Философски факултет Пространството като проблем на философия на културата



страница7/9
Дата04.01.2018
Размер1.54 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

V.3. Разширение на средата
Когато се разглежда разширяването ареала на пространствената среда, обикновено се има предвид разширяването на пространствения аспект на цивилизацията. В по-широк смисъл разширената среда се идентифицира с нови отношения, ново обществено съзнание и култура. В тази връзка, анализирането на разширената среда от автори, като А.Тойнби, Р.Кърк, С.Хънгтингтън, А.Кустарьов и др., само потвърждават сложността в интерпретирането на новоустановената среда. Често в анализа на разширяването на средата се търсят повтарящи се елементи в различни части на земното кълбо, за да се потвърдят определени внушения и резултати, без да се съсредоточи вниманието върху културно детерминираната форма на разширението на средата. Субективно предиспонирана от човека, формата на разширяването на средата носи белезите на прехода на качественото, като образно възприемане на заобикалящия свят с количественото му, като понятийно интерпретиране. В тази връзка, анализа предполага многоаспектност, а не линейна едностранчивост, водеща само до принципа на идентификацията. Защото, неведнъж неговата обременяваща съпротива е измествала търсенията в съвсем различна насока. Именно, необходимото освобождаване от едностранчивост може да се спомогне за изясняване на целта - за особеностите на пътищата и причините за разширение на средата и релационната им връзка с термините на културата.

Първата основна форма за разширението на средата се определя от образа, с който тя се свързва. При нея пространствената среда се идентифицира в образи, представи, които включва в определени схеми. В тази връзка, ето какво отбелязва Даодъцзин: “Без да се излиза от дома, се опознава Поднебесната,…затова мъдрият човек не ходи, а опознава, не вижда, а назовава, не действа, а създава”.129

Посредством образите, пространството като среда се възприема в неговата цялост. За това спомага и въображението, което ги възпроизвежда и ги прави актуални. Наред с това, образите за пространствената среда дават възможност да се отрази и това, което е неподвластно на понятието.

Разширението на средата, като пренасяне на образа може да има различни измерения. Едно от тях е култа, образът на който обединява в една съобщност на преклонението. Около този образ се интегрират и хомогенизират характерите. Самото му установя-ване и разширение в нова среда, може да се проследи посредством дифузията в две насоки: първата - като физическо преместване на отделния човек, който носи образите в себе си и втората, като механистично разпространение на отделния знак, символ. Основание за самото разширение на средата е свързването й и идентифицирането й с новопривнесения образ.

При разглежданата форма на разширение на пространствената среда, чрез пренасяне на образи, може да се обобщи, че самата култура се идентифицира чрез обобщения пространствен образ. Неговото повсеместно разпространение е елемент от самосъзнаването на културата и определянето на нейния характер. Например за античната култура, обобщеният образ е тялото, за средновековната е пещерата и за съвременната - безкрайното пространство. Тези обективирани образи, свързани с конкретната култура се предиспонират повсеместно.

Пренасянето на образа, като обективирана форма, с установяването му в нов ареал е възможно възприемането и интерпретирането му в различен от първоначалния контекст. Например, така се е получило с нулата. Възникнала най-напред в Индия, тя е пренесена в Европа през 1544 г. от Щифел. В Европа, нулата се възприема като среда между +1 и -1. При това положение, тя няма дори приблизителен израз с индийското й интерпретиране. И още за този символ:”на нас ни липсват дори езикови средства”130 , за да вникнем в разбирането на индийците за нулата. Но въпреки всичко, символът по линията на културните контакти утвърждава нови територии за присъствието си.

Като цяло, разширението при източноазиатската цивилизация не се свързва с пренасянето на обективираната форма, а с възгледите концептиращи формата на света. Такъв например възглед за древните индийци е за колосалността на пространствено времевия свят. Такъв възглед, като научна концепция присъства и в съвремието. Но, по-важното в случая не е да се прави и търси успоредиране, а да се отбележи, че образите преминават безпрепятствено в нова среда, в зависимост от интерпретативната им форма.

Проблемът за разширението на средата, като феномен на културата, релационно се свързва с типа мисловност, формираните възгледи и моделите на и за поведение. И това е така, защото видимият образ на пространството или неговият символ, са предмет на тълкуване. Самото разстояние се пренебрегва, защото “само по себе си и непосредствено не може да се види”.131

Тази констатация е важна, защото от нея може да се направи извода, че разглежданата форма на разширение чрез образ и символ на средата, не се свързват само с определено място на земята. Затова е невъзможно да се приеме единен център и периферия на цивилизацията. В тази връзка, може да се говори с известно приближение за възникването, например, на двете световни религии - християнство и ислям.

Като тип мисловност, образното, предметно разширяване намира изява най-напред в митовете. Проявената при тях обективираща мисъл установява равновесие между човека и неговата среда. Задавайки принципа на динамичното съхранение, обективираното разширение на средата е до толкова, до колкото може да установи един спокоен свят. Ето защо, разширяването на средата се ограничава в рамки, наложени от догматизиращата сила на повторението и съобразяването на мисълта с митологичния еталон.

При митовете, пространствената среда намира израз в образа и формата. Тази “пластична фантазия” използува дори и самата причина съвсем произволно и безкритично. Включена в обективизацията, тя се явява неизбежна предпоставка за разширяване на образната множественост на средата. И в тази връзка, формообразуването е тенденция и израз на обектите, противостоящи на митологичната мисъл.

Тази нейна особеност се явява част от античния обективизъм - принципен и абсолютен. И, ако с мита се свърже принципния обективизъм, то абсолютният, намира изява в другите модуси на културата - изкуство, религия и дори наука. Общият процес, който ги обединява, на опредметено разширяване на средата, като насока може да се проследи до 17-18 век. Тази граница носи отпечатъка на условност, защото този подход присъствува и днес в духовния живот, предметно валидаризирайки пространствената реалност.

За разлика от този подход, втората форма на разширение на средата може да се проследи с по-голяма конкретност. Тази форма се свързва с понятието, което концептира пространството и се свързва с подчинително отношение към средата. Включването на понятието в разширението на средата, се предопределя и от самото него, поради факта, че търси рационални методи за преодоляване на проблематичността.

Свързването на заобикалящата човека среда с понятията, се явява една необходимост; понятиен ориентир за мястото на човека и стремежа му да установи порядък. В тази връзка, оценъчните му действия и класификациите, наред с физическите премествания са придобили тотална значимост, като принцип на специализирана активност, преодоляваща непознатото. От своя страна, този принцип дава възможност, да се потърси отговор за начините и преди всичко за насоките на пътуванията на човека още от дълбока древност. Импулс за тази специализирана активност, се явява стремежа за преодоляване на непознатото. В тази връзка, може да се посочи, че още в предисторичното време, древните са достигнали до всички точки на Земята. Според една хипотетична схема, те са извършвали плавания в Световния океан.132

Наред с това, може да се проследят и някои миграционни движения. Пример за това, е извършеното преселение на народите от Азия, през Алеутските острови и Беринговия проток към Северна Америка. Твърди се, че тази миграция е осъществена преди 30 хиляди години, при съществуващото ниско ниво на Световния океан.

Посочените пътувания и миграции, релационно свързани с понятието, запълват неговия обем, като функционален контрол и подчиняване на новите ареали. Чрез тях и самата култура се идентифицира в нова форма. И това е така, защото смисловото значение на понятието е разширило своя обем, отразявайки нещо непознато до сега. Същевременно, концепцията се явява израз за организирана насока в завоюване и утвърждаване власт над средата. Функционално погледнато, това дава възможност за проява на колонизация, различни мисионерски пътувания, проява на синдрома на “родствената връзка” и др. И всичко това може да се проследи в отделните култури.

Отношението на категорията към разширението на средата, намира израз и в проблематичността. Нейният понятиен концепт се свързва с рационалното обосноваване границите на съществуването. Това ниво, формирано над разрушената онтологична структура на митологичното съзнание, свидетелствува за една нова човешка активност, спрямо заобикалящата го среда. Но в случая, не трябва да се разбира практическата значимост, но преди всичко рационалната понятийна обосновка за активността. И това е така, защото “Не интереси /материални или идеални/, идеи владеят непосредствено действията на хората”.133 Всичко това, дава основание да се обобщи, че категориално обоснованите идеи преместват в дълбочина и непрекъснато разширяват ареала на средата.

Разглежданото разширение на средата, като проблем на културата, може да се определи и във връзка с формирането на интелектуалното съзнание. При него същественото е, че се включва времето, което позволява на човека “да владее другите измерения на света, да ги създава наново и по този начин да разполага с тях съобразно волята си”.134 Посредством времето, интронирано в човешкият опит, се дава възможност на човека непрекъснато да овладява и разширява границите на универсума. Самото словесно обозначаване позволява да се постигне мярата на предмета, и да се положи в нова пространствена среда.

Времето, като елемент на интелектуалното съзнание, изпълнява ролята “на универсум-посредник, като свят от възмож-ности”.135 По този начин, насоката на разширение на средата, придобива нови измерения, свързани с нейното познание. Но веднага трябва да се отбележи, че тези нови измерения може да се проявят и в спекулативна насока, особено когато времето се използува за преразказване на миналото. Ето един пример за това. Една карта, за която в началото се твърди, че е намерена в 1440 год. в Швейцария. За нея Британският музей и Йейлският университет излизат със съобщение през 1965 год., с което определят нейната достоверност. По-късно, при детайлните проучвания се установява, че тя не отразява действително ниво за нова среда, защото е фалшифицирана. Желанието, да се докаже, че викингите са достигнали в Северна Америка преди Колумб /1492 г./ не издържа, но показва, че многослойността на човешкото време може да се използува за различни цели, включително и за спекулативно и имагинерно разширяване на средата.

Разширението на средата, не може да се разглежда като еднопластов процес. Като основна проява на разширението, обикновено се определя установяването на контрол над новите територии. Поради естествената му разбираемост, до тук, в работата този аспект не беше разглеждан, защото по-важният аспект в разширението се свързва с полагането върху нея на културно-обусловени елементи. Като пример за това, може да се посочи, че след обикновеното физическо преместване се налага стремеж за установяване на власт, която намира проява, като новопривнесена организационна форма. От своя страна, тази новоустановена власт, може да се определи и като разбиване на непознатата закотвеност и равновесие на средата. Това ново културно битие, от отделния човек се възприема като действително изменение във времето и пространството.

В тази връзка, разширението на средата, може да се определи и в аспект, определящ възможността, да се реализира нова ценностна система. Импулс в тази насока, често се явява и самата цивилизация, която насочва групи към нови земни ареали. Силата и мощта на тези премествания се базират и на необходимостите за поддържане икономическият живот и ресурсният баланс. Тази институциална насоченост към средата я изпълва с ново съдържание. Нейното определяне и идентифициране, се свързва с нов граничен контур, в който безличността се изменя със смисъл за друго предназначение на средата, като съчленена към основата нова територия.

Разширението на средата, в контекста на културата, може да се определи и като отмиране на религиозното чувство и замяната му със сциентизъм. Тази насока, характерна за настоящият век, е разглеждана от К.С.Луис и от Р.Кърк. Последният, е озаглавил работата си “Цивилизацията без религия”. И двамата определят този преход като редукционизъм. Основно, неговата проява е свързана с идея, която, разширявайки въздействието си, превръща цивилизацията в динамична структура. Посредством редукционизма, се разбиват стари структури, възгледи и традиции в обществото. Предизвиканата смяна от него, психологически подплатена с принципа за развитие, трайно намира проява в нови ареали, разширя-вайки и обсега на самата цивилизация.

Като обобщаващ извод за разширяването на пространствената среда, може да се конкретизира - възможността за нейното рационализиране.Това от своя страна, определя и израза на втората основна форма на културата. Присъствието й в нея, дава възможност, да се посочат етапите от древният логос до съвременната относителна интерпретация на пространствената среда. Първият етап, в утвърждаването на тази форма, релационно се свързва с VI век пр.н.е., с пробуденото-критическо мислене на древ-ните гърци. В отношението към средата, логоса, като еманципиран от мита, обективира средата с разума. Това от своя страна, предполага разширяването, като “постигането на всяко нещо като мяра във всеобщото, то е съзиране на цялото в неговия елемент, на конкретното в абстрактното, то е мислене”.136

Тази насока интерпретира разширяването на пространстве-ната среда и познанието до 18 век. В тази разграничителна дата, Кант подлага на критика тази познавателна интерпретация въобще и в частност към пространството. Наложеният от него априорен подход, задава нова насока, трансцедентална интерпретация на схващане и познавателно интерпретиране.

Тази позиция става повратна, и както беше отбелязано в предните глави, за техницизирането, историзирането и научното интерпретиране на пространствената среда. Самото разширяване се определя вече от границите на човешкият разум. Всичко това, от своя страна, валидизира мисловно-дискурсивния подход, отразен като самостоятелна форма на културата.
V.4. РЕЛАЦИОННО-ФУНКЦИОНАЛНО ЗАТВАРЯНЕ НА СРЕДАТА
Разширяването и затварянето ареала на средата налагат траен отпечатък в динамичната картина на света. Затварянето, като функционално ограничаване или като фиксиран код, се прецизира с времето. Тази времева зависимост се определя от утвърждаването или функционалното изоставяне на културните модели на и за поведение. Свързаните с тях особености на затваряне на ареала на средата, налагат въпроси: Какви са релационните насоки, ограничаващи ареала на средата? До каква степен обективната и субективната духовни традиции водят до затваряне на средата? Отговорите на тези въпроси се свързват с целта на тази глава, анализ на предпоставките и аспектите на затварянето на средата в светлината на непосредствено-интуитивната и мисловно-дискурсивната духовни традиции.

При първата, пространствената среда, отразена като образ, наглед, затварянето може да се проследи, като преход към отрицание или стандартизация. Тези насоки функционално са зависими от промяната на самата социална среда, както и нейната организация, водещи и до промяна на мирогледната позиция.

Осъществяваният преход на отрицание на съществуващият образ, намира израз в разрушаването на традиция или социална условност. Като пример, може да се посочи формирането на образната символика на древногръцкото изкуство. В началото, то заимства елементи от източната художествена традиция. Но, насоката му на мимезис, на приближаване към човека формира нови критерии за съвършенство, отразени в нови образи, отразяващи обективният ред на космоса. Наред с това, свързва-нето на тези образи с идеала, който от своя страна се променя с времето, стимулират релационно-функционална еволюция, разрушаваща традиционните устои и социалните условности. Като удобен пример, са думите на Хераклит: “Не може да се влезе два пъти в една и съща вода”.

Ограничаването на средата чрез отрицание, може да се проследи и посредством обобщеният образ на света. В случая, релационно-функционалната интерпретация налага за дълъг период господство и траен образ на света. За древните, този образ е тялото, за арабите - пещерата и за съвремието - безкрайното пространство. Макар, първите два да съществуват и в съвремието, то те не изпълняват функция, каквато са имали за своето време. Самото им отрицание, се свързва с “дълбината на преживяването” и свързаната с това “вид протяжност”.137 В тази връзка, затварянето не трябва да се разбира като абсолют, а заменяне на основните им функции с второстепенни.

Всяка култура борави с образи за средата, които ценностно ги йерархизира. Използуването им от други култури може да останат непонятни и в този смисъл неадекватно интерпретирани. Съвършената форма и интерпретация на средата във времевия план на културите не може да е тъждествена, както “непонятен ще остане западният свят за неродените култури”.138

Релационното затваряне на средата посредством символите, намира израз в стандартизирането им в система. Посредством нея, те постоянно и функционално отразяват определен аспект от средата. Именно това е осигурило по-голяма дълготрайност на символите. За източноазиатският регион, този времеви период е три хиляди години.

Наред с всичко това, същественото, което трябва да се открои, че обективиращата мисъл интерпретира предметно външния свят. И, до колкото, до 18 век до Кант, тя е водеща духовна форма, самото относително затваряне може да се проследи и в границите на самото мислене, защото обекта е основа, което противостои на мисловния процес, като мисловен предмет. Аспектът на затварянето, е във формата на вещта, предмета, без да се търсят корелативните им връзки и отношения.

Още един немаловажен аспект, във връзка със затварянето може да се открие и при самото физическо изчезване на отделни култури. Такива примери са: критската култура, индианската култура в Средна Америка и др.

Но, по-съществен аспект в релационно-функционалното ограничаване на средата, заема мисловно-дискурсивният подход. Тази втора духовна форма, намира културологичен израз в организацията на средата, в проблематичното противоречие на истината и живота, в самата цивилизация и др., които ще са предмет на последващият анализ.

Вниманието в началото ще се насочи към категорията, концептираща организационно средата. Изразителен пример за регионална организация е държавата. При нея, затварянето на средата намира израз в стандартизирането на социалната организация. В тази връзка, не на едно място се подчертава, че тя е създадена “за вечността”. Това, като стандартизираща схема, дава възможност да се интерпретира консервативно средата.

Функционалното оконтуряване на държавната среда, намира израз и в утвърждаването на социалната организация, посредством норми, правила и закони.Например, древноиндийското общество възприема тази среда като “създадена от законодател”.139 Посредством законите, се налага линия на неизменност, която на продължителния времеви фон може да се определи, като ограничаване с последващо затваряне.

От своя страна, и самата организация при някои държави насочва към ограничаване на комуникациите, за да не станат известни постиженията, идеите и новите познания. Такава например, е древнокитайската държава: “Именно мъдреците са оръдието за облага и плячка в страната, именно те, не бива да се показват на хората”.

Самото запазване на статута на китайската държава, може да се проследи и в принципа на китайските нрави. Основание за това е отразеното единство на субстанционалния дух и на индивидуалното в принципа. Не изявата на субективността, а “общата воля изразява непосредствено това, което трябва да върши отделният човек, а последният я следва и й се подчинява също така без рефлексия и самостоятелност”.138

Причините за релационното затваряне са обратна рефлексия за разширението им. Но, с оглед да не се получи въртене в кръг, за целевото разглеждане ще се посочат непоставени на преден план до сега въпроси.

Съществено, предпоставъчно условие за затварянето в разглеждания културологичен аспект, е конституирането на проблематичното противоречие. То не само характеризира отделният човек, но като цяло се вписва в интерсубективното съзнание на всяка отделна цивилизация. Резултантно-проблематичното проти-воречие възниква с вместването на множеството статични форми и формули в съзнанието и изместването на разсъдъка като естествено съществуване на човека. Зад пасивността на разсъдъка, новите форми властно се налагат в съзнанието, и по този начин стават водещи.

В същността си, проблематичното противоречие води към функционалното ограничаване. Показателен израз на това е проти-воречието между истината и живота. Пример за избягване на такава детерминирана съпротива, е самото християнство. Защото, то не е насочено да конституира затворена среда, а има нужда от точно обратното. И, за да се избегне тази субективна детерминация, това противоречие са изказаните думи на Христос: “Аз съм пътят, истината и живота”. Но, въпреки това, проблематичното противоречие си остава и налага отпечатъка си на законсервиране.

Това е така, защото, каквото и явление на цивилизацията да се установи, то влиза в противоречие с истината. Последната е повече социално, от колкото индивидуално значима. Носената кому-никативност от нея, е в противоречие с некомуникативността на живота. Същевременно, животът носи белезите на индивидуалността. Така, в тази проблематична противоречивост, всяко явление на цивилизацията губи същността си в сянката на спора. Не жизнено укрепване, а безжизнено законсервиране, налага съществуващото положение.

Но, тези проблемни противоречия се носят дори от самите явления на цивилизацията. Като такова, е посоченото вече християнство. Доближавайки се до неговите текстове, ето какво се казва: “Да не мислите, че дойдох да поставя мир на Земята; не дойдох да поставя мир, а нож. Защото, дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й, и неприятели на човека ще бъдат домашните му”.140

Проблематичното противоречие между истината и живота, свързано с религиозните догми, се интронира в явленията на културата. По този начин, не индивидуално значимата истина, а интерсубективното й прикриване е преградната стена, стесняваща ареала на цивилизационната среда.

Бягството от реалността, от обществените порядки, като импулсивна насока на самоограничението, води със себе си и ограничена изява в разглеждания контекст. В тази връзка, определящ е всеки човек, изповядващ картухианството, разбирано, като индивидуална самота. Външните проблематични противоречия и догматичните им устои регулират този стремеж към самоизолация. Макар и не много масово явление, това присъствува като подсъзнание във всеки. Така, подсъзнателното ниво става ограничител на изявата във външната среда.

Съществен въпрос, относно ограничаването на пространствената среда, налага и самата култура, като нямаща крайна конкретна цел. В общ план, тя се явява едно натрупване, коагулиране на духовните постижения. Проблемът е, че тази обективирана действителност, често остава статичен императив на интерсубективното съзнание. нейното присъствие, е един затворен ареал в интерсубективното съзнание.

Функционалното ограничаване ареала на средата, може да се проследи и в други аспекти. Например, това са религиозният фанатизъм, граничещ с консерватизма и революцията. При първо-то, е видно, че не се допуска външно въздействие. Същевременно, при революцията, тази едностранчивост рязко се сменя от непокорния дух на революцията. Но, може ли революцията да разбие консерватизма на цивилизационната среда? Революцията идва, за да наложи нов обективиран ред. Но, веднага е притисната да запази новоконституираната среда. Така, консерватизма само изменя формата си, дори в отношението към физическата реалия.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница