Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да видят ще оцелея ли и тогава са ме записали. Така правели с всички. Лятната работа привършвала, трябвало да се прибере това-онова от полето, кравата се отелила, грижи покрай нея. Започвала Голямата война. Преболедувал съм я наред с останалите детски болести, варицела, морбили и пр.
Роден съм 2 часа преди изгрев-слънце като винена муха. Ще умра довечера след залез-слънце.
Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол. Помня в детайли цялата 1968-а отначало докрай. Не си спомням нищо от годината, която сме сега. Дори не знам номера ѝ.
Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и края на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и в двете епохи) е едно от най-непоносимите неща, които съм виждал.
Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. Не знам как се брои това отрицателно време в утробата. Голям съм, голяма съм (все още не знаят пола ми) колкото маслина, тежа грам и половина. Опашката ми постепенно се прибира. Животното в мен си отива, махайки ми с чезнещата си опашка. Май съм избран за човешко същество. Тук е тъмно и уютно, вързан съм за нещо, което мърда.
Роден съм на 6 септември 1944 като човешко същество от мъжки пол. Военно време. След седмица баща ми заминал на фронта. На майка ми кърмата пресъхнала. Една леля бездетка искала да ме вземе и да ме отгледа, да ме осинови, ама не ме дали. Ревял съм по цели нощи от глад. Давали ми да смуча хляб, натопен във вино, като биберон.
Помня се роден като шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво…
Аз сме.
I. Хлябът на тъгата
Магесникът
И тогава един магесник ми грабна каскетчето от главата, промуши си пръста през него и направи ей такава дупка. Разревах се, как ще се върна вкъщи със скъсано каскетче. Той се засмя, духна му и то, за чудо и приказ, пак стана цяло. Голям магесник.
Това е фокусник бе, дядо, чувам се да казвам.
Тогава бяха магесници, казва дядо ми, после станаха фокусници.
Но аз вече съм там, на 12, годината сигурно е 1925-а. Ето го петачето, което стискам в ръка, изпотено, усещам ръба му. За първи път съм сам на панаир и с пари.
Насам, народеее… Ела да видиш змията питон, от главата до опашката 3 метра, от опашката до главата още толкова…Лелее, каква ще е тая змия шест метра дълга… Ей чакай, къде без пари, дай петак… Ама аз имам само пет, няма да ги дам за една змия…Отсреща продават помади, хума и боя за коса.
Бооояяя за мустациии, акъл за простациии…А кой е този човек с насъбраните около него баби, които подсмърчат.… Николчо, пленник във войната, и като се у дома завръща, чува, че булка му на друг пристанала, Николчо я на герана пресреща и на булка си глава откъсва, главата хвърчи, говори, а бре, Николчо, що стори… Ха сега плачете баби… И бабите реват, та се късат… И си вземете песнопойката да разберете каква се грешка сторила, невинна се булка затрила… Продавачът на песнопойки. Брей, каква ли е била тая грешка…Хора, хора, блъскат се в мен, аз стискам парите, само да не ти ги откраднат, викаше баща ми, като ми ги даде. Стоп. Агоп. Сироп. Изписано с големи, розови като сироп букви. Преглъщам. Да пия ли един…Хайде на шекерените петлетаааа… изкушава ме дяволът, преоблечен като баба арменка. Който разбира, тука се спира… Ами сега? Сироп или петлета? Стоя по средата, преглъщам и никак не мога да реша. Дядо ми в мен не може да реши. Ето откъде идва тази нерешителност, дето ще ме мъчи после. Виждам се как седя там, слаб, издължен, с обелено коляно, с каскетчето, което предстои да бъде пробито от магесника, зяпнал и изкусен от света, който ми се предлага наоколо. Отстранявам се още малко, виждам се от птичи поглед, всички около мен щъкат, аз стоя, и дядо ми стои, двамата в едно тяло.
Хоп, една ръка грабва каскета ми от главата. Стигнал съм до масичката на магесника. Спокойно, няма да плача, знам добре какво ще се случи. Ето го пръста на магесника от другата страна на плата, леле, каква дупка. Тълпата около мен се залива от смях. Някой ме плесва по голия врат, чак ми излизат сълзи в очите. Аз чакам, но магесникът, сякаш е забравил продължението на историята, оставя пробитото ми каскетче настрани, доближава ръка до устата ми, завърта я и, ужас, устата ми е заключена. Не мога да я отворя. Онемял съм, тези около мен вече ще се пукнат от смях. Опитвам се да извикам нещо, а се чува само мучене откъм гърлото. Мммм. Ммммм.
Хари Стоев е дошъл на панаира, Хари Стоев се е върнал от Америка…И един едър мъж с градски костюм разцепва тълпата, която почтително шепне и го поздравява. Хари Стоев — вторият Дан Колов, българската мечта. Краката му струват един милион американски пари, казва някой зад мен. Прави им един ключ с крака и ги удушава, не могат да мръднат. А, викат му мъртва хватка, шушне втори. Представям си ясно удушените пехливани, натръшкани един до друг на тепиха и усещам как въздухът започва да не ми стига, сякаш аз съм попаднал в ключа на Хари Стоев. Бързам да се махна, а тълпата тръгва след него. И тогава някъде зад гърба си чувам:Насам, народеее… Детето с бича глава. Чудо невидяно. Малкият Минотавър от Лабиринта, само на 12 години… Пет лева се изяждат, пет лева се изпиват, за пет лева цял живот ще разправяш какво си видял.
Според спомена на дядо ми той не е влизал тук. Но сега аз съм в Панаира на този спомен, аз съм той, и неудържимо ме влече да вляза. Давам петака, прощавам се със змията питон и нейните измамни шест метра, с ледения сироп на Агоп, с историята на пленника Николчо, със захарните петлета на бабата арменка, мъртвата хватка на Хари Стоев и хлътвам в палатката. При Минотавъра.
Оттук насетне нишката на дядовия спомен изтънява, но не се къса. Той твърдеше, че не посмял да влезе, но аз успявам. Премълчал е. Защото аз съм тук, в неговия спомен, мога ли да продължа нататък, ако той не е бил тук преди мен. Не знам, но нещо не е наред. Вече съм в лабиринта, който се оказва една голяма полутъмна палатка. Онова, което виждам, е толкова различно от любимата ми книга със старогръцки митове и черно-бели илюстрации, където за пръв път видях чудовището Минотавър. Няма нищо общо. Този Минотавър не е страшен, а тъжен. Един меланхолен Минотавър.
В средата на шатрата стои желязна клетка около 5–6 крачки дълга и малко по-висока от човешки ръст. Тънките метални пръчки са започнали да потъмняват от ръждата. Вътре има дюшек и малко трикрако столче в единия край, а в другия — кофа вода и разпръсната слама. Един ъгъл за човека, един за звяра.
Минотавъра седи на столчето, с гръб към публиката. Шокът идва не от това, че прилича на звяр, а че по някакъв начин си е човек. Тъкмо човешкото вцепенява. Тялото му е момчешко, съвсем като моето.
Първо юношеско окосмяване по краката, стъпала с дълги пръсти, кой знае защо очаквах да видя копита. Къси избелели панталони, които стигат до колената му, риза с къс ръкав и… глава на млад бик. Леко несъразмерна спрямо тялото, голяма, космата и тежка. Сякаш природата се е разколебала. И е зарязала всичко по средата между бика и човека, уплашила се е или се е разсеяла. Тази глава не е нито само бича, нито само човешка. Как да опишеш това, когато езикът също се разколебава и разцепва. Лицето (или муцуната?) — издължено, челото — оттеглило се леко назад, но все така масивно, с изпъкнали кости над очите. (Всъщност подобно е челото на всички мъже в нашия род. На това място неволно прокарвам ръка по собствения си череп.) Долната му челюст е твърде изпъкнала, плътна, устните доста по-дебели. В челюстта винаги се крие най-много животинско, животното си тръгва последно оттам. Очите му, по причина на удълженото и странично сплескано лице (или муцуна), бяха се раздалечили. По цялата лицева част има някакъв кафеникав мъх, не брада, а мъх. Само към ушите и врата този мъх се втвърдява на козина, космите растат диво и в безпорядък. И все пак е повече човешко същество, отколкото всичко останало. Има тъга в него, която никое животно не притежава.
Когато шатрата се напълва, човекът кара момчето Минотавър да стане. То се надига от стола и за пръв път поглежда тълпата в палатката. Обикаля ни с поглед, като върти главата си, заради странично разположените си очи. Струва ми се, че спира погледа си на мен по-дълго. Дали не сме на една възраст?
Човекът, който ни вкара в палатката (негов стопанин или настойник), започва разказа си. Една особена смес от легенда и биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите. История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития се случват сега, други в далечно и незапомнено минало. Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея. Като лабиринт се виеше тя и никога няма да мога да се върна по стъпките ѝ, за съжаление. История с глухи коридори, нишки, които се късат, слепи места и очевидни несъответствия. Колкото по-невероятна изглежда, толкова повече ѝ вярваш. Бледата и права линия, както единствено мога да я предам сега, без магията на онзи разказ, гласи приблизително следното.
Хельо, дядото на момчето по майчина линия, отговарял за слънцето и звездите, вечер заключвал слънцето и изкарвал звездите по небето, както се изкарва стадо на паша. Сутрин прибирал стадото и отключвал слънцето да пасе. Дъщерята на стареца, Пазифайка, майката на това момче тук, била кротка и хубава, оженила се за един голям цар, ей там надолу по островите. Това било много отдавна, отпреди още войните. Богато царство било, сам Господ (техният там, местният) си пиел ракията с царя на островите, уважавали се, даже му подарил един голям бик, с бял косъм, за чудо и приказ. Минали години и Господ поискал същия бик за курбан. Досвидяло му се на цар Миньо (Минос, Минос… подвикна някой) и решил да излъже Господа и да заколи друг бик, който пак бил едър и охранен. Обаче Господ лъже ли се. Разбрал той, разсърдил се, зафучал и си рекъл, трай коньо за зелена трева, сега ще разбереш с кого си имаш работа. Направил така, че кротката и вярна Миньова жена, Пазифайка, да съгреши със същия онзи бик хубавец. (Тук сред тълпата преминава неодобрителен възглас.) И оттам се ражда едно бебе — по тяло човек, а по лицеобраз бик, с бича глава. Майка му си го кърмила и гледала, но подиграният цар Миньо не можал да преживее този позор. Сърце не му дало да убие бебето минотавърче и заповядал да го заключат в мазата на двореца. А тая маза била същински лабиринт, един майстор зидар така го направил, че влезеш ли вътре, излизане няма. Майсторът трябва да е бил от нашия край, наше момче, защото тук са най-добрите, а гъркът е мързелив. (Одобрителен шум се понесе в палатката.) То и тоя майстор после файда не видял, ама това е друга история. Хвърлили вътре момчето, на три годинки, откъснато от майка и баща. Представете си какво му е било на душицата ангелска в тая тъмна тъмница. (На това място хората почнаха да подсмърчат, макар самите те да правеха точно така със собствените си сополанковци, вярно не за вечни времена, а само за час-два, заключвайки ги зад дебелите дувари на мазетата.) Вкарали го в тъмното, продължи разказвачът, плачело момченцето ден и нощ, викало майка си. Накрая Пазифайка успяла да измоли от онзи майстор зидар, дето правил лабиринта, да извади тайно момченцето, а на негово място вкарали истински млад бик. Ама това го не пише в книгата, обажда се пак всезнайкото от тълпата. Това, натъртва разказвачът, да си остане само между нас, да не научи критският цар Миньо за измамата, че той още хабер си нямал. Та така освободили тайно момченцето с бичата глава и пак тайно го качили на един кораб за Атина (същия, който отивал да вземе седем атински девойки и младежи уж за Минотавъра). Слиза малкият минотавър в Атина, там го намира един стар рибар, скрива го в колибата си, гледа го година-две, и го дава на един наш човек, пастир, който зиме слизал да пасе стадото си биволи на юг, чак до Егея. Вземи го, рекъл, защото сред хората бял свят няма да види, дано биволите го приемат като свой. Е, та този пастир ми го предаде лично преди няколко години. Не го щат вика и биволите, не го приемат за свой, плашат се от него, стадото ми се пръска и не мога повече да го карам с мен. Оттогава обикаляме по панаирите с горкото сираче, изоставено от баща и майка, ни с човеците човек, ни с биковете бик.
Докато се разказва това, Минотавъра е свел глава, сякаш историята не се отнася за него, само от време на време издава тих гърлен звук. Същият, който издавах и аз със заключената уста.
Покажи сега как пиеш вода, нарежда стопанинът и Минотавъра с видимо неудоволствие пада на колене, топи лицето си в кофата и сърба шумно. Поздрави сега тези добри хора. Минотавъра мълчи и гледа надолу. Поздрави хората, повтаря още веднъж човекът. Сега виждам, че в едната си ръка държи тояга с остър шип в долния край. Минотавъра отваря уста и по-скоро изръмжава едно дълбоко, хрипкаво, недружелюбно Мууууу…С това сеансът приключва. Обръщам се, преди да изляза (последен) от палатката, и за секунда погледите ни отново се пресичат. Никога няма да се отърва от усещането, че познавам това лице отнякъде.
Навън се усещам, че устата ми е още заключена, а каскетчето ми скъсано. Хуквам към сергията, ала от магесника няма и следа. Така си излязох от спомена или по-скоро така оставих там 12-годишния си дядо. Със заключена уста и скъсан каскет. Но защо му беше да потулва в разказа си влизането при Минотавъра?
Сподели с приятели: |
