Философията като феномен на културата: възникване и особености на философските знания



Дата28.08.2017
Размер355.01 Kb.
#28988
Въпрос №1

Философията като феномен на културата: възникване и особености на философските знания
Философията се ражда от неизменно будния дух на човека, от ясното съзнание, че достигнатият предел е измамен. Философията утвърждава от една страна интересът към размишленията, отиващи далеч извън всекидневието, а от друга, изисква един начин на живот, който не е присъщ на мнозинството хора. Тя е познание за божествените и човешките неща, познание за съществуващото като съществуващо, знание за всяко знание, изкуство на всички изкуства, науката изобщо, която не е ориентирана към някаква отделна област. Чрез философията се възвестява нов етап в духовната култура на човечеството - етапът на рефлексивно, а не на емпирично отношение към света, към себе си и към собственото си мислене. От самото си раждане тя е стремеж към истината, опит да се достигне до хармонично равновесие в сложните взаимоотношения на човека към света, както и на човека към самия себе си. В този смисъл философията изпълнява светогледна функция и стои в основата на всяка активно-творческа дейност на човека.

Основният й предмет е човекът в неговото отношение към света. В историческото си развитие тя винаги е осцилирала между два полюса - този на абсолютните и вечни ценности и другият - на конкретното, преходното, всекидневното битие на човека. Философията е специфичен тип мислене, стремящо се да даде знание заради самото знание, тя е отворена система от знания, от принципи и категории, методи и предположения, форма на културата и нейното самосъзнание. Философията е върховната форма на човешката мисловност. Тя е пределът на всичките ни интелектуални усилия; точката, в която човешкия дух постига и преодолява себе си, търсейки собствената си същност.

Историческата поява на философията при една решаваща стъпка на развиващата се мисловност, която постепенно се отдалечава от митологичното описание на света. А това се случва в класическия вид тъкмо в древна Гърция. Философското разсъждение означава да се издигне предмета до всеобщност, да се представи като форма на изразяване на всеобщото; тя означава да се улови вечното и незменното в неспирния поток на съществуващото, да се осмисли света, да го направим по-близък, по-разбираем, по-човечен.

Философията представлява онзи фокус, в който се събират получените от всички други области на познавателната и практическата дейност на човека резултати и едновременно с това е своебразен енергиен общ импулс за всички форми на интелектуалния живот на човека.

Методологическата функция на философията е по отношение на практическата и познавателната дейност на човека.Философията съдържа принципи, закони(диалектични), категории(пределно общи понятия), методи(общологически методи за анализ, синтез, индукция и дедукция, нещо повече - самата философия е всеобщ метод, защото предмета й на изследване се състои в универсалните принципи на мисленето и предположения. Тя притежава същите отличителни белези, които имат и частните науки: обективност, рационалност, систематичност, икономичност, изчерпателност и евристичност.

Ако под наука трябва да разбираме само онова, което е опитно доказано, то очевидно философията не може да бъде определена като наука. Философията не е наука, тя е знание. Обособяването на философията като самостоятелна интелектуална дейност става бавно и постепенно. Критичното мислене при гърците е пробудено след 6 век пр.Хр. Същевременно трябва да се отбележи невъзможноста за точно фиксиране на някаква дата, за строго хронологично отделяне на митически мислещата от философски мислещата епоха. В зората на отварящото се общество, предметът “философия” е все още непознат,но във въздуха вече витаят въпроси на битието и интересът към тях се удовлетворява, първоначално скрито в ред интелектуални дейности и едва след 6в.пр.н.е. и открито чрез философията, която е не само начин на мислене, но и един вид социална роля, допускаща изказване на универсални истини. Така се разкъсват оковите на рутинноста, на неизменните правила и закони, на неподлежащо съмнение изискване на общноста. Индивидът се устремява към непрестанно творение на новости, мисленето му има революционен характер и не търпи цензура.



Въпрос №4

Антична гръцка философия. Натурфилософските схващания на представителите на Милетската школа.
Античната философска мисъл възниква в кр на т.нар. архаична епоха на Древна Гърция, когато се осъществяват дълбоки промени в обществото. През 7-6в.пр.Хр, Йония е най-развитата област в басейна на Егейско море. Преживели превратностите на древната история, гръцките полиси в Йония постигат относително бърз напредък във всички сфери на живота. Запознават се с научните и културните постижения на източните народи.

Първенствуваща рола в Йония заема родният полис на Талес – Милет.



Талес живее към кр.7 в и първата ½ на 6 в пр.н.е. Той пръв получава названието мъдрец. Наричат го първия астроном, математик, философ и др. Схващанията му пренадлежат към т.нар. натур-философия, която има за предмет изследването на природата. Би могло да се каже, че античната философия започва с астрономията, а Талес е разглеждан от древните автори преди всичко като астроном. Според него Земята е свободно плаващ върху водата диск, а разливането на р.Нил обяснява с пасатните ветрове и липсата на „изход” за водата при устието. Предсказва слънчевото затъмнение, дължащо се на това, че Луната закрила Слънцето, отбелязва съзвездието Малка мечка, въвежда календар от 365 дни за 1 година.Приписват му се открития и в геометрията.

С дейността на Талес се полага началото на единството между постиженията на научното познание и абстракциите на философската мисъл. Основоположник е на античната, следователно и на европейската философия и набелязва нейните задачи и цели, определя нейната историческа съдба. Като специфична форма на самосъзнание, древните елини посочват митологията.

Възгледът на Талес е първата сравнително ясно граница между митотворчеството и теоретическото, като разбиране на Света. Според него в археото (основата) на цялото многообразие на действителността, лежи водата във всичките й форми (газообразно, течно и твърдо). Всичко възниква от нея и се връща пак там.

Талес въвежда смисъла на понятието „начало”, т.е всички неща притежават общо начало и образуват едно цяло. Определението на водата е схващане за вътрешното единство на всички явления, мисловно пресъздаване на света като цяло. Извеждането на многообразието от 1 начало и свеждането на всичко съществуващо до единното, като негова основа е първата исторически форма на философската абстракция. Душата се разбира не като субект на познавателната дейност, а като елемент на единното начало. Основен проблем е проблемът за отношението и единството между единното начало и неговото многообразие.



Хилогизъм на Талес – всеобщо одушевеност на всичко съществуващо.

В учението на Талес липсва теоретическо определение за субстанцията (качествено-еднородната природа).

Един от най-видните последователи на Талес е Анаксимандър (610-546г.пр. Хр), който приема за единно начало археото, т.нар апейрон. Неговото определение насочва философската мисъл към идеята за качественото единство на материалната субстанция.

Вторият ученик на Талес е Анаксимен (585-525. пр. Хр), който смята, че археото е въздухът и че има сили на сгъстяване и разреждане, които въздействат на материалното.

Учението на Талес има 2 основни насоки:


  1. Показва процесът на възникване на философската мисъл като нова форма на духовния живот, на прехода от мита към логоса.

  2. Учението на Талес полага началото на философията в Европа.

Въпрос №5

Атомистичните представи на Левкип и Демокрит
Основоположник на античната атомистика е Левкип, който е живял около 5в.пр.Хр. В Абдера е учител на Демокрит, който продължава и доразвива неговите идеи за атомния строеж на света.

Демокрит (460-370пр Хр) е роден в Абдера и е наречен „смеещият се философ”. Демокрит е един от най-енциклопедичните умове на древния свят – нещо, което по-късно ще подчертае Аристотел. Той написва 70 трактата, разпределени в 5 групи – физика, математика, етика, музика и техника. Учението на Демокрит не се ограничава до съдържанието на натурфилософското направление, а вкл почти всички области на научното познание. Философията на Демокрит, за разлика от предишните материалистически учения е съзнателно обоснована, цялостна материалистическа система, противоположна на идеализма и на митологичните представи. Атомистичното учение на Демокрит изхожда от няколко осн. положения:

  1. Изискването за вярно и точно изследване на явленията на природата.

  2. Нищо не възниква от нищо, всяко нещо води началото си от нещо съществуващо, т.е многообразието в света притеава реални и обективни причини, обуславящи материалното му единство.

Главният принцип на атомистичната философия на Демокрит е за т.нар.исономия – еднаквата или равната обективна реалност на битието и небитието. Осъзната е гносеологическата противоположност между материята и съзнанието.

Битието е всеобщото единство и начало на многообразието, което представлява т.нар атоми – материални, неделими, елементарни, качествено еднородни, различаващи се по форма и положение. Те не притежават сетивни качества, цвят, мирис и др. Но фактор за многообразието е и небитието (празното пространство), което е необходимо условие за реализирането на самото битие.

Изкл. значение има атомистичната идея за движението, което е толкова вечно, колкото и атомите, на които е атрибут. Демокрит обосновава първата теория на познанието, като цялостно учение за същността, задачите, степените и формите а човешкото познание. На него принадлежи заслужата за поставянето на проблема за отношението между битието и знанието, онтологическата (първата) и гносеологическата (втората) страна на основния въпрос на философията.

Другият въпрос, който поставя е за отношението между обекта и субекта на познанието, във връзка с които изказва хипотезата за ейдоса, които като образи, отделени от външните предмети, обуславят сходството между обекта и неговото отражение. На Демокрит принадлежи схващането за сетивното и логическото познание, отношение между които представлява цялостния характер на познанието. Той поставя проблема за връзката между сетивните данни и мисленето. С неговото учение се полага началото на редица чисто логически идеи. Демокрит е първият мислител, който нарича човекът микрокосмос, подчинен на опр.закономерности.

Чрез идеята за единството между природата и човека, Демокрит описва главните етапи на възникването и развитието на обществото. Несъмнени са неговите симпатии към демократичните форми на управление.


Въпрос №6

Характеристика на етическия рационализъм в майевтиката на Сократ

( 469-399прХр).
Сократ е роден в Атина. Неговото образование започва с музическото изкуство и гимнастиката. Като млад Сократ е имал близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави живота си. Сократ се занимавал със скулптура в младостта си и бил поканен от Фидий да извае трите харити на Акропола, който по това време се изграждал отново след разрушението му. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за развитието на полиса. Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в постоянен контакт с полиса и народа в него.

Сократ е един от най-важните символи на западната философска традиция. Чрез проучвания и задаване на въпроси, той създал нов клон на философията, която дотогава била ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов "жанр" във философската наука се нарича "етика" (от гр: етос - характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти). За Сократ моралното развитие било най-важната човешка задача. За него философията не е била само куп от учения и догми, а и начин на живот. Живеейки според своите философски принципи, Сократ не е имал време да живее "за себе си", отказвал е да взима и пари за преподаването си.

Сократ не е писал философски или др.трактати. Той излага схващанията си под формата на беседи по домовете на хората, по площадите, в работилниците на занаятчиите. Никога не взимал пари за разговорите си.

По времето на Сократ в Атина започват да се появяват софистите, така наречените "учители по философия", за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му. Тази релативизация на истината не се е нравила на Сократ, който твърдо е вярвал в нейната безотносителност и опитите на софистите да обърнат всяка лъжа в истина и да изкривят всяка истина са били за него посегателство към моралната устойчивост на човека. Сократ имал чести спорове с тях (които в края на краищата завършват с неговата смърт!), в които прилагал своето т.нар. "майевтично изкуство"...

Поради голямото влияние, което има над младежите и различията си с възгледите на управляващите Сократ е неудобна фигура, която може да урони престижа на властниците и затова срещу него те повдигат съдебен процес, на който го обвиняват, че развращава младежта и въвежда нови богове. Близостта му с младите хора се тълкува като развращение, а новите богове - това са преиначени интерпретации на сократовия "даймонион", който по неговите думи винаги го възспира, когато е на път да сгреши. Този "даймонион" на Сократ е неговата съвест, която го спира от неморални и погрешни постъпки. Самия Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре. Сократ не успява да докаже невинността си на скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне! Въпреки опитите на приятелите му да го накарат да избяга в друг полис (при това те уреждат бягството му!), той остава твърдо на позицията си, че ако направи това, той ще обезсмисли целия си живот, защото това би значело да се откаже от всичко, което е казвал, в което е вярвал като в безусловна истина. Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш). Той не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от негови съвременници и последователи: Платон в неговите „Диалози“, където Сократ е главния персонаж, Ксенофонт, Аристофан в комедията „Облаци“, където Сократ е осмян като типичен софист, Аристотел.

В своите беседи той разкрива и атакува невежеството, аморалността и честолюбието на редица граждани на своя град.

В учението на Сократ е налице сливане на теоретическите принципи и практическите норми, синтез на многоликия човешки живот и изискванията на поведението на индивида. Да се живее . значи да се размишлява съобразно нормите на правдата. И обратно – за един мъдрец да се философства – това не е нищ одруго, освен да се живее почтено, така че нито една постъпка да не остане скрита от съвестта му и от строгата преценка на останалите. Учението му е пълен преход от натур.философската към антпологическата тенденция на философската мисъл.

По думите на Цицерон, Сократ „снема” философията на земята и с това открива един нов, не по.малко богат космот – света на човека. Сократ грижливо предпазва философската мисъл от релативизма и субективизма. Неговата критика на дейността на софистите е сериозно предупреждение към съвестта на истинските мъдреци да пазят репутацията на философията чиста.

Учението на Сократ има 2 основни изходни положения.

„Аз знам, че нищо не знам”, което е неговото убеждение, че това, което знае е малка част от онова, което не познава. Н авсеки етап от историята на науката, извън постиженията на разума остава несравнимо повече от достигнатото и усвоеното. Съмнението на мъдростта не е основен теоретически принцип, а средство за усъвършенстване на научните начинания, стимулиране на познавателната дейност, освобождаване на индивида от внушенията на наивния реализъм.

„Познай себе си” – тази теза е схваната като върховна норма на човешката мъдрост. То не е обикновено самосъзнание, а по-висша форма на познание и поведение. Да познае човек себе си – това според Сократ означава да открие в своите постъпки всеобщото, онази природа, която е еднаква за всички хора, да достигне до съзнанието за нравствената субстанция, до това, което представлява критерия на човешките действия изобщо. Защото действията на отделния човек трябва да отговарят на общочовешките принципи за хармония, добродетел и справедливост.

Въпросните изходни положения определят общите теоретически насоки на двете основни области на философията на сократ – на етиката и на диалектиката. Определението, което Сократ предлага на философията е едностранчиво. То стеснява значително нейния предмет, вкл в него нравствено-етическата сфера и диалектиката. Извън предмета на философията остана онова, което е нейното осн. Съдържание и смисъл – учението за битието и теорията на познанието.

Етиката на Сократ не е сбор от сентенции и житейски максими, а метафизика на нравствеността, предлагаща определенията на осн.норми и понятия на моралното съзнание. Осн.понятия в етиката му е понятието „добродетел”, по отношение на което се опр. и осмислят всички останали страни на моралната философия. То се определя в духа на абсолютния рационализъм, поради което знанието е единственото благо. Духовното усъвършенстване се свежда до усвоявонето на знания, категоричността на моралното съзнание – до истината. Философът приема такава норма за живота, при спазването на която човек може да бъде свободен, мъдър и справедлив. Да живее човек – това означава да мисли и ако иска добре да живее е необходимо правилно да мисли. Разумът е главният фактор за нравствено-естетическото усъвършенстване на индивида и съпричастността му с непреходността на идеалното и абсолютното.

Сократ въвежда определението на термина диалектика. Специф.насока на античната диалектическа мисъл – като начин на разсъждение, форма за водене на беседа, която за разлика от еристиката (изкуството за водене на спор) представлява логика на научното изследване, на съдържанието на моралното съзнание и начин на култивиране нормите на добродетелния живот. По мнението на Сократ, диалектик е онзи, който е в състояние да задава и да отговаря на въпроси, да открива проблемите, свързани с нравствено.етическата сфера, да ги анализира с целите на моралната философия. Животът е диалектика, защото в чов.битие противостоят традицията и новаторството, мнението и логосът, предубедението и критицизмът, цинизмът и вежливостта, злото и доброто. Диалектиката вкл.4 осн.прийома: ирония, майевтика, индукция и определение.

Майевтиката (в чест на майка му, която била акушерка) завършва прехода от предимно деструктивната към конструктивната страна на диалектическия метод, при който чрез нови въпроси се осъществява продължението на беседата. Тя разширява основата за обобщенията и разкрива по-пълно интелектуанлите възможности на събеседника. Майевтиката е особен вид акуширане на познавателната способност, посредством което, ако е „бременна” с опр.схващания е на път да роди правилни решения. Сократовия метод подготвя теоретическата основа за диалектиката на Платон и логиката на Аристотел.
Въпрос №7

Светът на идеите на Платон (427-347прХр)
Роден на о.Егина, произхожда от аростократичните среди на древногръцкото общество. Първите му стъпки във философията са под влиянието на Хераклитоновото учение.Научно-философската и литературна дейност на Платон е изкл.богата и разностранна. Плод на неговата почти 50г научна работа са произведенията му, които единодушно са оценени от по-късните представители на философите като най-хубавото и най-ценното достигнало до нас от древността: „Хармид”, „Йон”, „Протагор”, „Апология на Сократ” (представя сократическия период от денйстта му) и др. Може би при нито един друг мислител не личат така отчетливо и ясно духът, стилът и културата на античносста, както при Платон. Характерна черта на творчеството му е, че най-общи и абстрактно-логически определения се изразяват чрез средствата на поетично-художественото и митологично творчество. Философската мисъл тогава все още не разполага с характерния си логико-теоретически инструментариум. Поради това, дълбоките прозрения на мислителя, които поразяват като мълния обикновения човешки разум, неумолимо го заставят да излиза извън рамките на съществуващите логически приьоми. Посредством мита и образите на поетично-художественото творчество се асоциират представи, които приближават човека до големите теоретически идеи, които стават достъпни и по-разбираеми. Теоретическата система на Платон е абсолютно завършена в отделните й елементи логическа конструкция. Всеки резултат в неговата теоретически дейност провокира нови изследвания. Мисълта в нея е с повишен тонус, постоянно е в движение – тя предлага нови възгледи и отново се връща към предишните, за да ги схване и изясни по-пълно и цялостно.

Осн.понятие във Ф. на Платон е „идеята” или „ейдос”, което не е дефинирано в съчиненията. Понятието идея или ейдос е пределно широко, многоаспектно и богато по съдържание и смисъл определение. Какви са осн.му характеристики?

Идеята е общото, отнасящо се до множество неща и явления, но схванато като особена природа, тъждествена на същността. Тя е духовна, неизменна и отвъдна (трансцедентна) природа, обективната граница на качествено обособените неща, пределът, до който може да достигне реализирането на всяко отделно нещо. Идеята е идеален тип или модел на мнообразието в действителността. Идеята е общо обективно понятие, хипостазирана, т.е схваната като независима, обективно самостоятелно съществуваща категория. Според Платон съществуват множество идеи, които представляват битието. Платонизмът би могъл да се нарече ейдетична атомистика, признаваща множество елементи, които притежават реално-обективният характер на битието и съществуват преди и над природата. Полагането на идеята за обща същност, формален и реалнообективен принцип, определя характера на платонизма като обективен идеализъм.

В своята Ф. Платон раздвоява единната действителност на общо и единично. На общото се приписва самостоятелно съществуване. А оттук се отива и към характеризирането му като причина и начало, т.е като идея. От гледна точка на генезиса му, платонизмът се състои в определянето на понятието от сетивните данни и неговото изолиране от единната природа на познанието и приемането му за самостоятелно съществуваща природа.Така логическия път към схващането на идеите като битие е пътя на трансформирането на висшите форми на познавателната дейност в самостоятелна природа, абсолютизирането на понятието и приемането му за обективна реалност. Отделните прекрасни неща или явления са отражение на прекрасното изобщо – имат своето обективно състояние в него. Схващането за идеята като пример (парадигма) и образец се онагледява от философа с мита за пещерата, където сетивните неща се характеризират като блези, несъвършени отражения на идеите. Хората, които са в сетивния свят напомнят затворници. Но обективно-идеалистическото му разбиране, довежда до немалко противоречия в учението за отношението между идеите и сетивните неща – това, което представлява гордиевият възел на философията му. Ненаучното обяснение на философа, довежда до отделянето на същността на явлението, на общото от единичното, на битието от движението, на идеите от сетивните неща.

В теорията на познанието на Платон се очертават 2 основни насоки.

Едната е свързана с опита да се обосноват митологичните и философски представи за безсмъртието на чов.души. Душата според Платон не създава, а точно възпроизвежда своите зададени и усвоени в идеалния свят на идеите наблюдения”. За познавателната дейност са необходими общи теоретически положения, дадени преди всякакви сетивни данни и по-общо преди опита. Без тях е невъзможно да се осмисли правилно единичното.

Другата осн. насока в теорията на Платон утвърждава рационализма за научна концепция. От тази гл.точка на сетивните предмети, математическите неща и идеите отговарят съответно на 3 вида познание – мнение, разсъдък и разум. За Платон сенсуализмът, който не отчита достатъчно роля на мисленето е антифилософия, сбор от повърхностни представи, а най-доброто, до което сенсуализмът достига е мнението.

Платон анализира дейността на мисленето в двете й осн.форми: разсъдък и разум. Рзасъдъкът определя като най-низша форма на мисленето, опериращ с фигурите на сетивността, които са образи на въображението. Разумът, който Платон определя като по-висша форма на мисленето, осъществява по-висока степен на абстрахиране, издига се напълно над сетивността, изследва идеите и достига до опознаване на идеята за благото, като предел на всичко съществуващо.

Осн. елемент на диалектиката, като най-обща теория на законите е дихотомията (разделящото изкуство), изключващо по принцип алтернативните противоположности. „Пътят нагоре” отвежда к ъм най-общото и единното, а „пътят надолу” (на мисленето) осъществява анализиращата си дейност: то се отдалечава от началото – оттам откъдето е тръгнало, за да осмисли частното, възоснова на общото. Разбира се, диалектиката на Платон не е просто „слизане” и „изкачване”, а мощно логико-теоретическо средство за непрестанно обогатяване на човека.

В натурфилософската страна на Платон почетно място заема математиката. Социално-политическите възгледи на Платон засягат най-основни проблеми на обществото, държавата и човека, на моралните и естетически измерения на човешкия живот.




Въпрос №8

Хилеморфизмът – основна идея във философията на Аристотел (384-322г.пр.н.е)
Аристотел е роден през 384 г.пр.н.е в гр.Стагира на Халкидическия полуостров. Накратко за него може да се каже, че е живял в среда на мислители и хора, занимаващи се с наука. Отрано остава без баща.

В Стагира се обучава под ръководството на Проксен. През 367г.пр.Хр. отива в Атина и постъпва в Академията на Платон за 20г и напуска години по-късно, когато Платон умира. Заминава за Атерней при бившия ученик на Платон – Хермий, който е обвинен в тайни връзки и заговор с македонците и бива убит.

Известен период от време, Аристотел е учител на Александър Македонски, след смъртта на Филип се завръща в Атина, където основава през 334г.пр.н.е. своя философска школа, до мига, когато А.Македонски умира загадъчно. Аристотел се преселва на о. Евбея, където умира на 62-годишна възраст.

Величието на неговото съзнание и поведение се изразяват в надеждата, че приключвайки всички въпроси на житейския си път, той ги оставя като проблеми за следващото поколение. В изкл.богатото му творчество не съществува област от научното познание на древния свят, която да не е обект на най-внимателно, критическо и задълбочено изследване:

- логика – „Категории”, „Първа Аналика” и др.

- естествознание – „За небето”, „Метеорологика”и др.

- социално-политически и литературно-естетически – „Етика”, „Поетика”, „Политика” и др..

Във връзка с идеята на Стагирит, че формите (ейдосите) на движението съответстват на видовете на битието, Аристотел им прави анализ, чрез който достига до изкл.ценни схващания, като идеята за единството на времето и движението, отношението между прекъснатост и непрекъснатост, крайност и безкрайност, единство и многообразие, движение и пространство и др.диалектически възгледи. Идеалистическите му възгледи за материята и формата, обединени под общия термин „хилеморфизъм”, довеждат до телеологизма – учението за целта.

Аристотел смята, че както съществува първа материя, несвързана с формата, така е налице и крайна абсолютна форма, откъснато от материята. Такава форма е най-висшата и съвършена природа, тя е първият принцип на вечното движение, обективна духовна реалност, в която същността и съществуването съвпадат. Това е абсолютната мисъл, която той определя като неподвижен двигател.

Но нека се върнем на „хилеморфизма”. При тази идея, материята се дефинира като субстрат (основа) на всичко, а формата е особен вид идея (ейдос), духовна същност, която чрез активността си актуализира възможността или субстрата. Сетивните неща не са несъвършено копие на идеите, а първи същности, единство на материя и форма. Движението изразява прехода от възможността към действителността . Античният мислител определя основните форми на движението :

-преместване в пространството, възникване и изчезване и т.н., на основата на които обяснява качественото многообразие в действителността.

Съдържателни са идеите на Аристотел в областта на наукознанието. За него знанието е причинното обяснение и логическото обосноваване за едно или друго положение. Отличителна черта на знанието е неговата доказателствена стойност, която е пълно отрицание на мнението. Знанието е изразимо в понятие, категории и общи определения и предполага логическите операции за доказателството; то е свързано с изграждането на единна, цялостно завършена и логически обоснована теория. Целеполагащи са идеите на Аристотел в областта на теорията на познанието, чиито повратен момент е неговата обективна детерминираност (обусловеност), т.е. обективността на метериалният източник на познавателната дейност не отменят идеалния характер на познанието като специфично човешко свойство.

Престижно завоевание представлява и анализът на познавателната дейност и на механизма на определените видове усещания – зрително, слухово, вкусово, обонятелно и осезателно. Според Аристотел, съединително звено между непосредственото и опосредственото познание, усещането и мисленето, представлява представата, образите на която се изглаждат благодарение на усещането и възприятието.

Гениално откритие на Аристотел представлява дефинирането на формите на мисленето. Той изяснява познавателната им стойност и ги разглежда като съответствие на реалните страни и отношения на действителността. Понятието е познание за общото, произтичащо от приложението на абстрахирането и обобщението на емпиричния материал. Съждението изразява динамиката на мисълта в “логическото овладяване” на действителността и най-непосредствен формален израз на истината, в която отношенията между понятията съответстват на действителните отношения между нещата и явленията. Умозаключението представя творческия характер на познанието, като чрез него мисленето осъществява напълно своите функции. Във формалната логика на Аристотел най-общите правила изразяват несъвместимостта между истина и неистина. В нея той формулира и изяснява двата й основни закона – законът за непротиворечието и законът за изключеното трето.

Безспорна заслуга на Аристотел е създаването на научната терминология –разясняването и дефинирането на цял кръг от понятия и термини на научното изследване.

Доминираща област в неговата натурфилософия заема биологията, в която естествено научното знание на древния свят достига кулминационната си точка. Той изказва отделни хипотези като: устройството и функциите на органите на животните са обусловени от природосъобразността; подобно на белите дробове мозъкът притежава способността да “освежава” кръвта и т.н., и описва около 500 вида животни, като предлага съответната класификация. При изследването на човека, Аристотел достига до сравнително реалистични определения за характера на нравствеността; установява нейните основи, типологически характеристики; дефинира съзнателно-волевите и творчески аспекти на човешкото поведение (“Никомаховата етика”). Отношението между волята и мисленето е изразено между т.нар. етически и диагностически добродетели. Първите имат материален субстракт и предпоставка афектите: умереност, храброст, великодушие, откровеност и др, справедливост (като най-висша). Вторите се основават на теоретическия разум и науката, свързани с постигане на истината в нравствената сфера: мъдростта, умозрението. Евдемонизмът на Аристотел е дълбоко рационалистичен.



Въпрос 11

Философията на новото време. Френсис Бейкън (1561-1626) родоначалник на индуктивния метод и експерименталната наука.
Френсис Бейкън живее в епоха, когато в английското общество вече се чувства разместването на социалните пластове, което ще предизвика една от най-ранните буржоазни революции в Европа. Той внимателно се вглежда в социалните недъзи на обществото към което принадлежи и искренно желае всеки да има възможност да реализира своите способности. Като студент в Кеймбриджския “Тринити Колидж”, Бейкън замисля амбициозен проект за съчинение, озаглавено “Великото възстановяване на човешкото познание за Вселената”. Втората част на съчинението се нарича известното “Нов Органон”.

Френсис Бейкън разбира, че доколкото процесът на познанието има два полюса – човека и обекта, познанието се определя не само от природата на предмета, но и от психическите качества и насоченост на субекта. Бейкъновата критика на “Идолите на ума” е многозначителен теоритически опит, да се разкрият източниците на субективните наноси в познанието, за да могат хората да ги разпознават, освобождават и да се предпазват от тях.

Така избраните “идоли” са 4 вида: “на рода”; “на пещерата”; “на пазара” и “на театъра”.

Идолите на рода”, това вече е склонността на човека да предполага “много по-голямо еднообразние и еднаквост в природата, отколкото действително има в нея”, да създава неотговарящи на природата абстракции, да смята пременливите неща за постоянни, да не отдава достатъчно внимание и значение на отрицателните примери.

Идолите на пещерата” произлизат от особената духовна или телесна природа на всеки индивид, също и от възпитанието, навиците и условията. Познаващият човек като че ли гледа нещата от собствената пещера като ги подвежда под своите възгледи. Бейкън смята, че “идолите на пещерата” ефикасно могат да бъдат преодоляни чрез сравняване на индивидуалните съждения с колективния опит. “Идолите на рода” и “идолите на пещерата”, които са вродени, са по-малко опасни за познанието от придобитите идоли – плод на обществената среда.

Един такъв придобит са “идолите на пазара”, които са се вмъкнали в ума, благодарение на връзките между думите и имената. Бейкъновите “идоли на пазара” се забелязва в използването на имена за несъществуващите неща – плод на празни и погрешни теории, в неясното, неправилно и прибързано абстрахиране на понятията. Тези “идоли” разкриват важна за познанието страна на човешкото словесно общуване – неизбежната произволност на думите.

Идолите на театъра” в най-голяма степен предизвикват гнева на Бейкън, защото не са вродени, нито са се промъкнали “тайно в ума”, но “открито се вкарват в него”. На Бейкън му се струва, че Аристотеловата силогистика узаконява “идолите на театъра”, тъй като налага един метод познание, който изхожда от вече готови приети положения. Теорията му за “идолите на ума” има непреходно теоритическо и идейно значение, въпреки собствената й ограниченост от времето.

Методът на Бейкън, който той определя като „мисловна машина”, има за цел да подпомага ума, а не да му налага предварително готов извод, в усилията да бъде опозната природата. Новият индуктивен метод не е просто събиране и подреждане на конкретните факти, а средство, с помощта на което познаващият човек формулира необходими знания за природата. Научната индукция вкл.както емпирическата, така и рационалната способност, от единството на които се ражда истинното знание за природата. Тя представлява целенасочен процес на постепенно преминаване от наблюдението към обобщението. Това изкачване на ума от опита към абстракцията трябва да бъде непрекъснато.

За да подпомогне ума, в усилията му да достигне до най-общите причини (формата) на съществуването на нещата, Бейкън създава специфична техника на индуктивното умозаключение. Това са индуктивните таблици на същността или на присъствието, на отклонението или на отсъствието, на степените или сравнението. С помощта на тези таблици, умът подрежда изучаваните факти така, че да стане способен да направи единствено възможните изводи. До общите положения, които говорят за същността на изучаваните явления се достига не направо от наблюдението на опр.брой примери, а чрез т.нар. „средни аксиоми”, носещи средна степен на общност. Те са резултат от абстрахирането от изучаваните в опита частни случаи. В „Нов органон”, Бейкън демонстрира по неподражаем начин ефективността на своя метод, като открива „формата” (закона) на топлината. Според този закон, до който Бейкън достига в своя забележителен експеримент, неоценен в своето време, причината на топлината се крие в по-силното или по-слабото движение на частиците, от които телата са съставени.


Въпрос №12/13

Характеристика на рационализма на Рене Декарт (1596-1650)
Ренe Декарт е роден на 31 март 1596 година в градчето Ла Е (близо до гр.Турен), което днес в нeгова чест се нарича - Ла Е-Декарт (La Haye-Descatres). Латинизираното му име е Ренатус Картезиус, оттук и философската школа „картезианство”.

Произхожда от древен дворянски род. Учи в йезуитско училище в Анжу. За кратко време участва в 30-годишната война. Няколко години пътешества и от 1629 г. заживява в Холандия, където в продължение на 20 год. се отдава на уединени научни занятия. През 1649 г. по покана на шведската кралица се преселва в Стокхолм, където умира през 1650 г. Основните му трудове са: “Геометрия”, “Разсъждение за метода”, “Метафизика”, “Диоптрика”, “Принципи на философията”. В творчеството му се поставят основите на едно от кардиналните течения в модерната култура – философският рационализъм.

Философията на Декарт формира самия стил на мислене, парадигмата на класическата наука. Науката възниква именно в Западна Европа и именно през 17 в., благодарение на обективния рационализъм и на основата на дуализма, който най-ясно и категорично е формулиран от Рене Декарт. Именно този факт дава основание на Х. Вайл (“Единство на знанията”, 1954) да заяви: “Рене Декарт е бащата на нашата западна философия”.

В „Разсъждения върху метода”, Декарт формулира 4 правила.



1-во правило: Отнася се до изискването никога да не се приема нещо за истинно, докато не е признато от ума за очевидно.

2-ро правило: Настоява разглеждания предмет да бъде разделян на възможно най-много части.

3-то правило: Строго да се следва логическата последователност от по-простите и лесни за разбиране факти, към по-сложно и същностно познание.

4-то правило: Да се прави възможно най-пълно изброяване на фактите.

Сумарно, тези правила могат да бъдат сведени до методологическия принцип: „Подлагай всичко на съмнение”.

За рационалистическата система на Декарт, съмнението е пътя, по който човешкия разум трябва да премине, за да достигне до необходимите принципи, които лежат в основата на всяко познание. Декартовото съмнение е насочено към достигане до истината за заобикалящия ни свят, чрез отговор на въпроса, дали изобщо разумът може да притежава абсолютната истина? С това, той поставя началото на онова велико движение в модерната философия, наречено от Кант „Критика на чистия разум”.

Пътят на познанието започва със сетивния опит. Но Декарт привежда примери като "пръчката изглеждаща пречупена във водата", които показват, че въпреки непосредствената даденост на сетивното преживяване само въз основа на него, нямаме право да твърдим, че предметът по природа е такъв, какъвто го възприемаме. Това заключение е един от важните белези на неговия и на всеки друг рационализъм. И в крайна сметка, въпреки това заключение, именно сетивата са трансмисиите към външната действителност, които доставят сведенията за качествата на обкръжаващите ни неща. Сетивният опит обаче трябва да премине през съмнението, за да се узакони в обективното познание на външния свят. Разумът е този, който може да ни отговори на вълнуващите ни въпроси.

"Мисля, следователно съществувам" е "Първи принцип" на картезианството, който поставя точка пред съмнението във всякакъв род съществувания. Истинността на "Първия принцип" е безспорна за всеки здрав разум, защото може ли да мисли нещо, което въобще не съществува? Така мисленето във философията на Декарт е не само функция на едно мислещо същество, но и негова субстанция.

"Първият принцип" съдържа както мислеща субстанция, така и предопредели произхода на всички останали необходими принципи на познанието и действителността. Единственото, непосредствено, с което разполага познанието са понятията, идеите и принципите - идеалните съдържания. Фантазните образи, които познаващият човек сам произвежда, са изцяло субективни.Идеите и принципите, на които Декарт придава най-голямо познавателно значение са тези, които съдържат в себе си своята достоверност; дадени са абсолютно ясно и отчетливо в съзнанието на всички хора, не се нуждаят от логическо доказателство.


Според Декарт тези идеи и принципи са "вродени", съзнанието ги притежава преди всякакъв опит, вложени от самия Бог. Вродената идея, с помощта на която Декарт се стреми да излезе от субективния кръг на индивидуалното съзнание и да навлезе в необятните простори на обективната действителност е идеята за Бога. Декартовото онтологическо доказателство за съществуването на Бога е пренасяне върху Божието битие на "първия принцип" - "Cogito ergo sum": "Мисля Бог, следователно той съществува". По такъв начин от факта на мисленето Декарт успява да изведе "несъмненото" съществуване на духовните субстанции - на самото мислещо "Аз" и на божественото "Аз". С божията помощ Декарт прави опит да разреши всичките си съмнения,относно съществуването и опознаваемостта на материалния свят. Догматичният преход от принадлежащи на разума необходими идеи към абсолютни същности е ахилесовата пета на всеки рационализъм.


Въпрос №14

Филосовските възгледи на Бенедикт Спиноза(1632-1677) за субстанцията.
Бенедикт (Барул)ле Спиноза е роден в Амстердам. Той се запознава с рационалистическата система на Рене Декарт и става привърженик на нейните принципи и неин пръв интерпретатор и критик. Негови творби са: “Принципът на философията на Декарт, доказани по геометричен начин”; ”Трактат за усъвършенстване на интелекта”; ”Кратка еврейска граматика” и др.

Строго логическият подход позволява на Спиноза да разгъне една последователна дедуктивна рационалистическа система на филосовските понятия. За Спиноза това, което разумът приема за истинно и обективно, не може да не съществува реално в природата, защото истинното е само това, което е действително. Спиноза осъществява субстанцията с “всеобщо единство”, вън от което нищо не е действително. За него, ако нещата в своето безкрайно многообразие не са обединени от единна същност, те не биха били в състояние да си взаимодействат, да съществуват. Превръщането на субстанцията от метафизическа подпорка на качествата на вещта в принцип на всеобщо взаимодействие в действителноста има изключително значение за развитието на диалектическия възглед в/у този философски проблем. Субстанцията като “причина сама за себе си”, се явява и последна причина на всичко съществуващо. Тя е тъждествена с природата не като съвкупност на всички конкретни крайни неща, а като творческа природа. Един от основните недостатъци на предходните трактовки на субстанцията (в това число на Хобс и Декарт), Спиноза вижда в разграничаването на съществуващото на субстанция-акциденция. Противопоставката сега става: субстанция-модус. Съвкупноста на модуси съставлява сътворена природа, докато самата субстанция е творяща природа. Материалните и духовните явления и техните качества - телата и човешкото мислене, всичко, което се явява зависимо в своето същество от нещо друго, представлява само модус на същностните определения на субстанцията. Атрибутите - протяжност и мислене, същевременно са същностни определения на отделните модуси.

От друга страна, доколкото отделното нещо е определено от един атрибут, субстанцията в качеството си на всеобща причина и причина сама на себе си не остава трансцедетна, по отношение на безкрайното многообразие на конкретната природа. Ролята на атрибутите в света на модусите - това е спинозисткото решение на проблема за отношението м/у конкретното многообразие на природата и нейната най-обща субстанциална същност. Като единични, крайни и определени модусите не притежават своя същност. Но същевременно изразяват единната, вечна и абсолютна същност на субстанцията, благодарение на този атрибут, като се проявява в тях като тяхна собствена същност. Спиноза се стреми принципно да преодолее Декартовия дуализъм. Протяжноста и мисленето не са вече две самостоятелни субстанции, само два атрибута на единната и единствена субстанция, безкрайната същност, на която те изразяват по определен начин. Но независимо съзнателния монизъм, приравняването на протяжноста и мисленето, именно в качеството им на атрибути на субстанцията, не позволява да се избегнат някои дуалически противоречия. От понятието за атрибут следва, че това е такава същност, която не може да бъде зависима от никаква друга същност. Това определение пречи на Спиноза да види атрибутивното значение на такива всеобщи характеристики на действителността като движението.

Движението се оказва “вечен модус”, присъщ не на субстанцията, а единствено на безкрайното многообразие на модусите. Субстанцията не е породена от друго и може да бъде обяснена единствено чрез самата себе си. Като причина “сама на себе си”, субстанцията е равна на Бог. Но това не е Богът на религиозното съзнание, който е сътворил света за 6 дни. Спинозовият Бог - субстанцията е “творческа природа”, която се ръководи от дълбоко заложената в нея необходимост. Волята на Бога не може да подчини природата, защото в рамките на субстанцията това е едно и също нещо. Съвременното ни философско мислене, което в преобладаващите си насоки се намира под знака на емпиризма, не е подготвено да оцени строгото логическо достолетие на Спинозовия рационалистически монизъм.

”Човек мисли”-в това според великия холандски философ се изразява същноста на човешкия род.

Въпрос №15

Имануел Кант(1724-1804)
Имануел Кант е роден в Кьонинберг - Източна Прусия. Той е автор на повече от 20 философски съчинения, но делото му се олицетворява преди всичко от “Трите критики”: ”Критика на чистия разум”; ”Критика на практическия разум” и “Критика на способността за съждение”.

Имануел Кант изправи на съд и самият разум. Критически въпроси като: Отговарят ли законите, на които е подчинено нашето мислене за предметния свят, на неговите собствени закони? Как е възможна науката изобщо и дали е възможна метафизиката като наука изобщо?, заставят Кант да извърши “Копернианският преврат” във философията, за да разреши нейните вековни съмнения. Като определя тази критика на човешкото познание като “самопознание и съд” на разума.

Основна насока на Кантовото изследване на познавателните способности на човешкият разум, следва определено идеалистическите предпоставки и води до антиматериалистически изводи. ”Критиката” по същество предопределя природата както на познаващия субект, така и на познаващият предмет. Обектите на човешкото познание са само модификации на човешката сетивност, подчинени на чисто формалните правила на разсъдъка. С приемането на априорния произход на необходимите форми на съществуването и истинното познание на предметния свят, той даде категоричен отговор на въпроса за възможноста на науката изобщо. Но докато всяка друга наука е призвана да разкрие истината за конкретна действителност, която изследва, единствено философията е превърнала “истиността” в свой предмет. Този проблем, свързан с природата на логическото познание, изобщо е един от главните теоритически източници на Кантовия априоризъм.

Кантовия анализ е насочен към търсене обяснението на факта,че въпреки многовековното обсъждане на въпроса “Що е истина?”, все още философията не е дошла до общоприет отговор. Според Кант, за да се избегне догматизмът, трябва истинността да се изведе не от съдържанието, а само от формата на познанието, която по силата на своята необходимост трябва да предшества всеки конкретен акт на познание.

За да се избегнат съдбоносни грешки, както на рационалистическата трансцедентна метафизика, така и на субективно-идеалистическият емпиризъм, трябва да разкрием произхода на двете основни характеристики на всяко познание: съдържателната и формалната. Да се намери източникът на истинното и обективно знание в несъгласуваността на понятията с природата, а на предмета с понятията (дадени на разсъдъка преди всеки опит) - това е “коперниканския преврат”, който Кант е убеден, че е извършил във философията. Познанието възниква и се развива, за да достигне чрез логиката на мисленето до свойството и същноста на предметите такива, каквито са сами по себе си. Провъзгласеният от Кант “Коперникански преврат” във философията задължава “критика на чистият разум” да тръгне в противоположна посока, в усилията си да достигне до решението на въпроса за възможноста на метафизиката като наука. Тъй като истинноста, обективноста и необходимоста имат за източник на предмета с неговите собствени характеристики, а съзнанието с неговите собствени...


Въпрос №16

Обективно-идеалистическата философия на Хегел(1770-1831).Характерни особености на неговата диалектика и философска система.
Георг Вилхелм Фридрих Хегел е роден в град Щутгарт. Следва теология и философия в Т­­юбингенския университет. Написва “Енциклопеддия на философските науки” в три части: Логика, Философия на природата, Философия на духа.

Според Хегел, метафизиката ще стане наука, като се откаже от Абсолютното, като свой вековен предмет, но като го разкрие в неговото собствено противоречиво движение и самопознание в природата, обществото, изкуството, религията и история на философията.

За обективния идеалист истината се въплъщава в понятието за Бога, но това не е Бога на религиозните хора. Хегеловият Бог е един “философски Бог”, който строго следва логиката на философската система, която е най-адекватно познание за него. Хегел представя Бог като предмет на философията, не в неговото трансцедентно съществуване, а като иманентен дух на всичко действително. Крайното има истинноста не в себе си, а единствено в тази абсолютна божествена същност, което е и негова собствена същност. Според Хегел, за да бъде възможно теоритическото, познанието на една независима от индивидуалното съзнание действителност, законите на човешкото мислене трябва да са тъждествени със законите, на които се подчинява в своето развитие тази действителност. Както не е истинно знанието, което не се съгласува с всеобщите закони на мисленето, така не е действителен и предметът, който не се съгласува със законите на истиността.

Като абсолютна същност на това, което е действително, у Хегел понятието е единно и същевременно определено и конкретно ”положената неразделност на моментите в тяхното различие”. Благодарение на него, предметът е тъждествен на себе си и е субект на измененията. Според Хегел, когато мисленето успее да разкрие логически противоречивите определения на предмета, това е проникване в същностната природа на нещата, условие за тяхното непрекъснато преминаване едно в друго. Това в най-голяма степен е доближаване до истината за предмета сам по себе си. Обособявайки мисленето за обективната основа на всичко действително, Хегел обосновава противоречивата природа не само на мисълта за предмета, но и на мисления предмет. Хегел превръща мисловните понятия в обективна същност на всичко действително, за да разкрие тяхното съдържателно значение.

Диалектиката на Хегел представлява не просто метод, който е в състояние да проникне в най-дълбоката същност на действителноста за познание на предметите, която се свързва само с определен диалектичен подход, но се отнася до природата на самия предмет. Хегеловата диалектика е строга философска система, която иска да бъде не само начин на мислене, но преди всичко наука за всеобщите закони на цялата действителност. Класификацията на диалектическите понятия в Хегеловата логика е стълбата, по която се изкачва абсолютната идея, за да постигне пълно тъждество със самата себе си.

Между идеализма и диалектиката на Хегел има вътрешно неопределимо противоречие.То се състои в невъзможноста да се разкрие в претендиращата за абсолютна завършеност идеалистическа система неограниченото значение на диалектическия метод и да се направят всички последователни изводи от неговото приложение. Хегел доказва, че степените в развитието на познанието не изразяват чисто субективна среда на познавателния процес. Тяхното съдържание, а и следователно тяхната същност е самата познавана действителност, нейните обективни всеобщи форми. Самодвижението на диалектичните категории Хегел обявява за самодвижение на “чистите” мисли на Бога. Диалектическият закон, който обосновава вечноста на изменението е формулиран от Хегел пределно ясно: количествените натрупвания на определена степен, разкъсват старата мяра, като налагат преминаването в ново качество в нова мяра, т.е завършено битие.

Хегел определя качеството като тъждествено с битието.За него предметът е истинен сам по себе си, т.е. независимо от това дали някой го познава или не, доколкото като конкретна вещ се отъждествява със своето понятие. За Хегел не са тъждествени понятията съществуване и действителност.

Действителноста като единство на същност и явление е вътрешнопротиворечиво понятие. Истинността на предмета е свързана със същноста. У Хегел човешката история, именно разбрана като обусловена от обективна необходимост, говори за присъствието в нея на Абсолютния дух. Основният принцип на обективния идеализъм-тъждеството на битие и мислене, тласка Хегел към субстанциализиране на историческия процес, към разглеждане на историческите действия на хората като средство за осъществяване необходимото саморазвитие на Абсолютния дух, като превръща индивидуалната човешка дейност в нещо случайно и неосъществено, при реализирането на свръхчовешките цели на Абсолютен дух в обществото. Хегеловата философиия е в истинския смисъл логически завършек на класическото философско развитие.







Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница