Физика на тъгата



страница12/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   46

Гласът на Минотавъра


 

Има думата обвиняемият.

Пауза.

Има ли обвиняемият да каже нещо в своя защита, или предпочита да замълчи?  



Никъде, в цялата записана античност, не е запазен гласът на Минотавъра. Той не говори, други говорят за него. Там, където всичко, одушевено и неодушевено, не млъква, гъмжи от гласове на богове и простосмъртни, на горски нимфи и герои, хитроумни одисеевци и наивни циклопи, където дори презрените кентаври имат право на дума, само един мълчи. Минотавъра. Никакъв глас, звук, поплак или закана, нищо никъде. Нито в хекзаметрите на Омир, този минотавър сред поетите, който в дългите нощи на слепотата си се лута из лабиринта на историята. Нито при Овидий, изгнаника, познаващ съдбата на прокудения, ни Вергилий, нито Плиний Стария, нито Есхил, Еврипид или Софокъл… никой не дава глас, нито пази гласа на Минотавъра. Лесно е да жалиш Икар, лесно е да си с Тезей, с излъганата Ариадна, дори със стария Минос… Никой не жали Минотавъра.

Има ли обвиняемият да каже нещо, в противен случай…Има. Защо той да не е достоен за героическия размер на хекзаметъра.  



Защитна реч на Минотавъра


(фрагмент)
 

Само няколко думи към тебе, които търкалях безкрайно
в дългата нощ, правосъдни ми Миносе,
дясностоящий на Хадес.
Татко е думата, дето лежи на езика ми толкова време,
но знам, че гнусиш се, и я преглъщам отново. Ето
какво ще ти кажа. По-страшно, отколкото мислиш, е.
От твоята кръв съм — урод по родство, не изневяра.
Приличам на дядо си, твоя баща, син съм и внук съм.
Той беше първият бик във рода ни. Спомни си,
когато отвлече
баба ми, твоята майка, Европа. На дядо си Зевс
съм се метнал,
на него самия, преди да излезе от образа бичи. Това е.
Одрал съм му кожата, взел съм главата му биволска,
както критските бабички тука нареждат.
Той беше богът, аз — уродът, разлика няма,
повярвай ми, Миносе, татко, ти, който
от майка ми повече искаше биволи едри и бели,
а сега се гнусиш от телето им…

 


Минос: Прекъсвам заседанието…  

Myyyyy…  

Изведете обвиняемия…

Муууууу…ууууууууууууууууууууууууууууууууууууу

Уууууууууууууууууууууууууууууууууууууу

Уууууууууууууууууууууууууууууууууууууу



III. Жълтата къща




Изолатор

Жълта олющена сграда, далеч от последните къщи, дълга и ниска, прозорци с решетки, оградата опасана с бодлива тел. Изолаторът за психично болни, както официално се казваше онова, на което всички в този забутан югоизточен град викаха просто лудница. Говореше се, че нощем пускали ток по оградата и няколко човека се изпържили. Страхувах се и в същото време тъкмо страхът ме караше да се навъртам наоколо.

Една вечер, минавайки оттам, чух смразяващ вой. Нещо извънмерно и нечовешко имаше в това виене или мучене, нещо дошло от дебрите на нощта, Уууууууууу… Това безкрайно Уууууу дълбаеше тунели в тишината на ранната ноемврийска вечер. Беше неделя. Нападалите листа застилаха цялата улица и излъчваха тънък все още мирис на гниене и ацетон, който предхождаше трупа на есента. Само лампата на портала разпръсваше влажния сумрак. Фелдшерът си беше тръгнал, а главният лекар и без това идваше веднъж в седмицата. Портиерът трябваше да е някъде тук, но сигурно спеше пиян в кабинета на лекаря. Това в случая спасяваше викащия, който иначе щеше да отнесе традиционната ледена баня с градинския маркуч. Говореше се, че ги пръскат с вода директно в стаята (килия е по-точната дума) през решетките на прозореца, като естествена лечебна процедура за охлаждане на бесовете. Главният лекар отдавна беше приел, че ще свърши кариерата си тук, в това забутано градче. И не се боеше от никакви проверки и наказания, така както попадналият в преизподнята е освободен от страха, че може да му се случи нещо по-лошо.

Обикалях около жълтата къща в неделната вечер и мрачните коридори на онзи вой все повече ме всмукваха. Боях се да вляза в тях, каквото и да имаше там, то не беше за човешко око и ухо. Но тялото ми продължаваше да се движи в кръг механично, усетих как започвам да се изсулвам от себе си. Още малко и ще вляза в коридорите на вика, ще се плъзна по улеите, ще се вселя в тялото на онзи, който вика. Точно тогава една ръка здраво ме хваща за рамото, стряскам се и се прибирам обратно в себе си като охлюв в черупката. Баща ми.

Лицата и на двама ни не могат да скрият изненадата си, че виждат другия на това място. Никой от нас няма работа тук. И никой не пита другия какво го води насам по това време. Свиваме към града, без да кажем дума, и потъваме в ноемврийската вечер, далеч от онзи вик. Знаех, че никога вече няма да се освободя от тунела на това Уууууууу. Воят щеше да ме преследва през всичките ми години с различно упорство. Да се появява и заглъхва в неочаквани ситуации. Понякога щеше да стихва, да го изгубвам в най-щастливите си мигове, в радостни събирания с хора сред тяхното заглушаващо бъбрене… Но в последвалата тишина то неизменно щеше да се явява. И когато 10 години по-късно получих онзи непрекъснат шум в ухото, знаех, че онова виещо-мучащо-плачещо нещо вече се е настанило трайно там. Най-навътре, в пещерата на черепа, оттатък тъпанчевата мембрана, чукчето и наковалнята, в самия лабиринт на вътрешното ухо, както казаха лекарите.

 

Диагнозата


 

Много по-късно, вече като студент, щях да се осмеля да разкажа пред един по-стар приятел лекар за това връхлитащо ме в детството „вселяване“. Лекарят мисли дълго и накрая предложи рядка, може би изобретена в момента диагноза, която звучеше приблизително така: патологична емпатия или обсесивен емпатично-соматичен синдром. Заболяването било изключително рядко и нелечимо, но пиковите моменти оставали в детството. С годините пристъпите ставали по-лесно контролируеми и губели най-острите си проявления, без да изчезват съвсем. Както при епилепсията, каза той, никога не знаем къде броди човек, когато е в такъв припадък.

В моя случай припадъци нямаше, тялото си оставаше съвсем спокойно, с лека вцепененост, като на човек, зареян в мислите си или вслушан в нечия история. Не мигах, зениците спираха да се движат, устата стоеше полуотворена, дишането минаваше на някакъв автоматичен режим, докато аз (част от мен) се пренасях в чужда история и чуждо тяло.

Приемах това със смесеното чувство на страх, не съвсем ясна вина и удоволствие. Положих доста усилия да скрия, доколкото може, тази способност или болест. Само баба ми винаги успяваше да разбере: „Айдее, пак се пренесе.“Често се случваше въпреки волята ми. Сякаш там, където другият изпитваше болка, в този срез, рана, точка на възпаление се отваряше коридор, който ме всмукваше навътре. В историите, особено на близки хора, винаги имаше някакво сляпо петно, мигновен зев, слабо място, непонятна тъга, блян по нещо изгубено или никога неслучило се, което повлича навътре, в тъмните галерии на премълчаното. Във всеки разказ имаше такива тайни галерии и коридори.  

За свое успокоение тогава лекарят ме прати на ядрено-магнитен резонанс, онази огромна бяла капсула, където режат мозъка ти на тънки филийки и надничат във всичките му тайни. Отпуснете се и си мислете за хубави неща, каза сестрата…След два часа влязох в кабинета на лекарите, които трябваше да разчетат снимката, и усетих отдалеч зле прикритото им смущение. Снимката не била сполучлива. Можело да е от апарата, стар бил. Всъщност им се случвало за първи път, абсолютно нищо не се виждало, тъмна черна плака. За мен това не е изненада. Аз знам, не се вижда, защото вътре е мрак, неосветим, трупан с векове мрак. Черепът ми е пещера. Разбира се, не им го казах.  

Понякога — в едно и също време — съм динозавър, риба, прилеп, птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което в основата си е същото — защитено (срещу времето) място.

 

1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница