни дава повод в същото време да се докоснем до главния момент, който представлява затруднение, и да посочим онова, което трябва да споменем.