Никое животно не прави така

Сънят на Минотавъра

Сънувам, че съм красив. Не точно красив, а неразличим. Като другите. Това е да си красив, да си като другите. Главата ми е лека. Очите ми са отпред на лицето. Имам нос, а не ноздри. Имам човешка кожа, тънка човешка кожа. Вървя по улицата и никой не ме забелязва. Това е щастието, никой да не те забелязва. Сънят е щастлив.

Вървя бавно, в началото страня от хората, които идват насреща, изтеглям се в самия край на тротоара, до стените на къщите. Но чудото е станало. Никой не се втурва да бяга от мен, никой не пищи от ужас, че е видял чудовище, децата не се крият зад майките си, стариците не се кръстят, мъжете не вадят мечове. Вървя по улицата. Светло е. Не съм виждал толкова светлина, откакто съм роден. Една жена, без да иска, се блъсна в мен. Уплаших се, че ще изпищи. Обърна се, погледна ме съвсем отблизо… не ме позна… не извика… усмихна се… и ми се извини. Никой не ми се е извинявал досега.

Виждам пейки, на които седят хора. Сядам и аз. Сам. Гледам какво правят хората и правя като тях.

Седят и гледат други хора.

Седя и гледам други хора.

После започва да се свечерява. Чувам едно момченце, което казва на баща си, тате, да се прибираме у дома, че става тъмно. Думите тъмно и дом са първото тревожно нещо в целия сън дотук. Тъмното винаги е било мой дом, но сега се усетих бездомен. За първи път се уплаших, че съм се изгубил. Което е смешно, защото аз никога не съм се губил, все пак идвам от лабиринт. И колкото страхът ми расте, толкова аз се смалявам. Един висок мъж се навежда над мен, хваща ме с голямата си ръка (забелязвам, че не държи меч) и ме пита дали съм се загубил и зная ли си адреса. Аз мълча. А къде е мама, пита мъжът, ще кажеш ли къде отиде мама? Не биваше да задава този въпрос. Усещам как челюстта ми се издължава, черепът ми става тежък и твърд, а не искам да го нараня. За щастие сънят върви към края си, защото положението става съвсем безизходно. Това е моментът, в който сънищата се скъсват.

Събудих се в тъмното на обичайния си дом. Беше най-щастливият ми сън. Един ден с хора, които не убих, които не ме убиха, дори не ме забелязаха. Нищо лошо не се случи между мен и тях. Предполагам, че хората не сънуват такива неща. В техните сънища те се лутат из тъмни лабиринти и се бият с минотаври.

Необратимо

От време на време излизам от убежището си и ходя в „Одеон“. Гледат ми се само стари черно-бели филми. Прочетох, че върви панорама на Дзига Вертов и не исках да я пропусна. Беше студен януарски следобед, мътен и кишав. Оказа се, че пет минути преди обявеното начало нямаше друг желаещ за филма. Едва ли щяха да го завъртят само заради мен. Тогава забелязах двамата клошари, които се въртяха отпред, пристъпваха от крак на крак и пушеха. Питах ги искат ли да влязат да гледат един филм и да се стоплят. Погледнаха ме недоверчиво като хора, които не са свикнали да получават подобни предложения. Единият попита какъв е филмът. Отвърнах, че е от старите, той поклати одобрително глава, изгаси цигарата и двамата влязоха с мен. Купих три билета. Разпоредителката ни изгледа с презрението на чистокръвна арийка, но не посмя да върне хората. Мернах как на влизане те скришом пооправиха палтата си и свалиха ушанките. Избраха си последния ред, в салона беше топло и, струва ми се, задрямаха блажено малко след надписите в началото, филмът беше ням и в киносалона един пианист, нает за случая, щеше да озвучава лентата както през 20-те.

Една ентусиазирана камера, още ненарадвала се на собствените си възможности, се катери по покривите, сменя ракурси, ляга на релсите. Цялата лудница на Русия от 20-те, пияниците, пионерите, скитниците по пейките. И тук е онова, заради което разказвам — репортаж от кланица. Рутинно клане на крава, а после нейното „съживяване“ посредством обратно завъртане на лентата. Излиза надпис „Преди 20 минути това месо беше крава“. Камерата сякаш вика „Лазаре, стани“. И нарязаните порции месо се превръщат в крава, говеждото — в говедо. Червата се връщат обратно в търбуха, пържолите се лепят на бутовете… „А сега да облечем кожата“. И ножовете на касапите сякаш стават дебели шивашки игли, а те самите — шивачи, обличащи отново кожата, която свлякоха преди малко, суетят се, смешни в обратния ход. Дори музиката на пианиста забързва някак мажорно.„А сега да съживим кравата“, пише на екрана. И тук, където очакваш кулминацията, чудото, одата на радостта (пианистът се затичва по клавишите), идва шокът. Предсмъртните трептения, върнати обратно, си остават предсмъртни трептения. Оня момент на умирането, електрическият удар, разакордирането на тялото, ужасът, адреналинът, побелелите очи на кравата, превъртени назад, само усилват смъртната тръпка, вместо да съживят, както очаква операторът. И, макар след секунда кравата да помахва глупаво с опашка, разбираш ясно: необратимо мъртва е.

На излизане от салона трябваше да върна от съня двамата блажени скитници, пропуснали непоправимата смърт на една крава.  

Всяка година 1,6 милиарда крави, овце, свине и 22,5 милиарда птици биват избивани за изяждане от хората. Ние сме адът за животните, апокалипсисът на животните.