Физика на тъгата

Краят на индианците

Шапки долу за мъртвите индианци и за нас, които бяхме от тяхното племе. Трябва да ги прибавя към онзи каталог на изчезналите неща. При измрелите пейджъри, видеокасети и тамагочита. Когато гледахме „Винету“, всички се превръщахме във Винету. След „Оцеола“ махалата се пълнеше с Оцеоли. Същото се повтаряше с Текумзе, То-кайто, Северино, Чингачук — Голямата Змия… Знам, че сега тези имена не говорят нищо на родените по-късно. Батман, Спайдърмен, Костенурките Нинджа успяха да се разправят с индианците и цялата им митология, нечестно, без нито веднъж да влязат в директна битка с тях. Те довършиха онова, което бледоликите преди два века само започнаха.

Ето какво се случи след прожекцията на един от тези филми. Помня, че винаги излизахме замаяни от киното, като от битка с белите. Поне час след това още бяхме с единия крак вътре, полуиндианци-полутретокласници. Усещането беше почти физическо. И така, след един от тези филми влязохме в сладкарницата до киното да си вземем редовната боза и тулумбичка. Трябваше ни известно време да се съвземем от битките, да слезем от конете и да влезем в скучния български свят. Наредихме се на опашка в онази сладкарница. Дойде редът на първия от тайфата ни, нека кажа, че беше нашият вожд, и той поръча с достойнство своята боза и тулумбичка. Продавачката си бъбреше с някого и не го чу. Вождът стоеше пред витрината с каменно изражение на десетгодишното си лице. Когато жената зад щанда най-сетне го погледна и леко грубо подхвърли „Айде, малкия, казвай кво ше пиеш, няма да те чакам“, той изстреля хладно: „Чингачук не обича да повтаря“. Прозвуча неочаквано за всички. Определено се искаше смелост за хвърлянето на такава реплика и дългата пауза, в която се чуваше само вентилаторът, подчертаваше величието на момента. Миг по-късно обаче продавачката и няколко от обичайните посетители този следобед като по даден знак избухнаха в смях. Беше много подло (подлярско, бихме казали тогава), повече отколкото да ни набият или изгонят. Чингачук не издържа и хукна навън. Ние също „яхнахме конете“.

Никой от нас не се подигра после с Чингачук, напротив, оценихме куража му в един свят, който пет пари не дава за теб. Особено ако си хлапе, в трети клас.  

Епилогът на тази история е доста по-мрачен. Обикаляйки градчето Т. сега, години по-късно, попаднах на стрелбището. Можех да се закълна, че беше същият фургон от моето детство, избелял и ръждясал. Дори пушките бяха същите, просто прикладите се бяха олющили още повече. Най-магическото място някога за нас. Само тук можеха да се видят всички иначе заключени съкровища на чужбините (сега вече знам, че идвали от Югославия). Тази пещера на Али Баба с цигарени дъвки, цветни картички с Гойко Митич, Клаудия Кардинале, Бриджит Бардо, календарчета с разголени жени, тесте карти, снимка на намигаща жена според ъгъла, от който я погледнеш, химикал с плуваща лодка в него, ароматизирана китайска гума за моливи, пистолет запалка, пистолет с капси и барабан, кожен колан с огромна метална тока, значка с Елвис Пресли, ключодържател с Айфеловата кула, стар календар с целия футболен отбор „Левски“, стъклено бастунче, пълно с цветни бонбони, бенгалски огън, кожена каубойска шапка, пластмасов кобур, стъклени топчета във всички цветове и размери, бакелитови балерини, порцеланова Червена шапчица с вълк… Цялата тази пластмасово-порцеланова империя на кича, пак казвам, неоценима за нас някога, сега изглеждаше вехта и разгромена. Във всеки магазин вече можеше да се видят къде-къде по-големи съкровища (и по-голям кич). Най-отпред стояха онези кафяви, зле отлети в калъп индианци с томахавки, лъкове, копия, коне и пр., за които всички умирахме тогава. Наближих фургона и тогава внезапно разпознах в мъжа зад тезгяха гордия някога Чингачук, поостарял и понаедрял, да подвиква към група безразлично отминаващи деца. Филмът беше свършил.

Не му се обадих, оттеглих се в сянката на кестените отсреща и останах да наблюдавам. След малко на сергията се появи момче на около 15, вероятно синът му, размениха няколко думи и Чингачук си тръгна. Изчаках още малко и отидох при момчето. Платих си десет изстрела, избрах една от двете пушки и започнах да стрелям по орехите. Още с първия изстрел стана ясно, че пушката бие няколко сантиметра вляво. Старият трик на всички стрелбища, чак ми стана мило.

— Пушката бие встрани, казах.

— Ами не, не би трябвало — изчерви се момчето.

— Опитайте с другата.

— Не, на тази вече ѝ знам отклонението — засмях се. Счупих няколко ореха, после се прицелих във вълка, който хукна да гони зайчето, после в принца, който се наклони и целуна принцесата…

— Изберете си какво да вземете — каза момчето, след като върнах пушката на мястото.

Попитах колко струват индианците, взех един приклекнал стрелец в ръката си, после друг, конник, галех ръбовете им, оглеждах ги като ценител. Момчето стоеше и гледаше невярващо. Сигурно бях първият, който проявяваше интерес. Когато казах, че искам да купя всички индианци, то сякаш се уплаши. Не знаело какво ще каже баща му, той много държал на тях. Нали се продават, казах по-твърдо. Да, да, продават се, отвърна момчето и се огледа безпомощно за баща си. А каква е цената? Цената, разбира се, беше смешна. Ето какво ще направим, казах аз, ще платя всички, а ще взема половината. Нека другите да останат за баща ти. И му кажи да не ги дава толкова евтино. Тук има принадена стойност от миналото. Не съм сигурен, че ме разбра.

— Вие колекционер ли сте — попита момчето, докато ми подаваше евтината найлонова торбичка с индианците.

— Може и така да се каже.

— Оставете някакво име или минете пак, баща ми много ще се радва да се запознае с вас. Тук никой не се интересува от индианци.

— Поздрави баща си — отвърнах, тръгвайки си.

— Как се казвате… — извика момчето подире ми.

Направих още няколко крачки, не бях длъжен да отговарям, можеше да се престоря, че не съм го чул. Но все пак се обърнах

— Бързоногият елен е индианското ми име — махнах с ръка и потънах зад завоя.

Страничен коридор

Сляпа баба. Най-лесният начин да си направиш лабиринт — завързват ти очите и тръгваш. Изведнъж светът се преобръща, стаята, която така добре си познавал, става друга. Истински лабиринт, в който се блъскаш, нараняваш, придвижваш с охкания. Сега си мисля, че това би била любимата игра на Минотавъра.

Като деца си обещахме с моите братовчедки, че колкото и да остареем и да се променим, и да имаме деца, и да станем важни или съвсем да изпаднем, ще се събираме в един уречен ден всяка година и ще играем на сляпа баба. Докато наистина станем слепи баби, смееха се те. Случайните докосвания, докато се опитваш да хванеш някого в тъмнината, дългото разпознаване чрез опипване, бяха част от невинната еротика на тази игра. За последен път играхме някъде в последните курсове на университета. Спомням си само, че налетях на огромния кактус в хола и после два дни вадих трънчета.