Физика на тъгата


VIII. Елементарна Физика на тъгата



страница42/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   38   39   40   41   42   43   44   45   46

VIII. Елементарна Физика на тъгата


Записките са на отделни картончета - стари перфокарти от зората на електронноизчислителните машини, отдавна излезли от употреба.  

 

Кванти на колебанието


 

Едно от изумителните неща във физиката на елементарните частици е това колко важен е актът на наблюдение за тяхното поведение. Още според Копенхагенската интерпретация от 1920-те квантите действат като частици само когато ги наблюдаваме. В останалото време, скрити от очите ни, те са част от една разсеяна и уж незаинтересована вълна, в която не знаем какво точно се случва. Там всичко е възможно, непредвидимо и различно. Усетят ли обаче, че ги гледаме, те мигновено започват да се държат така, както очакваме, подредено и логично.  

Светът е такъв, какъвто го знаем от старите учебници, само защото е под наблюдение. Или както пишат Идлис, Уитроу и Дикс в средата на XX век, „за да съществува Вселената, е необходимо на някакъв етап в нея да се появят наблюдатели“. Гледат ме, следователно съществувам.  

Добре, но ако никой не ме наблюдава, съществувам ли? Живея сам, никой не идва, никой не звъни. От друга страна, винаги има един голям невидим наблюдател, едно око, което не бива да забравяме. Старецът, както му вика Айнщайн. Може би квантовата физика или метафизика точно това ни казва. Ако съществуваме, значи ни наблюдават. Има нещо или някой, който никога не ни изпуска от око. Смъртта идва, когато онова спре да ни гледа, отвърне лице от нас.  

Светът зад гърба ни е някаква неопределена квантова супа, казва един станфордски физик — обърнеш ли се, застива в реалност. Харесвам това определение и никога не се обръщам прекалено рязко. Сещам се за лелката в детската градина, която заплашваше, че ако не си изям супата, ще ми я сипе в гърба. Тогава щях да разбера какво е квантова реалност.  

Пиша в първо лице, за да съм сигурен, че съм още жив. Пиша в трето лице, за да съм сигурен, че не съм само проекция на собственото си аз, че съм триизмерен и имам тяло. Понякога бутам чаша и отбелязвам с удоволствие, че тя пада и се чупи. Значи още ме има и предизвиквам последствия.

Ако никой не ме наблюдава, ще трябва да се наблюдавам сам, за да не се превърна в квантова супа.  

Някой трябва непрекъснато да мисли и наблюдава света, за да го има. Или да мисли и наблюдава онзи, който мисли и наблюдава света… Сбъркана работа. Мога ли да поема това денонощно дежурство?  

Физиката на елементарните частици реабилитира случайността и неопределеността. Ето защо я обичам. А самият Айнщайн пък бил ужасен тъкмо от това и мърморел в писмата си: „Теорията предлага много, но тя едва ли ще ни приближи до тайните на Стареца. Що се отнася до мен, убеден съм, че Той не си играе на зарове.“ Що се отнася до мен, убеден съм, че Старецът — като тукашните следобедни старчета табладжии — все пак обича да хвърля заровете.  

Една забележка. Квантовата физика — може би за да не се превърне изцяло в метафизика — отбягва да задълбава във въпроса кой може да бъде наблюдателят, да има този статут. Включваме ли тук друго освен Божието око? Окото на човек брои ли се като способно да удържа света? Око на охлюв, котка или теменуга влизат ли в сметката?  

Е, да не забравяме все пак, че квантовата физика обяснява нещата на микрониво. Но откъде да сме сигурни, че Бог не е елементарна частица? Твърде вероятно е той да е протон, електрон или даже бозон. Бог е бозон. Звучи хубаво. Звучи като Бог е бизон, би казала Ая.

По-скоро обаче е фотон — има двойствена природа като всички кванти, а масата му в покой е абсолютна нула. И затова може да се движи със скоростта на светлината. Като казваме, че Бог е светлина, дори не подозираме колко навътре в квантовата физика сме стъпили. Или пък да е неутрино, може би по-бързо от светлината и способно на неочаквани трансформации. Онова, което старите евангелисти физици са описали като Преображение Господне, е трансформация неутринова. Но на мен все пак ми се иска Той да е мравка, костенурка или гинко билоба.  

Неразказаношо, както и неслучилото се — защото те са от един порядък — притежават всички опции, безброй вариации да се случат или разкажат.

Уви, разказът е линеен и всеки път трябва да отстраняваш разклоненията, да зазиждаш страничните коридори. Класическият разказ е анулиране на възможности, които те слитат отвсякъде. Преди да го фиксираш, светът е пълен с паралелни версии и коридори. Само в колебанието и нерешителността щъкат всички възможни изходи. И квантовата физика, пълна с неопределеност и несигурност, доказваше това.  

Опитвам се да оставям въздух за случване на други версии, кухини в историята, още коридори, гласове и стаи, незатворени истории, както и тайни, в които няма да надникнем… А там, където грехът на разказа не е бил избегнат, дано несигурността е била с нас.

 

Въпрос от квантовата физика на четенето


 

Занимавал ли се е някой с квантова физика на литературата? Ако и там отсъствието на наблюдател предполага всевъзможни комбинации, то какъв ли карнавал се вихри с елементарните частици на романа? Какво ли се случва между кориците му, когато никой не го чете? Ето въпроси, над които си струва да се мисли.

 

Опити


 

Онзи популярен експеримент с електрона, който действа като вълна и минава едновременно през два процепа, дава известни основания да се мисли, че е възможно да си на различни места в едно и също време. Но, както забелязва Гаустин в мен, не става дума за електрони с тегло 80 кг., високи метър и деветдесет. (Тогава дядо ми щеше да остане и в двете села — унгарското и българското, да отгледа и двамата си синове, да изживее и двата си живота…)  

За щастие нещата, които ме занимават, нямат тегло. Миналото, тъгата и литературата — само тези три безтегловни кита ме интересуват. Но те са загърбени от квантовата физика и естествените науки. Ако Аристотел знаеше, че онова формално деление на Физика и Метафизика щеше окончателно и изкуствено да раздели вселената на познанието, сигурно сам щеше да изгори творението си. Или поне да разбърка частите в него.  

Под едно от имената, които ползвам, издадох преди време роман, в който се опирах на атомизма на Левкип от Милет и Демокрит от Абдера. В крайна сметка те са открили квантите още в V век преди новата ера. Трябвало е да мине доста време, за да се забрави всичко. Харесвах тези досократици, тези първи квантови физици, които хладно и смело рисуваха един свят, направен само от атоми и пустота. Безкрайна пустота и безчислени атоми, плуващи в нея. Исках да пренеса модела на атомизма върху литературата и да разбера може ли срещането на отделни атоми класическа литература да произведе нова материя на романа. Атомистичен роман от плуващи в пустотата начала…Опитът беше съвсем сериозен, но по-скоро се възприе като постмодерна шега, в неговата метафорика вместо физика, физиците не четат романи. Което доста ме разочарова и ме накара да се отдръпна от публикуването за десетина години.  

Ето какво ме занимава сега. Може ли връщането назад с припомнянето и на последния детайл, с включването на всички сетива, да предизвика критическа точка на преобръщане? Да прещрака някакъв механизъм и Вселената да се задвижи обратно с цялата си машинария. И без това е застанала на ръба, така че единственият спасителен ход е назад. Минута по минута, в този час ще се случва онова, което е било преди час. Цялото днес се сменя от вчера, вчера — от онзи ден, и така още по-назад бавно, с проскърцване се отдалечаваме от ръба. Не знам дали ще можем да се намесваме в предстоящите минали дни. Ще трябва отново да преживеем предишните си провали и депресии, но пък и няколкото щастливи минути между тях. Няма как да се избегне…  

… новата несправедливост на смъртта. Тези, които до момента на обръщането са живели 80 години, ще живеят още 80 години, назад. Живелите по-малко, 30–40 или 50, ще трябва да се задоволят със същото количество. Но нека отбележим, ще вървят към собствената си младост и детство. Все по-щастливи в края на живота си, все по-млади, все по-обичани. Щастливо поклащащи се на неуверените си бебешки крачета, забравили езика, гукащи и гъргорещи, докато дойде денят да се приберат. Така аз, роденият на 1 януари 1968, ще мога да умра отново на 1 януари 1968. Това наричам пълна вселенска хармония. Да умреш в часа и минутата, когато си се родил, след като си преминал два пъти през собствения си живот. От единия до другия край и обратно.


Г.Г.
1 януари 1968–1 януари 1968
Живял щастливо 150 години
(Всеки може да сложи тук собственото си име и дата.)
Твърди се, че животът на Земята е е възникнал преди 3 милиарда години. С този механизъм осигуряваме още поне 3 милиарда години живот. Ако някой може да предложи повече, нека заповяда.  

Притиска ни една друга гравитация, неописана в класическата физика, която трябва да се преодолее, гравитацията на времето. Онова гравитационно забавяне, което Айнщайн описва още в 1915 г., не ми върши работа. През 1976 от НАСА потвърдиха, че при микрогравитацията в космоса времето наистина леееко се забавя и тогава тръгна легендата, че в космоса хората не остаряват. Митът за вечната младост отново беше на път да се събуди. Сигурно дузина застаряващи лелки милионерки са мятали очи към небето като към вечен санаториум и са пресмятали колко ще им струва един престой там с любимия фокстериер, защото какъв е…  

… смисълът да си млад, а песът ти да е торба кокали. Тази легенда стигна и до нас, спомням си бегло, но с моите осем години тогава едва ли съм ѝ обърнал особено внимание. През 2010 измериха практически с атомен интерферометър това отклонение на времето. Да, забавянето на цезиевия атом (него ползваха) го имаше, но беше незначително малко — за няколко милиарда години с една стотна от секундата. Онези, които през 1976 са се надявали да останат вечно млади, сигурно не са дочакали да видят този твърде разочароващ резултат.  

Моята цел не е да се забави времето с някакви си стотни за милиард години, с каквито не разполагам. И не в космоса, към който не изпитвам особена слабост (прилошава ми дори в автобус). Искам да върна парче минало, литър изтекло време тук, в рамките на един обидно кратък човешки живот.

 




Сподели с приятели:
1   ...   38   39   40   41   42   43   44   45   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница