Физика на тъгата



страница22/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   46

1 ЯНУАРИ


 

Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо, събирам знаци.

Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил. Първи януари е на последната, според някакъв календар, година. Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните позвънявания и SMS-u с честитки. Изключвам телефона, за да има алиби за това мълчание.

Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм правил само това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължаваш да ги сънуваш.

При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Обличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва, невидим във всеки случай.

Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува — краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден.

Вървя през тесните заледени пътеки между блоковете, из краката ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи установки от всякакъв калибър… И никакъв човек навън. Започва да става подозрително. Сякаш някой под прикритието на новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички. Пуснали са онази неутронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище. Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар. Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам. Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно. Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат като тъжни следновогодишни молове.  

Да се отвори след…


 

Будилник, безопасна игла, четка за зъби, кукла, детска количка, дамска шапка, комплект за грим, електрическа самобръсначка, табакера, пакет цигари, лула, платове и тъкани, 1 долар на дребни, семена от царевица, тютюн, ориз, боб, моркови…Какво би могло да събира подобни несъбираеми неща?  

Пътнически куфар, най-вероятно. Но на кого би могъл да принадлежи такъв куфар? Дамската шапка сочи към жена, лулата и електрическата самобръсначка — към господин, макар че и това не е сигурно вече. Или куфарът е момичешки заради куклата, а може би момчешки заради детската количка и всички дреболии, които малките момчета са склонни да събират.

Списъкът продължава.  

Романи, статии от Енциклопедия Британика, картини на Пикасо и Ото Дикс, „Time“, „Vogue“, „Saturday Evening Post“, „Women’s Home Companion“ и други списания и вестници от късното лято на 1938-а. Всичко това на микрофилми. Библията на хартия. Кратки писма от Алберт Айнщайн и Томас Ман. „Отче наш“ на 300 езика (!) и два стандартни английски речника…Хранилище на музей? Писателски кабинет?

Следва продължение…  

15-минутен кинопреглед, съдържащ: звуково кино с актуалната за сезона реч на Рузвелт (годината продължава да е 1938); панорамен полет над Ню Йорк; героят от последните олимпийски игри в Берлин Джеси Оуенс; първомайски парад на Червения площад в Москва; сцени от необявената Японско-Китайска война; модно шоу в Маями, Флорида, от април; две момичета в цял бански костюм, джентълмени в следобедно облекло… И схема, указваща местоположението на капсулата, с точните дължини и ширини спрямо Екватора и Гринуич.

Капсула на времето, да. С цялата притеснително-весела шизофрения на света, уловен в един конкретен момент, при това в навечерието на войната.

Целият този свят е заровен на 50 стъпки под земята на 23 септември 1938, в може би най-известната капсула, изработена от инженерите на Westinghouse Electric & Manufacturing Company за Световното изложение в Ню Йорк. Да се отвори след 5000 години. А точно година по-късно същият този свят ще бъде погребан отново (буквално). Вече без ритуал, без капсула и без схема, указваща местоположението.  

В началото инженерите я наричали официално „Time Bomb“ и тя наистина приличала на бомба или снаряд с издълженото си заоблено на върха тяло, дължина 228 см. После намерили това за лош знак, сменили името, поне официално, но детонаторът му бил вече задействан.  

През 1945 поискали да отворят капсулата. От носталгия по изгубения свят отпреди Войната? Не. Щели да добавят вътре най-великото изобретение: схемата на атомната бомба. После се отказали. Но двайсет години по-късно не се сдържали и заровили на същото място втора капсула, където към данните на атомната и няколко по-нови бомби прибавили плоча на Бийтълс, противозачатъчни таблетки и кредитна карта.  

 

Вояджър


 

Опитите да се консервира време продължават. Годината е 1977. С космическата совалка „Вояджър“ тактиката се сменя — капсулата може да бъде заровена в космоса. Досега посоката беше надолу, сега е дълбоко нагоре. Колкото се може по-далеч от Земята, това несигурно място. Златната плоча събира снимка на петсантиметров зародиш, кърмеща майка, космонавт в открития космос (много подобен на зародиша), къща, супермаркет, силуети на мъж и жена (жената е бременна, бебето се вижда). Но най-хубавото са звуците — звуци от дъжд, вятър, шимпанзе, целувка, жаби, успокояване на плачещо бебе, трактор, препускащ кон, говор край огъня.  

Совалката е американска, пусната е в разгара на Студената война (каква ирония на езика). Знаехме за „Вояджър“ единствено защото там, на златната плоча, имаше българска народна песен. Вътре обаче летеше и приветствието на американския президент (за това не знаехме), същия озъбен Джими Картър, когото една съседка искаше да скълца със сатърчето като пиле. Та сега Джими Картър и българската народна песен за Дельо хайдутин се рееха заедно сред звездите. Гордеехме се, че била избрана тъкмо наша песен. После разбрахме, че тя не е сама в космоса, а редом с азербайджански гайди и грузински хор от СССР, аборигенски песни, сенегалски ударни инструменти, Моцарт, Бах, Бетовен… И това малко ни разочарова. Кой знае защо, си представяхме, че всички извънземни като излязат надвечер по хладно на небесните си чардаци, най-обичат да си пуснат на грамофона българската народна песен за един страшен хайдутин. (Малките народи обичат да са страшни.) Нищо не разбирах от родопските думи на тази песен и бях сериозно притеснен как ще я разберат извънземните.

Надявам се още да не са я разбрали, иначе ще ги изгубим завинаги. А може да са я прослушали и затова да се бавят. Накъсо, Дельо се заканва, че ако потурчат две негови лели, ще влезе в селото и млого щат майки да плакнат, / по-млого млади невести, / дете ще в корем поплака…Да му мисли онова бебе в корема на майка си, което лети на един диск с Дельо.

 




Сподели с приятели:
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница