Философски факултет, катедра "История на философията"

Заключение

Тезата за вярването като синтез на знание, вяра и действие добива завършен вид при Уилям Джеймс. Изглежда, че Пърс в своите философски изследвания не стига дотам. Имаме ли обаче право да сравняваме двамата философи? Хуукуей отбелязва, че различията между Пърс и Джеймс са навсякъде, затова не може да се каже, че те се разбират погрешно един друг⁵⁸¹. Това разбиране изпада в една ненужна, според мен, крайност. Действително, Джеймсовото тълкуване на Прагматическият принцип и на Пърсовата епистемология отива далеч от първоначалната цел на Пърс; но това, което прави Джеймсовия прагматизъм по-различен, е именно втората трактовка на Принципа. В нея Джеймс показва, че търси пътя за съчетаване на истинността и ценността в едно-единно цяло. Джеймс вярва в бъдещето на човечеството; той смята, че истината, към която всички ние се движим, не е нищо по-различно от самото щастие. Относно това Рорти пише: "(Уилям Джеймс) настоява, че подтикът да се начертае рязка разгpаничителна линия между когнитивно и некогнитивно, между вярвания и желания, дори и когато това обяснeние не е релевантно нито на обяснение, нито на оправдание на поведението, почива на лъжливото (понеже е безполезно) вярване, че ние би трябвало да се заемем с две отделни задачи- търсене на истината и търсене на щастието"⁵⁸². Така, докато за Пърс понятието за вярване е свързано повече с неговата епистемология, то при Джеймс това понятие вече се вмества в една етико-религиозна рамка. Той окончателно оформя прагматисткия синтез на знание, вяра и действие, изследвайки внимателно вярата и опитвайки се да ни снабди с критерий за нейната рационална обоснованост, отговаряйки на въпроса "Кога имаме право да вярваме?". Стратегията на Джеймс е да сближи вярата и знанието, показвайки кога вярата може да бъде рационално издържана. Джеймс никога не е бил "апологет" на произволното вярване или на Пърсовия "метод на упорството". Но в основата на всяко вярване в крайна сметка стои един Weltanschauung. Така истинност и ценност намират допирна точка.

Успешно ли се справят двамата основоположници на прагматизма със своята задача? Успяват ли те да решат проблема за отношението между наука и религия? Съчетаването на една епистемология, основаваща се на Прагматическия принцип, с една метафизика, която показва еволюцията на космоса и заслугата на човека за това развитие, и една етико-религиозна философия, която дефинира вярата най-вече в термините на поведението (при Пърс) и на действието (при Джеймс), показва съвсем ясно разбирането за близостта между отделните сфери и тяхната необходима взаимосвързаност. Понятието за вярване показва от своя страна взаимосвързаността между знание, вяра и действие- знанието е нужно, за да насочва действието, а вярата е нужна, за да осмисля човешкото битие. Тук бих изразил хипотезата, че вярата ни снабдява с крайните цели на персоналния ни живот, но тази хипотеза подлежи на допълнително изучаване. Оставям като спорно твърдението, че това, което смятаме за полезно за нас, е истинно- това е една погрешна интерпретация на Джеймсовия прагматизъм, защото той иска (въпреки уклоните си отвреме-навреме и към такава теза) да каже просто, че вярата може да бъде истинна само доколкото опитът не й противоречи.

Според заключенията, до които достигнах в настоящата работа, задачата на ранните прагматисти е изпълнена успешно. Бих искал да уточня, че това не е единствената задача, над която те работят, и че всъщност те решават едновременно няколко проблема- епистемологически, метафизически и етико-религиозни. Тази задача не си е поставяна, така да се каже, "официално" от тях, и затова не бива да възприемаме прагматизма като реакция на един-единствен проблем; нещо повече: самото наличие на няколко различни интерпретации на философията на прагматизма, които бяха споменати във Въведението, показва, че прагматизмът няма едно напълно хомогенно "ядро", от което изследователите могат да започнат. Противоречията в Пърсовата философия и непоследователностите в тази на Джеймс ще създават много работа и на бъдещите изследователи. Аз не претендирам, че съм стигнал до окончателни решения на редица трудности, които са карали изследователите да се замислят за дълги години. Със сигурност обаче прагматизмът на Пърс е много по-последователен, отколкото изглежда. Изследването на неговата метафизика показва епистемологията, основана на Прагматичeския принцип, в нова светлина- космическата еволюция и развитието на Ума. Крайната цел на човешките същества е установяването на "конкретната разумност" в света.

И докато за Чарлс Пърс това развитие е предопределено, то за Джеймс финалът на този гигантски еволюционен процес не може да бъде предсказан. Но в това се състои и свободата в онтологически план- пред човека има толкова много възможности, че един пълен край може би никога няма да бъде постигнат. За Джеймс важното не е, че еволюцията се движи към някаква крайна цел, а че вселената е пълна със свобода и възможности.

Виждането на човека в неговото единство означава и че той държи съдбата си в собствените си ръце. Той не е "изтъкан от противоречия", нито пък е крехко и слабо същество; напротив, той е този, който може да въздейства върху космическото развитие и да го доведе до неговото съвършенство. Но животът ни в този универсум е нещо повече от едно състояние на търсене и намиране, на съмнение и вярване, на колебание и действие- той е едно приключение. Сидни Хук се изразява така: "В една отворена вселена, подправена със случайност и направена жива чрез възможности, животът на човешката свобода е не само организирано начинание, но също така е и одухотворено приключение"⁵⁸³. Според прагматизма ние трябва да влезем смело в него с вяра в собствените си сили и с убеденост, че всичко, което ни заобикаля, има своя смисъл и своето предназначение.