Философски факултет, катедра "История на философията"


Трета глава Вяра и действие



страница8/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
#5082
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

Трета глава

Вяра и действие

(етико-религиозната философия на ранния прагматизъм)

(откъси)


Дотук видяхме, че теорията за изследването на Пърс от 70-те години на XIX век съдържа разбиране за вярването като готовност за действие. Чарлс Пърс вижда вярването главно в епистемологически план. Дори когато по-късно разделя вярванията на “практически” и “теоретически”, той набляга на обвързаността на знанието с действието. Понятието за вяра (в смисъл на религиозна вяра) е разработено само в неговите трудове на религиозна тематика, където бива показано, че тя се “превежда” в действия, в практикуване- без обаче да се игнорира религиозната догматика, която, дори и “непрактична”, има значение за вярващия. Джеймс достига до принципа, че само действието придава значение на вярата. Джеймс отива дори още по-нататък, отъждествявайки значението на едно вярване с истинността му, без да се съобразява с амбивалентността на самото понятие за “значение”. Той с яснота обаче експлицира тезата, че всяко (научно) убеждение и (религиозна) вяра трябва да могат да бъдат “превеждани” в действия, независимо дали говорим за някоя научна хипотеза, или за религиозното вярване на християнина, будиста или мюсюлманина. Тогава остава да се изследва каква е точно връзката между вярата и действието и какво всъщност представлява последното. Появява се и друг въпрос: остава ли нещо в научната хипотеза или в религиозното вярване, което да не може да се изрази или провери чрез действия?

По отношение на научните хипотези и изобщо убежденията с познавателен характер бива разработен Прагматическият принцип. Пърс ясно показва, че той не се отнася до всички понятия въобще, а само до “интелектуалните”. Разработката на Прагматическия принцип служи като методологически фундамент на науката, чрез който неясните или неподходящи понятия могат да бъдат отстранявани или пък (ако е възможно) превеждани в практически последици. При Джеймс Принципът вече се свързва с проблема за основателността на нашите вярвания. “Прагматическо” за Джеймс има две значения: това, което може да се преведе в практически последици (да речем, дадена научна теория), и това, което носи полза (основно в смисъл на оцеляване или усъвършенстване) на индивида, като в по-голямата част от своята философия Джеймс повече акцентира на второто. Но преформулирането на Прагматическия принцип има и друго измерение: понятието за вярване на Пърс се трансформира така, че при Джеймс един от неговите съществен конституенти става вярата. Вярването, както вече показах, е понятие, което представлява своеобразна фигура: знание, вяра и действие. Знанието се оказва, от една страна, основа на бъдещото поведение (действие), а от друга, то има за цел именно извършването на действие. Така в Първа глава беше показано, че знанието е условно, а абсолютна истина не съществува (освен в самия край на изследването, който обаче ще е и край на науката), във Втора- че знанието се развива по сходен на космическата еволюция начин. Сега в Трета ще бъде показано, че познанието и вярата могат да бъдат "преведени" в действия. Вярата мотивира поведението ни и насочва действията ни по същия начин, по който това прави и познанието. И така, докато в първия случай вярата представлява убеждение, или стабилно мнение, което е резултат от определено наше изследване и противостои на съмнението като състояние на несигурност, неувереност, и стои в основата на всяко наше действие или план за поредица от действия, то във втория случай вярата вече се възприема в религиозния си аспект, като вяра в определена, надхвърляща границите на природното реалност, като вяра в едно Висше спрямо нас същество и като вяра в смислеността на сътворения свят. Тук се осъществява преходът от първото значение на Прагматическия принцип при Джеймс към второто. Религиозната вяра при Джеймс е тази, която: [1] ни подтиква да действаме, и [2] ни помага да действаме по най-добрия начин, т.е. да променим себе си и света към по-добро.

Има ли нещо общо в такъв случай между двете разбирания? Можем ли да кажем, че концепцията на Пърс изобщо не може да бъде отнесена към религиозното вярване? Всъщност Чарлс Пърс не желае да обвързва собствената си формулировка на Прагматическия принцип с религиозното вярване. Той осъзнава нуждата от разграничаване на вярването от вярата и на научното изследване от чисто религиозните допускания (в които можем да включим догмите, фундаменталните принципи на различните религии, изобщо светогледът им), без да отрича едно бъдещо конвергиране на научните теории с религиозните (респективно християнските) догми. В същото време той остава дистанциран от последните и приема някои от тях в своята метафизика, но изразявайки ги с философска терминология. Докато отношението на Джеймс към ортодоксалните вярвания (т.е. широко разпространените) е силно критично поради ангажираността му с мистични доктрини, то това на Пърс е по-скоро отношение на тълкувател на християнските учения, опитващ се да ги въведе в сферата на своята научна метафизика. Без да ги приема буквално, той се стреми чрез тях да построи космология, но от гледна точка на философ, а не толкова на вярващ. В този смисъл неговата лична ангажираност не е толкова голяма, колкото е при Уилям Джеймс, но с уговорката, че в последните си години Пърс действително по-сериозно се интересува от етически, метафизически и религиозни въпроси, отколкото в предишните. Така например той е убеден, че истинският вярващ не толкова трябва да познава принципите и обредите на своята църква, колкото да практикува своята религия.

Пърс заявява, че религията е “практически въпрос”. В действителност Пърс не възхвалява някоя “чисто практическа” религия (нека си припомним и тази, предложена от Огюст Конт). Тя не може по никакъв начин да ни води в действията ни. Ние трябва да вярваме и да имаме реален обект на вярата си. Както казва и Джеймс, само реалният обект (или този, който не се е показал явно като нереален) може да породи и задържи вярване в нас.

В тази глава ще нарека концепцията за религията, която е основана на такова допускане, прагматическа. Тя разбира религията като състояща се от два типа елементи: догматични (тези, които не се обвързват с някакви практически последици) и динамични (изчистени от догматика; те могат да бъдат потвърждавани или опровергавани от индивидуалния религиозен опит). Уилям Джеймс дори се стреми да покаже религията от позицията на индивида, изолирано от общността, която я упражнява, говорейки за “надстроечна вяра”, която бива чисто лична и има значение само за индивида. По такъв начин ранните прагматисти построяват “мост” между вярата и действието- една философия, която в началото на XX век се превръща във “философия на действието” (а според мен- “философия на неограниченото действие”) при някои от италианските прагматисти. В тази глава ще започна с теорията за вярването на Чарлс Пърс и с някои съвременни тълкувания. След това ще покажа, че още при Пърс откриваме трансформация на понятието за вярването като готовност за действие в понятие за вярата като подлежаща на “превод” в поредица от действия. Философията на религията на Пърс обаче съдържа и едно по-специално, философско отношение към християнските доктрини, които той отнася към своята метафизика, макар и във формата на философски понятия. Третият елемент, който откриваме в трудовете на Пърс на религиозна тематика, засяга отношението между наука и религия, и съдържа догадката за едно бъдещо конвергиране на религиозните и научните “истини”, за т.нар. “брак между науката и религията”. За нас в случая той е най-важен от тази гледна точка, че обединява епистемологията, метафизиката и философията на религията в едно цяло, във възгледа за еволюираща вселена, в чийто край стои финалното мнение, окончателната истина, която има епистемологически, етически, религиозни и естетически измерения.

При Джеймс откриваме два отделни елемента в неговата философия на вярата и действието, първият от които е чисто прагматическият: това е убеждението, че религията е полезна за индивида, че тя има прагматическа стойност. Вторият е емпиричният, основан на идеята, че всяка религиозна догма или принцип трябва да са съгласувани с опита и могат да се аргументират чрез опита (в този аспект може да се споменат неговото участие в Изследването на психиката и теориите, свързани с него). Цялата тази философия на действието добива по-радикална форма при Фердинанд Шилър и флорентинските прагматисти. Прагматизмът обаче, такъв, какъвто го създават Чарлс Пърс и Уилям Джеймс, е философия, която разбира човека в неговото единство и която, следователно, не може да се фокусира изключително на едно от неговите качества. Действието би било безполезно без знание, а знанието винаги има за цел извършването на действие464. Погрешно интерпретиран, прагматизмът се смята за философия, която търси оправдание за вярванията и специално за религиозните такива. Това не отговаря на истината, но все пак прагматизмът добива популярност като философия, ангажирана с отношението наука-религия, главно заради засилващите се дискусии в края на XIX и началото на XX век, свързани с все по-голямата уязвимост на християнския светоглед. Но нека преминем към проблема за вярването според разбирането на Бейн, Пърс и някои съвременни виждания за него.



4.3 Вярване и религиозен опит: Уилям Джеймс
4.3.1 Религиозната проблематика на Джеймс
В III глава имам за цел да покажа, че има преход от разбирането за вярването като готовност за действие към концепцията за вярването като единство на знание, вяра и действие. Не може да се каже точно дали Джеймс стига първо до Прагматическият принцип, а след това до тезиса за волята за вяра, или пък е обратното. Не можем да отговорим и на въпроса дали Джеймс, когато говори за правото ни на “емоционален” избор между алтернативни теории, е имал предвид в някаква степен и науката. Можем да си зададем въпроса, дали концепцията на Джеймс не е по-скоро “религиозно-етическа” (според интерпретацията на Артър Лавджой, а аз тук я наричам “етико-религиозна”), а не епистемологическа? Основателно е твърдението, че Джеймс по такъв начин обвързва вяра и действие, че оттук-нататък вече религията и етиката не биха могли да се разглеждат от него като напълно самостоятелни области. Всяка религиозна вяра има етически измерения. От тази гледна точка всяка вяра подлежи на интерпретацията на действието.

Възниква един сериозен проблем: този за отношението между етика и религия. Фактът, че в настоящата глава разглеждам и етическа, и религиозна проблематика, се дължи на убеждението ми за тяхната необходима свързаност в прагматизма на Джеймс. Докато Пърс само маркира отчасти връзката между нашето поведение и вярата ни в Бог ("Един пренебрегнат аргумент..."), то при Джеймс ние често откриваме анализ на етически проблеми, осъществен през определено религиозно светоусещане (това на Джеймс). Според Майерс "отношението между етика и религия е пресъздадено така от Джеймс, че да бъде неясно, понеже той вижда религията като неясен отговор на неясна човешка нужда"465. Според моето мнение етиката и религията са разбирани по-скоро в единство от Джеймс, отколкото като самостоятелни сфери. Идеята, че вярата е "преводима" на езика на действието, се отнася както до религиозните вярвания, така и до моралните действия на индивида. Двете сфери имат и нещо друго общо помежду си: това е осмислянето на света и даването на насоки за нашето отношение спрямо него. Основното обаче, което може да се извлече от Джеймсовата етико-религиозна философия, е това, че човешките същества са по-мотивирани и уверени в действията си тогава, когато знаят, че съществува някаква Висша сила, която ги наблюдава и дори може би им помага.

Религиозната проблематика на Джеймс съдържа много различни теми- волята за вяра, особеното приложение на Прагматическия принцип (последиците от вярата в Бог), противоречията между наука и религия, свръхестественото. Вярата в Бог (неортодоксално християнска- доколкото Джеймс приема доктрини, които звучат твърде “еретично” или са близки до други религии) се агументира по две отделни линии: тази на полезността, и тази на изучаването на религиозния опит. Но не може да се каже, че те са напълно независими една от друга, тъй като религиозният опит е полезен поради това, че води до развитие на личността.

В “Чувството за рационалност” (1879) Джеймс за пръв път издига тезата за правомерността в някои случаи да правим избор на емоционални (не-интелектуални) основания. Според мен още в този текст той допуска, че вярата (faith) е един от съставните елементи на вярването (belief). За разлика от Пърс, при Уилям Джеймс вярването вече не се разглежда като разумно убеждение, което има за основа (поне в науката) научния метод, а се разглежда като състояние на несигурност на ума, в което той се “захваща” за една идея/понятие/теория, която смята за истинна. Вярата, както вече посочих, се “верифицира” чрез действията. В есето “Воля за вяра” той е още по-категоричен, виждайки възможността за избор между теории и в самата наука (правейки аналогия между вярата ни в демокрацията и тази в електроните). Джеймс не смята учения за човек, който няма свои убеждения и свои стремежи- напротив, точно неговият “контекст” (социален, културен, защо не политически) му влияе за това понякога да взема определени решения.. Докато Пърс би заявил, че това е непозволено от научната етика, то Джеймс би възразил с думите, че в науката трябва да се правят хипотези, които да се приемат на вяра, иначе новото познание би било невъзможно. Така или иначе, за Джеймс са по-важни последствията на този тезис за съдбата на религията в неговата епоха, за вярващия индивид, а не толкова за учения. Идеята му се основава на допускането, че религиозното вярване по някакъв начин се доказва в практиката, и то като полезно. То има влияние над човека, което го прави по-различен, отколкото ако не би съществувало (ако той не би бил вярващ по този начин или изобщо).

Често се цитира една теза, изразена в “Разновидностите” и в “Прагматизмът”, която се интерпретира като убеденост, че хипотезата за Бог работи удовлетворително и следователно тя е истинна. В “Прагматизмът” обаче думите на Джеймс са по-различни- той се позовава на опита: “Според принципа на прагматизма, ако хипотезата за Бога работи удовлетворително в най-широкия смисъл на думата, то тя е истинна. Опитът показва, че тя наистина работи, независимо от някои остатъчни трудности”466. Религиозната вяра може да се приеме, сякаш е истинна, но това не е окончателна истинност- нека не забравяме, че за прагматизма всяка “истина” подлежи на корекции. В обръщението си от Бъркли (1898) Джеймс разглежда общия въпрос за същността на религията като пример за приложение на Прагматическия принцип: “Ако има Бог, не е много вероятно той да е обвързан само с това да създава последици по отношение края на света; той вероятно прави различия в целия му (на света-б.м.) ход. Сега, принципът на практикализма казва, че същественото значение на понятието за Бог лежи в тези различия, които трябва да се появят в опита ни, ако разбирането е истинно. Известният “запас” от съвършенства на Бога, разработен от догматичната теология, или не значи нищо, казва нашият принцип, или пък загатва определени неща, които ние можем да усетим и правим в конкретни моменти от живота си, неща, които ние не можем нито да усетим, нито да направим, ако нямаше Бог, и ако вместо това вселената беше контролирана от материалните атоми. Доколкото разбиранията ни за Божеството не включват такъв опит, дотолкова те са безсмислени и просто думи- схоластически същности и абстракции, както позитивистите казват, и достойни за презрение. Но доколкото те съдържат такъв опит, Бог означава нещо за нас и би могъл да е реален”467.

А какво представлява този опит? В същия текст Джеймс се стреми да го дефинира и стига до следното разбиране: “Това, което прави религията актуална, е нещо различно от абстрактните дефиниции и системи от логически свързани прилагателни, и нещо различно от факултетите по теология и техните професори. Всички изброени неща са вторични ефекти, вторични сраствания на маси конкретен религиозен опит, свързани с чувство и поведение, които възраждат себе си в sæcula sæculorum в живота на непретенциозните хора. Ако попитате какъв е този религиозен опит, то това са разговори с невидимото, гласове и образи, отговори на молитва, обръщания на сърцето, избавление от страха, внезапни случвания на помощ, увереност, че си подкрепян, без значение кога дадените хора създават вътрешните си нагласи по определени удобни начини (…) Това, което значи думата “Бог”, са просто тези активни и пасивни опити във вашия живот”. Относно възможността от заблуда тук Джеймс добавя: “Също като останалата част от човешкия опит, и той може да бъде податлив на илюзия и грешки. Не е нужно той да бъде непогрешим, но със сигурност е първоизточникът на идеята за Бог, и теологията е неговият превод ”468.

Формулировката на Джеймс във всички негови основни трудове на понятията “вярване” и “вяра” показва сериозната роля, която вярата играе в оформянето на нашите вярвания. Но Тезисът за волята за вяра се нуждае от допълнение. Ние не може просто да вярваме в нещо- последиците трябва да са полезни, т.е. да ни помагат да се адаптираме към света и да се усъвършенстваме. В Джеймсовото разбиране това е да се осмисли света, да се приема такъв, какъвто е, но с вътрешната устременост на хората към подобряването му; полезно е и намирането на обяснение за цялото страдание и зло в света- въпрос, от който, според него469 започват религиите. Полезното не означава “изгодно” или , да кажем, “това, което за мен е добре, макар и да е против другите”. То има определен критерий, който, макар и извлечен от еволюционизма, не се спира при “борбата за живот”, а продължава към идеята за лично усъвършенстване. Джеймс във философията си не се интересува толкова от съществуването на Бог, колкото от това, че хипотезата за неговото съществуване е практически полезна. Той иска да погледне на религията от другата страна, отделно от претенциите й за истинност. Джеймс се опира на наблюденията, че повечето вярващи смятат като доказателство за Божието съществуване именно това, което те изпитват при личната си връзка с него (например молитвата) или когато се намират в храм. Но тук има и нещо друго: вярващият не осмисля своето вярване, а само неговия обект. Джеймс разглежда природата, структурата на самото вярване. Ако не би било това осмисляне, то никога не бихме могли да дадем разумни основания за правото на човек да вярва. Именно това е главният проблем на Джеймс, на който той се натъква още по време на личната си криза в началото на 70-те години на XIX век. Това, разбира се, не го оправдава в очите на вярващия, за когото това пренебрежение на въпроса как да разберем, че има Бог, е по-грешно от самото невярване. Но е факт, че Джеймс набляга на полезността повече, оставяйки място за другите философи на религията, които да ни отговорят на гореспоменатия въпрос (и вероятно го прави, защото самият той се колебае в какъв Бог точно вярва).

4.3.2 Религиозното възпитание на Джеймс
На религиозната философия на Джеймс (често наричана прагматическа като модел на прагматисткото тълкуване на вярата и религията въобще) влияе неговото религиозно възпитание. Макар и отрано насочил се към природните науки, проблемите за страданието, злото и смисъла на битието остават съществени за младия Джеймс. Това се дължи на религиозното мислене на самия Хенри Джеймс Старши, неговият баща.

Дядото Уилям, ирландец, не желае да бъде свещеник и емигрира в САЩ. Синът му Хенри има природен брат- Уилям,- с когото се чувства много близък. Уилям е калвинист. Трагедията, която Хенри преживява- кракът му бива ампутиран- го насочва сериозно към религиозната проблематика, но без споделянето на ортодоксалните за Нова Англия възгледи. Критицизъм към пуританското подчертаване на греховността на човешка природа може да се открие при синовете му Уилям и Хенри, но в различна степен. За разлика от тях, Хенри Старши е убеден в греховността на човека- една позиция, която бива преодоляна с големи усилия от сина му Уилям. Хенри Старши става запален поддръжник на шведския теософ Сведенборг, който разбира човешката история като дегенерация, чийто настоящ етап е този на “опразването” (vastation) и чиито специфики са свързани със самолюбие и всички възможни пороци, произтичащи от привързаността към личното: “Злият дух”, казва Хенри, “който религията изначално се стреми да отстрани в нас, е духът на себичността”470,471.

Според Хенри Старши религията започва с отчаяние- човек трябва да види себе си като “нищожество”472. Той под влияние на Сведенборг създава учението за “нашата прославена естествена човечност” (humanity)- човечността е вечна, тъй като Бог не е външен на нас (на практика човек може да се “спаси”, идентифицирайки се с Бога). Тя може да се “прослави” и чрез трансформиращата любов. Що се отнася до религията, то истинскатa религия е спонтанна- Хенри Старши противопоставя сърцето на ума. В същото време той говори за социалната солидарност, наричайки я “великият единен живот на Бог в нашата природа”473.

Като се има предвид, че Хенри Старши вярва, че живее в епоха на “освобождение от теологията”, ясно е, че разбирането му за Бог е по-различно от традиционното. Самият той заявява в своята автобиография: “Аз съм свободен да призная от моя страна, че не вярвам в абсолютното, неотносителното и безусловно съвършенство на Бог. Аз нямам и най-слабото чувство за култ към това име, най-слабото чувство на страхопочитание или благоговение към него, доколкото е разглеждан като съвършена личност, достатъчна за себе си”474. Хенри Старши гледа критично на някои догми: “Когато, съгласно това, аз съм запитан дали вярвам в буквалните факти на Христовото рождение от девица, неговото възкръсване от мъртвите, неговото възхождане на небето и т.н., аз се чувствам принуден да отговоря, че нито вярвам в тях, нито не вярвам в тях, защото сферата на факта е сфера изключително на човешкото знание475, и затова не извиква нито вяра, нито не-вяра; но че аз имам най-дълбоко, даже сърдечно убеждение в истината, която те и само те разкриват- именно, истината за божественото по същността си човешко съвършенство, и, както следва от това, удивителната истина за неговата естествена или външна на него човечност476. По-късно в анкета от 1904 г. Уилям Джеймс ще заяви, че не вярва в Бога на Библията и че Светото писание е чисто човешко дело477. Не толкова Бог може да се идентифицира с човека, колкото Бог прилича на човека, макар и да е по-съвършен.

След смъртта на Хенри Старши през 1882 г., двамата му видни синове Уилям и Хенри решават да издадат сборник от трудове, с което да изпълнят своя синовен дълг. Той се появява през 1885 г., а “Въведението” е написано от Уилям. В него той изтъква обвързването на религия и общество, направено така строго от баща му: Хенри Старши е убеден, че природата е Създателят, загубил себе си, а обществото е самият Създател 478; божествено-природното човечество ще бъде финалът на целия исторически процес, а “себичността”, това е “proprium”, желанието да се отделиш, да изключваш останалото479.

По въпроса за “истинската”, неподправената религия Уилям се насочва към увереността на баща си, че такава е само тази, чиято начална точка е песимизмът. Традиционната религия при Хенри Старши бива заменена от унитарианска сантименталност480. Вече бе споменато и определението на религиозната философия на Хенри Старши като “достатъчно монистично, за да удовлетвори философа, и достатъчно “топло и живо”, за да проговори на сърцето на плуралистичния човек”481; вярата на Хенри не е била насочена само към една-единствена църква, в която той да открива истинския Бог. Уилям Джеймс отбелязва, че в детството си е можел да ходи на която си църква пожелае. Образът на Хенри Старши е образ на сложен и дълбок религиозно-морален мислител, който вижда отношението Бог-човек не като между Абсолютно и ограничено битие, а като между две развиващи се едно в друго битиета482.

От изброеното дотук, можем да направим следните паралели между Хенри Старши и Уилям Джеймс:


  1. Разбирането за страданието и търсенето на обяснение за него като началната точка на религията- при Уилям това се превръща в теория за “болната душа”.

  2. Увереност в съществуването на религиозен опит и най-вече в реалността на свръхестествените явления.

  3. Пренебрежение към всяка “официална” теология, и в същото време уважение към вярата на другите.

Но заедно с тези сходства може да се изброят и следните различия (и дори противоречия между тях):




  1. Хенри изтъква греховността на човека, а Уилям, напротив, разбира човека като напълно свободен и като имащ правото да отстоява своята воля483

  2. Хенри явно разделя факта от вярата, разума от сърцето. Уилям не само не е “невеж във външната наука”, но и се старае така да разгледа проблема за знанието и вярата, че да може да ги интерпретира в термините на действието, постигайки тяхното концептуално съчетаване.

  3. Индивидуализмът- макар и да не може да се отъждестви със “себичността”, той все пак стои твърде далеч от разбирането на религията като главно социален феномен.

Едуард Мур споделя, че при Хенри има борба и тя е между ортодоксална и неортодоксална религия, докато при Уилям тя е вече между наука и религия (или както се каза вече за Пърс, между научна съвест и религиозни убеждения)484. Мур допуска, че Уилям Джеймс е привлечен от прагматизма заради възможните последствия от едно добре проведено изследване на проблема за Бога, доколкото прагматизмът се занимава главно с нашите действия. Все пак като млад учен със сигурност Джеймс смята прагматизма за метод на науката, а не толкова за “мост” между наука и религия, или пък между разум и вяра. Действително, през 90-те години на XIX век Джеймс вече вижда прагматизма като метод, решаващ много от неговите лични, вътрешни конфликти, които, макар и преодоляни временно (например чрез “откриването” на плурализма), все пак остават актуални. Докато в началото той възприема прагматизма като метод на науката, вече по-късно, експлицитно след издаването на “Принципи на психологията”, Джеймс се заема със задачата да покаже “прагматическата стойност на религията”- едно начинание, което всъщност не е напълно новаторско, понеже немалко мислители преди него и по негово време се стремят да видят полезните последици от религиозната вяра като доказателство в нейна полза. Проблемът, засягащ волята за вяра, е последван от формулирането на Прагматическия принцип през 1898 и 1902 г., като във втория случай, в “Разновидностите” той вече е директно ангажиран с доказването основателността на религиозното вярване и религията като цяло.

В следващите страници аз ще се върна отново към проблема за волята за вяра и Прагматическия принцип, разгледани по-детайлно в Първа глава, за да мога да покажа по-добре връзката им с религиозната тематика, и също така ще се спра на въпроса за истинността и полезността. След това ще премина към концепцията в самите “Разновидности” и ще завърша с теорията на Джеймс за свръхестественото, за да покажа, че неговата философия на религията не се опитва да обоснове последната само с “практическата й полезност”485, а също и чрез емпирическа потвърдимост. Вярата се “превежда” в действия, но опитът е нейният коректив.



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница