Физика на тъгата

Подземният ангел

Историята за оня, който се родил с ангелски крилца. В нощта преди раждането се явил пратеник насън и казал на майката така и така, жено, твоето момче е дар Божи, то ще бъде ангел в човешка плът. И както разправяха в градчето, момчето с ангелски крила щяло да има страшна сила. Силата тук се разбираше буквално — да вдигаш тежко, да надвиваш всички на борбите, да си мериш силите с мечка или да носиш по два чувала брашно на гърба си. Или като известния Хари Стоев по панаирите да вдигаш със зъби пълна каца с вино. Единственото условие било майката да не казва на никого.

Сега си представям това дете като класически ангел, толкова различно от всичко наоколо, като довеяно от средиземноморския вятър семе на пиния или друго странно за тукашния край растение. Източено, слабо, тук щяха да кажат — хилаво, момче, което щеше да бъде обект на подигравки. Майка му не трябвало да казва, ама тя се уплашила, че синът ѝ ще е различен, взела да разправя навсякъде, и крилцата изчезнали.

Като деца го причаквахме скрити, за да го гледаме. Беше миньор. Винаги мрачен и мръсен. Представях си го с големи отпуснати ангелски крила, които се влачат подире му, черни от въглищния прах. Ходеше леко прегърбен и никога не сваляше ризата си. Дали под нея крилата продължаваха да растат. И той да ги подрязва всяка сутрин. Както всяка сутрин се бръсне. Както баба ми режеше крилата на пилетата, за да не прехвърчат през оградата, да не напускат двора. И той нямаше да го напусне. Майка му беше избрала сина пред ангела.

Като дете презирах бъбривата майка, която лишила сина си от тази сила. Сега я разбирам. Не позволила да ѝ го отнемат от човешкия род. За разлика от Пасифая, майката на Минотавъра. Ангелът миньор беше мрачен, затворен и неотронващ дума. Сякаш, убивайки ангела в себе си, накрая беше успял да заличи и човека.

Синът на подземния ангел беше в горните класове, необичайно висок, отиде в София да играе баскетбол, после заминал за Америка.

Синът на подземния ангел

Баща ми беше миньор. В пет сутринта по тъмно излизаше за мината. Връщаха го с камиона на мръкване. И там, и отвън — на тъмно. Не помнеше какво е ден. Веднъж само не отиде на работа и лежа през деня в стаята на пуснати пердета, не можа да понесе светлото.

Ей така го запомних, връща се привечер, мрачен, дума не обелва, на масата една голяма салата и бутилка ракия. Сякаш не беше тука. Чувал съм онази история за крилцата, може и така да е, ням като ангел. Пуска телевизора, ама не го гледа. Изяжда салатата, бутилката — до половината. Не казва нищо. Ляга. На другата сутрин пак. Най-щастливият ми ден беше, като дойде треньор от града да ни гледа кой става за баскетболист. Взеха ме, щото се бях източил тогава, дълъг и едър, с ръце като лопати. Майка ми се разрева, а баща ми само ме потупа по рамото. Стори ми се, че поиска да каже нещо, пое си въздух, но толкова отдавна не беше приказвал, че там механизмът сигурно беше ръждясал, прокашля се, нещо изскърца в гърлото му и отиде да си легне. На другия ден с един сак заминах за града в спортния интернат.

Тренирах яко, защото знаех какво ме чака, ако се наложи да се върна. Оставах след тренировките, уреди, въженца, отскок, всичко… Капка талант нямах за тая игра, ей, капка талант нямах, ама блъсках, блъсках… като миньор. И ме вземаха, щото бях як, раздавах се, не жалех сили. И когато дойде някакъв след 1989-а от аматьорски американски клуб да пазарува евтини източноевропейски играчи, не се поколебах да замина. Знаех, че няма да стана баскетболист, там нямаше да мине. Просто трябваше да съм колкото се може по-далече оттук, от баща ми, от бутилката и темерутството му.

Останех ли, ставах същият. Заминах, играх година и нещо, отсвириха ме, пак много ме търпяха де, ама се хванах с един ей такъв дълъг камион, като влак, с комин отгоре. Много бачкане, ама платено добре. С такава работа не можеш да си намериш жена. Тръгвам рано в пет сутринта, преспивам някъде по паркингите вечер. Блъскам от тъмно до тъмно. После сядам, пия 4 бири, ям два биг мака и заспивам като заклан. Всеки ден. Една вечер сънувах баща ми. Караше моя камион. И на сутринта ми се обадиха, че станало така и така.  

X.К. на 48. Беше си дошъл от Далас, да погребе баща си и да оправи имотите.

Най-щастливият ден на шофьора Маламко

Мургав, къдрокос, на около 20 и нещо, с яке от изкуствена кожа, инкарнация на Майкъл Джексън от 80-те. И, разбира се, снимка на самия Майкъл горе, при огледалото. Историята започва още с качването ми в таксито. Сякаш само е чакал слушател.

Бате (това е моята роля и име в тази история), да знаеш каква мадама се качи днеска в таксито. Четирсегодишна, ама мадама, ти казвам. Може да е и на 38–39, не знам. Слънце. Като влезе в таксито и ме досрамя, че карам тоя стар опел.

Стоим на светофара. Хвърлям и аз един поглед на колата, протъркана дамаска, напукано табло, мирише прекалено силно на ванилия от ароматизатора с форма на бор.

Тази жена не е за тая кола, продължава Маламко. Жена за кадилак, розов. И цици има. Влиза в таксито и вика карай накъдето искаш, вика. Развеждала се с мъжа си. Всичко ми разказа, от игла до конец. Как се оженили, колко години били заедно, после той се оказал плужек. Плужек, вика, се оказа. Не знам, бате, кво е тва плужек, ама лошо значи. Охлюв, викам аз. Моля? Плужек е гол охлюв. Така ли, че кво му е лошото на голия охлюв, хм… И с едни жени се бил замесил, пък тя разбрала, объркал конците значи тотално и просташки. Голяма трагедия, турски сериал. А пък аз само кимам с глава, бате, и карам, и аз не знам къде карам. Гледам, че е в душевно разстройство, карам и слушам. И колкото повече ми приказва, толкова повече ме заглежда. Навива ми се значи, на момента ми се навива. Тия работи аз ги чаткам. Спри вика тука сега. Ние вика пак ще се видим с тебе, да знаеш. Взе да бърка в чантата си, ах вика мамка му плужешка, прибарал ми е парите. Псува, ама и псуването ѝ отива, като гердан ѝ седи, като брошка, мадама отсекъде. Немате проблем, викам ѝ аз, парите са нищо. Като се видим другия път, тогава. Как се казваш момче, ми вика тя. Маламко, викам. Дай да те целуна, Маламко, ми вика, наведе се хвана ми главата и ей тука (показва) по бузата ме целуна, докато се усетя. Поглежда се в огледалото да види стои ли още отпечатъкът от тази целувка. Светофарът е светнал зелено, бибиткат му отзад. Скоро, вика, ще ти се обадя, тресна вратата и изчезна. Голяма жена, бате, голяма работа. Пауза. Ама как ще ме намери, не знам. Нито телефон взе, нито нищо. Може да е запомнила номера на таксито и да се обади в централата да пита. Друг Маламко при нас нема.

Мълчи. Този въпрос го мъчи. Тук е мястото да се намеся, като бате, и аз.

Слушай Маламко, започвам с най-дълбокия си глас. Една жена, като поиска да намери някой, света обръща. В такива случаи само клише помага. Сигурно цитирам някакъв роман, някаква лоша литература, майната му. Нека и те свършат малко работа за утехата на един хубав млад циганин.(Истината е, че си мисля как тази жена обикаля цяла София безплатно с номера за съпруга плужек. Ама кой съм аз да развалям най-щастливия ден на Маламко. И това, че аз си мисля така, а той не, ме прави 10 пъти по-голям нещастник. Блажен Маламко…)

Голям късметлия съм, ей, казва Маламко след кратка пауза, сякаш ми е прочел мислите в огледалото. Такава хубава жена и да ме хареса мен точно, Маламко. Какво като е на 30–35, може и по-млада да е. Аз съм ебач, не търся кусури.

Бутнах му най-големия бакшиш, който съм давал някога. Всъщност не беше бакшиш, купувах историята.  

Прибавям я сега тук, в капсулата на тази книга, кой знае, може мадамата да я прочете или друг някой и да ѝ каже, че Маламко чака, да му се обади. Да свърши и литературата малко работа, мамка ѝ.