Физика на тъгата



страница37/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   46

Описание на една Фобия


(Страничен коридор)

 

Една приятелка изпитваше дълбок страх от поглед на кукли. Изпадаше в истински ступор, срещнеше ли оцъклените им очи. Ама те наистина гледаха страшно, някогашните кукли. Оказа се, че този страх е описан и си има име, нарича се гленофобия.



Моят страх е дори по-ужасен, защото заплашителното може да е навсякъде. В никоя номенклатура на фобиите не съм го срещал и затова надлежно прилагам описанието му тук. Нека това бъде малкият ми научен принос към безкрайния Списък на страховете.

Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла, скрит в беззъбата уста на съседката или изломотен от продавача на вестници. Всяко позвъняване на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки: Как си?

Спрях да излизам, не вдигах телефона, сменях местата, от които пазарувам, за да не завързвам тривиалните познанства на всекидневието. Блъсках си главата над това да изковавам защитни отговори. Нуждаех се от един нов щит на Ахил срещу глупостта. Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да ползваш готови фрази, отговор, който не лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. Отговор, който да не предполага завързването на дълъг и безсмислен разговор. Коя фалшива традиция на етикета го е подготвяла, как се е шмугвал през вековете този лицемерен въпрос. „Как си?“, това е въпросът. That is the question. (Възвишеното „Да бъдеш или не“ се е сменило с това нищожно питане, ето ти доказателство за падение.)

Как си?


Как си?

Как си?


Как се отговаря на такова питане?

Виж, англичаните са се изхитрили, като са го превърнали в поздрав. Обезкостили са го, отнели са му питащото жило.„Как си“ е обелката на банана, поставена с цялата любезност под крака ти, сиренцето, което те примамва към капана на клишето.

Как си — слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се… Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам „благодаря, добре“ или „горе-долу, щом сме живи“, или „а бе оправяме се още“, или…Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша… Отговорът е цял роман.

Как съм?


Не съм. Точка.

Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.


Списък на наличните отговори на въпроса „Как си?“


 

Горе-долу.

Най-разпространеният отговор по тези земи. „Горе-долу“ обратно на очакваното е нещо нито горе, нито долу. Тук никога не се казва, че си добре, да не те сполети голяма беда.

 

А бе жив съм. На крака съм.

Разбирай, хич не съм добре, ама няма да седна сега да се оплаквам, щото оплакването е за женурята. Това е мъжки отговор.  


Като сме най-зле, така да сме.

Казва се на трапеза, като са се събрали всички и се вдига наздраве, бодват от салатката и отпиват от ракийката. Винаги съм се питал а какво ли ще е „като сме най-добре“. Едва ли нещо по-различно, без да съм жесток.  


А бе добре сме, ама ще се оправим.

Закачлив отговор от времето на соца, някой явно се е сблъсквал с бездарието на въпроса и на системата, в която пък откровеното оплакване може да ти навлече само беля. Оттук и тогавашният виц:Как сте, как сте — шегуваше се генералният секретар на партията. Добре сме, добре сме — шегуваха се работниците.  


Унче малце болен, утре погребение.

Цялата фалшива заинтересованост на въпроса „Как си“ рухва.  



По-добре от това е престъпно.

Отговор пак от този порядък, лично изобретение на някой недоволен от същността на въпроса.  


Не много как.

Класика, Йори от „Мечо Пух“. Но и то вече изхабено от търкаляне.  


Ден да мине, друг да дойде.

Нищо не се случва, нищо не чакам, карам я някак, бутам я. Кого и какво се бута и кара не е съвсем ясно, животът вероятно. Денят е труден за избутване, като магаре, което се е запънало на мост и не ще да мръдне, като тежък бивол, който се е кротнал подир обед и не можеш го помести. Няма да забравя от моето детство седящите пред къщите си старци или тези, събрали се в късния следобед пред смесения магазин на площадчето, димят евтини цигари и ровят с пръчки в прахоляка пред себе си, безименни и безписмени философи на деня. По тези места животът е кратък, но денят вечен.  


Живея по малко, колкото да не е без хич.

Тарикатският вариант на горния отговор, но смисълът или безсмислието, което описва, е, общо взето, същото.  


Тъпея.

Откровеният безмилостен отговор на моя племенник и неговите съученици от гимназията на един заспал град.

 

Как си


 

Някъде си, хрумва ти нещо гениално, така го мислиш, думите сами идват в главата ти, едва ги събираш, търсиш веднага химикал и лист, винаги си носил по три химикала в теб, бъркаш, нито един… Опитваш се да запомниш изреченията, ползваш изпитана мнемотехника, събираш първите букви или срички от всяка дума и изковаваш нова ключова. Бързаш към къщи, зарязваш всичко, въртиш в броеницата на ума си думата. Спира те съсед пред дома ти, задава онзи ужасен въпрос „Как си?“ и тръгва нещо да ти разказва, ти отваряш уста да кажеш, че страшно бързаш и в този момент ключовата дума изхвърча от устата ти като муха и се изгубва в пространството, сякаш никога не я имало.

 

Ето как


 

Чувствах се все по-чужд на това място в последните години. Започнах да излизам само нощем. Сякаш в нощите градът връщаше нещо от стила си, от легендата си. Късно вечер може би излизаха сенките на живелите тук в началото на 1910-те, 20-те, 30-те, 40-те. Скитаха из старите си места, блъскаха се като влетял врабец в стаята из новопостроените стъклени офиси, търсеха покой в градинката пред „Свети седмочисленици“, заобикаляха отдалеч взривената „Света Неделя“, разхождаха се бавно из Пипиниерата или се пускаха по „Царя“, разминавайки се с други сенки. Като сянка сред сенките исках да се разхождам из тази стара София. В началото като че ли успявах. Спирах до Яворовата къща, понякога иззад тъмните прозорци дочувах семеен скандал. Веднъж прозорецът светеше.

Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град, град без легенда. И колкото повече хора се изсипват тук денем, толкова по-напуснат изглежда. Напуснали са го собствените му мъртви. А това вече е непоправимо. Една вечер, докато бродех из този тъмен, очукан и пуст град, попаднах на сбиване. За първи път присъствах толкова отблизо. Биеха се жестоко, грубо, без стил. Млатеха се, това е думата, в лицата, бяха около 7–8 момчета на около 20. Давам си сметка, че целият ми опит с битките беше от киното и литературата. И колко различна е всъщност картината. Нямаше нищо общо с битката на Ахил и Приам. Нито с Роки Балбоа, нито с Джаки Чан, нито с Де Ниро в „Разярения бик“… Грозна работа. Тогава един от тях извади нож. Трябваше да се намеся, а не знаех как. Показах се и извиках нещо. Някой ми изкрещя да се махам и продължиха да се бият. Да, беше ме страх, бяха много, бяха млади, силни, озверели. Къде спеше полицията? Тогава ми хрумна нещо. Взех една счупена плоча от тротоара и я хвърлих в най-близката витрина на улицата. Беше магазин за мобилни телефони. Алармата запищя. Битката изведнъж прекъсна. Гледаха ме, невярващи, че някакъв смотаняк се е осмелил да се намеси. Можех да чета мислите им, сякаш кървавите им глави бяха стъклени. Изведнъж всички бяха готови да се нахвърлят върху ми. После им просветна какво всъщност съм направил, алармата пищеше и до минута тук трябваше да се появят здрави частни охранители, които, за разлика от полицаите, не си поплюваха. Разумът не ги беше напуснал съвсем, та и двете банди бързо започнаха да се изтеглят от мястото. Все пак онзи с ножа не пропусна да ме прободе, ей така пътем, докато напускаше. Успях да вдигна ръката си, така че ножът се заби малко над лакътя. Нищо сериозно. Кървях кротко в топлата юнска нощ, седнал на тротоара сред локвички чужда кръв и чаках охранителите.

После трябваше да плащам витрината.  

По-бързо да се махам оттук. Да съм друг. Да съм друг другаде…

 

1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница