Физика на тъгата



страница26/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   46

Знаци

Над 2000 мъртви коса падат от небето над малко градче в Арканзас на 1 януари 2011 г. Причините за тази загадъчна смърт са неизвестни. Съобщението е от 3 януари.

В следващите дни новините за мистериозната смърт на птици започват да пристигат от различни части на света — Европа, Австралия и Нова Зеландия. Предположенията са за чума по птиците, тайни опити с бойни отровни вещества от американците и пр. Човекът, който заявил, че ще разкрие истината, бивш генерал от американската армия, е намерен мъртъв в боклукчийски камион. Все повече хора вярват, че падащите от небето мъртви птици са явен знак за Апокалипсиса.

А по крайбрежието на Англия са открити 40 000 мъртви раци.

V. Зеленият кашон

Ухото на лабиринта


 

Отдавна не беше ми се случвало… Преглеждах вестниците от 2010 и попаднах на кратък репортаж, със сигурност забравен и затиснат от прииждащите новини още на следващия ден. Но за мен се оказа от реда на извънредните събития и ме хвърли отново в онова забравено вселяване… Нещо, което не съм преживявал от години.


Бик нападна публика на корида.

(30 ранени, животното е убито.)
Четвъртък, 19 август 2010, Тафала
30 души бяха ранени в Испания при необичаен инцидент. Случката стана по време на корида. Изведеният на арената пореден бик се огледа, ловко се прехвърли през оградата и нападна зрителите. Място на злополучния инцидент е град Тафала. Присъстващите в паника се опитаха да се разбягат, но им беше трудно заради амфитеатралното разположение. Разяреното животно се нахвърляше върху различни групи от ужасените зрители. Притичал тореадор се опита да задържи бика, като го дърпаше за опашката. Цели 15 минути бяха необходими, за да бъдат взети нещата под контрол. В крайна сметка се наложи бикът да бъде застрелян.

Амфитеатърът, разбира се, е лабиринт. От най-разпространените кръгли лабиринти, с концентрични кръгове, пресечени от напречни коридори. Бикът вдигна очи и позна Лабиринта — родната къща на прадядо му, Минотавъра. И понеже животните нямат чувство за време (както и децата), бикът видя своя роден дом и позна в себе си Минотавъра. Припомни си всички дни и нощи… не, това е човешки език, там дни нямаше, припомни си онази безкрайна нощ, сбор от всички нощи на света. Припомни си отново двете единствени лица, които знаеше. Лицето на майка си, докато го държеше в скута си. Най-хубавото лице, което беше виждал. Лицето, до което беше стигал най-близо. И второто лице — това на неговия убиец. Също красиво. Човешки лица.

Сега убиецът (вероятно далечен родственик на Тезей) стоеше долу на арената, в центъра на лабиринта. Не това, че сцената щеше да се повтори и той пак да изпита онази мекота и ранимост на тялото си, свещена мекота и ранимост, която само доказваше човешката му същност, не, не това го накара да извърши онова, което извърши. Имаше друго. Внезапното просветление, че ако неговият убиец стои пред него, значи лицето на майка му също е някъде наблизо. Горе в публиката. Тези две лица вървяха заедно. Сцената се повтаря. Лабиринтът завихря и завръща не само пространството. Времето е завило, захапало е опашката си и ако нещо може да се случи, да се отмени, сега е моментът.

Обръщам гръб на убиеца, напрягам всичките си мускули и помитам мрежата. Като изгубено дете виждам майка си в тълпата и хуквам към нея, вече нищо не може да ме спре. Само да се допра пак до лицето ѝ. Да се сгуша. На три съм. И търся майка си. Някакви други хора пищят и се хвърлят в краката ми, но те не са майка ми. Ще я позная. Само да не я изпусна, да не си тръгне. Още малко, още малко. Тук една прилича на нея, не е тя. Тази? Не. Не. Викът, който се откъртва от пещерата на гърлото ми, е страховит. Единствената дума, която на всички езици — на хората, на зверовете и чудовищата е една и съща:  

Мамооооооооо…  

Лабиринтът на амфитеатъра улавя този вик, препраща го между стените на коридорите си, отклонява го към задънените отсечки, отразява го и го връща леко изкривен към лабиринта на човешкото ухо като едно безкрайно  

Муууууууууууууу…  

И това е подмяната. Съвсем малка подмяна. Лабиринтът е превърнал „О“-то в „У“. Ако човекът само знаеше, че това е същата дума, същото онова Мамооооо…, историята на света и историята на смъртта (нищо чудно да става дума за една и съща история) щеше да е друга.

Едно уплашено до смърт същество търси майка си. Човек или животно — думата е една.

Но митът е повторяем и смъртта на Минотавъра трябва да се случи отново. Преди да е открил майка си, преди да се е сгушил в скута ѝ, преди да се е върнал в утробата ѝ, онази най-първа, мека и пулсираща пещера. Защото това вече ще е друг (недопустим) мит.

Смъртта го застига тъкмо когато му се струва, че е видял познатото рамо и крайчеца коса, които се отдалечават. За пръв път го убиват по този начин. Отдалеч. Без меч, без копие. Без да види лицето на убиеца си.

 

Без лице


 

Без да види лицето на убиеца си. Ако съществува една Всеобща история на убийството, която включва не само исторически случилите се, но и убийствата в митологията, а също във всички легенди, слухове и романи, ще се види колко топъл и човешки е този акт — да си лице в лице с оня, който ще те убие. Жесток, да, но жесток в мярата на човешкото. Смъртта идва от друг човек, с конкретно тяло, ръка, лице. Факт, който можем да оценим едва днес, когато убийството се е дехуманизирало, ако си позволим да заемем това понятие. Явлението е сравнително ново, може би няколко века от изобретяването на барута, нищо време.

Дори езикът още не е свикнал. Казваме „в лицето на смъртта“, ала това вече е фраза от друга епоха. Смъртта е изгубила лицето си и в това е новият ужас. Лице няма.

Няколко безразборни примера. Ахил уби Хектор и то беше епос, история, танц между убиец и жертва. Ритуал, в който жертвата има право на своите стъпки, на своите жестове и реплики. (Ето защо Омир на днешното застрелване е невъзможен.) Дори когато Ликомед щеше да блъсне измамения Тезей от скалата на остров Евбея, пак имаше допир на човешка ръка, присъствие.

Какво става после? Тук дори не говорим за касапницата на войните. Кенеди пътува в лимузината си, усмихва се, прави болезнена гримаса, клюмва. Тази пантомима на смъртта, която сме гледали запечатана на лента, казва всичко. Ахил е станал невидим. Тезей, поредният митичен сериен убиец, се е скрил в тълпата и стреля оттам. Нямал си време да се приготвиш, да се простиш в главата си с няколко човека, да заръчаш, да оставиш думи, да иронизираш, да ужилиш убиеца с реплика, да оправиш косата си. Точката на куршума, дошла преди първата дума на изречението. Анонимно парче олово от незивестен извършител. Има нещо дълбоко несправедливо в това. Нещо, което е радикално срещу всяка природа.

Никое животно не прави така.

 




Сподели с приятели:
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница