Физика на тъгата



страница31/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   46

Неща, които не стават за колекции (списък на нетрайното)


 

сирена — вмирисват се

ябълки — спаружват се, гният

облаци — агрегатно променливи

сладко от дюли — хваща коричка от мухъл

любовници — стареят, спаружват се (вж. ябълки)

деца — порастват

снежни човеци — топят се

попови лъжички и буби — телесно непостоянни
Ако теглим чертата, ще се окаже, че нищо органично не става за колекциониране. Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност. Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят.

 

Място за спиране


 

Представям си лицето на първия, който намери тези записки. Със сигурност ще помисли, че тук е живяло чудовище. Наистина вътре в мен Минотавъра трепери от тъмното, но иначе изглеждам съвсем нормално, нося тялото на бял мъж на средна възраст, една жена чака дете от мен, понякога ходя на море, сам, или пътувам в чужбина. Поддържам онова, което се нарича нормален живот, за горния свят. Наистина минавам за доста затворен и мълчалив, но за заниманието, което упражнявам, това е напълно в реда на нещата. Книгите ми се продават сравнително добре, което ми осигурява време и място за моите занимания и ми осигурява необходимото спокойствие. Не давам интервюта.

Можех да участвам, малко вяло наистина, в оживени разговори и в същото време да съм на друго място, в друго тяло или спомен. Понякога съвсем леко личи, една-две жени, с които общувах по-близо, винаги ме хващаха. Измъквах се с алибито на писател. Можеш да отсъстваш колкото искаш, винаги ще те разберат, като поискаш да останеш насаме, не се отзоваваш на редовни покани. В началото все още те търсят, а после бързо те забравят. Тук забравят бързо, не знам дали вече го казах.

 

Блага вест и стрида


 

Когато получих новината от жена ми, че е бременна, бях на около 3 хиляди километра от нея. Тъкмо се готвех да изям за първи път жива стрида (аз, който някога можех да бъда гол охлюв) в един стар френски замък при откриването на тежък (и безвкусен) писателски фестивал. Никога не съм вкусвал стриди преди. Както и никога преди не съм имал дете. Опитвахме в продължение на няколко години. Така че двете неща ми се случиха за пръв път — благата вест и стридата. Една френска журналистка държеше голяма стрида в ръката си и ми обясняваше на лош английски как да пръсна капка лимон и да я изсмуча. Държах и аз стрида в ръката си, гледах гърчещото се телце, в другата ръка стисках парчето лимон като бластер и се опитвах да събудя убиеца в себе си. Мислех, че лимонът ще я убие. Тялото на стридата, крехко, слузесто, приличаше едновременно на вагина и зародиш, плуващ в околоплодните си води. В този момент телефонът в джоба ми започна да вибрира за съобщение, това замъгли колебливата ми съвест, решимостта се предаде по някакви невидими нервни синапси, мускулните влакна се съкратиха, движението им стигна до трите пръста на дясната ръка, които стиснаха лимона и ембрионът на стридата се сгърчи под парализиращия лимонов сок. Затворих очи и я погълнах. В този миг дядо ми мина покрай мен, преглъщайки живото си лекарство, и ме потупа по рамото. Извадих телефона. SMS-ът гласеше: „Направих тест, каза ДА“. Кратко и точно, без излишни емоции. Стридата сякаш се размърда в мен. Прилоша ми, хукнах към тоалетната. Чувствах се като Хронос, току-що глътнал поредното си дете. Никога после не съм опитвал стриди.

 

Краят на минотаврите


 

Някой ходи в мен. Някой се е изгубил в корема ми. Така каза един зимен следобед, докато седяхме тихо в стаята и се опитвахме да чуем трупането на снега отвън. Прозвуча красиво и извън времето. Беше се излегнала на люлеещия се стол, отворила „Старогръцки митове и легенди“ и положила книгата върху изпъкналия овал на корема си, като покрив.

Толкова е близо, на сантиметри от нас, помислих си, зад стената на тази кожа, а трябва да минат дни, седмици, месеци, за да пристигне.

Поисках да запомня всичко това, стола, просветляващия от снега прозорец, красотата на тази фраза, цялата античност на зимната привечер. Няма по-античен сезон от зимата. Взех един лист и нахвърлих няколко изречения, по-скоро с мнемоническа цел. Въпреки това се получи нещо като стихотворение. В което все пак има логика, доколкото поетическите техники са част от мнемоническите. Хекзаметърът на Омир нали е и мнемонически трик, инструмент за помнене? Опитвах се да опиша тази нощ и да вляза в пещерата, хралупата или къщата на този корем. И видях, че местата са разменени. Това, което се лута вътре, не е Минотавъра, а онова, дето идва да го убие. Нека го наречем Тезей за яснота. В него е пъпната връв като нишката на Ариадна. А къде е тогава Минотавъра? В тревожността на питането вече лежеше отговорът му. Минотавъра бях аз. Да обърнем изречението, за да не се крия в неговия край. Аз бях Минотавъра. Тезей — той, тя, то (родът няма значение) — идваше да ме убие с цялата невинност на предопределението. Нямаше къде да се скрия, трябваше само да чакам смирено неговото пристигане. „Краят на минотаврите“ се казваше онова стихотворение. Трябва да видя къде съм го забутал.  

Роди се рано сутринта през зимата. Беше тъмно. Вървях обратно към дома, изходът от болницата минаваше през странен тунел. Чувствах се така, все едно излизам от утроба, все едно минавам по пътя на това дете. Един новороден баща. Отдавна не бях се разхождал из този град в 5 сутринта, преди изгрев-слънце. Неоновите светлини гаснеха, мина първият трамвай, погледнах номера. Седмица. Казах си, че тогава всичко ще е наред. Беше точно 5.07 часа. Един човек отваряше сергията за вестници, поисках от всички днешни вестници по един. Той ме изгледа смутен и сънен. Че то няма нищо особено да се е случило днес, каза с недоумение.

Има, има, отвърнах. Платих, взех купчината и си тръгнах щастлив.

Какви бяха заглавията от този ден? Беше ли готова детската стая на света, за посрещането на това дете.
* * *

 

Първа зима.



Първи сняг.

Първи вятър.

Първо куче.

Първи облаци.

Заради окото на едно дете.

Заради окото на всяко новородено — плъх, муха или костенурче, светът се създава всеки път отново.  


В началото то проговаря езика на всички живи същества, гука като гълъбите, гъргори като делфините, мяука, писука, дере се… Първичният бульон на езика.

Дгиш, ангъъ, пнея, еее, деейа, бъня-бъня-бъняба, батябууу… Бог не дава веднага език на новородените. И това никак не е случайно. Сега то знае тайната на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът, тайната е вече забравена.  

Първото ѝ прохождане, поклаща се като кралски пингвин. Сякаш стъпва на луната. Протяга ръце да се залови за въздуха. Толкова съсредоточена и усмихната в себе си, толкова крехка. Като я погладнеш, пада.  

Докато пиша за тъгите на света, за португалското saudade, за турския хюзюн, за „швейцарската болест“ — носталгията… тя идва, на 2 и половина, и рязко ми издърпва химикалката.  

Седни сега тук и си отвори хубаво устата, казва ми тя. После се вдига на пръсти и наднича вътре. Аууу, много е тъмно в тебе, нищо не се вижда…  

Хайде да играем на прашинки. Ти си татко прашинко, аз съм малкото прашинче.



1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница