Фин, изменения на икономическата свобода глава 6 Стефан Вачков Чрез концентрация към власт

19 За две години този финансов концерн изгубва 90% от борсовата си капитализация, а само за 2008 г. - 80%, “което е рекордно постижение в банковия свят” [Hex, 2008].

20 Следващата десетка на банките, ранжирани по борсова капитализация, се доминира от европейски трезори и изглежда така (в $млрд.): BNP Paribas - 84; UniCredit - 71; Royal Bank of Scotland - 69; Intesa SanPaolo - 66; Royal Bank of Canada и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (BBVA) - с по 62; UBS - 61; US-Bancorp - 59; Société Générale - 55 и Credit Suisse - 52. Според други източници към края на октомври 2008 г. листата на европейските банки, класирани по борсова капитализация (в €млрд.), се оглавява от HSBC - 140,9, следвана от BNP Paribas - 59,1; Intesa Sanpaolo - 48,2; BBVA - 43,4; UBS - 42,1; UniCredit - 37,7; Royal Bank of Scotland - 37,2 и др. [Gros, Micossi, 2008]. По данни на “WirtschaftsWoche” само до средата на 2008 г. 25-те най-големи банки в Европа изгубват пазарна капитализация на стойност €853,8 млрд. [WirtschaftsWoche, 2008].

21 Някои съвременни публикации лансират други идеи за интепретация на властта: “власт за: властта е потенциал за постигане на даден ефект; власт над: властта е относителна и приложима при социални действия; властта е знание: знанието е контингент на Вашето време и позиция и на властовите отношения, които определят Вашия живот; власт със: власт за развитие на текущата позиция (статукво) в среда от различни интереси и формиране на колективна сила (устойчивост); властови структури: властта е вградена в отношенията, които определят начина, по който една личност или организация може да е по-креативна от останалите” [Alsop, 2005, p. 5-6].

22 Разбира се, всяка радикална промяна трябва да отчита съществуващите и потенциалните социални конфликти в една организация. В банките такива възникват на различни равнища, например между: банковите служители във фронт- и бек-офисите; контролните и ревизионните служби; генерации банкери; служители и екипи от сливащи се и/или купени банкови институции (поделения) и т.н. Своевременното идентифициране на причините за конфликтите създава благоприятна среда за тяхното преодоляване или ограничаване, но във всички случаи намесите на мениджмънта имат не само властови, но и морални измерения. Срв.: [Schuster, 1996, S. 167ff.].

23 Срв.: [Bainbridge, 2002, p. 210]. Друг е въпросът, че във всяка страна властта на държавата да контролира поведението на корпорациите е различна. По правило тя е ограничена в по-бедните страни, което пък дава възможност на големите транснационални компании да локализират по-изгодно своите производства. Срв.: [Van Schooten, Verschuuren, 2008, p. 62]. Следва да имаме предвид, че неправомерното упражняване на държавна власт в паричната сфера не е съвременен феномен. Така например, когато “паричните дългове се погасяват с книжни пари, което не е законен, а произволен акт на държавно насилие: това е най-висшата степен на влошаване качеството на монетите” [Say, Morstadt, 1818, S. 553].

24 Pleonexía (гр.) - алчност, ненаситност [Duden, 2003]. В същия смисъл звучи изказаното твърде отдавна становище, че властта “не се простира извън капитала. Тя започва едва тогава, когато капиталът е наличен; тя свършва там, където свършва капиталът” [Von Stein, Stein, 1852, S. 392].

25 Във всички предприятия диспозитивният фактор се представлява от фирмения мениджмънт, чиято задача е да свърже работната сила, суровините и материалите и средствата за производство “в една продуктивна комбинация” [Gutenberg, 1983, S. 5].

26 “Банките се отличават от другите търговски предприятия само по това, че стоката, с която се търгува, е кредитът: те правят опити да създават колкото е възможно повече кредит - посредством концесии, акционерен капитал и други; те изкупуват кредита и чрез услугите си в жиро-сделките, чрез издаването на банкноти (чиято транспортна способност е по-голяма отколкото при оперирането с благородни метали), чрез лихвите върху депозитите. Срещу това те продават кредит под формата на аванси в полици, ценни книжа, стоки и недвижимости”, пише през 1854 г. авторът на “златното банково правило” (the golden bank rule) Ото Хюбнер в книгата си “Банките” [Hübner, 1968, S. 28]. Предприемаческият принцип обаче типизира поведението не само на търговските, но и на централните банки. “Няма никакви трудности Bank of England да получава също добра печалба от своите депозити, както всяка друга банка, защото дейността на Bank of England е същата, както на London- и Westminster-Bank”, констатира през далечната 1866 г. британският Economist [Jahrbücher, 1866, S. 361].

27 В извънредни и форсмажорни ситуации като днешните обаче, тези констатации съвсем не са безспорни.

28 Тук се има предвид основният пакет от регулации, включващ законите за банките, директивите за банков надзор, мерките на комисията за защита на конкуренцията, правилата за вътрешнобанков контрол, санкционирането на процедурите по годишното приключване и т.н.

29 Например Директивата за собствения капитал “Базел ІІ” се прилага от 27-те страни от ЕС по различен начин. Нещо повече, “Пълен абсурд е, че Deutsche Bank и UniCredit трябва да въвеждат във всяка страна различна версия на Basel II. Това излиза твърде скъпо и не води до желаната стабилност на финансовия сектор” [Wettach, 2008]. Не е тайна, че критиките към “Базел ІІ” датират още преди влизането й в сила. Редица анализатори се опасяват, че с нейното приложение ще се предизвикат масивни конкурентни конфликти, ще се повиши финансовата нестабилност, поради което “се налага колкото може по-бързо да се преговаря за “Basel III” [The Financial Regulator, 2001, p. 6-7; Basel II, 2006]. Други пък определят “Basel II” като “бюрократично чудовище (bureaucratic monster), поради което се налага отмяна на различни указания, възпрепятстващи производствения процес”, или пък като “велико упражнение на правото” [McDowall, 2006]. Базелският комитет ги контрира с аргумента, че те не предлагат нищо съществено [Basel-III, 2008]. Като приемат това предизвикателство, някои швейцарски учени по банково дело дефинират нов модел на капиталово споразумение (“Цюрих І”), който, вместо почти 350 страници, се състои само от ... пет реда: “Собственият капитал възлиза най-малко на 4 процента от балансовата сума или 150 процента от годишния брутен приход, според това, кое създава по-висока стойност” [Geiger, 2008a, S. 19]. Глобалната криза доказва недвусмислено, че рисковоадаптираната концепция за собствения капитал не се разбира, не може да идентифицира рисковете и да покаже колко трябва да бъдат необходимите собствени средства за тяхното осигуряване. Това налага известна редакция на формулировката “Цюрих І”: “собствените средства трябва да възлизат минимум на 5 процента от задълженията”, което означава, че Базелската концепция се заменя от постановка за заемна квота (Leverige Ratio) [Geiger, 2008b, S. 46]. Според други покритието на заемите със собствен капитал трябва да става в зависимост от фазата на икономическото развитие. Така при растеж квотата трябва да нараства, а в рецесия - да намалява. Не е ясно обаче кой трябва да определя конкретния и “точен” конюнктурен профил. Известно е например, че още от 2000 г. банките в Испания могат да формират провизии според средните стойности на “лошите” кредити, отчетени в рамките на един конюнктурен цикъл [Müller, 2008].

30 Според М. Вебер “възникването на икономическата власт може да бъде определено като следствие от наличната власт, но поради други причини. Властта като такава не се стреми към постигане на (завладяващи) цели. Докато икономическата власт може да се оцени “по нейната собствена воля” и много често води след себе си стремежа към социална гордост. Но не всяка власт предизвиква социална гордост. Типичният американски бос, както и типичният голям спекулант, се отказват от нея и като цяло тъкмо “голата” икономическа власт, т.е. “голата” власт на парите, в никакъв случай не са причина за социална гордост” [Weber, 1980, S. 531]. Авторът дава пример за проявление на икономическа власт чрез монополно диктуване на определени условия на партньорите - в случая на размяната, при което става дума не толкова за власт, колкото за господство. “Ако една голяма банка е в състояние да принуди други банки към сключване на “картел относно условията”, това не може да се нарича дълго време “господство”, тъй като не се създава властово отношение: указанията към ръководството на друга банка, която ги третира непосредствено само като претенции и шансове, се контролират при тяхната реализация. Разбира се, и тук, както навсякъде, преходът е размит: от дълговата гаранция до дълговата зависимост се откриват всички междинни етапи” [Weber, Op. cit., S. 123].

31 Тук се абстрахираме от възможността конкуриращи се банки да демонстрират сходно пазарно поведение по силата на формални или неформални картелни споразумения.

32 Този въпрос е обект на специално изследване, поради което тук ще се ограничим само с една принципна констатация. Макар че според високопоставени правителствени кръгове държавната намеса в оперативната банкова дейност би била нещо “напълно фатално и глупаво” [FOCUS Online, 2009], фактическите констелации се подчиняват на съвсем друга логика. Чрез милиардни финансови “инжекции” държавата не само спасява големи финансови институции (банкови концерни, финансови конгломерати и др.), но деформира силно властовия потенциал на тези частни корпорации. Британското правителство например притежава 70% от капитала на Royal Bank of Scotland, което дава на неговите представители в надзорния съвет на банката безапелационното право да упражняват вето при вземане на стратегически важни решения от общото събрание на акционерите - повишаване на капитала, продажба на бизнесединици или пък на цялата институция, реструктуриране на бизнесмодела и т.н. Друг е въпросът какви лица ще назначи мажоритарният собственик във висшия банков мениджмънт, т.е. дали те са политически ангажирани, поради което ще изживяват по-особено чувството за власт, или пък се ползват с репутацията на банкови експерти [Siemens, 2009].

33 Някои автори [Schuster, 1977, S. 27-28] изследват банковата власт чрез нейните определящи фактори. Това са: база (основа), средства (инструментариум), сфера (периметър, обхват) и съдържание (консистенция). Базата на властта се представлява преди всичко от финансовия и консултантския (обслужващия) потенциал на банките. Към това се добавят и техните възможности да трансформират рисковете във всички сделки, благодарение на което те постигат по-голяма независимост и придобиват солидна “имунна защита” срещу неблагоприятно рисково проявление. Но тази част от властовия потенциал се формира също въз основа на някаква регламентация и чрез делегиране на компетенции, благодарение на които се осъществява даден управленски процес. Срв.: [Nörr, 1999, S. 80]. Може обаче да се спори дали функциите на властови инструментариум се изпълняват от банковата бизнесполитика, респ. от нейните относително обособени части - лихвена, кредитна, маркетингова, финансова и т.н. политики. Не е особено трудно да се докаже, че с най-значимия властови инструментариум разполагат висшите управленски инстанции, които носят стратегическата отговорност за оцеляването и просперитета на кредитната институция. Трудно може да се приема и тезата, че когато съзнателно се отказват да използват едно средство за упражняване на власт “от отговорност спрямо клиентите или спрямо обществото”, може да се говори за “самоограничаване на банките” [Schuster, 1977, S. 27]. Това противоречи на основния принцип, по който са организирани и функционират всички бизнесорганизации, включително банките. Едва ли властовият периметър може да се представя само като “сумата на всички възможности за въздействие”. По-приемлива е констатацията, че като съдържание на властта може да се разглежда резултатът, получен от използването на базата и средствата, чрез които банката “завоюва” свои сфери на влияние. Трудно е да се опонира и срещу становището, че като цяло съдържанието на банковата власт се ограничава от индивидуалната власт, която техните клиенти демонстрират чрез своето поведение, както и от тази, която представя специфичната им чувствителност към равнището на лихвените проценти по влоговите и/или кредитните сделки [Schuster, Op. cit., S. 27].

34 Според цитирания автор обаче това е “една обща, т.е. небанкова гледна точка, тъй като проблемът за такива въздействия върху предприятията (от една определена големина), отрасловите съюзи във всяка бизнессфера, но така също и върху множество други организирани интереси, остава открит” [Op. cit., S. 87-88].

35 По принцип обвиненията срещу банките за злоупотреба с власт се отправят в четири направления. Първо, те концентрират нелегитимна власт; второ, деформират конкуренцията в сферата на финансовите услуги; трето, влияят негативно върху потреблението и, четвърто - задържат (възпрепятстват) развитието на капиталовия пазар. Вж. подр.: [Brickwell, 2001, S. 9-16]. Друг е въпросът - и това е също трудно доказуемо - кои са практиките на неформално “общуване” между банковите мениджъри и техни влиятелни стейкхолдери и какъв е конкретният им обхват. Ако пък се види “обратната страна на монетата”, там навярно ще се открие безвластието на банките. Неговите “най-явни характеристики” са: нарастващата задлъжнялост на фирмите; значителните външни задължения; зачестяващите случаи на финансово саниране; предизвиканите от неточно оценяване на суверенни и други рискове загуби от сделки на международните пазари и т.н. Срв.: [Allonas, S. 6; Kilgus, 1979, S. 49]. На този фон становището, че изразът “Власт на банките” е “чиста демагогия, измислена от противниците на социалистическата система”, както твърдението, че “Много банкери биха говорили с желание за “безвластие на банките” [Lay, 1990, S. 119] звучат доста примитивно.

36 Много често властовата казуалност се илюстрира с двете тези на О. Бьом-Баверк относно поведението на държавата и монополистичните центрове на властта: “Власт или икономически закон” и “Власт и икономически закон” [Fley, 2008, S. 3-4].

37 Това убеждение битува твърде отдавна и се аргументира с неясните и не дотам прозрачни за обществото взаимоотношения между банките и техните стейкхолдери. “Зачестяващите случаи на фалити на толкова много наши банки показват случаи на злоупотреби с властта на банковите шефове, които предоставят екстравагантни заеми на самите себе си и чрез своите финансови спекулации изяждат капитала на банките. Взаимоотношенията между длъжници и кредитори, както тези между купувачи и продавачи, са толкова противоречиви, че те никога не могат да се обвържат надеждно един спрямо друг” [Acts and Resolves, 1845, p. 127]. Така концентрираният в кредитните институти огромен паричен ресурс “произвежда” непрекъснато все по-голяма и неправомерно упражнявана власт. Срв.: [Curtius, 1867, S. 477].

38 Нещо повече. Според някои изследователи титаните на Wall Street и преди всичко JP Morgan целево провокират и се възползват от всяка голяма финансова криза и съпътстващата я паника в САЩ. Тяхното желание да наложат контрол и да консолидират американското банково дело датира още от периода 1835-1929 г. “С помощта на тези паники частните банки контролираха политиката във Вашингтон: към това спадаше и точната дефиниция на частната собственост на новия Federal Reserve през 1913 г. и консолидирането на банковата власт върху големите индустриални предприятия, като например US Steel, Caterpillar, Westinghouse и други подобни концерни. Накратко, когато става дума за разширяване на тяхната власт със средствата на финансовата война, тези банкови интереси са опитни “стари зайци”. Сега те трябва да направят нещо подобно, но на глобално равнище, за да упражняват господство върху глобалното финансово стопанство и да създадат властовия център на “американското столетие”. Тази тактика за инструментализиране на финансовите кризи и банковите паники с цел централизиране на частната власт, доведе до изключително голяма властова концентрация в ръцете на няколко частни интереса - същите интереси, които през 1919 г. създадоха влиятелния външнополитически мозъчен тръст - нюйоркския Council on Foreign Relations, за да поставят началото на американското столетие, както се изрази основателят на Time Magazine Хенри Люс в една своя епохална статия през 1941 г.” [Engdahl, 2008]. В този смисъл си заслужава да припомним изказаната твърде по-рано мисъл на Т. Джеферсън, че “Банките са по-опасни от редовната армия” [Mintz, Schwartz, 1985, p. 1]. По всичко личи, че “Банковата власт е повече от монетарна”, защото “Никоя друга фирма няма такава политическа сфера на влияние или пък говори с толкова голяма представителност” [Chernow, 2001, p. 256]. Логично е тогава тясното обвързване между банките и предприятията да провокира политически и законодателен натиск за редуциране властта и влиянието на кредитните институти [Ott, Schäfer, 1993, S. 335, 357-358].

39 Според проведена от Economist Intelligence Unit анкета сред 350 топ-мениджъри във финансови институции, 70% от тях са на мнение, че кризата се причинява именно от съществени празноти в системите за управление на рисковете. 60% възнамеряват да тестват критично своите процеси в тази сфера, а 71% - да дефинират подходящи рискови стратегии. Като необходими ключови промени се посочват още: оптимизирането на достъпа до информация, консолидацията на рисковата култура, адаптирането на организационната структура, иновациите в репортинг-системите, създаването на нови комуникационни канали и др. Вж.: [Economist Intelligence Unit, 2008].

40 Продължителността на контактите между банките и фирмите е само един от параметрите за системното изследване на т.нар. обвързано банкиране (relationship banking). Освен него, съществено значение за ефективността на взаимоотношенията между банките и техните корпоративни клиенти имат: броят на паралелно поддържаните взаимоотношения, интензивността на контактите, отговорността на обслужващата банка и нейните информационни предимства. Изследванията показват, че всеки от тези фактори влияе по различен начин върху асиметричната информация и оттам върху баланса в коалиционните модели на банките и фирмите. Вж. подр.: [Sharpe, 1991, p. 1069-1087; Machauer, Weber, 2000, p. 11-21; Waldeck, 2005, S. 6-20; Jörges, 2007, S. 8ff.].

41 Според някои автори визията за пазарната власт на банките се демонстрира чрез зависимостта между концентрирания банков пазар, ограничения достъп до заеми и високата им цена [Carbó-Valverde, Rodríguez-Fernández, Udell, 2005, p. 16ff.]. Типичен пример за клиентско “пленяване” извън кредитирането е партньорството на големи западни банки (Citi, HSBC и др.) с местни кредитни институти в бързоразвиващи се пазари (Китай, Индия). Като им предоставят дистрибуционната си платформа, те по индиректен път достигат до бизнеса на техните клиенти - “скъпоценните малки и средни предприятия” [Corbett, 2008].

42 Едно от първите цялостни изследвания на властта и господството на банките, произтичащи от дългосрочното им обвързване с индустриалните фирми в “организираното” капиталистическото общество, е книгата на Рудолф Хилфердинг “Финансовият капитал” (1910 г.). Вж. подр.: [Windolf, 2005, S. 20-22].

43 Друг е въпросът, че банката разполага с дискретна свобода да прекрати кредитното отношение в същото време, когато клиентът се надява, че тя няма да реализира това намерение веднага, а след определено време, и то само в краен случай. Нещо повече. Кредиторът попада в “омагьосан кръг”, когато “не може да прекрати кредита, във всеки случай не в договорения момент, тя поема грижата да го продължи. Ако отклони кредита, тя нарушава своето договорно задължение” [Bakkerus, 2000, S. 303].

44 Според редица коментари високият дял на заемитe за дълговофинансираните предприятия (т.нар. Leveraged Loans) ще продължава да бъде “ахилесова пета” за банките и това се обяснява с две основни причини. Това са повишената вследствие на рецесията заплаха от фирмени фалити и незначителният апетит към рискови инвестиции, например в Collateralized Loan Obligations (CLO). Известно е, че в “добрите времена” те са предпочитан обект за покупка на секюритизирани фирмени заеми, но сега са напълно изчезнали от пазара. Следва да се има предвид още, че “комбинацията” между нарастващата опасност от фалит и ниското търсене се отразява негативно върху цените на заемите. Това показва равнището на публикувания от Standard & Poor’s и техен бенчмарк - LSTA-Leveraged-Loan-Index. Ако към края на септември 2008 г. средната цена за един заем е 83 цента, в края на годината тя е вече 61 цента [Mai, Bayer, 2009].

45 Тази констатация е особено актуална за малките и средните предприятия, както и за повечето доставчици в автомобилостроенето, които по мнението на експерти направо са изоставени от своите банки. Твърди се още, че “политиката не прави нищо, за да промени това; досега тя не оказва натиск върху банките. При това тези предприятия се нуждаят от заеми, за да останат ликвидни по време на кризата” [Giersch, 2008]. Но “кредитните бариери” се повишават и пред големите компании. Според проучване на мюнхенския Ifo-Institut, проведено сред 7 000 предприятия, ако през август 2008 г. само 17% от фирмите с минимален годишен оборот от €50 млн. декларират, че банковото кредитиране е рестриктивно, през ноември до този извод достигат вече 40%. В същото време рефинансирането на заемите чрез капиталовия пазар е или невъзможно, или пък се осъществява по високи лихвени проценти, което поставя големите предприятия в още по-голяма зависимост от банковите заеми. Вж.: [Kirchner, 2008]. Според проучване на Европейската централна банка през декември ситуацията е още по-драматична. Банките в Еврозоната са “затегнали” условията за кредитиране за 68% от големите компании и за 56% от МСП. Изследване на Федералния резерв показва, че в САЩ кредитната рестрикция има още по-широк обхват - съответно 95% от големите компании и 90% за малките предприятия. Ifo посочва, че през декември 2008 г. в Германия влошени условия за кредитиране отчитат 48% от големите компании, 36% от средните и 35% от малките предприятия. Като цяло всички анализатори обръщат внимание на чувствително ограничените срокове за кредитиране на големите фирми. По-различна обаче е ситуацията в Япония, чиито банки почти нямат в портфейлите си “токсични” книжа и предприемат интервенция на нови пазари. Въпреки повишаването на заемните лихвени проценти, през декември 2008 г. кредитирането на големите компании отбелязва най-големия растеж на годишна база от десетилетия насам. За пръв път от 1993 г. нараства и броят на филиалите, което се счита за функция от поредицата мегасливания, респ. на създадените мегабанки в тази страна. Те обаче също имат сериозни проблеми с набавянето на “свежи” пари. Вж. подр.: [Milne, 2009; Mayer-Kuckuk, 2009].

46 “Когато икономиката не е добре, на помощ идват тези стабилизиращи мерки”, споделят банкери и с основание се опасяват, че по този начин “банките могат да се придвижат към другата страна на кредитното махало - и така да засилят конюнктурния срив” [Häring, Nagl, 2008]. В кампанията за подкрепа кредитоспособността на търговските банки на Стария континент се включва и Европейската инвестиционна банка. За периода 2009-2010 г. тя ще предостави грантов заем от €30 млрд. за кредитиране на малките и средните предприятия. Средствата се оферират по нова формула, не само за да се облекчи достъпът на бенефициентите до ограничените ресурси на търговските банки, но и с цел кредитирането да се направи “по-лесно, мобилно и прозрачно за много МСП” [EIB, 2008].

47 Такава ситуация например се наблюдава във Великобритания, където трезорите налагат силна рестрикция върху кредитните линии за малките предприятия. По данни на Банката за международни плащания в Базел, цитирани от британския финансов министър Алистар Дарлинг, чуждестранните банки предоставят директно или индиректно 50% от заемите за местните фирми. Според изчисления на Citigroup този дял е дори 59%, но ще намалява поради очакваното изтегляне на чуждите банки от Острова. Фалитът на такива важни кредитори на английската икономика като исландските Kaupthing, Glitnir и Landsbanki, на американската инвестиционна банка Lehman Brothers, както и одържавяването на други (например Anglo Irish Bank, Fortis и Royal Bank of Scotland), вече имат реални негативни последствия върху кредитирането на фирмените клиенти в тази страна. По данни на Dealogic делът на британските банки на пазара за синдикирани заеми е 40% и се разпределя между Royal Bank of Scotland, HSBC, Lloyds TSB и Barclays. Следват американските кредитни институти с 14%, немските - 11%, и френските - 9% [Cox, Cohen, Bartz, 2009].

48 При един по-прецизен анализ може да се достигне до констатацията, че посредством законодателното регламентиране на нейната функционална, институционална и финансова независимост общественото й положение е гарантирано априори в много висока степен. Срв.: [Adrian, Heidorn, Hagenmüller, 2000, S. 38; Mishkin, 2004, p. 436-439]. Под функционална независимост се разбира способността на централната банка да гарантира ценовата стабилност в една страна (икономика). Институционалното измерение пък представя самостоятелността на решенията, които взема ръководството, и спрямо които не се упражнява никакво “външно” влияние (най-вече от правителството). Този извод обаче не е безспорен, защото решението на Европейската централна банка да повиши или намали основния лихвен процент поражда “верижна” реакция сред централните банки от Европейската система на централни банки. Финансовата независимост също трябва да се преценява внимателно, най-малкото защото никога не може да се каже със сигурност дали една централна банка разполага с всички необходими средства, за да изпълни напълно своите задачи. Това се дължи на факта, че централните банки функционират във финансова среда, в която се налага различен паричен ред.

49 Следва да отбележим, че този властнически потенциал на централните банки се формира и упражнява не толкова въз основа на икономическия принцип за организиране дейността на едно предприятие, колкото по силата на регламентирания им статут (обществено положение). Тази констатация се отнася за случаите, когато централната банка се създава по силата на специален държавен законодателен акт. С други думи, нейната функционална независимост се санкционира правно чрез специфичен закон, който е базата за реализация на формираната post factum икономическа власт. В историята обаче са познати случаи, когато властта на този тип институции се формира по еволюционен път, т.е. когато една търговска банка се “отделя” от останалите, започва да емитира централнобанкови пари и да изпълнява функции на централна банка. Вж.: [Weber, 1939, S. 125].

50 Проблематиката относно властта на централните банки и тяхното превръщане “в инструмент на голяма власт за лошо или за добро” [Carey, 1858, p. 369; Carey, McLean, 1864, p. 317] е изключително интересна, но остава извън обхвата на това изследване. Известно е, че тя се дискутира още от времето, когато чрез акта на Р. Пил от 1844 г. Bank of England придобива монопол върху емисията на “законово валидни книжни пари и си осигурява ръководството на всички сделки на правителството” [Jahrbücher, 1866, S. 273]. С други думи, след създаването й “държавата вече няма изключителната власт върху монетите или паричната емисия” [Ricardo, 2006, p. 245]. Вследствие на това “върху директорите на тази корпорация се пренася една необуздана и неразумна власт върху цялата кредитна система на страната” [Jahrbücher, 1866, S. 273]. Това обяснява защо с производството на платежни средства банките “се превърнаха във все по-значими властови фактори, от чиито решения стана зависимо благосъстоянието и участта на цялото народно стопанство” [Kasnacich-Schmid, 1954, S. 677]. Нека да припомним, че “до 1996 г. БНБ има твърде лимитирана власт да отнема лицензи на банките и де факто никаква власт да затваря банки или да обявява банкови фалити” [OECD, p. 90].

51 Потенциалната злоупотреба с власт, прозираща зад взаимоотношенията между държавата и банките, е обект на оживени дискусии още през първата половина на ХІХ в.: “Известните и ограничени пасиви, чрез които се придобива нелимитирана власт за получаване на печалби и за управление на дългове, е нещо така нормално за привилегиите и монополизма, които са вменени повсеместно на банките от държавата, че търговският морал бледнее пред тези твърде базсрамни и безочливи измами на хората, но ние си фантазираме, че това е нещо друго” [The Southern Review, 1832, p. 34].

Изтегляне 0.93 Mb.

Сподели с приятели: