Физика на тъгата



страница39/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   35   36   37   38   39   40   41   42   ...   46

Световната есен


 

И ето ме сега. Преследвам една есен из цяла Европа. В началото един кестен падна в Берлин на метър от мен, после няколко есенни листа бавно се свлякоха във Варшава, достатъчни да запалят пожара в цяла Европа, гледах десанта ѝ над Нормандия, вървях под сякаш опожарените (или ръждясващи) кестени на Сибиу, стоях изумен пред една горяща къпина във Вроцлав, вървях под брулещия вятър в Гент и гледах през прозорците на една таванска стая в Грац безкрайните ноемврийски дъждове.

 

Градове, които изглеждат пусти в 3 следобед
Град Торино

Дрезден


Бамберг

Тополовград

Одрин

Мантуа


Хелзинки

Кабур


Руан
Раненият Исус от Кон, Нормандия, в килнатата от бомбардировките през 1944 църква. Останала е главата с трънения венец, дървеният торс е обгорял, ръцете са отнесени от снаряд. Крака няма.

Мраморният Исус с потрошена дясна ръка в полуразрушената църква на Кудам.

Осакатените Исусовци на Европа.  

Малките нормандски градчета, изнемогващи под историческата черупка на собственото си минало, на крепости и катедрали. Преди десетина века величави, днес — провинциални. Ето ти повод за историческа меланхолия. Единственото, което им остава, е да носят достойно и славата, и забравата си. Фалез е 8-хилядно градче с огромен замък и крепостна стена. Родното място на онзи, който за едни е Вилхелм Завоевателя, а за други — Уилям Копелето. След 7 градът е пуст, щях да кажа опустошен. Мирише на сено и билки. Никоя крепостна стена не спира безмилостната кавалерия на часовете.  

Руан. Първи миризми. На лилиум… силна и благочестива, край градското абатство. И веднага спомен за къщата на баба ми, крема в дъното на двора, по пътеката към клозета. Всичко видяно се проектира някъде там, в изгубената страна на детството. Там е идеалният град, небесният град, който вече ни се е случил и при всичките си лутания по-късно можем само да регистрираме неговите подобия — къде по-сполучливи, къде не. Втората миризма, която вкарвам в каталога, е на урина, пак тук край катедралата. Бездомниците, които спят наоколо, вече събират картонените си постелки.  

Разхождам се сам през съботите и неделите на света, който винаги в тези дни е много семеен. И всички се смеят, смеят се, това е невероятно. С онази лекота на смеха, удоволстващ от живота. Смехът без видима причина. Не гърленият, заличаващ, сардоничен или истеричен смях. А смехът на лекотата, че имаш един хубав ден, търкаляш се по поляните на света с други безгрижно търкалящи се хора.  

В един брой на Зюддойче Цайтунг видях снимка на вече възрастния Хоркхаймер от някакво празненство на Франкфуртския университет през далечната 1952. Кръгло лице, ухилено неловко, с една карнавална пръчица, на чийто край виси хартиена топка. Сякаш застаряващият философ изпитва лека вина от празненството, в което е въвлечен, и известен страх, че отнякъде всеки момент ще се появи приятелят му Адорно и ще го погледне строго и осъдително. Ама аз дори не изпитвам удоволствие, сякаш казва в своя защита ухиленият Хоркхаймер от снимката. И моля това да бъде взето като смекчаващо вината обстоятелство.

Най-хубавото на провинциалните европейски музеи на изящното изкуство е, че ще ни покажат не върховете, макар навсякъде да има по един-два Реноара, Моне, и, разбира се, Пикасо, който захранва цялата музейна индустрия, но ще ни покажат плътността на един живот без гении. Изкуството на добрите второстепенни рисувачи, които, честно казано, са ми по-интересни сега. Седемнайсети и осемнайсети век са гъмжали от художници без много шанс.

Стоях дълго и безутешно пред една картина на Терборх, Banquet Villageous. Пируващи селяни, хванати в самия край на празненството, разпадащо се на групи. Такава тъга, идваща отдолу… дълбока, тъгата на корема. Стомахът е утолен, а радостта така и не е дошла или вече си е тръгнала. Тъга от XVII век.  

Указателни табели в Музея на изящните изкуства в Руан:


ROMANTISME =>

IMPRESSIONISME =>

NATURALISME =>

CUBISME =>

TOILETTES =>
Докато обикалям музеите на света, виждам сякаш една и съща група старци с вдървена походка и крехки старици с побелели коси, любопитни при късната си среща с изкуството на света. Първо си мислех колко трагически закъсняла е тя. После бавно започнах да разбирам, приближавайки се до тяхната вдървеност и чупливост, че срещата е навременна. От вечността на старите майстори към друга вечност — така плавен преход.  

Стоя на един площад в Пиза и гледам лица. Никога няма да ми омръзне. След глада за лица, който съм преживял в подземия, приземни етажи и самотни следобеди, намирам човешкото лице за най-големия успех на нашия съчинител.

Хората са станали по-красиви. Не, не е поредният знак, че остарявам. Или поне не е само това. Хората наистина са станали по-красиви. И в частност жените, разбира се. Най-вече те.  

Рим — напуснат град. Неделя.

Към списъка с първи миризми на градове ще прибавя и тези: на разтопен от слънцето асфалт в късен следобед (миризма от детството), тежка миризма на рози и една нишка — на гниене. Ако нещо в природата може да бъде докарано до кич (защото културата доста е поработила), това е розата. Градът е пълен с рози. Дали защото трябва да се прикрива много смърт, натрупвала се с векове? Всички гробища миришат на рози.  

Залезът на този ден ще ме свари на хълм, в една манастирска градина на Малтийския орден, с гниещи по тревата портокали и врани, които кълват месото на плода. Минутни епифании, които ще се разпаднат в следващия миг. И това вдига цената им стократно. Няколко минути залезът на Римската империя и залезът над Римската империя означават едно и също. Чуват се варварите на нощта, препускащи мотопеди „Vespa“ и „Piaggio“.  

Разминаваш се с някои градове точно както се разминаваш с определени жени. Срещнал си ги или прекалено рано, или твърде късно. Всичко е било нагласено за срещата, но случайността на някакво хрумване те е накарала да свиеш внезапно по друга улица.

И пак неделя, всички недели на света, сутринта, някъде в Европа…Събуждам се от камбани и в просъница се опитвам да отгатна къде точно. Припомням си всички сутрини на света, започващи по този начин, въртя броеницата от градове и градчета — Грац, Прага, Регенсбург, Виена, Загреб…Навсякъде има един малък площад, катедрала и хотелът зад нея, на една камбана разстояние. Оглеждам стаята. Любляна е, както потвърждава тежката зелена папка на хотел „Юнион“ със златен сецесионен надпис 1907 — годината, в която е открит. Камбаните бият, някаква лека и светла принуда ме кара да побързам, да се облека и да тичам долу, на улицата. Камбаните и тялото вероятно имат свой много стар разговор, свързан с всички щастия и нещастия, сватби и смърти, пожари и бунтове, потопи и паради, които камбаните са оповестявали векове назад. Чуеш ли ги, бягай на улицата. Смесвам се с тълпата, опитвам се да се разтворя в нея, изтривам собствената си самоличност. Сега, казвам си, съм само тук, в този град, на този площад, с тези хора, в тази събота или неделя. Искам да бъда част от всичко това, да вляза смирено в катедралата, да се прекръстя на входа, понякога го правя по православному, понякога по католически, не знам как е по-редно, прости ми, Господи, вземам требната книга, отварям някъде, не разбирам думите, слушам гласа на пеещите, отговора на органа, така ли би звучал Божият глас, плътен, топъл и строг едновременно. Чувствам се защитен и спокоен, част от всичко. Само с едно леко усещане за грях, че съм опитал един ден, дори не целия, а само една сутрин, от живот, който не ми принадлежи.  

Жената, която пресичаше площада пред катедралата в Кьолн онзи мрачен следобед и така безбожно и величаво крещеше по телефона на някого…Ангелът на Севера край Нюкасъл със самолетни крила.  

***  


Защо не записвах повече имена. Имената на всички места, където съм бил. Имена на градове и улици, имена на храни и подправки, имена на жени и имена на мъже, имена на дървета — спомен за лилавата жакаранда в Лисабон, имена на летища и гари…Стоя пред тефтерите си като един престарял Адам, който някога е раздавал имената, а сега само маха подире им, гледа как опашките им чезнат в далечината.  



Сподели с приятели:
1   ...   35   36   37   38   39   40   41   42   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница