Физика на тъгата


Готварска книга на мълчанията



страница15/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   46

Готварска книга на мълчанията


 

Към Списъка с ненаписаните (и невъзможни) истории на 80-те ще прибавя още една: Кратка история на мълчанието.

Майка ми правеше от мълчанието си прекрасни пържени тиквички, агнешко на фурна, баница…Всичко можеше да бъде казано с няколко ястия. Едва сега си давам сметка защо майка ми и баба ми готвеха така хубаво. Това не беше готвене, а разказ.

Лабиринтите на баниците и тиквениците им бяха вкусни и заплетени като историите на Шехерезада. Ето го липсващия български епос, епоса на баницата.  


* * *
Съседите до нас по онова време поддържаха едно мило и малко странно семейно съжителство. Винаги се караха в събота на обед. Беше се превърнало в ритуал, в част от съботно-неделния спектакъл. Помня, че когато веднъж този съботен скандал не се състоя, ние сериозно се разтревожихме. И майка ми не на шега накара баща ми да прескочи до тях и да види да не се е случило нещо лошо. Баща ми отговори, че не може да отиде и да пита „защо не се карате“. След като никой никога не ги беше питал защо се карат. Накрая отиде, разбира се. Майка ми винаги излизаше победител. Никой не му отвори. Оказа се, че били извън града.

Всъщност при всички тези скандали се случваше едно и също. Мъжът си вземаше куфара, прекрасен твърд кафяв куфар, крещеше, че този път напуска завинаги, стигаше до външната врата, оставяше куфара на земята, сядаше на него и палеше цигара. Жената започваше да готви и след час така упойващо замирисваше на съботно ядене, пиле с картофи, гювеч по манастирски, или агнешко със зелен лук според сезона, така домашно и мило миришеше, че мъжът вдигаше бавно куфара и просто прекрачваше прага на къщата обратно, завръщайки се от прага на поредното си съботно бягство. Смирен и прегладнял.

 

Завръщане в градчето Т.

Метафизика на прашинките


 

Заспал съм на перваза на прозореца. Събуждам се от слънцето, което нагрява през мътното стъкло, топло следобедно слънце. Все още в ничията земя между съня и следобеда, преди да се върна в себе си, усещам онова реене и лекота, цялата безтелесност на детското тяло. Събуждайки се, остарявам за секунди. Сковаваща болка в кръста, кракът ми се е схванал. Светлината на ранния септември, първите паднали листа отвън, притеснението, че някой е минал по улицата и ме е видял.

Слизам бавно от прозореца, разгъвайки тялото си, преди просто скачах от перваза. Стаята, сгряна от есенното слънце, е оживяла. Един лъч минава точно през масивния стъклен пепелник на масата и светлината се разлага на съставните си цветове. Дори отдавна мъртвата, мумифицирана вече муха до него изглежда изискано и проблясва като забравена обеца. Брауновото движение на прашинките в лъча… Първото всекидневно доказателство на атомизма и квантовата физика, направени сме от прашинки. А може би цялата стая, следобедът и аз самият с неловката си триизмерност сме прожектирани. Подобен беше лъчът на стария бръмчащ прожекционен апарат в градското кино.  

Припомних си мрака, миризмата на паркетол, бръмченето на машината. Всичко в киното беше направено от този мрак и един лъч. По лъча пристигаше конникът без глава, големите Скалисти планини, Гранд каньон, по него вдигаха прах коне и индианци, крещящите племена на сиуксите, геометричните римски легиони, разпилени цигански табори, отиващи към небето, по този лъч слизаха Лолобриджида, Лорен, Бардо, Ален Делон и неговият вечен съперник Белмондо, ууу, че грозен… Припомних си как когато филмът е скучен — по-малко бой, повече приказки — обръщам гръб на екрана и се заглеждам към идващия от прозорчето в дъното лъч. Гъмжи от хаотично танцуващи прашинки. Но не от обикновения прах, който бършеха от мебелите във всяка къща. От този магически прах бяха направени лицата и телата на най-красивите мъже и жени, конете, мечовете, лъковете и стрелите, целувките, любовта, всичко, всичко… Гледах прашинките и се опитвах да отгатна коя от тях ще се превърне в устни, око, копито на кон или в гърдите на Лолобриджида, които се мернаха за миг в една сцена…  

Прокарвам ръка през лъча в стаята, размърдвам прашинките, затварям бързо пръсти, сякаш се опитвам да ги хвана, така правех в детството си… Размятах ръце, влизах в битка с тях… От днешна гледна точка тази битка си беше изгубена, те побеждават. Малката утеха е, че скоро и аз ще съм при тях. Прах при праха…  

Къщата


 

Тук съм инкогнито. Иронията е в това, че не полагам много усилия. Най-сигурното убежище, ако искаш да останеш незабелязан, е да се върнеш в родния си град. Все пак спазвам известна конспирация, излизам рядко. Преди това разгласих тук-там, че напускам страната за по-дълго, измислих си някаква стипендия за писатели в Латинска Америка. Получих си порцията дребни заяждания в два-три литературни сайта, че броят на пътуванията ми значително надвишава броя на изреченията, които съм публикувал в последните години. Напълно справедливи обвинения. Взех си багажа и заминах. Искам да кажа — върнах се. Не знам кой е по-точният глагол в случая.

Къщата, в която някога живяхме под наем, стояла празна от години. Старите собственици си отишли, техните наследници се пръснали по света. Успях да се свържа с човека, който я наглеждаше. Платих му за три месеца, макар че не смятах да се задържа повече от 2–3 седмици. Щях да се върна инкогнито в София, където ме чакаха всички онези кашони и родния мрак на подземието. Човекът все пак не се сдържа да попита по каква работа съм тук и защо наемам точно тази къща. Имах, разбира се, готова легенда. Ако не друго, с този занаят можех винаги да предложа история, която звучи достоверно. Заложих на изпитаната версия с учения, който си е избрал усамотено място да довърши важен труд.

Ама как пък избрахте точно нашия край, оттук всички бягат.

Точно затова, търся спокойствие. Минавал съм преди години, лекувах си счупения крак на Баните. Чудно е това място тука, чудно, повторих аз. Подозрителността му се стопи като ланския сняг. Похвалиш ли някого колко е хубаво мястото, където живее, сякаш заслугата за това е негова, и си вече свой, допуснат си. Все пак подчертах, че ще имам много работа и ми се ще да не ме безпокоят. Човекът ме успокои, че съм избрал точното място. Отляво живеела една глуха бабичка, отдясно къщата била празна от много години и само плъхове и караконджули се гонели вътре. Разправят, продължи той, че от време на време една бледа светлинка се мярвала през стаите. Това бил духът на сляпата Марийка, която последна живяла там. Човекът млъкна, сякаш се уплаши да не се откажа, и добави, че той, разбира се, на такива глупости не вярвал. Помнех добре тази съседна къща. Тогава сляпата Марийка беше жива и кой знае защо толкова се бояхме от нея. През деня стоеше скрита в стаята си, излизаше само вечер в двора и ходеше с разперени ръце между дърветата. Някои казваха, че нощем виждала по-добре, отколкото денем, защото тъмното в нея и тъмното отвън се разбирали. Като при къртиците. Нашите хора нямат милост в езика.

Иначе всичко си е същото. Улицата носи старото си име на съветски командир, стаята си е същата, с маса, легло и стара нафтова печка. Дори повехналите вече орхидеи на тапетите не са сменяни.

В къщата под покрива семейство лястовици е свило гнездо. Имат три малки. Вечер нарочно оставям лампата отвън да свети. Тя примамва мухи и пеперуди, които лястовиците ловят. Скоро изпаднах в колебание дали това, което правя, е редно. Помагам на един вид да убие по-лесно другия. Да, лястовичките имат малки, които се нуждаят от повече храна. Децата са непробиваемо алиби. Но вероятно тези мухи и пеперуди, които превръщам в жертви, също имат деца. Защо малките лястовичета да са по-ценни от ларвите на мухата? Убийството на муха и убийството на слон не са ли в равна степен убийства?

Бях се върнал в тази къща в Т. за нещо конкретно. Откъртих дъската на пода, вдясно от прозореца. Тук стоеше леглото. Като дете бях си изкопал тайник. После се преместихме набързо и не успях да взема кутията. Казах си, че един ден ще се върна за нея. От тази кутия тръгнаха всички по-късни кутии и кашони, от нея се родиха, и в крайна сметка без нея колекцията ми нямаше да е пълна.

 




Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница