Приказка за човекоядеца вегетарианец

За яденето на плът

Баща ми е вегетарианец. И ветеринарен лекар. Просто не си яде пациентите. Спомням си как го гледат келнерите, като си поръчва нещо без месо. Както човекоядците гледали човекоядеца вегетарианец. Спомням си още как един съсед все го подпитва защо отказва да яде месо, да не би някой да го подучва, да не е попаднал в секта, да е чел нещо, как така всички ядат месо, а той се цепи, разбираш ли, от колектива. Айде, по така мъжката, една тройка кебапчета с боб и лютеница, бъбречета на фурна или агнешка главичка. Аз, вика, като взема главичката, разчекна я хубаво и първо вадя езичето, ммм, после с един нож цепна черепчето и сърбай мозък с голямата лъжица, а пък очичките… Тук баща ми рязко става и казва, че трябва да излезе, а аз тичам да повръщам в банята. Ей го агънцето, само с тревица се храни, почни с него… вика оня подире му.

Странно е защо социализмът и вегетарианството не си подхождаха. Като киселото мляко с рибата.

Знаем, че там, където мине съседът, после идва милицията. Баща ми се беше подготвил и когато го извикаха в управлението, той дълго им обяснявал как анатомията на човека е пригодена за вегетарианско хранене — дълъг стомашно-чревен такт, в пъти по-дълъг от тялото, за разлика от месоядните, където бил само до три пъти, плоски кътници, алкална слюнка и пр. Цитирал им Плутарх и неговото съчинение „За яденето на плът“, където е казано (беше си го преписал в тефтера) „Ако сте толкова сигурни, че животните са предназначени за ваша храна, тогава сами убийте това същество, чиято плът искате да изядете. Но го убийте с голи ръце и със зъби, не с тояга, сатър или брадва“.

Пуснаха го.

Баща ми се гордееше, че успял да ги убеди посредством анатомията и Плутарх. А те вероятно са вдигнали ръце, вземайки го за леко изперкал, но идеологически безобиден.

Антиантропоцентрични бележки

По време на Втората световна война, в периода 1940–44 г. при бомбардировките над европейските музеи са разрушени 17 скелета на динозаври. Представям си ясно това двойно убийство, натрошените мъртви кости, срутването на тези айфелови кули от ребра и прешлени. Никое животно не прави така. Да убиеш повторно някого, който е мъртъв от милион години, да събудиш отново праисторическия ужас в черната кутия на черепа му. Всъщност преброил ли е някой телата на убитите по време на война животни? Милионите врабци, врани, червеношийки, полски мишки, разкъсани лисици, изпепелени яребици, плъхове, разрушените бомбоубежища на къртиците, лекобронираните костенурки, премазани от тежкобронирани танкове — техни огромни подобия… Никой никъде не е инвентаризирал тази смърт. Никога не сме си давали достатъчно сметка какво причиняваме на животните по време на война, на бомбардировка. Къде се крият, какво се случва в „дивите“ мозъци на нашите „събратя по болка“ (fellow brethren in pain), както ги нарича Дарвин в записките си.  

Обичам естествената история, но не и музеите ѝ. Не виждам нищо естествено в тях. В крайна сметка това си е по-скоро мавзолей. Как иначе да наречеш мястото с изтърбушени антилопи, тибетски якове, язовци, сърни и носорог. Никога не съм изпитвал чиста радост и от зоологическите градини. Но на човек винаги му се налага да ги посети поне веднъж, като дете, защото родителите са сигурни, че си умираш да видиш как слонът размахва унило хобота си, а вълкът обикаля тревожно клетката, откъдето мирише на мърша.

Няма да забравя тежката тъга на слона, която щеше да ме премаже (един от поредните ми пристъпи), сетне меланхолията на черната пума, изтегнала се на мръсния цимент, нескритата досада, с която тигърът посреща и изпраща гостите си. На излизане, спомням си, бях пълен с животинска тъга. Тази тъга, свидетелствам, е много по-гъста от човешката, дива, непрецедена през езика, неизречима и неизречена, защото все пак езикът успокоява, укротява тъгата, обезсилва я, пуска ѝ кръв, както дядо ми пускаше кръв на болното животно.

Когато на следващия ден ме заведоха в Природонаучния музей, имах натрапчивото усещане, че целият зоопарк е бил изклан за една нощ, препариран и пренесен тук. Повече никога не съм влизал в подобни гробници.

Убийства по невнимание

Цели колонии от мравки, през всички тези години, които съм настъпвал, без да видя. Имам големи стъпала, номер 45, което увеличава поразяващата сила. И вината ми.