Физика на тъгата



страница34/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   30   31   32   33   34   35   36   37   ...   46

Продавачът на истории


 

Какъв собствено сте? Писател? На мен много ми върви да се запознавам с писатели. Моят дядо беше, и това сигурно е карма. Преди месец ме поканиха на една сватба. И до кого се оказах седнал на масата? Можете ли да познаете? Сложиха ме до самия Салман Рушди. Да, да, същият. С кръглите очилца, с брадичката… Честно казано, винаги съм си мислел, че тези, дето ги дават по телевизора, най-известните, всъщност не съществуват реално, сигурно са някаква компютърна анимация, холограма. Вие не се ли съмнявате малко в съществуването на Мадона или Брад Пит? Както и да е. Седнах до него, подадохме си ръка, каза си името и зяпнах. Писателят ли? Сякаш под същото име се криеха още куп знаменитости. Той дори се смути и измънка нещо — може и така да се каже, да.

Знаете ли как се чувствах през цялото време? Като пушечно месо. По дяволите, мислех, че този носа си не показва навън. Признавам си, нищо не бях чел от него, но гледам от време на време телевизия и чета вестници, за Бога. Та на този човек му горят книгите, има смъртна присъда, фатва. А онези, дето са му я издали, знаете, не си поплюват. Та беше странно усещане на тази сватба, хем горд, хем като на тръни. И постоянно се оглеждам дали някой от гостите на това мило тържество не прави по-резки движения. Бях готов да се шмугна под масата. Беше ме шубе повече от него, той сигурно е претръпнал. Дали има нещо под ризата и папийонката? Имам предвид тънка деликатна бронежилетка от последно поколение, с влакна от съвсем нов и лек материал. Мислех да го попитам, но се отказах. Можех просто да го потупам по рамото за довиждане и да разбера.

Всъщност човекът се държа много свястно. Нито веднъж не ме попита как намирам последния му роман. С извинение, понеже сте писател. Доколкото ги познавам (както винаги с изключение на присъстващите тук, разбира се), те никога няма да пропуснат този въпрос. Въобразяват си, че светът става и ляга с техните книги. Беше ме страх, ако ме попита и разбере, че нищо не съм чел. Но това е големият писател, не пита. Или е сигурен, че си го чел, или не му пука. Реже си мирно бифтека, бодва си морковче. Обменихме няколко общи приказки за милото тържество и колко са сладки младоженците, как си отиват един на друг, бла-бла… Малки разговори, каквито можеш да водиш на една сватба с всеки обикновен съсед отляво или отдясно. Мислех, че писателите говорят по така, само за важното, за живота, за смъртта… Както и да е. Аз бях приятел на булката, той познавал младоженеца от дете. И двамата гарантирахме за своите хора. И накрая му разказах една моя история. Така и не разбрах дали наистина го впечатлих, или само си даваше вид. Не знам, хора с очила ме объркват. Сега ще следя какво пише. Мислите ли, че ще я използва?

Сигурно, успях да се включа най-сетне. Писателите никога не са невинни. Крадливи са като свраки. Ама пък е важно кой те краде.

А, не, аз му я подарих.

Е, тогава ще чакаме.

Ако искате, мога да я разкажа и на вас.

Любопитен съм.

Но да знаете, че е продадена.

Не казахте ли, че е подарена.

Така де… подарена, продадена. Не сме подписвали договор. Ако много ви хареса, само трябва да се разберете с него кой ще я ползва. Подарявам я… срещу две големи „Четири рози“.

Значи срещу осем рози, засмях се аз… Готово. (Така се запознах с продавача на истории.) И след като първият букет с розите кацна на масата, историята тръгна.

… и неговата история


 

Става дума за жена, разбира се, започна бавно разказвачът. Оцених това начало в стил „разбира се, става дума за ръкопис“, но за миг си помислих да не би той да препродава чужди истории, тези на Еко да ги пробутва на Рушди и после да всява смут и раздор в литературата. Оставих разказа да тече.

Трябваше да избягам от нея, ако исках да остана жив. Да я напусна, да напусна града по най-буквалния начин. Няколко месеца обикалях Европа. За да забравят една връзка, някои опитваха безразборен секс, аз опитах безразборна география. Избирах случайни градове, пътувах обикновено с влак, сменях гари и хотели, всички туристи бяха на групи или по двойки, аз обикалях сам из площадите, които от един момент започнаха да изглеждат едни и същи. Приличах на човек, който иска да изостави собствената си изоставеност зад някой ъгъл. Като някой, търсещ отдалечено и непознато място, където да пусне котките на тъгите си, така че те никога да не намерят обратния път. Знаете ли колко е трудно да се отървеш от котки? Те притежават невероятно чувство за дом, особена памет. Веднъж дядо ми се опита да разкара всички домашни котки, които се бяха наплодили вкъщи и в двора, напъха ги в чували и ги пусна на няколко километра от града, до гробищата. Като се върна, котките го бяха изпреварили. Това с котките е бонус, на Рушди не съм му го разказвал, рече продавачът на истории, отпивайки от вторите четири рози.

Скоро разбрах, че Европа е твърде близко място, пълна е с тази жена, напомня за нея. Трябваше ми повече пространство, празно и непознато. И хванах първия самолет за Америките. Трябваше да се изгубя като Колумб, но сред едни отдавна картографирани земи. Не си даваме сметка колко е трудно да се изгубиш сега. Почти толкова, колкото трудно е било да не се изгубиш тогава.

Когато се прибрах вкъщи след година и три месеца, свалих картата на света на пода и свързах с маркер местата, където съм бил. Беше си околосветско пътешествие, прекарах пръст по маршрута, изговаряйки имената на градчета и мегаполиси. Най-хубавата мантра за забравяне на жена.

София, Белград, Будапеща, Вроцлав, Берлин, Хамбург, Архус, Бремен, спускане към Руан, Дижон, Тулуза, Барселона, Малага, Танжер, Лисабон, през Атлантика нагоре към Лонг Айланд, Ню Йорк, Онтарио, Северния Хъдсънов залив, и пак надолу към Минеаполис, Чикаго, Колорадо Спрингс, Пуебло, Финикс, Сан Диего…Изправих се, окачих картата на стената и едва тогава забелязах… Линиите на моето пътешествие чертаеха по съвършен начин една буква. Нейната. Едно голямо ясно М. Изящен монограм на глупавия мъж. Котките се бяха върнали преди мен.  

Историята не беше лоша, дори да я бе свил от трето лице и вече веднъж да я е препродал (някои фрази като „котките на тъгите“ и пр., определено не бяха негови). Букетът от рози се разрасна. Изглеждаше доволен като човек, изтъргувал два пъти една и съща стока. Но и аз бях доволен от сделката, защото купувах две истории на цената на една — тази, която ми разказа, и предхождащата я, за срещата с Рушди, предполагам, още по-измислена от втората.

 

1   ...   30   31   32   33   34   35   36   37   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница