Физика на тъгата
Мириам, или за правото да се убива
Изтегляне 2.4 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- През мечо ухо
- Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде
Мириам, или за правото да се убиваГоворехме, всъщност говорех аз, за необходимия антикоперников преврат, за това колко е важно, ама жизнено важно, да се измести човекът от центъра на вселената, за смъртта и животните…— Живях три години с будист — каза Мириам, докато разчекваше с дългите си пръсти една голяма мида. Обичам подобни начала, без предисловия, сурови, твърди. — Отдавна — добави тя, за да предвари незададените ми въпроси. — Знаеш ли кое е най-непоносимото в живота с будист? — мидата потъна в устата ѝ, здрави бели зъби, бисери и песъчинки между тях, секунди, докато тази прекрасна месомелачка се справи с месото. — Обетът да не убиваш. Това е най-жестокото… — следваща мида. В края на втората година цялата къща гъмжала от хлебарки. Мириам гледала как пъплят на орди, самодоволни, на сантиметри от нея. Нямала право с пръст да ги докосне. Била влюбена и търпелива. Издържала така цяла година. Вечер влизала в спалния чувал, дърпала ципа над главата си, оставяйки тясна пролука за дишане. Една нощ се събудила и видяла две хлебарки заплетени в брадата на кротко спящия до нея будист и любовник. Това вече било непоносимо. На следващия ден, докато будистът бил на работа (учудих се, че будистите работят), тя взела най-силния препарат срещу такива гадини и собственоръчно напръскала целия апартамент. Било истинско масово убийство. Геноцид! Мириам имитираше разярения будист, който се върнал вечерта, стоял насред стаята, гледал мъртвите хлебарки, вирнали вкочанени крачета към тавана, стоял като последния оцелял насред апокалипсиса.— Виждал ли си крещящ будист — пита Мириам. — Заслужава си. Крещеше, че съм скъсала цялата жива верига, че светът нямало да бъде същият, че кармичните… Тръшна вратата и си замина. Всъщност си имаше любовница. Няколко минути се чуваше само пукането на черупки и студеният дъжд отвън. Мислех над последното изречение и един необясним гняв се трупаше в мен към работещия будист с любовница, този пастир на хлебарките.— Все едно, правото да убиваш е неприкосновено — каза бавно Мириам. После постави внимателно последната мидена черупка върху скалистите планини пред себе си. Слагам в зеления кашон и историята на Мириам, за равновесие. Да имаме от всеки вид.
Човекът трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се пауза да чуе гласа на друг разказвач, риба, водно конче, невестулка или бамбук, котка, орхидея или камъче. Откъде знаем например, че пчелите не пишат романи. Разчели ли сме поне една пита мед? Или да започнем с рибите. Каква огромна част от еволюцията стои заключена в мълчанието на рибата, какво знание са трупали те през всички хилядолетия отпреди нас. Дълбоките хладни складове на това мълчание. Недокоснати от езика. Защото езикът канализира и източва залежите на познанието, като сонда. И така, единственото разказващо същество, човекът, млъква и се оттегля, за да отстъпи думата на органичното и неорганичното, трупали мълчания досега. Всъщност те са разказвали, но техният приглушен, потиснат разказ се е превръщал в слюда и лишеи, водорасли, мъх, мед, разкъсване на чужди тела и разкъсаност на собственото. Нямам идея как да стане това. Може би следва да направим първата крачка — цялата световна класика, преразказана за животни от животни. Да разкажем например „Старецът и морето“ през очите на рибата, на оня мерилин. Това наричам неантропоцентризъм. Нейната борба с жилавия старец и морето е не по-малко драматична. В крайна сметка това е героят, който се бори на живот и смърт в цялата история. Разказът на стареца е разказ за битката с остаряването. А този на рибата е разказ за смъртта. Цялата история през гласа на една риба, кървяща, оглозгана, но съпротивляваща се до смърт. Един мерилин може да бъде унищожен, но не и победен. * * *
Мърия (тя така си пишеше името, с „ъ“), запалена рибарка: — Сутрин, като стана, си представям какво ще ми се яде, ако съм риба, и така усещам на какво ще кълве през деня. Въпросът е в това да се превърнеш за известно време в риба. И гладът се появява. Понякога е за червей, понякога за царевица, понякога за муха. И като разбера какво ѝ се яде, какво ми се яде днес, закачам на въдицата, хвърлям и не спирам да вадя. За ужас на рибарите, дето ми се хилеха преди малко. После пак пред очите им хвърлям обратно рибата. Което ги вбесява още повече. — Ама че гадост, наистина ли ти се прияжда червей рано сутрин? — Когато съм риба, червеят не е за изпускане.
* * * — Историята на света може да бъде написана от името на котка, орхидея или камъче. Или от името на мечо ухо. — Какво е мечо ухо? — Една билка. — А дали в историята на света, написана от мечото ухо, нас ще ни има? — Не знам. Мислиш ли, че мечото ухо присъства в историята на света, написана от хората? Биволското лайно, или възвишеното е навсякъдеСпомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече на мушкатите по прозорците и хвалеше на глас тези, които са отгледали такива цветя. Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел около него. Много е рядко да видиш вече биволско лайно, каза баща ми. Никой не гледа биволи. И говори дълго и с наслада за това, как да наториш тиква с него, да замажеш стена, да наплескаш пчелен кошер, от старите плетени, как да го ползваш за цяр при болно ухо, стопляш хубаво и го налагаш върху ухото. В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи, които разглеждахме, и пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно. Дори да не си се родил във Версай, Атина, Рим или Париж, възвишеното все пак ще намери образ да ти се яви. Ако не си чел Псевдо-Лонгин, не си чувал Кант или… ако обитаваш вечните неграмотни поля на анонимни села и градове, на пусти дни и нощи, то пак ще ти се открие, на собствения ти език. Като дим от комина в зимна сутрин, като парче тъмносиньо небе, като облак, който ти спомня нещо от друг свят, като биволско лайно. Възвишеното е навсякъде.
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 2.4 Mb. Сподели с приятели:
|