Физика на тъгата



страница13/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   46

Страничен коридор

Склонността към емпатия е най-силна във възрастта между 7 и 12 години.

Последните изследвания залагат на т.нар. огледални неврони, локализирани в предната част на инсуларния кортекс (insula). Казано най-просто, те се активират по сходен начин, ако човек изпитва болка, тъга, щастие или наблюдава същите емоции при друг човек. Някои животни също изпитват емпатия. Връзката на емоционалното съпреживяване с огледалните неврони още не е проучена добре, предстоят опити. Изследователите вярват, че съзнателното култивиране на емпатия, включително през четенето на романи (вж. S. Keen), ще направи общуването далеч по-лесно и ще ни избави от бъдещи катаклизми в света.

Сп. „Общество и кортекс“

 

Брат ми, Минотавъра

И все пак какво правеше баща ми в онази вечер около жълтата къща. Наистина работата му беше такава — обикаляше, където го повикат. Почти всички жители на градчето гледаха животни в дворовете. Но какво търси един ветеринарен лекар в дом за душевноболни. Оттам идваше, откъде другаде да се появи в тази пустош. Изведнъж цялата картина се нареди в главата ми с потресаваща яснота. Казвам „изведнъж“, но отделните части на този пъзел бяха изработвани дълго и внимателно в нощите с онази придирчивост на детската фантазия. Сега всичко се сглобяваше така леко, плашещо леко в мен.

Този нечовешки вой наистина е бил нечовешки, и не е било Уууу, а Муууу. И идва от получовек-полубик, затворен там. (Бях виждал вече такова момче в скрития спомен на дядо ми.) Човешкият лекар нищо не е могъл да направи с човека, затова са решили да лекуват бика. Естествено, викат най-добрия (и впрочем единствен) ветеринарен лекар в градчето, баща ми.

Имаше и друга, по-мрачна версия, също изпипвана дълго в самотните детски следобеди. Това момче получовек-полубик не е кой да е, а „мъртвороденият ми брат“, за когото бях чул да шушукат. Родил се жив, но с бича глава и го дали в дома. Изоставили го. С най-добри намерения. За да не пречи на здравия си брат. Помня, че записах всичко това с най-скришния си (ще рече секретно нечетлив) почерк, свих листа от тетрадката на руло и го напъхах в тайната си кутия под леглото.

Или пък изобщо не бях техен син, а всъщност са ме осиновили, отчаяни, че им се раждат деца с бичи глави?

Ако е така, колко му е да бъда изоставен отново. Да бъдем изоставени отново с брат ми, Минотавъра.  

Спомням си, че през следващите дни се посветих на това да открия някаква пролука, открехната брата и да вляза в пещерата на тази тайна. Подпитвах уж неволно и предпазливо баща ми от какво боледуват кравите. Виждал ли е телета сиамски близнаци и какво правят в такъв случай. Убиват ли едното, за да спасят другото? Баща ми отговаряше разсеяно. Веднъж все пак се отпусна и подхвана някаква история за крава, която раждала четиринайсет часа навръх Нова година, като бил малък и… не чух нататък, просто се вмъкнах в коридора, който историята ми отвори. Спрях се в началото… Никак не беше редно да се влиза в тайните на бащите. Имаше нещо неприлично и неестествено, можеш да видиш неща, които не искаш. Още чувах гласа му, беше се увлякъл в историята, имах шанс да се върна. Казах си, че го правя за пръв и последен път. Тръгнах нататък, свих бързо по страничен коридор в историята му, тя вече не ме интересуваше, гласът му затихваше. Вървях напосоки, през детството на баща ми, я, колко си приличаме, слаб, дрехите му широки, сигурно износва нечии чужди, ето тук краде яйца изпод кокошката, още топли, усещам ги, баба ми, неговата майка (сега и моя), ме вижда, тичам с яйцата към смесения магазин, ако успея да ги продам на дядо Ангел магазинера, за всяко ще имам вафла. Тичам, тичам, влизам в магазина, слава Богу, няма други купувачи. Дядо Ангеле, ето три яйца за вафли, едва изричам запъхтян, той ме поглежда, майка ти знае ли, да, тя ме праща, той взема яйцата, вдига ги срещу слънцето, а, те тез яйца са крадени, еее, ама как разбра бе, връща ми ги, в този момент майка ми приближава от края на улицата, грабвам яйцата обратно, пъхам ги в джоба и хуквам пак, но залитам по изронените стъпала и падам. Пази яйцата, смее се дядо Ангел. Усещам как жълтъкът залива слабините ми.

Напускам тази случка, преди да е дошло възмездието, свивам в друг коридор, сменям посоката. Казвам си, че няма да надавам ухо към нещата, които не ме интересуват. В последния момент се отклонявам от една девойка, с която баща ми се целува, аз се целувам, зад зида на къщата. Красива е, но няма да ми стане майка. И той е красив. И аз съм красив, докато съм той. Висок, косата ми къдрава, усещам погледите на жените, с които се разминавам. Тази прилича на чужденка. Тази ми е позната отнякъде. Тази… А, ето я майка ми. Някъде тук трябва да е отговорът на загадката, заради която съм влязъл. Трябва да свия в някой коридор и да гледам оттам, но не мога да мръдна. Нея я боли. Болката е ужасна и аз не мога да остана отстрани, всмуква ме. Нещо живо се разкъсва… Разкъсвам… Най-сетне рев на бебе, този рев излиза от мен, аз съм аз, онова сбръчкано, мокро, посиняло парче месо. Изхвърлен, задавен, целият се треса.

Нещо здравата ме разтърсва и тегли назад по тъмните коридори — светлина, думи, лицето на баща ми… Какво става… Какво става… От десет минути не мога да те събудя…Усещам се пребит от път… Всичко е наред, татко, тук съм… Бях роден от собствената си майка, какво чудо. Баща ми ме измъкна, преди да успея да видя имаше ли още някой там, идваше ли друг след мен. Остана ми несигурното усещане, че не бях сам в онази пещера.  

Бях роден от собствената си майка и баща, но това не ме правеше по-малко минотавър. Продължавах да прекарвам дългите дни сам, на прозореца, прелиствайки една книга.

 

Ла̀пета


 

Също като в античността децата на соца бяха невидими. Хлапета (ла̀пета), които се мотаеха в краката на възрастните. Подготвяни за живота, без съвсем да са част от него.

Беж в мазето за кисели краставички! Айде в другата стая да си играете, че си говорим с гостите! Марш оттука, че имам работа сега! Да не пусна шамарената фабрика…Патриархат и индустриализация.

Всяко лято три месеца на село, при бабите, на чист въздух и слънце, да се закалят, да пият мляко от овцете, да ядат сурови яйца. Вземаш още топлото яйце изпод кокошката, баба ти го обърсва в престилката, пробива дупчица с една по-дебела игла, сипва малко сол и смучеш през дупката с все сила пред умилените ѝ очи. Пий, пий, едно яйце се равнява на една инжекция, викаше тя. Тъй бил казал преди 30 години някакъв голям лекар, който минавал през селото и останал да преспи за една вечер. Едно яйце, казал, се равнява на една инжекция, от мен да го знаете. Тази педагогика на „чистия въздух и слънцето“, много по-късно щях да узная, се явявала основна и за немските деца от 30-те, за да пораснат здрави, жизнени и боеспособни. Дали са ги тъпчели със сурови яйца?

Докато препрочитах старогръцките митове от онази вече оръфана книга в безкрайните летни следобеди, направих следното откритие. Зевс се оказа съвсем като нас от края на 1970-те. Едно дете, пратено в дълбоката провинция, да бъде отгледано от баба си Гея (и по-далеч от баща си), и да пие козе мляко (разбира се, неговата коза е божествена), за да расте здраво.

Винаги ще помня още топлото току-що издоено мляко от обикновена смъртна овца, с няколко лъскави барабонки в него, издухани с пяната встрани. Само в детството безсмъртието е възможно. Може би заради онова мляко и суровите яйца.

Но и един много бавен страх. Изоставен съм. Оставиха ме, отидоха си в града, няма ги.

 




Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница