Класически дименсии на банковото влияние

3. Класически дименсии на банковото влияние

Ако приемането на парични влогове от широката публика е фундаментът, кредитирането е двигателят на банковото предприемачество. Като търгуват с чужди пари, банките се обвързват дългосрочно с големите предприятия⁴⁰, които стават зависими от тях “по отношение на предоставените им пари, да, но освен това попадат и под тяхното влияние” [Smith, 1994, p. 172]. Това позволява на кредитните институти да мултиплицират ефекта от “пленяването” на клиентите (captive-customer-effect) в други свои бизнессфери [Ber, Ribon, 2005, p. 28]. “Банките концентрират пазарна власт спрямо длъжника vis-а-vis, въпреки съществуващата ex ante конкуренция в страната. Подобна е и ситуацията, когато фирмата работи с една банка, от която получава различно от кредитирането обслужване, например управление на пенсионни фондове на нейните служители, услуги в инвестиционното банкиране и т.н. Комплексността и различието на взаимоотношенията определят възможността на фирмата да сменя обслужващите банки и поради това тя става техен “пленник”. Освен това “гъвкавите” банкови бюджети позволяват на кредитните институти да бъдат достатъчно твърди и безкомпромисни спрямо фирмите, което е една типична ситуация по “хвърляне на добри пари на вятъра” [Ber, Ribon, 2005, p. 28].⁴¹

Но “Тъй като кредитът прониква във всички всички стопански отрасли - дори и в домакинствата - банките са се превърнали в тайнствени владетели на цялата капиталистическа икономика” [Renner, 1975, S. 184].⁴² Ясно е тогава защо “Големите банки имат желание и власт да насочват капиталите, върху които влияят, в такава посока, която най-добре съответства на тяхната организация; това обаче не е задължително да съответства винаги на народностопанските интереси. Мнозина виждат в концентрацията един преход към монопол на кредитните банки. Заради централизацията и публичността на участниците монополът би бил една убийствена организация за банковите разплащания... Обратно, във всички други области недостатъците се набиват на очи: за всички видове кредити биха се диктували монополни цени, всички ефективно работещи служители биха били зависими от мнението на дирекцията. За един частен институт упражняването на тази власт би било непоносимо” [Somary, 1934, S. 334].

Банките демонстрират власт не само когато предоставят, но и като отказват заеми. “Дискретната свобода да предостави или да откаже заем, която упражняват банките, се счита за достатъчна гаранция срещу провал. Заемите се правят само за целите на bona fide (добросъвестния - Ст. В.) бизнес, за това, което е възможно; но при загуби те биха могли да се редуцират до най-ниското равнище, ако се счита, че тъй като капиталът остава непокътнат, банките могат постоянно да го пласират с лекота и със сигурни основания” [The Bankers’ Magazine, 1861, p. 299-300]. Следователно народостопанската отговорност, която прозира зад отказа на кредитната институция, е естествен ограничител на нейната власт [Kilgus, 1979, S. 31].

Същевременно, когато банките ограничават или прекратяват достъпа на икономическите агенти до свободна покупателна сила, възникват съмнения, че те злоупотребяват с власт. Определянето на по-строги условия за кредитиране или отказът от упражняване на делегирани права за финансово осигуряване наистина ограничават периметъра на действия и решения на иначе свободните в правно и икономическо отношение еднолични собственици на малки предприятия. Същата констатация може да се направи и по отношение икономическата свобода на големите корпорации. Нещо повече, банките могат да принудят изпадналите във финансови затруднения фирми да предприемат мерки за реструктуриране или дори да ги “придвижат” към фалит [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 529], независимо от тяхната критична маса. “Оттеглянето” на кредитора би могло да предизвика и негативни социални последствия в икономиката, например нарастваща безработица. Трябва обаче да се има предвид, че свободата на банките да прекратяват отношенията си със заемополучателя е ограничена от клаузите в договора за заем.⁴³ От друга страна, дори да искат, паричните институти трудно биха могли да злоупотребяват с власт, тъй като не разполагат с никакви средства, чрез които да принудят предприемачите да ползват заеми [Kilgus, 1979, S. 31], както и поради факта, че не те, “а клиентът доказва своята кредитоспособност” [Brickwell, 2001, S. 8]. На този фон отказът на всяка банка, която има необходимата “производствена” готовност да предложи атрактивни условия за кредитиране, противоречи на икономическата логика за растеж и пазарно влияние.

Все пак, във форсмажорните условия на финансова и икономическа криза банките “злоупотребяват” с власт, но поради съображения за сигурност и стремеж към оцеляване. Вследствие отписвания на милиардни “токсични” активи и поради зачестили случаи на фирмени фалити много кредитни институти се оказват недостатъчно капитализирани.⁴⁴ Анализ на Morgan Stanley например показва, че европейските банки изпитват допълнителна капиталова потребност от €83 млрд. и отчитат по-висока степен на задлъжнялост от кредитните институти отвъд Атлантика, т.е. съотношението между собствения им капитал и балансовата сума е по-малко от това на американските им конкуренти. Но точно сега, заради големия страх от втори фалит в стил à la Lehman, пазарната среда принуждава банките да се “снабдят” с повече капитал. Ситуацията за кредиторите става още по-тревожна, защото освен капиталов дефицит те изпитват сериозни ликвидни проблеми, които “пресъхналият” днес паричен пазар не може да реши. Това оправдава рестриктивната им кредитна политика.⁴⁵

Оскъпеното рефинансиране на предприятията чрез традиционни парични заеми “връща” трезорите към някои други класически форми за финансиране на бизнеса. Такива например са кредитните линии за подкрепа (Credit Facility) - револвиращи заеми (revolving credit), междинни заеми (bridge loans), финансиране за подкрепа на ликвидността (committed facilities), заеми за откриване на акредитив (letters of credit) и др. Банките предоставят такива траншове срещу изискване за осигуреност със собствен капитал между 20 и 50 процента, което обаче допълнително натоварва тяхната ликвидност и собствената им капиталова база. Според изследвания на влизащата в състава на Credit Agricole Group брокерска компания CA Cheuvreux финансирането по фиксирани лихвени проценти от континенталните европейски банки възлиза на около €1 700 млрд., т.е. на една десета от техните балансови активи. Изчисленията показват, че ако падежи имат само половината от тях, се формира допълнителна капиталова потребност от €39 млрд., а сред “особено засегнатите” са UBS, Credit Suisse и Deutsche Bank.⁴⁶

Потенциалът на банковото кредитно въздействие е параметризиран и от други ограничения. Това са конкурентите, регулативната намеса на централната банка и поведението на вложителите. Вече отбелязахме, че конкурентните предимства се доказват предимно чрез уникалността на управленските стратегии и компетенции, зад които недвусмислено прозира качеството на процесите по упражняване на властта. При това следва да се има предвид, че много компании в развитите страни са зависими и от условията, които оферират чужди кредитори. Стопанската рецесия обаче принуждава мнозина от тях да напуснат “външните” си пазари и да концентрират кредитната си активност на местния пазар. Но “изоставените” компании не могат да разчитат на действена подкрепа и от банките в своята страна, защото те изпитват остър финансов дефицит и/или са вече одържавени.⁴⁷

Известно е, че “банката на банките” разполага с широк и практически тестван арсенал за въздействие върху кредитната активност на трезорите и оттам - върху “градуса” на стопанската конюнктура. Нейното състояние, респ. шансовете и заплахите, които тя провокира спрямо националната икономика, са неделими макроикономически компетенции на централната банка.⁴⁸ Когато например повиши нормата на задължителните минимални резерви, тя цели да гарантира (макар индиректно) макроикономическата стабилност и да “охлади” стремежите на търговските банки към кредитна експанзия. Така властта за определянето на въпросната норма лимитира кредитоспособността и ограничава финансовата свобода не само на една, а на всички банки [Sowell, 2007, p. 361].⁴⁹ Доколкото обаче никой не може да гарантира, че подобна мярка е продиктувана от “чисто” икономически съображения, това поражда съмнения относно механизма, по който централната банка упражнява своята власт, а на един “втори” план - за морала на нейното ръководство.⁵⁰

Известно е, че търговските банки оперират предимствено с чужд капитал за сметка на една символична част (5-10%) собствен капитал. Това задължава техния мениджмънт да съблюдава стриктно и да защитава интересите на вложителите. “Заемът, който е базиран върху депозит, удвоява реалната сума на парите, чиято покупателна сила е във властта на истинския им собственик дотолкова, доколкото той упражнява правото си и точно до такава степен, сякаш той е лицето, когото банката е кредитирала” [Carey, 1858, p. 421]. Банковите сделки обвързват финансирането на дългосрочни, неликвидни или слаболиквидни проекти, отразявано в активната страна на балансите, с краткосрочни задължения, отчитани по пасива на банковите баланси. Това обстоятелство обаче би могло да “създаде” власт на трезорите да търгуват клиентските депозити непродуктивно от гледна точка на техните собственици [Carey, McLean, 1864, p. 340]. От друга страна, властта върху депозита или произтичащото от нея право за обратно теглене на средства от търговските банки се приема като еквивалент на съществуващата възможна заплаха спрямо резервите на търговските банки, когато се трансферират правителствени депозити от тях към централната банка и обратно [Friedman, Schwartz, 1971, p. 150].⁵¹ Все пак, комбинацията между срочните трансформации и задлъжнялостта предопределя особената чувствителност на банките спрямо рисковете от неплатежоспособност.

Тези постулати, с които се аргументира защитната мисия на банковото законодателство, показват, че депозитният потенциал на кредитните институти е един строг регулатор на процеса по управление на тяхната ликвидност и индиректно - на финансовата им свобода.⁵² В повечето страни тези две свръхреакции се преодоляват чрез функциите на централната банка и на фонда за гарантиране на депозитите. Като кредитор от последна инстанция, централната банка има за задача да осигурява краткосрочна кредитна подкрепа на платежоспособни търговски банки с временни ликвидни проблеми. Докато стабилизиращата роля на Lender of Last Ressort в икономиката е безспорна, а в днешните кризисни времена - повече от необходима⁵³, защитата на депозитите не се приема еднозначно. От една страна се признава нейният принос в противодействието срещу панически реакции на публиката (вложителите) и за преодоляването на т.нар. “ефект на заразата” (contagion effect). Така депозитното застраховане цели да обезсили информационната асиметрия между вложителите и техните банки и да тушира съмненията относно вероятността за каскадни банкови фалити [Edwards, 1996, p. 83].⁵⁴

Същевременно критиците на тази превантивна мярка твърдят, че застраховането на влоговете притъпява строгостта на наздора, който техните собственици трябва да упражняват върху активните банкови сделки.⁵⁵ Но за да се преодолее тази потенциална опасност, тук трябва да се включи институцията по банков надзор, която индиректно защитава собствеността и властта на вложителите. На практика подобна превенция се осъществява при ежедневните контакти с търговските банки, когато може да се индикира потребност от свеж капитал, или пък се обсъждат целеви мерки за ограничаване на “опасната” рискова маса пред един или няколко кредитни институти. Разбира се, народностопанската отговорност на централната банка се “удвоява”, когато тя притежава компетенции на Lender of Last Ressort и върховен надзорник. Съвсем естествено, тогава тя притежава по-голям властови потенциал за въздействие върху банковата система и икономиката.

Еднократното осигуряване на “емисионен кредитен ресурс” се оказва недостатъчно условие за растежа на кредитните институти още в зората на акционерното банкерство [Wixforth, 2002, S. 24-25; Oesterreichische Nationalbank, 2007, S. 4; Rizzi, 2007, S. 20].⁵⁶ За да внушат по-голямо доверие у бъдещите купувачи на акции и да минимизират рисковете за вложителите, банките се ангажират с постоянен клиентски мониторинг. Той разширява техните контролни и надзорни интереси успоредно с обогатяването на продуктовата палитра и ежедневните контакти с фирми от различни отрасли. На тази основа “домашните банки” предприемат следващата логична стъпка - стават съсобственици на предприятията.⁵⁷ Така обвързаността с тях се трансформира в потенциал за упражняване на по-силно икономическо влияние, независимо от съществуващата в много страни пределна миноритарна квота от 25% [Lay, 1990, S. 121].⁵⁸

Като собственици на корпоративния капитал банките могат да въздействат върху подготовката, вземането и реализацията на стратегически значими решения, например: за промяна на капитала; при разпределяне на дивиденти; за подбор на аутсорсинг-партньори; относно оценка на инвестиционни проекти, когато се предприемат сливания и покупки; за оптимизиране на финансиращия “микс” на фирмата и т.н. [Paulet, 1999, p. 25, 110].⁵⁹ Те осигуряват “допълнителен” растеж на своите съучастия, като инвестират приходите от тях в некотиращи се на борсата дружества, в съществени сделки и процеси, изплащане на “специални” дивиденти (бонуси). Задържането и разширяването на пазарната позиция на големите банкови групировки се осигурява и чрез капиталови дялове в местни и чуждестранни кредитни институти. Нерядко се прибягва и до продажба на акциите в дъщерни компании. Днес някои кредитни институти намаляват своето акционерно участие в силно застрашени от кризата нефинансови компании, което позволява на последните да изкупят обратно част от тях. Така например Commerzbank ограничава дела си в най-големия германски строителен концерн Hochtief от 10 на 2,58% [Commerzbank, 2008]. Подобни стъпки предприемат и някои частни банки, например дислоцираната от Кьолн в Люксембург Sal. Oppenheim. Тя “изнася” свои индустриални фирмени съучастия от Arcandor (29,5%), IVG (20%), както и инвестициите си в Private-Equity-сделките в новосъздадено независимо холдингово дружество, което се финансира от семейните акционери [Financial Times Deutschland, 2009b].

При равни други условия, корпорациите с банкови съучастия би трябвало да изпитват по-слаб рисков “респект”. Това е така, защото конфликтът на интереси по линията “собственик на чужд капитал (кредитор) - притежател на дялове от собствения капитал” е по-слабо изразен, отколкото този, с който се характеризира позицията на банката като “външен” кредитор спрямо някой “чист” длъжник. Нещо повече, със своя авторитет и без да се ръководят от егоистични съображения, банките-съсобственици могат да се застъпват пред кредитори на корпорацията за по-благоприятни условия по заеми и/или кредитни линии. От друга страна, като предоставят на “своите предприятия” “високоинтелигентните” си системи за управление на рисковете, банките успяват да разкрият нови възможности за растеж - за себе си и за корпорацията, в която те са съсобственици.

Обогатената рискова култура на партньора позволява на предприятието да разширява асортимента на създаваните от “домашната банка” продукти и услуги, което засилва обвързаността между двете страни. Пред последните няколко години тази констатация се доказва категорично с нарастващите обороти и печалби от сделките със структурирани продукти, базирани върху деривати. Нещо повече, по-големите шансове за оптимизиране на рисковете в инвестиционното банкиране и структурираното финансиране разширяват потенциала на банковото влияние извън традиционното обвързване по линията на класическите парични кредитни сделки [Ruß, Gebhardt, 2002, S. 4; Вачков, 2007, с. 276-278]. Глобалната финансова криза обаче прекъсва този възходящ доскоро тренд и налага бизнесалтернативата “Back to Basics”, по силата на която банките трябва да се “върнат” към своя “занаят”, т.е. към създаването и предлагането на по-прости и разбираеми финансови продукти предимно в Retail- и Private Banking.

Упражняването на права за гласуване в общото събрание на акционерното дружество, делегирани от клиенти според дела на техните депозирани и управлявани от кредитните институции акции (commission voting right; proxy rights of banks), е отдавна утвърден вариант за “производство” на значителен властнически ресурс.⁶⁰ Известно е например, че в САЩ този канал за въздействие се утвърждава благодарение на силно развитите доверителни сделки на инвестиционните банки (The trust business). Но извън делегираната във връзка с акциите “на депо”, банките получават една “пълна диксретна власт” при гласуване. Тя се създава чрез придобиване на допълнителни титули с приходите от пласмента на депозираните наличности. Това е типично при сделките по депозиране и заемане на ценни книжа (Securities Lending and Borrowing), включени в състава на банковото глобално попечителство (Global Custody). Така посредством това представително (“депозитно”) право банките намират “елегантен начин... да придобият влияние върху стопанските предприятия, без обаче да се обвързват с трайна отговорност към тях” [Sturm, 1997, S. 54].⁶¹

Разбира се, за целта са необходими формално предоставени акционерни пълномощия, благодарение на които трезорите имат “решаваща дума” при вземане на решения от общото събрание, включително при избора на корпоративното ръководство.

Банките се възползват и от един “имплицитен” бонус, когато повишават таксите с аргументацията, че същите не покриват разходите за управление на депозираните акции и за упражняване правото за гласуване. Представителната им мисия получава особена стойност, защото се “осребрява” чрез плащане на такси тъкмо от депозитната клиентела [Prentice, Holland, 1993, p. 170]. Но чрез таксите кредитните институти си осигуряват и средства за формиране на “скрити резерви”, което “дърпа надолу дивидентите и курсовете на акции” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522] и същевременно обяснява защо “На фона на своята инвестиционна дискретност банките имат интерес да упражняват права за гласуване извън ограниченията на федералното и щатското доверително право” [Santos, Wilson, 2008, p. 9].

Акционерното право задължава банките да се ръководят от интересите на своите собственици, без дори да са получили предварителни указания от тях. На практика обаче това предписание има предимно теоретично значение. Повечето дребни акционери нямат необходимите познания, време и интерес да контролират, още по-малко - да се противопоставят срещу намеренията на банковия мениджмънт. По приблизителни оценки само 2-3% от “депозитните” акционери имат необходимото инвестиционно съзнание, за да дават конкретни професионални указания на своите банки [Prentice, Holland, 1993, p. 159]. Към това следва да се добави, че на практика не съществува инстанция, която да възпрепятства или поне да ограничи процеса по реализация на банковите бизнесприоритети. Получава се така, че потенциалът на банковата представителна власт се формира преди акционерите да делегират права за гласуване към съответния кредитен институт.

Погледнато строго и логично, това обстоятелство предизвиква принципни, дори фундаментални въпроси относно значението на зависимостта между категориите “собственост” и “съсобственост”, защото депозитното право на мениджмънта за гласуване маргинализира властта на дребните акционери, респ. собствеността им върху ограничен брой акции [Honecker, 1995, S. 483]. Така този властови генератор създава “поле от напрежение” между дългосрочните инвестиционни стратегии на банките и краткосрочните финансови очаквания на дребните собственици (съсобственици). Ето защо “По принцип упражняването на права за гласуване е по-важно за фирми с утвърдени пазарни позиции. Ако банките действат в интерес на широко диверсифицираните собственици, тази опция може да се замести с дивиденти, но при редуциране на управленските и информационните разходи” [Da Silva, Goergen, Renneboog, 2004, p. 63].

Участието на банкови представители в надзорните и управителните съвети на корпорациите (member of the board of directors/supervisory board) предопределя в голяма степен посоката и ефективността на контрола върху избора и решенията на висшите управленски инстанции.⁶² По принцип акционерите избират половината от състава на надзорния съвет, включително неговия председател, а в случай на “патова ситуация” той де факто има два гласа. Тъй като предложенията за избор са част от задължителния дневен ред на общото събрание, квотата на “банковите” гласове не рядко клони към пълно мнозинство, което превръща представителите на банките във “вездесъщи съдници” [Sturm, 1997, S. 54]. Така едно лично обвързване между банковите и корпоративните управленски инстанции позволява на кредитните институции да “допълват” своите финансови ангажименти чрез влиянието си върху бизнесполитиката на съответното предприятие. Във връзка с това някои виждат в банковото представителство един допълнителен стимул за разширяване на кредитната подкрепа за съответната фирма [Da Silva, Goergen, Renneboog, 2004, p. 54]. Други пък твърдят, че поради продължителния си престой някои от банковите мениджъри в директорските бордове на индустриалните и търговските компании се специализират в тази дейност, но не предлагат иновативни идеи и решения за стимулиране на корпоративното развитие [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522] и инвестират повече време, “вместо да изучават интересите на своите акционери, които очакват защита от тях” [Whale, 1930, p. 51].⁶³

Според някои мнения [Ott, Schäfer, 1993, S. 338] кредитирането не символизира банкова власт, не е канал на банково влияние (по-конкретно - на големите немски банки) и поради това не попада във фокуса на техния управленски контрол. Кредитните ресурси имат различни източници и се концентрират в различни банки. Кредитирането наистина създава тесни взаимоотношения между банките и предприятията, но с течение на времето те “избледняват”. Други [Walter, 2002, p. 18] са на противоположни позиции - значение на този канал не бива да се игнорира, защото “банките могат да използват своята власт при кредитните сделки, за да стимулират клиента да ползва деривативи или услуги в тази сфера” и така да го “придвижат” към други продуктови и дистрибуционни сегменти. Действително, наред с “чисти” кредитни продукти, в своите програми за структурирано финансиране банките оферират решения и модели за дългосрочно и комплексно финансово осигуряване. Това са индивидуалноориентирани предложения, целящи разширяване на възможностите за реализация на ликвидни “излишъци” и за нарастване на “входящия” нето-паричен поток. Така структурираното финансиране се оказва своеобразен “мост” между банковите сделки на “вътрешните и външните” кредитни и капиталови пазари, по който, без съмнение, кредитните институти “транслират” властовото си влияние. Чрез офериране на повече комплексни услуги “домашните” банки “привързват и задържат” клиентите си за по-дълго време. Така те могат да изчерпват ритмично и дори максимално техния платежоспособен потенциал. От друга страна, като класически финансови посредници, банките осигуряват на корпорациите по-бърз достъп до необходимата пазарна информация, което ограничава информационната асиметрия в техния управленски модел и позволява да се оптимизира управлението на съпътстващите ги рискове [Spremann, Peter, Pfeil, 2001, S. 392].

Същевременно обаче обвързването с фирмите по линията на краткосрочното и консорциалното кредитиране се счита за най-влиятелния “причинител” на конфликти на интереси между банките и техните стейкхолдери [Walter, 2002, p. 34]. Подобно становище споделят и други, според които не толкова общественото положение на банките, като собственици на дялове или представители на акционерите, а дейностите по акумулирането и предоставянето на капитал “произвеждат” взаимоотношението “длъжник-кредитор”, с произтичащите от него специфични други резултати. “Оттук произтича влияние, по силата на което се договарят информационни и контролни взаимоотношения, както и права за намеса или се създават предпоставки за създаване на властова база в конкретна ситуация” [Büschgen, 1995].

В условията на глобалната финансова криза влиянието на този властови канал се ограничава значително, защото затрудненото кредитно финансиране и/или отказът от такова ограничават растежа на фирмите и на икономиката, включително заради ограничената възможност за предприемане на нови корпоративни покупки и сливания. “Покупка над 10 млрд. евро чрез кредитно финансиране - във времената на криза и заплашваща рецесия, това е равносилно на значителен риск.” Това се потвърждава и от факта, че към средата на октомври 2008 г. броят на фирмените сливания и покупки в Германия е 998 при 1 879 за цялата 2007 г., а стойността им - $102,7 млрд., което е със 17% по-малко от същия период на предходната година [Beyerle, 2008].

Чрез упражняване на силно влияние върху корпоративния сектор банките увеличават шансовете да максимизират пазарната цена на своите съучастия. При равни други условия това би трябвало да стимулира нарастването на критичната маса и да консолидира бизнесмоделите на техните партньори. Според някои обаче между банковото участие и финансовия резултат на корпорациите няма линейна връзка, защото “Банковите съучастия съдействат за неговото формиране до определена “оптимална стойност.” След това резултатът е позитивен, но намаляващ, а от една “критична стойност” се отчита дори негативен принос към фирмения резултат” [Brickwell, 2001, S. 89]. Други считат, че тъкмо тясното обвързване “между големите банки и голямата индустрия (с изключение на застрахователните концерни) по отношение на взаимното притежаване на акции и договореното разпределение на мандати в надзорните съвети” са най-съществената причина за прояви на “грешно поведение” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522]. Нещо повече, ако срещу постоянно декларираната от банковия мениджмънт прозрачност във взаимоотношенията със стейкхолдерите противопоставим нежеланието му да “осветява” по-големите участия в капитала на фирмите, можем да констатираме не само епизодични злоупотреби с акционерната демокрация, но и двойствен морал в кредитните институти [FOCUS Online, 1994]. От своя страна, характерното за универсалната банкова система депозитно право на гласуване също може да създаде (дори повече) конфликти в сравнение с упражняването на властта чрез емисионните и кредитните сделки в една разделна банкова система [Büschgen, 1995].

Счита се, че през последните години значението на капиталовите участия и надзорните мандати като канали на банковата власт намалява [Prigge, 2007, S. 669-678] за сметка на обвързването между предприятията чрез капиталови участия, без участието на банки. То “има далеч по-голямо значение, отколкото обикновено се счита, и че в Германия банките не стоят в никакъв случай в центъра на концентрираното капиталово участие. Тяхното влияние върху контрола на корпоративния мениджмънт би могло поради това да се приема, от една страна, за незначително, отколкото винаги да се допуска обратното. От друга страна, голяма част от капиталовите участия на стопанските предприятия в други фирми се управлява от банките на доверителна основа” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 530]. Действително, достъп до първите 50 или 100 предприятия в една страна имат само най-големите кредитни институти. В Швейцария, например, само за четири години (2003-2007) делът на лидерите UBS и Credit Suisse в местни индустриални предприятия намалява в абсолютно изражение от SFr430 млн. на SFr135 млн. (за 2006 г. - SFr59 млн.) и е само 2%. За сметка на това обаче 90% от швейцарските им титули са инвестирани във финансови институти, 7% в други банки и около 1% - в други предприятия. 76% от чуждестранното им участие е във финансови институти; 19,7% - в банки и само 4% - в индустриални компании [Schweizerische Nationalbank, 2008, S. A48].

“Приносът” на всеки от разгледаните “канали” на потенциална власт не може да се квантифицира точно и еднозначно. Навярно поради това сепаративното им влияние не показва застрашително високи стойности на властови “натиск” върху нефинансовите корпорации. “Взет поотделно, всеки компонент не може да служи за аргументация на “власт”, но при тяхното сумиране - каквото е и общоприетото становище в политиката и теорията - тяхното обвързване или кумулиране означава власт и се тества според това, дали законодателят е имал за задача със своите средства да се намесва срещу възможни злоупотреби, ръководейки се от съображения за осъществяване на законова или превантивна политика” [Nörr, 1999, S. 88]. Следователно, като преобразуват кредитни задължения в собствено капиталово участие, поемат ангажименти за капиталово управление и получават мандати в директорски бордове и надзорни съвети, банките могат да упражняват кумулирано дългосрочно влияние не само върху един, но спрямо повече “обекти”.

Установено е, например, че при отчитане на потенциала на депозитното право за гласуване и на представителството в управителните и надзорните съвети кумулираният дял на гласовете в общите събрания на дружества със силно диверсифицирано участие се повишава значително, надхвърляйки 25%, а нерядко и 50%. “Тази квота би трябвало да е достатъчна, за да се въздейства върху корпоративното ръководство” [Brickwell, 2001, S. 89-90]⁶⁴, с което “опасността от злоупотреба с властта би могла да нарасне прогресивно” [Kilgus, 1979, S. 40; Срв.: Ott, Schäfer, 1993, S. 336-337]. Кумулираното властово влияние на големите кредитни институти се упражнява предимно под “покрива” на вертикални и хоризонтални концерни. Доскоро се считаше, че регулаторните “интервенция” за неговото ограничаване или пък трансформацията на конгломератните и концерновите бизнесмодели могат да предизвикат “истинска революция в стопанския правов ред” [Nörr, Op. cit., S. 88]. Валидна ли е обаче тази констатация днес, когато глобалната финансова криза изправя повечето “властващи” банки пред съдбоносни дилеми?