Физика на тъгата

Сократ във влака

“Ако всичко траеше вечно, нищо нямаше да е ценно.”

Влакът минаваше през горящи стърнища в края на август, тук ползваха още този варварски метод на опожаряване. Нивите бяха ожънати и за да се оре по-лесно после, някой им драсваше клечката. Представих си опърлените криле на полските птици, бягащите с писък мишки и плъхове, изгорелите гущери и змии. Щъркелите кръжаха тревожно над горящите ниви — час по-скоро да се махаме оттук, час по-скоро… Всички искаха да избягат, светът вървеше към есен. В същото време аз се завръщах в Т.

В крайна сметка човекът, ако още държим да го схващаме като мерило на всичко, е по-близък до тези параметри на нетрайното — променлив, склонен към смърт, жив, но тленен, непрекъснато тлеещ.

Усетих, че въображението ми се развихря, трябваше ми противник. Съчиних си опонент, хитър и с добра реторическа захапка, дарих го щедро с качества и влязох в любимата си сократическа разпра.

— Казвате да сменим трайното с нетрайното — започна опонентът.

— Предлагам да погледнем и тази опция.

— Такаа… Само го произнесете на глас и ще видите абсурда в начина, по който звучи — да смениш трайното с нетрайното. Облечете го в конкретика, нали така обичате да казвате. Ето, представете си хубава, здрава къща от едната страна и колиба от другата. Бихте ли заменили къщата за колиба? В едната ръка държа злато, в другата слама. Кое ще изберете? Нали сламата ще хване ръжда само като я намокри първият дъжд.

— Чакайте, чакайте… Говорите умно и се възползвате безогледно от правото да надничате в собствените ми съмнения. Но да видим и тази страна. Представете си свят, в който всички се договарят в нова йерархия. Където Нетрайното и Живото е по-ценно от Вечното и Мъртвото. Обратно на обичайния свят, който споделяме днес. И така, да си представим какви последствия може да произведе това. Веднага отпадат доста причини за войни и грабежи. Съблазнително за грабеж е онова, което е вечно или поне трайно, като кюлчето злато например, като здравите къщи, градове, дворци, земя… Това е за заграбване. Никой не воюва за куп ябълки и не обсажда град заради уханно цъфтящите му вишни. Докато обсадата трае, вишните ще прецъфтят, а ябълките ще изгният.

А тъй като златото ще изгуби своята договорена ценност (защото тя е такава, ценност по договор), то ще се търкаля по земята и никой няма да се сети да тръгне на кръстоносен поход за него. Като казах кръстоносен поход, нека видим и тази страна. Религиите, които стоят зад всеки кръстоносен поход или свещена война, ще изгубят внезапно почвата под краката си. Старите богове бяха Богове на вечното във всичките му измерения. Има ли Бог на нетрайното? Но ако в новата констелация има Богове, защо не, те ще бъдат тъкмо такива — Богове на нетрайното. Богове на крехкото и чупливото. И съответно крехки и чупливи богове. Чувствителни, чувстващи, емпатиращи. Какво повече можем да искаме. Смъртността вдига цената и отваря очите.— Но нали всичко това е толкова краткотрайно и непостоянно…

— Лъжете се. Да вземем сламата, която още стискате в лявата си шепа от самото начало на спора ни. Тази слама е била жито, което е било семена, които са били жито, което е било… Забележете нещо важно — тленното се възпроизвежда. И това е първото предимство. Докато златото, което държите в дясната си ръка, е веднъж завинаги, то няма да роди злато дори да го засеете и поливате двеста години всеки ден. Ще го кажа така, в парадокс — тленното е по-трайно, тъкмо поради смъртта си, от онова, което е нетленно и не може да се възпроизведе. (Съвсем забравих за опонента, когото съчиних.) Какво ще кажете, приятелю?

— Амии къде ще остане традицията, цялото изкуство, жалките ти напъни. (Минали сме на ти, опонентът е гневен.) Я да те питам, книгата, която пишеш, от страната на нетрайното ли е, или откъм ценностите на трайното. Колко траят собствените ти думи?

— Колко траят думите ли — повтарям аз, защото не знам отговора.

— Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната ѝ и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи. Нетрайност ли е това, или неизмерима трайност, аз не знам. (Няма да му се извинявам за допуснатия лиризъм тук.)

— Ще пропусна лирическото обяснение. А къде остава собствената ти идентичност, ако залагаш на променливото — не се предава той.

— Къде остават предци, традиции, култура? Всичко онова, което е направено от постоянство. Всичко, което ти вика в лицето да не забравяш кой си и откъде идваш.

— А какво ти е дал на тебе идентитетът, гъз такъв (вече твърдо сме на ти), кръв и войни, скъсани задници, човеко-бомби — това ти е дал. Идентитетът е един — да си живо същество сред живи същества. Да си нетраен и да цениш другия, защото е нетраен.

— Човекът е мярка за всички същества и създаденото от човека трябва да бъде трайно, да го надживява.(Ето сега ми падна, все пак аз съм го измислил, имам право да го побутна в капана.)

— Точно така, човекът е мярката. И всичко, което надхвърля тази мярка, трае по-дълго и остава след смъртта му, е нечовешко по природа, извор на тъга и раздор по правило. (Слушаш ли ме сега? Слуша ме, затова съм го измислил.)

— Ама…

— Живеем в къщи, които ще продължат да живеят и след нас. Влизаме в катедрали, където са се извървявали, като пред Страшния съд, дълги редици от хора и поколения, които не са между нас. Всичко ти казва: ти си отиваш — ние оставаме. Погребали сме много преди теб, ще се погрижим и за тези, които ти си наплодил. Защо, измисли поне една основателна причина, строеното с камък трябва да е по-дълготрайно от строеното с плът. Не виждам особен смисъл и справедливост в това. Какво ли е било усещането за време и вечност на онези преди нас, в нощта на първобитното, живели в нетрайни колиби, надживявали колибите си, надживявали огнищата си, сменяли места, измервали в дни и нощи, в запалени и загасени огньове живота си… Тези са живели вечно, ако и да са умирали на трийсет.